Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Αναφορά στον Γκρέκο, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2017 г.)

Издание:

Автор: Никос Казандзакис

Заглавие: Рапорт пред Ел Греко

Преводач: Георги Куфов

Година на превод: 1984

Език, от който е преведено: Гръцки

Издание: Второ

Издател: Ентусиаст; Enthusiast

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Националност: гръцка

Печатница: „Мултипринт“ ООД

Редактор: Мария Чунчева

Художник: Виктор Паунов

Коректор: Снежана Бошнакова

ISBN: 978-954-8657-85-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3368

История

  1. — Добавяне

XIII. Юношески роптания

Прекарах юношеската си възраст с обичайните роптания на младостта. Два големи звяра се пробудиха в мен: леопардът — плътта, и ненаситният орел, който разкъсва вътрешностите на човека, и колкото повече яде, толкова повече огладнява — умът.

Когато бях още много малък, три-четиригодишен, обзе ме силно любопитство да си обясня загадката на раждането. Питах майка си, питах лелите си: „Как се раждат децата? Как влизат изведнъж в къщата? Откъде идват?“ Има, сигурно, някаква страна, мислех си аз, зелена, може да е и самият рай, там навярно никнат, като червените макове, децата. И от време на време някой баща влиза в рая, откъсва едно от тях, и го донася в къщи. Прехвърлях и така, и иначе това в ума си, но не го вярвах много-много; а и майка ми, и лелите ми или не ми отговаряха, или ми разправяха приказки; но аз разбирах повече, отколкото те си мислеха, повече дори и от това, което си мислех самият аз, и не им вярвах.

И когато един ден, все по онова време, умря, съвсем млада още, съседката ни кира Катина и видях как я изнесоха, просната по гръб, през вратата й, и как подир нея тръгнаха много хора, завиха забързани по тесния ни сокак и се изгубиха, аз се изплаших. „Защо я взеха и си отидоха? — питах аз. — Къде я карат?“ „Умря, умря!“ — ми отвръщаха. „Умря ли? Какво ще рече умря?“ Но никой не ми го обясняваше. Сврях се в един ъгъл в къщи, зад канапето, сложих една възглавница, закрих лице с ръцете си и започнах да плача; не от жал, нито от страх, а защото не разбирах. Но след няколко години, когато умря учителят ни Красакис, смъртта вече не ме учудваше, сякаш бях разбрал какво е, и не попитах нищо.

Тези две неща, раждането и смъртта, бяха най-първите загадки, които потресоха детската ми душа. Удрях с крехкия си юмрук по тези две затворени врати, за да се отворят; видях, че помощ не можех да очаквам от никого; всички мълчаха или ми се присмиваха. Каквото щях да науча, щях да го науча сам.

Полека-лека плътта се пробуждаше, моят свят, който беше направен от предчувствия и облаци, започна да закрепва, слушах думите на улицата, не разбирах ясно смисъла им, но някои ми се струваха изпълнени със загадъчно забравено съдържание; подбирах, значи, тези думи и ги подреждах в ума си, изричах ги и ги повтарях мислено, за да не ги забравя. Но един ден се изтървах и произнесох високо една от тези думи, майка ми я чу и се стресна.

— Кой ти каза тази лоша дума? — кресна ми тя. — Да не си я повторил повече!

Влезе в кухнята, взе стрит пипер и ми посипа хубавичко устата. Разпищях се, устата ми гореше, но се заричах скришом, напук на майка си, да ги повтарям, да повтарям тези думи, но наум. Защото, когато ги изричах, изпитвах голяма радост.

Но оттогава всяка забранена дума ми изгаряше езика и ми миришеше на пипер; и сега дори, след толкова години и след толкова грехове.

 

 

В онези отдавнашни години в нашия край половото съзряване настъпваше много късно, цялото изчервено от срамежливост, и се мъчеше да се скрие зад най-различни маски. Първата маска за мен беше приятелството, пламенното ми чувство към един незначителен, най-незначителния ми съученик; нисък, пълен, кривокрак, с тежко тяло на борец, без никакви духовни интереси. Разменяхме си жарки писма всеки ден, ставаше ми криво, а често пъти и се разплаквах, ако някой ден не получавах писмо от него; обикалях около къщата му, следях го тайно, дъхът ми секваше, когато го виждах да се появява. Плътта се беше пробудила, но все още не знаеше какъв образ да даде на копнежа си; не можеше още да схване добре по какво се различава мъжът от жената. Но ми се струваше много по-безопасно, по-лесно, общуването с момче, отколкото с момиче; странна антипатия, примесена със страх, изпитвах, когато срещах жена; и когато подухваше вятър и повдигаше малко полите на роклята й, извръщах рязко лице, целият изчервен от срам и възмущение.

Един ден, беше по пладне и слънцето жареше, вървях по един тесен сенчест сокак, прибирах се вкъщи; неочаквано на другия край на сокака се появи една ханъмка; и когато минаваше край мен, поразтвори милаята си и ми показа голите си гърди. Коленете ми се подкосиха; стигнах, залитайки, у дома, наведох се над курната и повърнах.

Когато, след много години, намерих в едно старо чекмедже писмата на приятеля си, аз се уплаших; какъв плам, Боже мой, и каква невинност! Без да ще, без да знае, този грозноват и недодялан мой съученик се беше превърнал в маска, която скри от мен, за доста години, жената; аз също, навярно, съм бил маска, която е скрила от него жената; и е отложила за малко онзи съдбовен миг, когато е щял да падне в страшната клопка. Паднал по-късно, както научих, и се погубил.

С този мой приятел и с друг един съученик, крехък, мълчалив, със синьо-зелени очи, основахме едно лято, през ваканцията, нова „Филики етериа“[1]. Събрахме се тайно, всеки от нас положи клетва, подписахме устава и си поставихме за цел в живота: да се борим, безкомпромисно, през целия си живот, срещу лъжата, робството, несправедливостта. Светът ни се струваше коварен, несправедлив, безчестен, и се заемахме, ние, тримата, да го спасим. Страняхме от всичките си съученици, ходехме все тримата заедно, крояхме планове как да постигнем целта си, разпределихме помежду си кой в коя област щеше да се бори: аз, уж, щях да пиша театрални пиеси, приятелят ми щеше да стане актьор, за да ги играе, а третият, който имаше влечение към математиката, щеше да стане инженер, за да направи някакво голямо откритие, и да напълни касата на „Филики етериа“ и по този начин да можем да помагаме на бедните и онеправданите.

Докато дойде този велик миг, правехме каквото можехме, за да останем верни на клетвата си: не лъжехме, биехме всички турчета, които ни се случеше да срещнем в някой пуст сокак, бяхме махнали яките и вратовръзките си и носехме фланела на сини и бели черти, цветовете на гръцкото знаме.

Една зимна вечер видяхме на пристанището един стар турчин хамалин да зъзне, сгушен в един ъгъл; беше се смрачило, никой не можеше да ни види, смъкна единият от нас фланелата си, другият — ризата си, а третият — жилетката си, и му ги дадохме; искахме да го прегърнем, но не посмяхме; тръгнахме си смутени, засрамени, понеже не бяхме изпълнили докрай дълга си.

— Да се върнем и да го намерим — предложи приятелят ми.

— Да се върнем!

Върнахме се тичешком, затърсихме стария хамалин, за да го прегърнем, но той си беше отишъл.

Друг път пък научихме, че един известен адвокат от Кастро се беше сгодил за една богата девойка и в неделя щеше да стане сватбата им; но междувременно от Атина беше пристигнало едно бедно момиче, много красиво, което било приятелка на адвоката, когато бил студент в Атина, и на което тогава бил обещал да се ожени за него. Веднага щом узнах за този скандален случай, свиках на съвещание членовете на „Филики етериа“. Събрахме се и тримата в стаята ми, в бащината ми къща, преливахме от възмущение; съгласно устава на дружеството ни, не можехме да понесем подобна неправда. С часове разисквахме какви мерки да вземем и накрая решихме: да посетим и тримата митрополита и да му разкрием безчестното деяние. Същевременно писахме, с подпис „Филики етериа“, на адвоката и го заплашихме, че ако не се ожени за Доротея — така се казваше момичето от Атина, — ще отговаря пред Бога и пред нас.

Облякохме си, значи, хубавите дрехи, явихме се пред митрополита. Той беше слаб старец, охтичав, голям хитрец; дъх не му достигаше, когато говореше, но очите му горяха като разжарени въглени. Над писалището му имаше икона на Христос, един такъв румен Христос, охранен, сресан на път, а насреща — една голяма литография на „Света София“[2]. Изгледа ни учудено.

— Какво има, деца? — запита ни той.

— Една голяма неправда, ваше преосвещенство! — започнахме и тримата наведнъж, задъхани, като викахме, за да си придадем смелост. — Извършва се една голяма неправда!

Митрополитът се поизкашля, изплю се в кърпичката си.

— Една голяма неправда ли? — запита иронично той. — И какво ви е еня вас? Ученици сте; да си гледате уроците.

— Ваше преосвещенство… — поде приятелят ми, който беше най-красноречивият от нас, и му разказа целия този обществен скандал.

— Няма да можем да спим, ваше преосвещенство — завърши приятелят ми, — няма да можем да си гледаме уроците, ако преди това не бъде поправена тази неправда. Адвокатът трябва да се ожени за Доротея.

Митрополитът се покашля отново, сложи си очилата, изгледа ни продължително; по лицето му, така ни се стори, се разля странна печал. И тримата стояхме в мъчително очакване; най-сетне митрополитът отвори уста.

— Млади сте още — каза той, — деца сте още; ще ли ми даде Господ живот, та да видя след петнайсет-двайсет години как ще гледате на неправдата?

Замълча и след малко прошепна, сякаш говореше на себе си:

— Така започваме всички…

— Ваше преосвещенство — казах тогава аз, защото виждах, че митрополитът отклонява разговора, — какво да направим, за да попречим на тази неправда? Заповядайте ни! Моите приятели и аз и в огъня, ако ни кажете, да се хвърлим, ще се хвърлим, стига да победи правдата.

Митрополитът стана.

— Вървете си с благословията ми — каза ни той и ни подаде ръка да му я целунем, — изпълнихте си дълга, достатъчно е; останалото е моя работа.

Тръгнахме си радостни.

— Да живее „Филики етериа“! — извика приятелят ми и ни прегърна, от двете си страни, и двамата.

На следващата неделя адвокатът се ожени за богатата девойка. А по-късно научихме, че митрополитът разправял на приятелите си за нашето посещение и за възмущението ни и примирал от смях.

 

 

Четяхме всички романи, които ни попадаха, умът ни се разпалваше, избледняха границите между въображението и действителността, между поезията и истината, и ни се струваше, че човешката душа може да се заеме и да постигне всичко.

Но колкото повече чувствах как умът ми се разгръща и премества границите на истината, толкова повече сърцето ми се изпълваше и преливаше от печал. Твърде тесен ми се струваше животът, не ме побираше, и копнеех за смъртта; единствена тя ми изглеждаше безкрайна и можеше да ме побере. Един ден, помня, слънцето грееше, чувствах тялото си здраво и щастливо, предложих на приятеля си да се самоубием; бях дори вече написал едно дълго отчаяно писмо, като завещание, и се сбогувах със света; но приятелят ми отказа, а аз не исках да си отида сам.

Беше ме обхванала такава дълбока, неопределена, непонятна печал, че дойде време, когато не можех да понасям дори приятеля си и излизах сам привечер и се разхождах по венецианските стени, над морето.

Каква божа благодат, какъв свеж ветрец духаше откъм морето, и девойките, които се разхождаха с копринени панделки в разпуснатите си коси, и босите турчета, които предлагаха с нежни момичешки гласове ясмин и семки! А Бамбаларис подреждаше столовете и масичките на кафенето си над морето, та да дойдат стопаните с жените си, да дойдат и годениците, да поръчат кафета, лъжичка сладко и шербети, и да гледат, доволни, сити, залеза на слънцето.

Но аз не виждах нищо; нито безбрежното лазурно море, нито прелестния морски нос Света Пелагия, нито купестата като пирамида планина Струмбулас, с мъничкото бяло яйце, църквицата на Разпнатия, на върха й; нито годениците; очите ми бяха замъглени от сълзи, които не бяха мои.

Защото двете страшни загадки, които ни беше разкрил нея година преподавателят ни по физика, бяха потресли душата ми; никога, оттогава, струва ми се, никога вече двете рани, които се отвориха, не зараснаха напълно.

Първата загадка, страшната, беше: Земята не е, както си мислехме, център на Вселената; слънцето и звездното небе не се въртят послушно в кръг около нашата Земя; планетата ни е само една малка и нищожна звездичка, захвърлена в Млечния път, и се върти покорно около Слънцето. Падна от главата на нашата майка Земя царската корона.

Огорчение и негодувание ме обземаха; заедно с Майката се сгромолясвахме и ние от почетното място на небето. Нашата Земя не стоеше, значи, неподвижно като Господарка, в средата на небето и около нея звездите да се въртят почтително в кръг; ами тя самата се въртеше, унизена, вечно гонена, сред големите пламъци, в хаоса. Къде отиваше? Където я водеха. Вързана за господаря си, Слънцето, вървеше подире му. Вързани и ние, роби и ние, вървяхме подир. А и самото Слънце, вързано и то, вървеше подир. Подир кого?

Какви бяха тогава тези приказки, дето ни ги дрънкаха досега учителите ни и не ги беше срам — че Господ, казва, създал Слънцето и Луната за украшение на Земята и закачил над нас, като полилей, звездното небе, за да ни свети!

Това беше първата рана; а втората: човекът не е любимото, привилегированото създание на Бога, Господ не му е вдъхнал от своя дух, не му е дал безсмъртна душа; той също е една халка от безкрайната верига на животните, внук, правнук на маймуната. И ако речеш да поизтържеш малко кожата ни, ако поизтържеш душата ни, ще откриеш отдолу, под нея, баба ни, маймуната.

Огорчението и негодуванието ми бяха непоносими; поемах съвсем сам по пътищата край морето, или сред нивите, вървях бързо, за да се изморя, да забравя; но къде ти да забравя! Вървях, вървях и се питах, гологлав, разгърден, защото се задушавах. Защо ни бяха мамили толкова години? Говорех си сам и крачех; защо ни бяха издигнали, на нас, хората, и на нашата майка, Земята, царски тронове, а след това ни бяха сгромолясали? Значи, Земята е нищожна, и ние, хората, сме нищожни, така че ще дойде ден, когато всички ще измрем? Не, не, виках аз в себе си, не, не приемам това; трябва да удряме, да удряме съдбата си, докато пробием врата, за да се спасим!

Не издържах; отидох една вечер при преподавателя ни по физика, дето ни беше разкрил тези страшни тайни. Беше жълтеникав човек, неразговорлив, жлъчен, със студени очи, с тънки устни, изпълнени с ирония. Много учен, много зъл, с ниско чело; косите му още малко и щяха да се слеят с веждите му; наистина приличаше на болна маймуна. Заварих го да чете, изтегнат в едно разнебитено кресло. Погледна ме, навярно отгатна тревогата ми, защото се усмихна саркастично.

— Как така? — учуди се той. — Навярно имаш да ми кажеш нещо важно?

— Извинете ме, че ви безпокоя — казах аз задъхано, — но искам да знам истината.

— Истината! — възкликна преподавателят саркастично. — Нищо друго ли? Като че ли много искаш, младежо. Коя истина?

— Че взел пръст, духнал…

— Кой?

— Бог.

Някакъв злорад смях, сух, рязък, се изтръгна от тесните устни.

Чаках; но преподавателят отвори една кутийка, взе си един карамел и го задъвка.

— Няма ли да ми отговорите, господин преподавателю? — дръзнах аз.

— Ще ти отговоря — отвърна той, като прехвърляше карамела в устата си.

Мина доста време.

— И така? — осмелих се отново аз.

— След десет години, може и след двайсет, когато мозъчето ти стане мозък; сега е още много рано. Върви си.

Понечих да извикам: „Съжали ме, господин преподавателю, кажи ми истината. Цялата истина!“ Но гърлото ми се беше схванало.

— Върви си — повтори преподавателят и ми посочи вратата.

Когато излязох, срещнах, на ъгъла на улицата, архимандрита, който ни преподаваше по вероучение. Благодушен, пълничък, глух, свят човек. Обичаше пламенно старата си майка, която живееше в едно далечно селце, и често ни казваше, че я бил сънувал, и се просълзяваше. Малко му беше акълът, а и от многото целомъдрие навярно се беше разводнил и той; всеки път, когато часът свършваше и звънецът удряше, той се поспираше на прага, извръщаше се и ни заръчваше с мил, умолителен глас: „И преди всичко, чада мои, да увековечите рода си!“ А ние избухвахме в смях и му викахме, за да ни чуе: „Не берете грижа, не берете грижа, господин преподавателю, не берете грижа!“ Никак не ми беше приятен този учител; умът му беше овен, блееше и не можеше да успокои никоя от тревогите ни. Веднъж ни тълкуваше Веруюто и току вдигна тържествуващо пръст: „Съществува един Бог, едииин! Защото Веруюто казва: «Вярвам в едииин Бог!»“ Ако съществуваха двама, щеше да казва: „Вярвам в дваааама бога!“ На всички ни стана жал за него и никой нема̀ жестокостта да му възрази.

Но друг път не можах да се сдържа; разправяше ни, че Бог е всемогъщ. Вдигнах мастилницата си.

— Може ли, господин преподавателю — запитах го аз, — може ли Бог да направи така, че тази мастилница да не е съществувала никога?

Горкият архимандрит помисли за миг, лицето му пламна, мъчеше се да намери отговор. Накрая, като не можа, грабна дискоса си и го запрати по мутрата ми. Изправих се.

— Това не е отговор — казах му аз с високомерна сериозност.

Изгони ме за три дни от училище; и още същата вечер отишъл и намерил баща ми.

— Синът ти е недисциплиниран и нагъл — казал му той, — няма да свърши добре това дете, трябва да му постегнеш юздите.

— Какво е сторил?

Така и така, архимандритът му разправил всичко; баща ми вдигнал рамене:

— Само ако излъже или ако го набият, ме е еня мен; във всичко друго, мъж е, да прави каквото си ще.

Този, значи, архимандрит срещнах на улицата; щом го видях, извърнах лице, за да не го поздравя. Тъкмо в този момент кипях отвътре; сега знаех, че той и всички останали от неговия еснаф вече толкова години ни се подиграваха, и то с най-святото в човешките терзания.

Какви дни бяха тогава, когато двете мълнии бяха пронизали ума ми, какви нощи! Не можех вече да спя; скачах посред нощ от леглото си, слизах полека по стълбата, за да не изскърца и да ме чуят, отварях като крадец външната врата и изскачах навън. Обикалях по тесните улички на Кастро, пустош, вратите затворени, светлините угасени, ослушвах се в спокойното дихание на спящия град. Само понякога, под някой затворен прозорец, неколцина севдалии с китара и лаута правеха серенада и любовните им вопли, изпълнени с жалба и молба, се издигаха чак над стряхата на къщата; чуваха ги и съседските кучета, събуждаха се и лаеха. Но аз презирах любовта и жените, как могат хората, мислех си аз, да пеят и сърцето им да не тръпне от желание да узнаят откъде идем, накъде отиваме и какво е Бог! Минавах покрай тях бързо-бързо, стигах до валовете и си отдъхвах; съвсем черно, разярено, бучеше долу морето, налиташе като бясно връз стените и ги ръфаше. Вълните яхаха вълнолома, изпръскваха челото ми, устните ми, ръцете ми и се разхлаждах. С часове стоях над морето, чувствах, че то, а не земята, е моя майка; само то можеше да разбере терзанията ми, защото и то се терзае по същия начин и не може да спи; удря, блъска се, бъхти се по гърдите, иска свобода; мъчи се да срине стената на вълнолома, която се възправя пред него, и да мине. Сушата е спокойна, сигурна, простодушна и работлива, разцъфва, връзва плод, увяхва, но не я хваща страх; уверена е, че ще не ще, пролетта пак ще възлезе от пръстта. Но морето, моята майка, не е сигурна, тя не разцъфва, не връзва плод, въздиша и се бори и денем, и нощем. Слушах я, слушаше ме и тя, утешавахме се един друг, давахме си кураж един на друг, наближаваше вече да съмне, ще се събудят хората и ще ни видят, и бързо-бързо се връщах в къщи. Изтягах се в леглото си, горчиво, солено блаженство изпълваше цялото ми тяло, радвах се, че не съм направен от пръст, а от морска вода.

Близо до нас, една съседка имаше маймуна, нахална, червеногъза, с човешки очи; беше й я подарил един стар бей от Александрия, на когото му била навремето приятелка; за да го помни; всеки ден, като минавах, виждах маймуната да седи присвита на едно столче, на прага, пощеше се, чешеше се, белеше и дъвчеше фъстъци. Отначало се спирах, гледах я какво прави и се смеех; изглеждаше ми като карикатура на човека, весело създание, безсрамно, без нищо тайнствено, човек можеше да го гледа безгрижно и да се смее. Но сега ме обземаше ужас, минавах по друга улица, не можех да я гледам; тя унижаваше човека; нима тази тук е баба ми? Срамувах се, ядосвах се, чувствах как в мен рухваше цял един свят.

Нима тази тук е най-първата ми баба? Нима това са ми корените? Не ме ли е родил, значи, Бог, не ме ли е сътворил със собствените си ръце, не ми ли е вдъхнал от духа си, ами ме е родила маймуната, прецеждайки от маймуна на маймуна семето си? Не съм, значи, син божи, а син на маймуната?

Разочарованието и негодуванието ми продължиха цели месеци; кой знае, може да продължават и сега още; от една страна, маймуната, от друга — архимандритът, а помежду им беше опънато едно въже, над хаоса, и аз балансирах и ходех ужасен по това въже. Тежки мигове, беше дошла ваканцията, затворил се бях в къщи с цял куп книги за животните, за растенията, за звездите, и седях надвесен денонощно над тях, като ожаднял човек, който се просва по корем край потока и пие. Не излизах никак; нарочно остригах половината си глава, идваха приятелите ми да ме вземат да отидем на разходка, подавах се през прозореца, показвах им наполовина обръснатата си глава. „Нали виждате — казвах им аз, — не мога да изляза в такъв хал навън!“ Потъвах пак в четене и слушах с облекчение смеха на приятелите си, които се отдалечаваха и ми се присмиваха.

И колкото повече се изпълвах с мъдрост, толкова повече сърцето ми преливаше от горчилка. Вдигах глава, слушах как съседката ми, маймуната, пищеше, и един ден се изхлузи от въжето си, вмъкна се в къщата, покатери се на салкъма и когато неочаквано вдигнах поглед, видях я, че ме дебне сред клоните. Потръпнах; никога не съм виждал по-човешки очи; очи, изпълнени със закачливост и насмешка, приковани в мен, кръгли, черни, неподвижни.

Станах, захвърлих книгите. „Не е този пътят! — извиках. — Вървя срещу природата на човека, зарязвам плътта заради някаква сянка. Животът е плът, месо, гладен съм!“ Подадох се през прозореца, хвърлих един орех на маймуната; а тя го улови във въздуха, строши го със зъби, очисти го и започна лакомо да дъвче, гледаше ме подигравателно и пищеше. Хората я бяха научили да пие вино, изтичах в килера, налях в една купа вино, оставих я на прозореца; ноздрите на маймуната сладостно потръпнаха, с един скок се метна на перваза на прозореца, приседна, завря муцуната си в купата и започна да пие, да пие и да мляска с език от удоволствие; а след това преметна ръцете си на раменете ми, прегърна ме и не искаше да се откъсне от мен. Чувствах топлината й на шията си, смърдеше на вино и мръсотия, космите на мустаците й се пъхаха в ноздрите ми, гъделичкаха ме и се смеех; а тя въздишаше, цялата притисната до мен, като човек. Сляха се топлините ни, дишането на маймуната се нагоди към моя дъх, помирихме се. И когато през нощта тя си тръгна и се върна при въжето си, като някакво черно Благовещение ми се стори тази прегръдка, а през прозореца ми сякаш си отиваше един тъмен ангел на някакъв четириног космат бог.

На другия ден, привечер, без да го бях предварително намислил, отидох на пристанището и влязох в една рибарска кръчма; поръчах си вино и пържени хамсии за мезе и започнах да пия. Не знам дали бях тъжен, ядосан или радостен, всичко в мен се беше объркало, маймуната, Бог, звездното небе, човешката гордост, и сега сякаш се уповавах на виното да ми разясни нещата.

Неколцина лодкари и хамали, прочути къркачи, които си посръбваха в един ъгъл, ме погледнаха и се изсмяха:

— Още мляко има по устните си, а ни се прави на гуляйджия — каза един от тях.

— Маймуносва баща си — обади се друг, — ама зор иска тая работа.

Аз, като чух това, кипнах.

— Ей, земляци — извиках, — заповядайте да ви напия!

Приближиха се със смях. Наливах догоре, до ръба, чашите, изпивахме ги на един дъх, без мезе сега, на голо. Гледаха ме заинатени. Не говорехме, не пеехме, гаврътвахме пълните чаши, гледахме се един друг и всеки бързаше да катурне другия. Критското честолюбие беше пламнало, срам ги беше тези сурови мустакалии да ги тръшне едно голобрадо хлапе. Но един след друг се свличаха на пода; а аз бях все тъй трезвен; очевидно мъката ми беше толкова голяма, че надвиваше на виното.

На другата вечер — същото; и на другата, и на по-другата, излезе ми име в Кастро, че съм къркач и пия всяка вечер с хайманите и хамалите от пристанището.

Приятелите ми се радваха, като ме виждаха, че пропадам; от доста време вече не можеха да ме понасят, задето не исках да дружа с тях, задето се затварях в къщи и четях, или пък, както напоследък, се разхождах сам, с някоя книга в джоба. Не играех, не клюкарствах с тях, не флиртувах. „Ще си удари главата в звездите и ще си я строши на парчета…“ — казваха те подигравателно и ме гледаха с ненавист. Но сега, като ме видяха да пия с босяците на Кастро и да се излагам, се зарадваха; идваха при мен, може и да бяха почнали да ме обикват, и една събота вечер ме вкараха коварно в хубавия кафе-шантан на Кастро с наглото наименование „Борците от Двадесет и първа“[3]. Тъкмо в онези дни бяха започнали нови номера — с румънки и французойки, — които бяха подлудили кротките семейни хора. Всяка събота вечер се промъкваха скришом в полутъмния забранен рай, сядаха стеснително на най-страничните масички, оглеждаха се дали не ги е видял някой познат, пляскаха с ръце и певачките идваха, нашарени, благоухаещи, и им сядаха на коленете. И тъй горките почтени семейни хора забравяха за няколко мига мърморенето и кавгите на добродетелта.

Туриха ме в средата приятелите, поръчаха пиене, дойде и една пълна румънка, пухкава, на средна възраст, обиграна, с изпотени гърди, които преливаха от разкопчаното й елече. Пълнеха чашата ми, пиех, вдишвах дразнещата миризма на жената, чувствах как в мен маймуната се пробужда, дойдох на кеф; грабнах пантофката на певачката, напълних я с шампанско и го изпих.

На другия ден из целия Кастро голямо шушукане: светецът, мъдрият Соломон, навиреният нос, осъмнал в онова кафе-аман, напил се и пил от пантофката на певачката. Това е краят на света! Един мой чичо, потънал от срам заради излагането на племенника си, изтичал да разправи всичко на баща ми. Но той вдигнал рамене: „Това ще рече, че е мъж — отвърнал баща ми, — че започва да става мъж; единственото, което трябва да направи сега, е да купи чифт нови пантофи на певачката.“

А аз се радвах в себе си, защото престъпвах законите, защото се отървавах от архимандритите и от заповедите плашила, и следвах твърдите сигурни стъпки на косматия прародител.

Бях тръгнал по нагорнището, хареса ми. Бях в последната година на гимназията, гледах с ненавист как архимандритът се усмихваше спокойно, укрепен в добродетелността си; беше се осигурил и за този, и за другия живот; и ни гледаше, овенът му неден, нас, вълците, със състрадание. Не можех да понасям това; трябваше да наруша спокойствието му, да развълнувам кръвта му, да премахна тази идиотска усмивка, разлята по цялото му лице. И така, една сутрин извърших една лоша постъпка; изпратих му една бележчица: „Майка ти е тежко болна, умира; иди бързо при нея да те благослови.“ Изпратих я, отидох спокойно на училище и зачаках. Него ден архимандритът не дойде на урок, нито на другия, нито на по-другия; след пет дни се завърна неузнаваем; лицето му се беше подуло, някаква екзема беше обезобразила мутрата му, беше плъзнала и по шията и подмишниците му; и все току се чешеше, пламваше, не можеше да говори и си тръгна, преди да удари звънецът. Остана на легло три месеца; върна се при нас една сутрин, отпаднал, отокът на лицето му беше спаднал, но то беше още осеяно с белези от рани; погледна ни с умиление, усмивката пак се бе разляла по цялата му мутра и първите му думи бяха: „Да бъде благословен Бог, деца мои, той подтикна ръката, която написа бележката, че майка ми била тежко болна, и по този начин ми бе дадена възможност да заплатя и аз човешката дан — да страдам.“ Развълнувах се; толкова ли е, значи, трудно да победиш добродетелта? За миг ми дойде да стана и да извикам: „Виновен съм!“ Но веднага един друг глас вътре в мен се надигна, саркастичен, само злоба: „Куче си, архимандрите — куче, бият те, а ти ближеш ръката, която те бие. Не, добре стори, не съжалявай!“

 

 

На другия ден свиках членовете на „Филики етериа“. Сега, когато умът ни се просвети, казах им аз, наш дълг е да просветим и ума на хората; това трябва да бъде великата мисия на „Филики етериа“. Където и да отидем, където и да се спрем, всяка наша дума, всяко наше дело, трябва да има една-единствена цел: да просвещава!

И просвещението започна. Бяхме завършили гимназия, свободни бяхме. Баща ми, който искаше да ме направи политикан, ме изпрати в едно село да кръстя едно дете; взех със себе си и двамата си приятели; сгоден случай да просветим цяло едно село. Веднага след кръщението, когато седнахме на масата и гощавката започна, най-близкият ми приятел се разпали и захвана да поучава селяните и да ги просвещава. Най-напред започна да говори за произхода на човека; наш прародител, казва, е маймуната, и затова не бива да се перчим, че сме, ужким, привилегировани божи твари… Попът, през цялото време, докато приятелят ми ораторстваше, го гледаше с изблещени очи и нищо не казваше; но като свърши просвещението, поклати съчувствено глава:

— Извинявай, чадо мое — рече той, — но през цялото време, докато говореше, те гледах; може всички хора, както казваш, да произлизат от маймуната, твоя милост обаче, да прощаваш — направо от магарето.

Стреснах се; погледнах приятеля си, сякаш го виждах за първи път; с едрата си увиснала челюст, с щръкналите си големи уши, с кротките кадифени очи, той наистина, как не бях забелязал това досега, приличаше на магаре. Нещо вътре в мен се скъса; от този ден нататък не пратих повече нито едно писмо на приятеля си и престанах да го ревнувам.

През следващите дни обикаляхме по селата или из самия Кастро и много си изпатихме в желанието да просветим хората; викаха ни безбожници, масони, продажници; полека-лека започнаха да дюдюкат по нас откъдето и да минехме и да ни замерват с лимонови кори. Но ние вървяхме сред ругатните и лимоновите кори, надути, доволни, че бяхме мъченици за хатъра на Истината. Не е ли било винаги така? — казвахме си помежду си, за да се утешим — и какво щастие само е да умираш за една велика идея!

Един ден тримата отидохме на излет до едно богато село, прочуто с лозята си, на два часа път от Кастро. Разположено беше в подножието на свещената планина Юхтас, където бил погребан, разправят, бащата на боговете и хората, Зевс. Но макар и закопан под камънаците, мъртвият бог имаше още сила и беше преобразил планината над себе си, поразместил беше канарите и им беше придал формата на огромна, повалена назад глава. Можеше да различиш ясно челото, носа и дългата, чак до полето, брада, направена от пърнари, рожкови и маслинови дървета.

— Умират и боговете — каза другият ми приятел, онзи, който искаше да стане изобретател, та „Филики етериа“ да забогатее.

— Боговете умират — възразих аз, — но божеството е безсмъртно.

— Не разбираме — отвърнаха приятелите ми, — какво искаш да кажеш?

— И аз не разбирам много-много — отговорих аз и се засмях.

Чувствах, че имах право, но не можех да обясня това и го обърнах на смях. За мен смехът винаги е бил врата, през която съм се измъквал в някой опасен момент.

Стигнахме в селото; въздухът миришеше на ракия и шира. Селяните бяха измачкали гроздето, налели бяха ширата в бъчвите, бяха извлекли ракията от джибрите, и сега седяха в кафенето, навън на пезулите, под една сребриста топола, пиеха ракия, играеха на префа, отдъхваха си.

Неколцина станаха, поздравиха ни с „добре дошли“, туриха ни да седнем на масата им, поръчаха ни три вишневи сиропа. Подхванахме разговор; бяхме се уговорили предварително тримата и полека-лека докарахме неусетно приказката за чудесата, които науката беше извършила.

— Можете ли да си представите — казвахме — как се прави хартията, та се печатат вестниците? Чудо велико! Изсичат една гора, занасят дърветата в машините, стопяват ги, правят ги на каша, кашата става хартия, отива в печатницата и от другата врата излиза вестник.

Наостриха уши селяните, слушаха, надигнаха се и от съседните маси, седнаха на нашата; добре сме ги подкарали, казвахме си, просвещават се. По едно време един дангалак, който минаваше с магарето си с товар дърва, се поспря да чуе какво приказваме.

— Ей, Димитрос — извика му един, — къде ги караш дървата?

— Отивам да вадя вестници! — отвърна той.

И отведнъж всички селяни, които дотогава се сдържаха от учтивост, прихнаха да се смеят; разтресе се селото.

— Хайде да си тръгваме… — казах тихо на приятелите си. — Ще ни погнат и тук с лимонови кори.

— Къде отивате бре, момчета? — извикаха селяните, като се държаха за корема. — Постойте да ни кажете още нещо, та да се посмеем.

Сподириха ни с викове:

— Кое се е родило първо, я ни кажете бре, добри момчета, яйцето или кокошката?

— Ами Господ бре, момчета, как крепи керемидите, без да са закачени?

— Ами премъдрият Соломон мъж ли е бил, или жена? Ха сега да те видя, баджанак!

— Ами шарената коза защо се смее, я ни кажете де?

Но ние вече се бяхме отдалечили.

Дотегнало ни беше да просвещаваме хората с думи и един ден решихме да отпечатаме едно възвание до народа, в което да му изложим ясно и без патос каква е нашата цел и какъв е дългът на всеки човек. Събрахме спестяванията си и отидохме при печатаря Маркулис, когото наричаха още и Сиромашията, понеже и той съчиняваше възвания, за да поразбуни бедняците, да ги сплоти, да станат голяма сила и да го изберат за депутат. Отидохме, значи, и го намерихме; на средна възраст човек, със сиви къдрави коси, с очилца, с широк като кюп гръден кош, с къси криви крачета; около врата си беше вързал червена кърпа, потънала в мазнина. Взе ръкописа и започна да го чете на глас, високопарно; и колкото повече четеше, толкова повече ние се възторгвахме, колко великолепно беше написано, колко блестящо, с каква сила! Изпъвахме и тримата ликуващо шия, като петлета, готови да изкукуригат.

— Браво, момчета! — възкликна Маркулис, като сгъна ръкописа. — Вие един ден, да го запомните от мен, ще станете депутати, та да спасите Ромейско! Хайде тогава да се обединим, и аз пиша възвания, да си подадем ръка!

— Но, твоя милост — възразих аз, — теб те е еня само за бедните; а нас за целия свят; нашата цел е по-голяма.

— Ама акълът ви е по-малък — отвърна огорчен печатарят. — Искате да учите на ум и разум и богатите ли? Да сапунисваш арапина, само си хабиш сапуна! Богатият, слушайте ме мен, не иска да промени нищо, нито Бога, нито родината, нито рахатлъка си; добре се е нагласил той, а ти колкото си щеш тропай на глухия на вратата. Трябва да започнете, петленцата ми, от бедните, от ненагласените, от измъчените. Иначе хайде идете при друг печатар. Мене ме викат Сиромашията.

Оттеглихме се и тримата до вратата, за да се разберем; бързо взехме единодушно решение; приятелят ми се обърна към печатаря:

— Не, не приемаме, не можем да се отречем от нищо. Ние не правим никаква разлика между богатия и бедния, всички трябва да се просветят!

— Тогава хайдете по дяволите, контета такива! — изръмжа Маркулис и ни хвърли ръкописа в лицето.

Бележки

[1] Буквално „Приятелско дружество“ — гръцка тайна революционна организация, основана в Одеса през 1814 г. за подготовка на общо въстание за освобождението на гръцкия народ от османско владичество. Създава клонове в цяла Гърция, Йонийските острови, Мала Азия и съседните страни, а така също и в много български градове. Във „Филики етериа“ членуват и много българи. Ръководител на организацията от 1820 г. става руският генерал от гръцки произход Александър Ипсилантис — бел.прев.

[2] Става дума за прочутата църква „Света София“ в Цариград, построена между годините 532–537 — бел.прев.

[3] Става дума за 1821 година, когато избухва гръцкото въстание срещу турците — бел.прев.