Никос Казандзакис
Рапорт пред Ел Греко (19)

XVII. Поклонение в Гърция

Баща ми ми беше обещал да пътувам цяла година, където си искам, ако взема дипломата си с отличие; голяма беше наградата, залових се да уча здравата; един мой приятел критянин, със сатанински ум, щеше също да положи изпити. Дойде и решителният ден, тръгнахме към университета, и двамата бяхме неспокойни; всичко знаех, но сега всичко бях забравил; паметта ми се беше опразнила, изплаших се.

— Помниш ли нещо? — попита ме приятелят ми.

— Нищо.

— И аз също. Да отидем в бирарията, да пийнем, да дойдем на кеф, да се развърже езикът ни; баща ми така отиваше на война, пиян.

— Да вървим.

Пихме, пихме отново, дойдохме на кеф.

— Как ти се струва светът? — попита ме приятелят ми.

— Двоен.

— И на мен. Можеш ли да ходиш?

Станах, направих няколко крачки.

— Мога — отвърнах.

— Тогава да вървим; трепери, Гръцко Право!

Тръгнахме; отначало прегърнати, след това добихме смелост, всеки поотделно.

— Здравей, Бакхе, левенте! — извиках аз. — Подложи му крак, пльосни долу Юстиниан и Новелите^[1] му!

 

 

— Какво викаш Бакх? — възрази ми приятелят ми. — Не пихме вино, бира пихме.

— Сигурен ли си?

— Не вярваш ли? Да се върнем да попитаме.

Върнахме се.

— Бира, бира! — отвърна ни съдържателят и прихна да се смее. — Къде отивате бре, момчета?

— Да положим изпити, по право.

— Идвам и аз с вас, да гледам сеир.

Свали престилката си, тръгна след нас. Като комари някакви ни се сториха професорите, както се бяха нагласили, наредени един до друг, и ни чакаха; умът ни сечеше-сечеше, същински бръснач. С голям кеф, с малко нагла леност, като току примесвахме по някой и друг латински израз, отговаряхме, езикът ни мелеше ли, мелеше, изкарахме и двамата отличен.

Радостта ни беше голяма; приятелят ми кроеше планове да открие адвокатска кантора в Крит и да се занимава и с политика, а аз се радвах, защото ми се отваряше една врата, през която да се измъкна. Едно от най-пламенните желания в живота ми винаги са били пътешествията; да видя, да вляза в досег с непознати страни, да плувам по непознати морета, да обходя земята, да гледам, да гледам и да не се насищам на нови суши и морета, и хора, и идеи, и да виждам всичко за първи път, да виждам всичко за последен път, плъзгайки бавно поглед, а след това да затварям очи и да чувствам как цялото това богатство се избистря в мен спокойно, бурно, както си иска, докато го прекара през гъстото си сито времето, да се избистри от всички радости и горчилки същността му — тази алхимия на сърцето, струва ми се, е голяма, заслужена за човека наслада.

Канарчето, вълшебната птичка, която баща ми ми беше подарил още като дете, отдавна беше пукнало; не пукнало, срам ме е, че изтървах такава дума, беше умряло, исках да кажа, или по-добре, беше предало чуруликането си на Бога. Погребахме го в градинката на двора ни, сестра ми плачеше, но аз бях спокоен, защото знаех, че докато съм жив, нямаше да го оставя да умре. „Няма да те оставя да умреш — шепнех аз, докато го заривах с пръст, — ще живеем и ще пътуваме заедно.“

И когато отраснах и напуснах Крит, и бродех по земната кора, постоянно чувствах как канарчето, кацнало отгоре на главата ми, чурулика и повтаря, и преповтаря все същия припев: „Ставай да вървим, какво седим тук, не сме стриди, птици сме, ставай да вървим!“ В земно кълбо се беше превърнала главата ми, и върху него беше кацнало канарчето, изпъваше шия към небето и чуруликаше.

Чувал съм, че в старо време всяка привечер в градините на харема жените се нареждали, току-що изкъпани, намазани с благоуханни масла, разгърдени, и султанът слизал да си избере някоя. Държал в ръка една кърпичка, пъхал я под мишницата на всяка една и я помирисвал; и избирал жената, чиято миризма нея вечер най му се харесвала.

Така се наредиха пред мен и страните.

Обхождам с бърз, хищен поглед картата; къде да отидем? Коя суша, кое море да видим най-напред? Всички страни протягат ръце и ме канят; слава Богу, голям е светът, каквото щат да казват дембелите, дълъг е човешкият живот, имаме време да видим и да се порадваме на всички страни, нека почнем от Гърция!

 

 

Три месеца продължи поклонението ми в Гърция. Планини, острови, села, манастири, брегове — и сега дори, след толкова години, като си ги припомням, сърцето ми забива щастливо и неспокойно; голяма радост е да обикаляш и да разглеждаш Гърция, радост и мъченичество.

Обхождах Гърция, и полека-лека виждах със собствените си очи, докосвах със собствените си ръце това, което разсеяната мисъл не може да види и докосне — как силата е съчетана с прелестта. Никога, струва ми се, в никоя друга част на света, не са се сливали така органически тези два компонента на съвършенството, Арес^[2] и Афродита, както в строгата и приятелски усмихната Гърция. Едни от пейзажите й са строги и горди, други — женствени и изпълнени с мекота, трети — сериозни и същевременно приветливи и жизнерадостни. Но духът е обвеял всички и е вложил във всеки от тях — с някой храм, с някоя легенда, с някой герой — душата, която му подхожда. Затова онзи, който пътува из Гърция и има очи, за да види, и ум, за да мисли, пътува от една духовна победа към друга духовна победа, в неразривно вълшебно единство. Тук, в Гърция, се убеждаваш, че духът е продължението и цветът на материята, а митът — простият, синтезиран израз на най-положителната действителност. Години е крачил духът по гръцките камъни, и където и да минеш, ще различиш божествените му следи.

Някои гръцки пейзажи са двойствени, затова е двойствено и вълнението, което те пораждат. Суровостта и нежността са една до друга, допълват се една друга и се сливат като мъж и жена. Такъв двоен извор на нежност и суровост е Спарта. Пред теб, надменен, жесток законодател, изпълнен с бездни, се извисява Тайгет; а долу, плодородна, съблазнителна, равнината се е изтегнала в краката ти като влюбена жена. От една страна, Тайгет, Синайската планина на Гърция, където безмилостният бог на Племето диктува най-жестоките заповеди: животът е война, земята е боен стан, победата е единственият ти дълг. Не спи, не се кичи, не се смей, не говори, една-единствена цел имаш — войната! Воювай! А от друга страна, в подножието на Тайгет — Елена. Тъкмо когато почваш да се изпълваш с ярост и пренебрежително отхвърляш сладостта на земята, изведнъж духът на Елена замайва, като цъфнало лимоново дърво, ума ти.

Дали спартанската равнина е толкова нежна и чувствена, дали олеандрите й ухаят толкова опияняващо, или цялото това очарование блика от многолюбеното, многогрешно тяло на Елена? Навярно Еврота не би притежавала днешния си изкусителен чар, ако не се сливаше, като приток, с безсмъртния мит на Елена. Защото добре знаем, че земите, моретата, реките се сливат с любими велики имена и се вливат, вече неотделимо, в сърцето ни. Крачиш по скромните брегове на Еврота и чувстваш как ръцете ти, косите ти, мислите ти се смесват с уханието на една въображаема жена, много по-истинска, много по-осезаема от жената, която обичаш и докосваш. Дави се днес светът в кръв, страстите вилнеят в Ада на съвременната анархия, а Елена стои, безсмъртна, непокътната, сред атмосферата на прекрасните стихове, неподвижна, и пред нея тече времето.

Пръстта миришеше, а по лимоновите цветчета висяха капки роса и игриво потрепваха под слънцето. Неочаквано повя лек ветрец, едно цветче се удари в челото ми и ме поръси; потръпнах, сякаш ме беше докоснала невидима ръка, цялата земя ми изглеждаше като Елена, засмяна през сълзи, току-що окъпана. Повдигаше извезаните с лимонови цветчета воали и с ръка на уста, непрекъснато възраждаща се девственица, следваше един мъж, най-силния, и когато вдигаше крак със снежнобял глезен, блясваше заобленото й ходило, разкървавено.

Какво щеше да бъде тази Елена, ако не я беше облъхнал дъхът на Омир? Една красива жена, като безброй други, преминали през света и изчезнали. Откраднали я, както и до днес все още крадат красивите девойки по планинските ни села. И макар че заради това отвличане пламнала война, всичко, и войната, и жената, и кланетата, щяха да се забравят, ако не бе посегнал да ги спаси Поетът. На поета дължи спасението си Елена, на Омир дължи това малко дере на Еврота своето безсмъртие. Усмивката на Елена се е разляла из целия въздух на Спарта. И още и това: Елена се е просмукала в кръвта ни, с нея са се причестили всички мъже; всички жени още отразяват нейния блясък. Елена се превърна в любовен зов, преминава през вековете и пробужда във всеки мъж копнеж за ласки и увековечаване и преобразява в Елена и най-незначителната женица, която прегръщаме.

На желанието се дават — да е жива и здрава тази спартанска царица! — възвишени благородни звания и загадъчната носталгия по нечии изчезнали обятия смекчава в нас скота. Плачем, викаме, а Елена слага вълшебно биле в чашата, с която пием, и забравяме мъката си; държи в ръка едно цвете и уханието му прогонва змиите; докосва грозните деца и те се разхубавяват; яхва Дионисиевия козел, полюлява крак с развързан сандал, и целият свят се превръща в лоза. Старият поет Стезихор веднъж изрекъл лоша дума за нея в една своя ода; и изведнъж загубил зрението си; и тогава, треперещ, разкаян, взел лирата си, застанал пред гърците на един голям панаир и запял прочутата палинодия:

Не са верни думите ми за тебе, Елена;

не се качи ти в корабите бързоходни,

нито във крепостта на Троя си била.

И заплакал, като вдигнал нагоре ръце; и изведнъж, обляна в сълзи, светлината отново озарила очите му.

Чествали са прадедите ни съревнования по красота, „Елениите“.

Наистина, арена е земята, а Елена е недостижимата, отвъд живота, може би неосъществима, може би недействителна, победа. Едно тайно предание разкривало на посветените, че в Троя ахейците не се биели заради истинската Елена; в Троя се намирала само статуята й. Истинската Елена била потърсила убежище в Египет, в един храм, недосегаема за човешки дъх. Кой знае, може и ние да се борим, да плачем, да се избиваме тук на земята само заради идола на Елена. Но пък, кой знае, сенките от отвъдния свят се съживяват, щом пият от кръвта на живите; след като е изпила толкова кръв, от толкова хиляди години, дали сянката на Елена няма да се съживи някога? Дали този идол няма да се съедини някога с плътта си, за да можем един ден да прегърнем едно истинско, топло тяло, една истинска Елена?

Тайгет, Елена. Суровият воин и жена му. Бях се унесъл сред олеандрите на Еврота, вдъхвах уханието на Елена, засрамих се. И една сутрин тръгнах и навлязох в Тайгет, за да подишам по-мъжки въздух.

Очарованието на планината, уханието на боровете, напечените камъни, соколите, които се виеха над главата ми, и пълната самота укрепваха сърцето ми; изкачвах се с часове и бях щастлив. Около пладне се натрупаха черни облаци, глух тътен се разнесе; заспусках се обратно по надолнището, скачах от камък на камък, чувствах как след мен идеше бурята, тичах, надбягвах се с нея, за да не ме настигне. Но изведнъж боровете се разлюляха, притъмня, мълниите ме обкръжиха; вихърът ме беше застигнал. Проснах се по корем, за да не пропадна някъде, затворих очи и зачаках. Цялата планина се тресеше, два бора близо до мен се прекършиха, изтрещяха на земята. Усетих миризма на сяра във въздуха, и изведнъж бурята се разрази; вятърът стихна и дебели водни струи започнаха да се изливат от небето. Мащерката, чубрицата, градинският чай, ментата, заблъскани от пороя, замирисаха, от цялата планина се издигаше пара.

Станах и поех надолу, приятно ми беше водата да се излива върху ръцете, лицето, косите ми. Богът Катебат се стоварваше с цялата си сила върху жена си, Земята; Земята се разпалваше, кудкудякаше, разтваряше се и приемаше мъжките води. Скоро небето се проясни, това беше насилствено съшествие, свършило беше, кукувицата започна да го разгласява, тъкмо в този миг слънцето залязваше, и различих долу в далечината, току-що окъпани, на върха на един хълм, над Мистрас, развалините на франгския замък на Вилардуен. Цялото небе беше станало златистозелено.

 

 

На другия ден, сред кипариси и градини, отидох, като поклонник, в гръцкия Помпей, в Мистрас. Този свещен хълм, където се е родила нова Гърция, притежава всички явни и тайни прелести, които могат да прелъстят и най-твърдата душа. Лимонови и портокалови дървета, тесни криволичещи улички, тук полуголи деца играят, там жени отиват за вода, девойки седят под цъфнали дървета и везат. Захванал се е отново животът в тази земя, мъчи се да се изкатери по целия праотцовски хълм. Това е първата зелена населена зона на Мистрас. Вървиш и започва прашното обезлесено нагорнище, преминаваш през разрушени къщи, стигаш при прелестните, напечени от слънцето византийски църкви, Перивлептос, Митрополис, Агиос Теодорос, Афендико, Пантанаса. Това е втората, украсена с църкви зона на Мистрас.

Жаден бях; влязох в женския манастир Пантанаса да ме почерпят чаша вода калугерките. Дворът блести, килиите варосани, светят от чистота, канапетата застлани с везани покривки. Тичат калугерките да ме посрещнат с „добре дошъл“; едни — схванати от ревматизъм, други — млади, прекалено бледи, защото работят, за да се изхранят, будуват и се молят, и нямат какво да ядат, да се наситят. Когато имат свободно време, свеждат глава над ръкоделието си и везат прадядовските шарки — кипарисчета, кръстове, саксии с карамфили, и манастири; и малки трендафили с червени копринени конци. Тъжно ти става, когато с гордост разстелят пред теб тези везби, сякаш ти показват прикята си, усмихват се, не казват нищо, но ти знаеш, че жених няма.

В меката зеленикава светлина на заника Пантанаса блестеше като византийска кутия от слонова кост, изработена търпеливо и с обич, за да обгърне диханието на Богородицата, от което блика миро. Какво единство, каква хармония и прелест от крайъгълния камък на темелите до еротичната заобленост на купола! Целият този очарователен храм живееше и дишаше спокойно, като топло живо същество. Всички камъни, резбите, рисунките, калугерките живееха като органически съставни части на женския манастир, сякаш всички се бяха родили наведнъж, от същата творческа тръпка, през някое пладне.

Никога не съм очаквал, че мога да открия във византийските рисунки толкова мекота, толкова топло човешко разбиране. Дотогава бях виждал сурови аскетични образи, които държаха пергамент с червени букви, и призоваваха да ненавиждаме природата, да се оттеглим в пустинята, да умрем, за да се спасим. Но сега тези цветове, нежните образи, Христос, който влизаше в Ерусалим върху кроткото животно, благ, усмихнат, а зад него учениците му с върбови клонки и народът, който ги гледаше с възторжени очи, като облак, който минава и се разсейва… Ами ангела, меднозеления, който видях в Афендико, левент, с къдрави коси, привързани с широка панделка, с устремна крачка и яко заоблено коляно! Сякаш беше жених и беше поел… Накъде беше поел толкова радостно и припряно?

В този миг камбаната започна да бие, тихо, нежно, за бдението при Надгробное ридание. Влязох под топлия свод на църквата; по средата — църковната плащаница, покрита с лимонови цветчета, а върху лимоновите цветчета — положен мъртъв непрекъснато умиращият, непрекъснато възкръсващият; някога са го наричали Адонис, сега Христос. Околовръст, коленичили, облечени в черно бледи жени, свеждаха глава и го оплакваха. Цялата църква миришеше на восък, като кошер; и си спомних за другите жрици, за Пчелите, в храма на ефеската Артемида спомних си за храма на Аполона в Делфи, направен от восък и пера…

И изведнъж избухна риданието на жените и неудържимото оплакване; знаех, че болката на човека ще възкреси Бога, но тук, в царството на Елена, сърцето ми не беше никак склонно да ридае; станах, светлината не си беше още отишла, поех по нагорнището, с порутените благороднически домове, с рухналите им кули, с каменната корона на върха на хълма — прочутият замък на Вилардуен. Вратата на замъка беше отворена, дворовете пусти, изкачих се по готовите всеки миг да се срутят стълби, стигнах до бойниците; ята врани хвръкнаха подплашени. Гледах долу плодородното поле и дима, който се издигаше от схлупените къщурки: чу се поскърцването на каруца, разнесе се пропита със страст песен, целият въздух въздъхна, изпълни се с видения. Възкръснаха русите франгски благородни дами, облечените в железни доспехи рицари, дошли като завоеватели тук, в Пелопонес; оженили се за гъркини, вляла се гръцка кръв в тях, забравили родината си; завоевателите, да са живи и здрави нашите жени, с гарвановочерните си коси, с големите си очи, завоевателите били завоювани.

След няколко дни се насладих на друга гледка: преминаваш една пресъхнала река, засенчена с платани, потънала във върби, изкачваш се по сурова планина, ухаеща на мащерка и чубрица, без села, без хора, без кози и овце, пуста. И изведнъж иззад една чупка на планината пред теб неочаквано се извисява прочутият храм на Аполон във Васес, в сърцето на Пелопонес. Още щом го зърнеш, такъв, какъвто е изграден, от същия сив планински камък, чувстваш дълбокото съответствие на пейзажа с храма. В един къс от планината, камък от камъка й, се откроява храмът, неотделимо впит сред скалите, скала и той самият, но скала, облъхната от духа. Така както са изсечени и поставени, колоните на храма изразяват същността на цялата тази планинска строгост и пустота; сякаш това е главата на местността, свещеният, обграден със сух зид район, където, защитен отвред, бди нейният ум. И тук древното изкуство, като продължава и изразява съвършено пейзажа, не те изненадва; умело, спокойно, по човешка пътека, те изкачва, без да се задъхваш, на върха. Сякаш цялата планина, в дълбините на тъмните си маси, от векове е копнеела да се изрази, и щом е добила този храм на Аполон, й е олекнало. Олекнало й е, искам да кажа, придобила е смисъл, неговия смисъл, и се е зарадвала.

С всеки изминал ден разбирах все по-добре, крачейки из гръцката земя, че гръцката цивилизация не е била някакъв неопределен, свръхестествен разцвет, а дърво, впило дълбоко корени в земята, което е ядяло кал и я превръщало в цветове. Прекрасната древна простота, равновесието и ведрината не са били естествените, лесно достижими добродетели на една непринудена и уравновесена раса, а трудни постижения, трофеи от мъчителни и опасни борби. Сложна и трагична е гръцката ведрина, равновесие на противоположни сили, които са успели, след много мъчителна, много продължителна борба, да се помирят. Да стигнат, както казва един византийски мистик, до безусилието, сиреч, до върховното усилие.

Едно нещо прави планините, селата, земята на Гърция леки, нематериални — това е светлината; светлината в Италия е мека, женствена; светлината на Йония е много сладостна, изпълнена с ориенталски копнения, в Египет — гъста и чувствена; светлината в Гърция е само дух. Сред тази светлина човекът е успял да види ясно нещата, да сложи ред в хаоса и да го превърне в свят. А свят ще рече хармония.

Една дребна старица излезе от близката колиба на пазача; носеше в шепа две смокини и чепка грозде; първите, които бяха узрели на това високо плато, искаше да ми ги поднесе. Мила, слаба, усмихната старица, която навярно е блестяла на младини.

— Как те казват, стрино? — попитах я аз.

— Мария.

Но като видя, че вземам молива, за да запиша името й, протегна съсухрената си ръка, за да ме спре.

— Маригица^[3]… — каза тя с младежко кокетство — Маригица…

Сякаш искаше, след като името й щеше да бъде увековечено чрез писмото, да спаси другото, галеното си име, което щеше да пробуди в паметта й сладките мигове в живота й.

— Маригица… — повтори отново тя, сякаш се боеше, че не съм я чул.

Зарадвах се, като видях, че и в най-посталото тяло женското кокетство е пуснало корени.

— Ами какво е това тук? — попитах я аз.

— Е, не виждаш ли, камъни.

— Ами защо идват хора чак от другия край на света да ги видят?

Старицата се поколеба за миг; сниши глас:

— Чужденец ли си? — запита ме тя.

— Не, грък.

Поокуражи се старицата, вдигна рамене.

— Серсеми франги! — възкликна тя и прихна да се смее.

Не за първи път виждах старици, които пазят древни храмове или прочути църкви с чудотворни икони, да се присмиват, обезверени, на светците или на древните мраморни духове, които те пазеха. Нали общуваха всекидневно с тях, не ги бръснеха за нищо.

Старата Маригица ме гледаше със задоволство как зобя възкиселичкото грозде, с което ме беше почерпила.

— Ами какво мислиш — попитах я аз, за да я подразня — за политиката?

— Е, чедо — отвърна ми тя с неподозирана гордост, — е, чедо, ние тук сме много нависоко, далече от света, и не чуваме шума му.

„Ние“, сиреч, „храмът и аз“; и беше произнесла „далече“ с онзи горд тон, с който би казала „по-горе“. Зарадвах се. Повече и от храма, тези думи на старицата ми напълниха душата.

Обикалях под колоните, завчера беше валяло и водата се беше задържала, все още съвсем бистра, във вдлъбнатините на разбития мрамор. Навеждах се и гледах как по водата преминаваха като видения бели бухлати облаци. Бях чел, че понякога, в Далечния изток, по същия начин, в трапчинка с вода, над която преминават облаци, се кланят на някое божество.

Като се спуснах към полето, видях един старец, коленичил на камъните и надвесен над един поток, да се взира в течащата вода, а на лицето му бе изписан неизразим екстаз; сякаш нос, уста, бузи, всичко беше изчезнало и бяха останали само две очи, които гледаха как водата струи сред камъните. Приближих се към него:

— Какво гледаш, дядо? — запитах го аз.

А той, без да вдигне глава, без да откъсне очи от водата, ми отвърна:

— Живота си, чедо, живота си, който си отиде…

 

 

Всичко в Гърция — планини, реки, морета, равнини — се „очовечава“ и говори на човека с почти човешки глас. Не го потискат, не го измъчват, стават негови приятели и съратници. Мътният, неизбистреният вик на Изтока преминава през светлината на Гърция и се пречиства, очовечава се, превръща се в Слово. Гърция е филтърът, който рафинира, с голяма мъка, скота в човек, източната робия — в свобода, а варварското опиянение — в трезва мисъл. Да даде лице на безличното, мярка на несъразмерното, като уравновесява противоположните слепи сили, такава е мисията на многострадалните суша и море, които се наричат Гърция.

Истинска радост, голямо богатство е да обхождаш Гърция. Гръцката земя е толкова много напоена със сълзи, пот и кръв, гръцките планини са видели толкова много борба, че потръпваш, като си помислиш, че по тези планини и брегове се е решавала съдбата на бялата раса. Решавала се е съдбата на човека. Навярно на някой от тези брегове, изпълнени с прелест и жизнерадост, е станало чудото на превращението на животното в човек. На някой такъв гръцки бряг ще да е хвърлила котва ориенталката Астарта, с многобройните си като на свинка бозки, и гърците взели грубо одялания варварски истукан, пречистили го от скота, оставили му само две човешки ненки и му придали най-благородно човешко тяло. Гърците взели от Изтока първобитния инстинкт, неистовото опиянение, скотския рев, Астарта; и превърнали инстинкта в любов, ухапването в целувка, оргията в религиозен култ, и рева — в любовна дума.

Астарта станала Афродита.

Изпълнено със загадъчно предназначение и отговорност е не само географското, но и психическото разположение на Гърция; два стихийни потока се сблъскват на сушата и моретата й и затова Гърция е била винаги една безспирно въртяща се географска и психическа точка. Това съдбоносно разположение е оказало съществено влияние върху участта на Гърция и на света.

Гледах, вдъхвах, докосвах се до Гърция, крачех съвсем сам, с маслинова тояга в ръка, с дисаги през рамо. И колкото повече Гърция проникваше в мен, толкова по-дълбоко чувствах, че тайнствената същност на гръцката суша и гръцкото море е музика. Гръцкият пейзаж, макар че си остава същият, всеки миг се мени леко, обновява се, красотата му потръпва. Той притежава дълбоко единство и същевременно непрекъснато обновяващо се разнообразие. Та нима същият ритъм не е направлявал и древното изкуство, което се е родило, като е наблюдавало, обичало, осъзнавало и отразявало видимия околен свят? Погледнете някое гръцко произведение на изкуството от великата класическа епоха; то не е неподвижно, пронизано е от някаква едва различима тръпка на живот, трепти като крилата на сокол, когато застине високо във въздуха и ни се струва неподвижен. По същия начин и древната статуя живее, мърда незабележимо; като продължава традицията, като подготвя бъдещото развитие на изкуството, тя уравновесява, в един безсмъртен миг, триединното течение на времето.

 

 

Чрез борбата си гърците са превърнали в свещен всеки кът, подчинили са го на един висш смисъл, и този смисъл съставлява неговата същност; преобразували са чрез красотата и овладяната страст физиката в метафизика; отместили са тревите, пръстта, камъните и са открили, заровена дълбоко, душата му. И са придали на тази душа тяло — ту някой прелестен храм, ту някой мит, и ту някой весел местен бог. Дълги часове съзерцавах свещения пейзаж на Олимпия. Благородство, спокоен подбор, усмихната гостоприемна долина сред ниски меки планини, закътана от свирепия северняк, от горещия южняк, открита само на запад, към морето, откъдето достига, като изкачва течението на Алфей, свежият морски вятър. Няма друг пейзаж в Гърция, който да подтиква така нежно и упорито към мир и помирение. Древните с безпогрешно око са го избрали, изпълнили са го със смисъл и са подсилили покоя му и помирителното му въздействие.

Разпри, вражди, междуособни войни са разтърсвали Гърция, демокрации, аристокрации, тирани взаимно са се унищожавали, затворените гористи долини, откъснатите острови, усамотените крайбрежия, малките независими градове съставлявали един многоглав единен и взаимноненавиждащ се организъм, и страстите са кипели във всички гърди. И изведнъж, всеки четири години, през лятото, глашатаи с венец на главата, спондофорите, тръгвали от тази свещена долина, стигали до крайните предели на елинизма, възвестявали йероменията и игрите, примирието, и канели приятели и врагове да се състезават в Олимпия. От цял Пелопонес, от континентална Гърция, от Македония, от Тесалия, от Епир и Тракия, от бреговете на Черно море, от Мала Азия, от Египет, от Кирена^[4], от Велика Гърция^[5] и Сицилия се стичали атлети и поклонници на свещената общогръцка люлка на игрите. Роби тук не можели да стъпят, нито престъпници, нито варвари, нито жени. Само свободни гърци.

Никой друг народ не е осъзнавал така цялостно скритата и явната стойност на играта. Когато животът успее с всекидневната си борба да победи враговете около себе си — природните сили и зверовете, глада, жаждата, болестта, — случва се понякога да му остане излишна сила. И иска да изразходва тази си сила в игра. Цивилизацията започва от онзи миг, в който започва играта. Дотогава, докато животът се бори да се съхрани, да се защити от враговете си, да се задържи върху земната кора, цивилизацията не се заражда. Заражда се от мига, в който животът задоволи най-насъщните си потребности и започне да се радва на малко отдих.

Как да използва този отдих, как да го разпредели между различните обществени класи, как да го удължи и да го облагороди колкото се може повече? От начина, по който всеки народ и всяка епоха разрешават тези проблеми, се определя стойността и същността на цивилизацията му.

Бродя сред развалините на Атика, отново гледам с радост изпъстрените с раковини камъни, от които са били изградени храмовете. Християните ги разрушили, земетресенията ги сринали, дъждовете и наводненията на Алфей размили яркото им пъстроцветие. Статуите са били изгорени, направили ги на вар, малко от тях са ни останали, но пак стигат да утешат ума ни. Откъсвам два-три стръка мента, поникнали във вдлъбнатината, в която, казват, стояла статуята от злато и слонова кост на Фидий, и пръстите ми се изпълват с вечното им ухание.

Тук, в тази тайнствена местност, преди хората, са се борели боговете. Зевс се преборил с баща си Кронос, за да му отнеме властта; богът на светлината, Аполон, победил Хермес на бягане и Арес на бой с юмруци. Разумът победил времето, светлината победила тъмните сили на коварството и насилието. По-късно, след боговете, тук са се борели герои; Пелоп от Азия победил кръвожадния Еномай и му взел дъщерята Хиподамия, която обуздавала конете. Високо развитата, ведра, изпълнена с прелест цивилизация на Йония победила недодяланите туземци, подчинила конете, укрепила силата на човека. А друг един герой, Херакъл, след като изчистил оборите на Авгий, дошъл тук и направил големи жертвоприношения на новия бог, Зевс; и от пепелта, останала от жертвените животни, които изгорил, издигнал олтар и открил първите олимпийски игри. От новата пепел на жертвоприношенията свещеният олтар се издигал все по-високо и Олимпия се превръщала все повече в голяма работилница, където гръцките племена изковавали бронзовите си тела.

Не само за да направят тези тела красиви. Гърците никога не са правели изкуство заради изкуството; красотата винаги имала за цел да служи на живота. Древните са искали телата да бъдат красиви и силни, за да могат да приемат уравновесен и здрав ум. И също така, за да могат — по-висша цел — да защитят града.

Гимнастиката е била за гърците необходима подготовка за обществения живот на гражданина. Образцов гражданин е бил онзи, който, преминал през гимнастериите и палестрите, е съумял да развие тялото си, да го направи силно и хармонично, сиреч красиво, за да бъде в състояние да защити Нацията. Гледаш някоя статуя от класическата епоха и веднага разбираш дали мъжът, който тя изобразява, е свободен или роб; тялото му разкрива това. Красиво атлетическо тяло, спокойна поза, овладяна страст, това са отличителните белези на свободния човек. Робът е представен винаги тлъст или хилав, с резки невъздържани движения. Дионис, богът на пиянството, стои спокоен, а около него безобразничат и се държат неприлично, съвсем пияни, по-низшите от него, робите му, силените и сатирите.

Хармония между ума и тялото, ето върховния идеал на гърка. Хипертрофията на единия за сметка на другия се е считало за варварско. Когато започнал упадъкът на гърците, започнало и тялото на атлета да хипертрофира и да убива духа му. Един от първите, който възроптал и издигнал високо глас за опасността, която грози духа на атлетизма, е бил Еврипид. А по-късно Гален се оплаква: „Да ядат, да пият, да спят, да изпразват коремите си, да се въргалят в праха и калта — ето какъв живот водят атлетите.“ Великомъченикът Херакъл, който в славните си години вървял от подвиг към подвиг, уравновесявайки съвършено ума и тялото, полека-лека се превърнал в грамадно тяло, ниско чело, пияч на вино и ядач на волове. И художниците, създали през великите епохи идеалния тип на младежа, сега започнали да изобразяват със суров реализъм атлетическите тела, които те виждали около себе си, тежки и груби.

И в Гърция, както навсякъде, щом започва да властва реализмът, цивилизацията запада. И така стигаме до безверната, реалистична, лишена от свръхчовешки идеал, празнодумна елинистична епоха. От хаоса към Партенона, а сега от Партенона обратно към хаоса. Великият безмилостен ритъм. Чувствата и страстите се развихрят, свободният човек загубва сдържаността си, изплъзват се от ръцете му юздите, с които е държал в строго равновесие инстинктите. Страсти, сантименталности, реализъм; по лицата се разлива някакъв мистичен и меланхоличен копнеж; страшните митологични видения се превръщат в декорация, Афродита се съблича като обикновена жена, Зевс става чапкънин и конте, а Херакъл се възвръща към скота. След Пелопонеската война Гърция почва да се разлага, изчезва вярата в родината, индивидуализмът възтържествува. Главен герой не е вече богът и идеализираният младеж, а богатият гражданин с удоволствията и страстите си, материалист, скептик и гуляйджия. Талантът бе заменил гениалността, а сега тънкият вкус замества таланта. И изкуството се изпълва с деца и жени кокетки, с реалистични сцени и хора със скотски или интелигентски вид…

Изкачвам се по малкия хълм на музея, бързам да видя двата прекрасни фронтона, които са останали — подвизите на Херакъл и Хермес на Праксител. Бързам, сякаш се боя, че земята е погълнала и тези останки. Сякаш този възвишен мъчителен труд на човека нарушава нечовешките вечни закони. Животът и усилията ни по този начин придобиват героична и трагична напрегнатост. Имаме на наше разположение само един-единствен миг, нека превърнем този миг във вечност; друго безсмъртие няма.

Когато зърнах голямата зала на музея, сърцето ми се успокои. Живи са още, спокойно огрени от утринната светлина, кентаврите, лапитите, Аполон, Херакъл, Нике. Зарадвах се. Този свят следва някакви надчовешки закони, съзнаваме, че всеки миг може, в това съдбоносно време, в което ни се падна да живеем, да се стовари някоя бомба и да превърне в прах най-ценните постижения на човека. Когато приветстваме някое творение на изкуството, в радостта ни плътно се преплита надвисналата опасност от вечната раздяла.

И тук осъзнаваш, като гледаш двата големи фронтона, колко правилно един мъдрец от Далечния изток е определил целта на изкуството: „Изкуството не е да изобразяваш тялото, а силите, които са създали тялото.“ Тук, особено на западния фронтон, тези съзидателни сили се вълнуват видимо под прозрачната кожа. Ето, току-що е завършило пиршеството, напили са се кентаврите и са се нахвърлили да отвлекат жените на лапитите. Един кентавър е протегнал крак и е прегърнал една жена и в същото време стиска гърдите й с грубата си ръка. А жената сякаш е примряла от болка и от загадъчна неизразима наслада. Другаде биещите се се хапят, ръгат се с ножове, скотът се е отприщил, дива вакханалия се е развихрила, предвечни сцени между човека и маймуночовека възкръсват пред нас. И все пак някакво тайнствено спокойствие се разлива по цялата тази изумителна първична ярост: защото сред тези изпаднали в изстъпление хора, невидим за всички, спокоен, само протегнал хоризонтално дясната си ръка, стои Аполон.

Творецът, който е създал, малко преди Партенона, тази величествена сцена, е бил вече надраснал девствената неопитност на древния майстор, но още не е бил достигнал онова съвършенство на изкуството на класическата епоха. Щурмувал е още, не се е бил докоснал до върха, изгарял е от плам и нетърпение да стигне до победата. Разбил е едно равновесие, но не е бил още достигнал другото равновесие, тичал е, задъхан, изпълнен с устрем, към целта. И ако този фронтон ни вълнува толкова дълбоко, то е, защото още не е достигнал апогея на човека. Съвършенството. Долавяш още героя, който страда и се бори.

И още една друга радост: тук, на този фронтон, различаваш цялата стълба на йерархията: Бога, свободния човек, жената, роба, скота. Богът стои по средата, прав, спокоен, господар на силата си. Гледа ужаса и не се вълнува; овладява яростта и страстта, но все пак, без да остава равнодушен; защото протяга спокойно ръка и дарява победата на онзи, на когото си ще. Лапитите, хората, запазват и те, доколкото могат, непроменен човешкия отпечатък на лицето си; не крещят, не изпадат в паника; но все пак те са хора, не са богове, и едно леко потрепване на устните и една бръчка на челото разкриват, че страдат. Жените страдат повече; но страданието им неизразимо се слива с някаква тъмна наслада; сякаш неволно се радват, че са ги сграбчили страшни мъжки стихии и че заради тях се пролива кръв. Робите пък са се изтегнали непринудено, без никаква строга въздържаност, и гледат. В епохата, когато е бил създаден този фронтон, тези излегнати образи по краищата не би могло да представят богове. Боговете никога не биха се натъркаляли така, забравяйки свещеното си достойнство. Най-сетне кентаврите, скотовете, разпасани, пияни, се нахвърлят върху жените и момчетата, крещят, хапят, липсва умът, за да вложи порядък в силата и благородство в страстта.

Прекрасен е този миг, в който всички последователни степени на живота са съхранили цялостен своя лик. В този вкаменен миг съжителстват всички елементи: божествената невъзмутимост, самообладанието на свободния човек, развихрянето на скота, реалистичното изобразяване на роба. След няколко поколения последните два по-низши елемента ще господстват, реалистичната страст ще се разпростре и ще деформира и свободните хора, и боговете, юздата ще се отпусне и изкуството ще се разпаше и ще западне. От динамичния трагизъм на този фронтон в Олимпия, и от божественото спокойствие на Партенона ще стигнем до многословието на Пергам.

В този фронтон се радваш, като гледаш как съжителстват в някакво обединяващо мигновение, всички зародиши на предразцвета, на разцвета и на упадъка. Съвършенството е трудно, опасно и краткотрайно равновесие над хаоса; само малко да наклониш тежестта наляво или надясно, и се сгромолясваш.

И с още една радост ни дарява този фронтон. Гледаме и се питаме; този фронтон е бил направен непосредствено след победата на гърците над персите, когато из цяла Гърция се разляла радостна вълна на облекчение, гордост и сила. Гърция почувствала мощта си, светът около нея и вътре в нея се обновил, богове и хора били озарени от нова светлина — всичко трябвало да бъде обновено: храмове, статуи, изображения, песни. Трябвало да се издигне вечна прослава за победите на гърците над варварите. Как да се изобрази скулптурно тази прослава?

Великият творец вижда под всекидневната отминаваща действителност вечните неизменни символи. Иззад трескавите, често несвързани постъпки на живите хора той съзира ясно големите течения, които повличат душите. Обгръща в безсмъртен дух преходните събития. Ето защо великите творци на класическа Гърция — и не само скулпторите! — в желанието си да увековечат съвременните им победи, поставили Историята високо горе, в изпълнената със символи атмосфера на Митологията. Вместо да представят как гърците се бият с персите, те взели лапитите и кентаврите. А иззад лапитите и кентаврите съзираме двамата вечни съперника: ума и скота, цивилизацията и варварството. По този начин едно историческо събитие, станало в определено време, се отърсва от времето, свързва се с цялата нация и с началния й образ; а накрая се отърсва и от нацията и се превръща в безсмъртна прослава. По този начин, чрез това символично облагородяване, гръцките победи са били въздигани в общочовешки победи.

Същото е и с дванадесетте метопа, които са украсявали храма на Зевс и изобразявали дванадесетте подвига на Херакъл. Изпотрошени, съсипани, макар и такива, каквито са били спасени и окачени по стените на музея, какво вълнение пораждат в нас и колко гордо възвисяват ума! Човешката мисъл, Атина, мъничка още, но изпълнена с мъжество, как само подкрепя и помага на героя! Навярно по същия начин се е спуснала от Акропола, едва завчера, към Маратон и Саламин, за да помогне на гърците. Малко по-нататък, седнала на една скала, и леко уморена от борбата, но горда, как гледа героя, който се завръща победител и поднася като трофей стимфалийските птици! И още малко по-нататък, изправена зад него, с каква нежност вдига ръка и му помага да издържи тежестта на Земята!

От съвременниците му гърци, които навярно творецът е искал да прослави, прославата благоговейно се пренася върху Херакъл, великия праотец, родоначалника на нацията. Сякаш казва: не сме победили ние, това наше поколение, не; победи духът на нацията. Победи упоритият, непоколебим праотец борец. И прославата, изразена така символично, се разпростира още по-далеч, обгръща целия род на свободния човек. Не сме победили ние, не е победила само нашата нация; победил е човекът, който се мъчи да победи зверовете, варварите и смъртта, като върви от подвиг към подвиг.

Излязох на прага на музея, закрачих по площадката отпред, под един бор. Неочаквано бях обзет от огорчение. Дали ще постигнем и ние някога нашето равновесие и спокойния героичен блян на Древна Гърция? Всеки поклонник, когато се измъкне от това видение на Олимпия и излезе на прага на музея и види сегашното слънце, сигурно ще си зададе с болка този основен въпрос. Но за нас, гърците, огорчението е двойно по-голямо, защото се считаме за потомци и неволно си вменяваме в дълг да достигнем нашите велики прадеди. И нещо още по-важно: дълга на всеки син да надмине родителите си.

 

 

Какво щастие би било, ако гъркът можеше да се разхожда из Гърция, без да чува гласове, сърдити, строги, които се издигат от пръстта! Но за един грък пътуването из Гърция се превръща в очарователно и изнурително мъченичество; заставаш върху стъпка гръцка земя и те обзема мъка: дълбок гроб, на пластове на пластове мъртъвците, и най-различни гласове се издигат и те викат; защото единственото безсмъртно нещо, което остава от мъртвеца, това е гласът му. Кой от всички тези гласове да избереш? Всеки глас е и една душа, всяка душа жадува за свое си тяло, и сърцето ти слуша, вълнува се и се колебае да се реши, защото често пъти най-любимите гласове не са винаги най-достойните.

Спомням си онова пладне, когато застанах под един цъфнал олеандър край Еврота, между Спарта и Мистрас, и почувствах страшната вечна борба между сърцето и ума. Неудържимо, сърцето се впусна да възкреси бледото, белязано от смъртта тяло на византийския ни император Константин Палеолог; да върне назад колелото на времето, на 6 януари 1449 година, когато тук горе в Мистрас Константин приел обагрената в кръв краткотрайна корона на Цариград. Безбройни праотцовски стенания, безбройни копнения на Племето ни те карат да склониш на това, но умът безмилостно се противи, извръща лице към Спарта, разярява се, иска да хвърли в Кеада на времето бледия император и да се слее с безпощадните спартански младежи. Защото едно желае умът — изискванията на страшния момент, в който ни се е паднало да се родим, и трябва, ако искаш животът ти да бъде плодотворен, да вземеш решение, което да бъде в съзвучие със страшния пулс на времето ни.

Когато един грък пътешества из Гърция, пътешествието му се превръща съдбовно в мъчително търсене на дълга. Как да станем и ние достойни за прадедите си, как да продължим, без да я посрамим, традицията на нацията си? Сурова, неотслабваща отговорност тежи върху плещите ти, тежи върху плещите на всички гърци. Името притежава неотразима вълшебна сила; онзи, който се е родил в Гърция, има задължението да продължи вечната гръцка легенда.

Един гръцки пейзаж не поражда в нас, гърците, някаква безкористна тръпка пред прекрасното; всеки пейзаж си има име — нарича се Маратон, Саламин, Олимпия, Термопили, Мистрас, — свързан е с някакъв спомен, тук се посрамихме, там се прославихме, и изведнъж пейзажът се превръща в изпълнена с много сълзи и много заблуди история. И душата на гърка поклонник бива разтърсена из основи. Всеки кът в Гърция е толкова пропит с щастливи и злощастни мигове със световен отзвук, толкова просмукан с човешка борба, че се извисява като сурова поука, която не можеш да пренебрегнеш, превръща се в зов и твой дълг е да се вслушаш в него.

Наистина трагично е разположението на Гърция; много тежка отговорност носи всеки съвременен грък; тя стоварва върху плещите ни опасен, трудно изпълним дълг; нови сили се надигат от Изтока, нови и от Запада, и Гърция, все тъй между двете сблъскващи се стихии, отново става водовъртеж. Западът, следвайки традицията на логиката и на изследването, се хвърля да завладее света, а Изтокът, тласкан от страшни подсъзнателни сили, също се хвърля да завладее света; и помежду им Гърция, географско и духовно кръстовище на света, пак има за свой дълг да помири тези две огромни стихии, като намери начин да ги съчетае. Ще успее ли?

Свещена, най-горчива съдба. Краят на обиколката ми из Гърция се изпълни с трагични въпроси без отговор. От красотата стигнахме до съвременните терзания и до съвременния дълг на Гърция. Един жив човек, който днес съзнава, и обича, и се бори, не може вече да се разхожда и да се радва безгрижно на красотата. Днес тревогата се разпространява като пожар и никое застрахователно дружество не може да те осигури против пожар. Бориш се и изгаряш с цялото човечество. И повече от всички се бори и изгаря Гърция; такава е съдбата й.

 

 

Затвори се кръгът; очите ми се изпълниха с Гърция; съзря, струва ми се, през тези три месеца умът. Кои са най-ценните трофеи от този мой духовен поход? Тези, струва ми се: осъзнах още по-ясно историческата мисия на Гърция между Изтока и Запада. Разбрах, че нейното върховно постижение не е красотата, а борбата за свобода. Осъзнах още по-дълбоко трагичната съдба на Гърция и колко е тежък дългът на всеки грък.

Струва ми се, че веднага след поклонението ми в Гърция, бях вече съзрял, за да вляза в мъжката възраст; и не Красотата вървеше пред мен и ме въвеждаше в андронита^[6], а Отговорността.

Този горчив плод носех, когато се завърнах, след тримесечното си бродене, и влязох в бащината си къща.