Никос Казандзакис
Рапорт пред Ел Греко (2)

Предисловие

Събирам сечивата си: зрение, слух, вкус, обоняние, осезание, мозък. Свечери се вече, свършва надницата, завръщам се като къртицата в дома си, в пръстта. Не защото се уморих да работя, не съм се уморил, но слънцето залезе.

Слънцето залезе, потъмняха планините, по билата на мозъка ми се е задържала още малко светлина, но святата нощ настъпва, издига се от земята, спуска се от небето, а светлината се е заклела да не се предаде; но знае, че спасение няма; няма да се предаде, но ще угасне.

Хвърлям последен поглед наоколо: с кого да се сбогувам? С какво да се сбогувам? С планините, с морето, с отрупаната с плод лозница на балкона ми, с добродетелта, с греха, със студената вода? Всуе, всуе, всички те също слизат заедно с мен в пръстта.

На кого да доверя радостите и огорченията си, съкровените донкихотовски пориви на младостта, грубия сблъсък по-късно с Бога и с хората, и накрая суровата гордост на старостта, която изгаря, но отказва до самата си смърт да се превърне в пепел? На кого да кажа колко пъти, катерейки се с ръце и крака по скалистата стръмнина на Бога, се подхлъзвах и падах, колко пъти се надигах, целият в кръв, и отново почвах да се изкачвам? Къде да намеря някоя толкова наранена и непреклонна душа като моята, за да й се изповядам?

Стискам спокойно, състрадателно, буца критска пръст в шепата си; носех тази пръст винаги със себе си, през всичките си странствания, а при големи страдания я стисках в шепата си и черпех сила, голяма сила, сякаш стисках ръката на любим приятел. Но сега, когато слънцето залезе и надницата свърши, какво да я правя силата? Не ми е нужна вече; държа тази критска пръст и я стискам с неизразима нежност, сладост и признателност, сякаш стискам в шепата си и се прощавам с гръдта на любима жена. Това съм бил вечно, това ще бъда вечно, като мълния премина онзи миг, когато ти се завъртя, сурова критска пръст, и се превърна в борещ се човек.

Каква борба, каква мъка, каква гонитба на невидимия звяр човекоядец, какви опасни небесни и сатанински сили има в тази шепа пръст! Замесена е с кръв, сълзи и пот, превърна се в кал, превърна се в човек, и пое нагоре, за да стигне — къде да стигне? Катереше се задъхан по тъмното туловище на Бога, протягаше ръце, опипваше, опипваше и се мъчеше да открие лицето му.

И когато, през тези последни години, отчаян вече, осъзна, че това тъмно туловище няма лице, каква нова, изпълнена с дързост и ужас борба да издяла необработения връх и да му придаде лице — своето лице!

Но сега надницата свърши, събирам сечивата си; нека други буци пръст дойдат да продължат борбата; ние, смъртните, сме батальонът на безсмъртните, червен корал е кръвта ни и над бездната градим остров.

Градим Бога, поставих и аз своето червено камъче, една капка кръв, да го закрепя, да не загине, да ме закрепи, да не загина, изпълних дълга си.

Сбогом!

Протягам ръка, хващам мандалото на земята, за да отворя вратата и да си отида, но се поспирам на светлия праг още малко; трудно, много трудно е за очите, ушите, сърцето да се откъснат от камъните и тревите на този свят; казваш си: „Сит съм, спокоен съм, не искам вече нищо, изпълних дълга си и си отивам.“ Но сърцето се вкопчва за камъните и тревите, противи се, умолява. „Почакай още!“

Мъча се да утеша сърцето си, да го склоня да каже доброволно „да“. Да не си тръгнем като роби, бити, разплакани от света, а като царе, които са яли, пили, наситили са се, не искат повече нищо и стават от масата. Но сърцето бие все още в гърдите, противи се, вика: „Почакай още!“

Спирам се, хвърлям последен поглед към светлината, която също се противи като човешкото сърце и се бори. Облаци покриха небето, устните ми поръси хладен дъждец, земята замириса. Гальовен, подмамващ глас се издига от пръстта: „Ела… ела… ела…“

Сгъстиха се капките; първата нощна птица въздъхна и мъката й, безкрайно сладка, се отърколи от потъмнелия листак във влажния въздух. Тишина, неизмерима наслада, никой вкъщи; а навън зажаднелите нивя поемаха с благодарност, с мълчаливо блаженство, първия дъжд; надигаше се земята, като кърмаче, към небето, за да суче.

Затворих очи; в шепата си все тъй стисках буцата критска пръст, когато се унесох в сън. Заспах и видях сън: разсъмваше се уж, Зорницата се полюляваше над мен, треперех, казвах си — сега ще падне; и тичах, тичах сред пусти безводни планини, съвсем сам. Отвъд, на изток, се подаде слънцето; не беше слънце, беше една бронзова тепсия, пълна с разжарени въглени. Въздухът кипеше. От време на време някоя пепелява яребица излиташе от скалите, пляскаше с криле и кудкудякаше, кикотеше се и ми се присмиваше; при една извивка на планината един гарван подхвръкна, като ме видя; навярно ме очакваше, защото тръгна подир мен, като избухна в смях. Ядосах се, наведох се, взех един камък, за да го запратя по него; но гарванът се беше преобразил, беше се превърнал в старче, което ми се усмихваше.

Обхвана ме ужас и отново започнах да тичам. Виеха се планините, виех се и аз заедно с тях; кръговете непрекъснато се стесняваха, обхвана ме шемет. Подскачаха около мен планините, изведнъж разбрах, че това не бяха планини, а вкаменелост на допотопен мозък, вдясно от мен беше забит огромен черен кръст, високо, върху един камък, и на него беше разпната грамадна бронзова змия.

Мълния проряза мозъка ми, освети планините наоколо, видях: бях навлязъл в страшния виещ се овраг, по който бяха тръгнали преди хиляди години евреите, с Йехова като водач, когато бягаха от благодатната тлъста земя на фараона. Този овраг бе огнената работилница, където, сред глад, жажда и проклятия, бе изковано племето на Израил.

Обзе ме ужас, ужас и голяма радост; опрях се на една скала, за да спре зашеметяването, затворих очи, и изведнъж всичко около мен изчезна; гръцкият бряг се простираше пред мен, морето беше наситено синьо, скалите червени, и сред скалите — ниският вход на съвсем тъмна пещера. Една ръка се появи във въздуха и пъхна в пръстите ми запалена борина. Разбрах заповедта: прекръстих се и влязох в пещерата.

Обикалях, обикалях, газех в черни ледени води, над главата ми висяха влажни светлосини сталактити, издигаха се от земята гигантски каменни фалоси, които блестяха и се смееха под светлината на борината. Тази пещера беше ножницата на голяма река, която я бе изоставила празна, защото през вековете бе променила пътя си…

Бронзовата змия изсъска сърдито; отворих очи, видях отново планините, оврага, пропастите; зашеметяването беше преминало; всичко застана неподвижно, озари се, разбрах: по същия начин Йехова беше разровил околните пламтящи планини, за да мине. Бях навлязъл в страшната ножница на Бога и следвах, вървях по стъпките му.

— Този е пътят! — извиках в съня си. — Този е пътят на човека, друг няма!

И едва-що из устата ми изскочиха тези дръзки слова, и силен вихър ме обгърна, яростни криле ме подеха и изведнъж се озовах на върха на навестения от Бога Синай. Въздухът миришеше на сяра, устните ми тръпнеха, сякаш ги бодяха безброй невидими искри. Вдигнах клепачи. Никога нито очите ми, нито душата ми не се бяха наслаждавали на толкова сурова, на толкова съзвучна със сърцето ми гледка — без вода, без дърво, без хора. Без надежда. Тук душата на един отчаян или горд човек намира пълното блаженство.

Огледах върха, на който стоях: две дълбоки ями, издълбани в гранита, навярно бяха стъпките на пророка с рогата, който бе чакал да се появи гладният Лъв. Нали тук, на върха Синай, му бе заповядал да чака? Чакал.

Чаках и аз. Надвесих се през ръба на бездната, ослушвах се; изведнъж далеч, много далеч, глухо отекнаха стъпки. Някой идваше и планините се тресяха; ноздрите ми потръпнаха — целият въздух миришеше на пръч водач. „Идва! Идва!“ — мълвях аз и притягах здраво кръста си с пояса; готвех се да се боря.

Ах, колко бях копнял за този миг! Без да се намесва и да ме заблуждава наглият видим свят, да се срещна, лице в лице, с гладния звяр на небесната джунгла. Невидимият. Ненаситният. Благият Отец, който изяжда децата си и от устните му, от брадата му, от ноктите му капе кръв.

Ще му говоря смело, ще му разкрия болката на човека, болката на птицата, на дървото и на камъка, всички взехме решение, не искаме да умрем, в ръцете си държа едно заявление, подписали са го всички дървета, птици, зверове, хора, не искаме, Отче, да ни изядеш, и няма да се побоя да му го дам.

Говорех, умолявах, притягах кръста си и треперех.

И както чаках, камъните сякаш се разтресоха и чух силно дихание.

— Ето го… ето го… пристигна! — прошепнах аз и се извърнах настръхнал.

Ала не беше Йехова, не беше Йехова, беше ти, Дядо, от любимата критска пръст, стоеше пред мен, строг господар, с клинообразната си снежнобяла брадичка, с присвитите си сухи устни, с възторжения си поглед, изпълнен с пламъци и криле; а в косите ти се бяха вплели корени от мащерка.

Погледна ме и щом ме погледна, разбрах, че този свят е облак, натежал от мълнии и вихри, и че облак е и човешката душа, натежала от мълнии и вихър, и над нея вее Бог, и спасение няма.

Вдигнах очи, погледнах те. Понечих да ти кажа: „Дядо, наистина ли няма спасение?“, но езикът ми беше залепнал на гърлото; понечих да се приближа към теб, но коленете ми се подкосиха.

Протегна тогава ръка, сякаш се давех, а ти искаше да ме спасиш.

Вкопчих се жадно в ръката ти; беше изцапана с пъстроцветни бои, сякаш още рисуваше; пареше. Щом докоснах ръката ти, придобих сила и смелост, можах да проговоря:

— Любими Дядо — казах, — дай ми някаква повеля.

Усмихна се, положи ръка върху главата ми; не беше ръка, беше пъстроцветен огън; пламъкът проникна до дълбините на мозъка ми.

— Стигни, докъдето можеш, дете мое…

Гласът му беше дълбок, глух, сякаш излизаше от глъбините на земното гърло.

До недрата на мозъка ми стигна гласът му, но сърцето ми не потрепна.

— Дядо — извиках аз сега по-силно, — дай ми някоя по-трудна, по-критска повеля.

И изведнъж, докато изрека това, изсвистя пламък, процепи въздуха и неукротимият ми праотец с вплетените в косите му корени от мащерка изчезна и на върха на Синай остана само един глас, непоколебим, изпълнен с повеля, та въздухът потрепери:

— Стигни, докъдето можеш!

Стреснах се и се събудих; беше се съмнало вече. Станах, отидох до прозореца, излязох на балкона с отрупаната с плод лозница. Дъждът беше спрял, камъните блестяха, смееха се; листата на дърветата бяха натежали от сълзи.

— Стигни, докъдето можеш!

Това беше твоят глас; никой друг на този свят не би могъл да изрече такава мъжка дума, само ти, ненаситни Дядо! Не си ли ти непоколебимият, непреклонният, въпреки безнадеждността, вожд на готовото за бой мое поколение? Та нали ние, ранените, гладните, лудите глави, железните глави, зарязахме охолния живот и сигурността и начело с теб се хвърляме напред, за да разчупим границите?

Най-сияйният образ на отчаянието е Бог; най-сияйният образ на надеждата е Бог; отвъд надеждата и отчаянието, отвъд прастарите граници ме тласкаш, Дядо. Къде ме тласкаш? Поглеждам около себе си, вглеждам се в себе си; добродетелта обезумя, геометрията обезумя, материята обезумя; трябва отново да дойде законодателят Ум, да наложи нов ред, нови закони; по-пълна хармония да зацари в света.

Това искаш, натам ме тласкаш постоянно; ден и нощ чувах повелята ти; мъчех се, доколкото можех, да стигна дотам, докъдето можех, това си бях вменил в дълг; дали съм стигнал, или не съм стигнал, ти ще ми кажеш. Застанал съм прав пред теб и чакам.

Генерале мой, битката завършва, правя рапорта си; ето къде воювах, ето как воювах, бях ранен, изплаших се, но не дезертирах; зъбите ми тракаха от страх, но пристягах здраво челото си с червена кърпа, за да не личи кръвта, и се хвърлях в атака.

Едно по едно ще оскубя пред теб перата на моята гарга, душата си, докато от нея остане само малка бучка пръст, замесена със сълзи, кръв и пот. Ще ти разкажа борбата си, за да ми олекне; ще смъкна от себе си добродетелта, срама, истината, за да ми олекне. Ти как създаде „Толедо през време на буря“? Също такава, с тежки облаци, прорязана от жълти мълнии, отчаяно и непреклонно бореща се със светлината и тъмата, е и душата ми. Ще я видиш, ще я претеглиш изпод витите си вежди и ще я оцениш. Помниш ли онази тежка дума, която казваме ние, критяните? „Където не сполучиш — върни се; където сполучиш — върви си!“ Ако не съм сполучил, дори само час живот да ми остава, ще се върна, за нова атака; ако съм сполучил, ще отворя земята, за да дойда да легна до теб.

И така, чуй, Генерале, моя рапорт и отсъди; изслушай, Дядо, живота ми, и ако съм се борил и аз заедно с теб, ако съм бил ранен, без някой да разбере, че ме е боляло, ако не съм обърнал никога гръб на врага, дай ми благословията си!