Никос Казандзакис
Рапорт пред Ел Греко (9)

VII. Борба между Крит и Турция

Но повече и от училища и учители, по-дълбоко и от първите радости и страхове, които породи в мен картината на света, едно наистина изключително чувство оказа неизмеримо влияние върху живота ми: борбата между Крит и Турция.

Без тази борба животът ми би поел по друг път, а Бог, навярно, би имал друг образ.

Още от рождение вдишвах с въздуха тази страшна, видима и невидима, борба; виждах как християните и турците се гледаха накриво със свирепи очи и как гневно сучеха мустак, виждах как низамите сновяха с пушки по улиците, а християните ругаеха и залостваха вратите си, слушах старците да разправят за кланета, за юначества и войни, за свобода и за Гърция, изживявах това дълбоко, мълчаливо, и чаках да порасна, да разбера смисъла на всички тези неща, да се запретна и аз да се боря.

С времето започнах ясно да различавам, че се бореха Крит и Турция, че единият се мъчеше да се освободи, а другият му беше стъпил на гърдите и не му даваше. Всичко около мен приемаше един образ, образа на Крит и на Турция, превръщаше се във въображението ми — и не само във въображението ми, но и в плътта ми — в символи, които ми говореха за страшната борба. Едно лято, на 15 август, бяха извадили в църквата, горе на проскинитириона^[1], иконата „Успение Богородично“. Христовата майка, излегната с кръст в ръка; от дясната й страна — един ангел, а от лявата — дяволът. И двамата се бяха втурнали да вземат душата й; ангелът беше измъкнал меча си, беше отсякъл чак горе от раменете ръцете на дявола, те висяха във въздуха и от тях капеше кръв. Гледах иконата и сърцето ми се изпълваше с радост — тази жена е Крит^[2], си казвах, този черен дявол е Турчинът, а снежнобелият ангел е гръцкият цар… Гръцкият цар ще отсече един ден ръцете на Турчина. Кога? Като порасна… — мислех си аз и пъчех детските си гърди.

Нежните ми детски гърди започнаха да се изпълват с копнеж и омраза, свивах и аз малкия си юмрук, за да вляза в борбата; добре знаех какъв беше моят дълг, с кого от тези двамата, дето се бореха, и бързах да порасна, да вляза и аз в строя, след дядо си, след баща си, за да воювам.

Това беше семето. От него поникна, израсна, цъфна и върза плод цялото дърво на живота ми. Не страхът, нито болката, нито радостите и игрите първи развълнуваха душата ми, а копнежът за свобода. Да се освободя от какво? От кого? Полека-лека, с времето, изкачвах каменистото нагорнище към свободата; да се освободиш най-напред от Турчина^[3]; това беше първото стъпало; след това, по-късно, започна тази нова борба, да се освободиш от вътрешния си „Турчин“ — от невежеството, от злобата, от завистта, от страха, от мързела, от ярките фалшиви идеи; и накрая, от идолите, от всички идоли, и от най-почитаните и най-любимите.

С времето, когато пораснах и почнах да виждам по-широко, борбата също се разшири, разстилаше се от Крит и Гърция, заливаше цялото пространство и време, обхващаше цялата история на човека; сега не се бореха вече Крит и Турция, а Доброто и Злото, Светлината и Мракът, Бог и Дяволът. Все същата борба, вечната, и винаги, зад Доброто, зад Светлината и Бога — Крит; а зад Злото, зад Мрака и Дявола — Турция. И така, понеже се случи да се родя критянин, в едно съдбоносно време, когато Крит се бореше да се освободи, осъзнах още от малък, че на този свят съществува едно благо, по-скъпо от живота, по-сладко от щастието — свободата.

Имаше един стар капитан^[4], наричаха го Полимандилас^[5], понеже носеше винаги много кърпи — една на главата, друга — под лявата му мишница, две висяха на копринения му пояс, и една държеше в ръка и бършеше челото си, което беше винаги плувнало в пот. Беше приятел на баща ми и често идваше в магазина му; събираха се около него по-младите, поръчваше му баща ми кафе и наргиле, отваряше капитанът табакерата си, натъпкваше ноздрите си с енфие, кихваше и почваше да разправя.

Стоях и аз отстрани и го слушах; войни, юруши, кланета, Мегало Кастро изчезваше, извисяваха се пред мен планините на Крит, изпълваше се въздухът с ревове, ревяха християните, ревяха турците, блясваха очите ми от сребърните пищови. Крит и Турция се бореха. „Свобода!“ — викаше единият. „Смърт!“ — отвръщаше другият, и главата ми се изпълваше с кървища.

Веднъж старият капитан се извърна, присви очи, претегли ме с поглед:

— Гарванът гълъби не ражда! — каза ми той. — Разбра ли, юначето ми?

Изчервих се.

— Не, капитане — отвърнах аз.

— Юнак е баща ти, юнак ще станеш и ти, щеш не щеш!

Щеш не щеш! Тези думи се набиха в ума ми, Крит говореше чрез устата на стария капитан; тогава не разбрах тежката дума, много по-късно почувствах, че в мен има някаква сила, която не беше моя, сила, по-голяма от мен, и ме командваше; много пъти бях готов да се отпусна, но тази сила не ми даваше — тя беше Крит!

И действително, от честолюбие, от мисълта, че съм критянин, и от страх от баща си, още от дете бях надмогнал страха. През нощта отначало не смеех да изляза сам на двора, в тъмнината; във всеки ъгъл, зад всяка саксия, на ръба на кладенеца, мълчаливо дебнеше един малък космат таласъм с блестящи очи, но баща ми ми фрасваше един, изхвърляше ме на двора и пускаше мандалото на вратата. Само един страх не бях още успял да надвия: ужаса, който изпитвах от земетресение.

Мегало Кастро често се разклащаше из основи, рев се чуваше долу в подземията на света, земната кора запращяваше и клетите хора загубваха и ума и дума; когато неочаквано вятърът стихваше и лист дори не потрепваше, и някаква глуха тишина, от която те побиваха тръпки, тегнеше навред, кастриньотите^[6] изскачаха от къщите и дюкяните си, поглеждаха ту към небето, ту към земята, без да кажат дума, за да не би злото да чуе и да дойде, но вътре в себе си мислеха с ужас: „Ще има земетресение…“ — и се кръстеха.

Веднъж учителят ни, старият Патеропулос, ни обясни, за да ни успокои:

— Земетресението не е нищо, деца, не се бойте от него; там долу под земята има един бик, който реве; удря с рогата си земята и земята се тресе; старите критяни му викали Минотавър^[7]. Нищо не е.

Но страхът ни, след това успокоение на учителя, нарасна; значи земетресението е нещо живо, един звяр с рога, който реве и мърда под краката ни и яде хора.

— Ами че тогава — обади се едно пълничко момченце, Стратис, синът на клисаря — защо свети Мина не го убие?

Но учителят се ядоса.

— Не говори щуротии! — извика той, слезе от катедрата и изви ухото на Стратис, за да млъкне.

Но веднъж, тъкмо когато минавах през турската махала, земята пак се разтресе, вратите и прозорците заскърцаха и се чу някакво бучене, сякаш рухваха къщи; застанах сред тесния сокак, скован от ужас; бях впил очи в земята и чаках да се разтвори, да изскочи бикът и да ме изяде. И ето, неочаквано една сводеста врата се отвори, зърнах някаква градина, и три ханъмки изскочиха навън с открито лице, боси, търчаха насам-натам изплашени до смърт, като надаваха тънки писъци, като лястовички. Целият тесен сокак замириса на мускус. От този миг нататък, през целия ми живот, земетресението прие друг образ за мен, не вече свирепият образ на бик, то не ревеше вече, чуруликаше като птичка, земетресението и ханъмчетата се сляха в едно. За първи път виждах една тъмна сила да се слива със светлината и да просветва.

По същия начин, много пъти през живота си, кога волно, кога неволно, слагах удобна маска на страшните неща — на любовта, на добродетелта и на болестта — и така можах да издържа в живота.