Никос Казандзакис
Рапорт пред Ел Греко (17)

XV. Атина

Звяр, сляп, объркан, гладен, но който не яде, срамува се да яде, и който трябва само да кимне на минаващото по улицата щастие и то с готовност ще се спре, но не му кимва, а отваря чешмата и пуска времето да тече без полза, сякаш е вода, и го пропилява, звяр, който не знае, че е звяр — това е младостта.

Премислям отново годините, когато живеех като студент в Атина, и сърцето ми се къса; гледах и не виждах, гъста мъгла, съставена от фантазия, етика и лекомислие, покриваше света и ми пречеше да го видя. Горчива е младостта, горчива, надменна, не разбира; а когато почнеш да разбираш, младостта си е отишла. Кой беше онзи китайски философ, дето се родил старец, с бяла брада, с бяла коса, с плувнали в сълзи очи? И полека-лека, колкото повече минавали годините, толкова повече космите му потъмнявали, очите му се смеели, олеквало му на сърцето! И когато вече наближавало да умре, бузите му станали просто девствени, покрили се с лек детски мъх… Така, ако Бог го болеше за хората, трябваше да протича животът на човека!

По едно време в Крит бях вдигнал глава да се противопоставя на съдбата си и го ударих на пиене; след това дойде досегът с ирландката; но не беше този моят път, разкайвах се и се срамувах, сякаш бях извършил грях, и отново се върнах към самотата и книгите.

От младини до старини съм смятал за грях всяка постъпка или дума, която ме е отклонявала от моята съдба. Каква беше тази моя съдба? Къде ме водеше? Умът ми не можеше още да различи ясно; оставях сърцето ми да решава… Това направи, онова не прави, карай, не спирай и не викай; един е твоят дълг: да стигнеш до края. „Кой край?“ — питах го аз. „Не питай: върви!“

Вслушвах се в самотата си в тази безумно горда повеля на сърцето, копнежът нарастваше и нищо от това, което виждах и чувах около себе си, в тази прочута Атина, не можеше да ме насити. Лекциите в Юридическия факултет никак не отговаряха на потребностите на душата ми, нито пък на любознателността на ума ми; гуляите, които моите приятели устройваха със студентки и млади шивачки, не ми доставяха никаква радост; по зъбите ми още стоеше пепелта от ябълката, с която ме беше нахранила ирландката. Понякога отивах на театър или на концерт, това ми доставяше радост; но повърхностна беше тази радост, не променяше човека вътре в мен, и щом излизах навън, забравях. Учех чужди езици, чувствах как умът ми се разгръща, това беше голяма радост, но веднага загадъчният хладен вятър на младостта повяваше и всички тези радости увяхваха. Копнеех за някакво друго благо, отвъд жената и знанието, отвъд красотата, но какво?

А двете рани от юношеските ми години току отново се отваряха. Всичко е напразно, няма никакво значение, след като всичко е преходно и отминава, отива, курдисано от невидима безмилостна ръка, в бездната. Отмествах свежото лице на всяко момиче и виждах бъдещата старица, цветето увяхваше и иззад щастливо засмяната уста виждах двете оголени челюсти на черепа. Светът пред очите ми потегляше в стремителен, бърз ритъм и се сгромолясваше. Младостта търси безсмъртие, не го открива, не приема компромиси, и от гордост отрича всичко. Не всяка младост, младостта, наранена от истината.

В неделя обичах да ходя сам на излет; компанията на приятелите ми, приказките им, шегите им, смеховете им оскверняваха, струваше ми се, свещената тишина. Навлизах в маслиновата гора, освежаваха се очите ми, планината благоухаеше на бор и мед; разменях една-две думи с някой минаващ селянин, албанец, с ниско чело, с черен омазнен калпак, миришеше на чесън и мляко. Думите му бяха банални, прозаични, поовехтели, но изпълнени с тъмно любопитство; гледаха ме косо с малките си хитри очи, измъчваха мозъчето си да разберат кой съм и защо обикалям из планините; шпионин, луд, търговче или какво? Взираха се с хищен поглед в раницата на гърба ми.

— Какво продаваш, земляк? — питаха ме те. — Евангелия ли? Да не би да си масонин?

А веднъж видях над себе си някаква птица, синя като стомана, летеше и писукаше; попитах развълнуван един селянин, който минаваше:

— Какво е това пиле, кумец, как го викат?

А той вдигна рамене:

— Какво си седнал да се занасяш, горкичкият ми! Не става за ядене.

Събуждах се на разсъмване, зорницата лееше светлика си върху земята, лека мъгла се издигаше над Имитос; студен ветрец смразяваше лицето ми, чучулигите се възнасяха с песен във въздуха и се изгубваха в светлината.

През един пролетен неделен ден видях, помня, две-три цъфнали череши сред една изорана червена нива, сърцето ми се изпълни с щастие. И тъкмо в този миг се показа слънцето и засия като в първия си ден, току-що излязло от божите ръце; заблестя и морето в Сароническия залив, а в далечината, под утринната светлина, Егина се изпълни с рози; две врани прелетяха, добро знамение, вдясно от мен, и крилата им трептяха като струни.

От една страна — вълните, като омировски коне, с бели гриви, свежи проточени стихове на Омир, а от другата — атинската маслина, само масло и светлина, и лавровото дърво на Аполон, и чудотворните, изпълнени с вино и жени, лозя на Дионис. Суха, невзискателна земя, камъни, порозовели от слънцето, сини, увиснали във въздуха, планини се раздиплят сред изпарения в светлината. Съвсем голи, припичат се спокойно, отдъхват си като атлети.

Вървях, и както си вървях, струваше ми се, че цялата земя и небето вървяха с мен; проникваха в мен всички чудеса наоколо, цъфтях, смеех се, трептях и аз като струна; и душата ми също изчезваше през този неделен ден и се изгубваше, чуруликайки, в утринната светлина, като чучулига.

Изкачих се на един хълм; съзерцавах морето в далечината, тесните розови брегове, леко очертаните острови. „Каква радост е само това! — прошепнах аз. — Девственото тяло на Гърция плува и се надига сред вълните, а слънцето се поваля върху него като жених! Как опитоми камъка и водата и как се пречисти от инертността и недодялаността на материята, като запази само същността й!“

Обикалях, за да опозная Атика, така си мислех; а аз обикалях, за да опозная душата си; в дърветата, в планините, в усамотението исках да намеря и опозная душата си, но напразно; сърцето не потръпваше; сигурен белег, че не намирах това, което търсех.

Само един ден, беше по пладне, помислих, че съм я намерил. Бях отишъл сам в Сунио; слънцето жареше, лятото беше дошло, наранените борове изливаха смолата си и въздухът ухаеше; едно щурче кацна на рамото ми и доста време вървяхме заедно; миришех целият на бор, бях се превърнал в бор; и изведнъж, тъкмо когато излизах от боровата гора, видях белите колони на храма на Посейдон, и между тях, искрящо, тъмносиньо, свещеното море. Коленете ми се подкосиха, спрях се; това е Красотата, казах си аз, това е безкрилата Победа, върховната радост, човек не може да стигне по-нагоре. Това е Гърция.

Толкова голяма беше радостта ми, че в един миг помислих, като гледах красотата на Гърция, че двете ми рани са заздравели и че е хубав този свят, пък макар и да е преходен. Тъкмо защото е преходен. И че не е правилно да се мъча да открия в девическото лице бъдещата старица, а в лицето на старицата да възсъздавам и да възкресявам свежестта на младостта на девойката, която не съществува вече.

Истинско, неизразимо, завладяващо очарование има пейзажът на Атика. Тук, в Атика, всичко сякаш е подчинено на някакъв ритъм, прост, сигурен, уравновесен. Всичко тук притежава някаква благородна прелест и улегналост. Сухата стегната земя, грациозните извивки на Имитос и на Пентели, сребролистните маслини, стройните аскетични кипариси, игривите отблясъци на камъка под слънцето, и най-вече прозрачната, лека, изпълнена с дух светлина, която облича и съблича всичко.

Атическият пейзаж внушава мисълта, че той трябва да бъде образец за човека; добре обработен, мълчалив, освободен от излишно изобилие, силен, но способен да сдържа силата си и да възпира фантазията си. Атическият пейзаж стига понякога до пределите на строгостта, но не ги преминава, спира до усмихнатата, благодушна строгост. Неговата прелест не изпада в романтизъм, нито пък силата му в грубост. Всичко е уравновесено, умерено, и дори достойнствата не стигат до някаква крайност, не разбиват човешката мярка, спират там, отвъд където, ако продължат, биха се превърнали в нечовешки или божествени. Атическият пейзаж не се перчи, не многоглаголства, не изпада в мелодраматични лигавения, казва, каквото има да каже, с мъжествена, спокойна сила. Излага по най-прост начин същественото.

Но от време на време, сред тази строгост, и по някоя усмивка — две-три сребристи маслинови дървета на някой съвсем сух склон, свежи зелени борове, олеандри на брега на бистра река, китка диви теменужки сред напечени синьо-черни камъни. Тук всички контрасти се срещат и се смесват, помиряват се и създават върховното чудо — хармонията.

Как е станало това чудо, където прелестта притежава толкова строгост, където строгостта притежава толкова прелест, как е могла силата да не злоупотреби със силата си? Това ще да е гръцкото чудо!

Имаше мигове, когато, обикаляйки из Атика, се догаждах, че тази земя може да бъде върховна поука за човещина, благородство и сила.

След всяко мое бродене из Атика се изкачвах, отначало, без да знам защо, на Акропола, да видя, отново да видя Партенона. Загадка беше за мен този храм, не можах никога да го видя един и същ, променяше се непрекъснато, така ми се струваше, оживяваше, полюшваше се, без да мърда, играеше си със светлината и с човешкото око. Но когато отново го видях, след като толкова години бях копнял за него, стори ми се неподвижен, като скелет на праисторически звяр, и сърцето ми не подскочи като агне. През целия ми живот това бе за мен сигурен белег, когато видя някой слънчев изгрев, някоя картина, някоя жена, или срещна някоя идея и сърцето ми подскочи като агне, тогава разбирам, че се намирам пред щастието. Сърцето ми не подскочи, когато отново видях Партенона. Той ми се стори като някакво постижение на ума, на числата, на геометрията. Съвършена вкаменена мисъл. Върховно достижение на ума, което притежава всички достойнства, но само едно, най-ценното, и най-важното, му липсва: не се докосва до човешкото сърце.

Партенонът ми се стори като някакво четно число, като 2 и 4, а четното число не допада на сърцето ми, не го искам; прекалено здраво стои на краката си, добре се е нагласило, няма никакви стремежи, та да се поразмърда, консервативно е, самодоволно, без никакви тревоги; разрешило си е всички проблеми, постигнало е всичките си желания, успокоило се е. Нечетното число е ритъмът на сърцето ми; то никак не се е нагласило, този свят, такъв, какъвто е, не му харесва, иска да го промени, да го допълни, да го тласне по-нататък; стои на един крак, изпънало другия, готово, и иска да тръгне; да отиде къде? При следващото четно число, да се поспре за миг, да си поеме дъх, и отново да тръгне.

На бунтовното сърце на младостта, която иска да срути всичко старо, да обнови света, това трезво вкаменено Слово не му хареса; прекалено благоразумен старец беше то, и наставленията му прекалено много искаха да обуздаят порива на сърцето. Обърнах гръб на Партенона и потънах в прекрасната гледка на морето в далечината. Беше по пладне, върховният час, без сенки и шеги, строг, сублимен, съвършен. Гледах как ослепително белият град изгаря под слънцето, как свещеното море около Саламин искри, как околните планини, голи, блажени, се припичат; и забравих, погълнат от тази гледка, Партенона зад себе си.

Но полека-лека, след всяко мое завръщане от атическата борова гора и от морето на Сароническия залив, скритата хармония, бавно, смъквайки един по един воалите си, се разкриваше на моя ум; и когато се изкачвах отново на Акропола, струваше ми се, че Партенонът мърдаше леко, като неподвижно хоро, и дишаше.

Месеци продължи това посвещаване в тайнството, а може и години. Не си спомням точно деня, в който, напълно посветен в тайнството, застанах пред Партенона и сърцето ми подскочи като агне. Какъв беше този триумф, който се извисяваше пред мен, какво съчетание на ум и сърце, какво върховно постижение на борбата на човека! Пространството бе победено, всичко, малко и голямо, изчезна; в тесния вълшебен паралелограм, който човекът беше начертал, удобно се вместваше и си отдъхваше безкрайността. Победено бе и времето; най-благородният миг се превърна във вечност.

Оставях погледа си да се плъзга по топлия, напоен със слънце мрамор, да се вкопчва в него и да не иска да се откъсне оттам; докосваше, опипваше като ръка, разкриваше скритите тайни. Никога лъкатушната линия не е създала по-съвършена права; никога числото и музиката не са били съчетани с толкова разбиране и любов; видях колоните, които изглеждаха съвсем прави, да наклоняват незабележимо върховете си една към друга, за да крепят всички заедно, с нежност и сила, поверените им свещени фронтони.

Тази, струва ми се, бе най-голямата ми радост през четирите ми студентски години в Атина. Никакъв женски дъх не замъгли въздуха, който дишах; обикнах няколко приятели, катерех се с тях по планините, а когато идваше лятото, плувахме заедно в морето; разменяхме по някоя и друга приказка, гуляехме понякога, а някои водеха със себе си и приятелките си; смеехме се без повод, от младост, опечалявахме се без повод, пак от младост; бяхме като напращели бичета, които пухтят, защото се задушават от силата си.

Колко възможности се разкриваха пред всеки от нас! Взирах се в очите на всеки и се мъчех да отгатна накъде щеше да проправи път силата му. Този, като отваряше уста да заговори за някоя любима идея или безумие, се разпалваше отведнъж, и голямо удоволствие беше да го слушаш как гладко и с голяма лаконичност и точност излага мислите си; слушах го и му завиждах, защото аз, щом отварях уста да заговоря, и се разколебавах; думите ми идваха трудно и ако изтъквах някакъв довод, за да подкрепя възгледите си, изведнъж ми идваше наум противното, еднакво вярно, хващаше ме срам да говоря лъжи и рязко млъквах. А друг един, мълчалив, скъп на думи, отваряше уста само на семинарите в Юридическия факултет, и професорът и всички ние го слушахме и му се възхищавахме как умишлено заплита и разплита като фокусник правни проблеми. Друг пък беше голям организатор и ръководеше масите. Месеше се в политиката, свикваше митинги, държеше речи, влизаше в затвора, излизаше, продължаваше борбите си; сигурно, казвахме си всички, този един ден ще стане голям политик. А друг един, бледен, сладкодумен, вегетарианец, със сини излинели очи, с женски ръце, беше основал с големи усилия едно дружество, с емблема бяла лилия и с девиз: „Краката по-чисти от ръцете“. Обичаше луната. „Тя е единствената жена, която обичам“ — казваше. Друг един беше като недокосната лилия, бледен, меланхоличен, с големи сини очи, с дълги изящни пръсти, пишеше стихове; малцина са останали в паметта ми и когато прошепвам имената им в усамотението си, очите ми се наливат със сълзи; защото този младеж бе намерен една нощ обесен на едно маслиново дърво близо до манастира „Кесаряни“.

И още много други, всеки със своята си душа, пълна с неразтворени цветни пъпки; кога ще цъфнат, мислех си аз, кога ще вържат плод? Боже мой, нека не умра, преди да сваря да ги видя! Нека не умра и преди да видя и аз какви цветни пъпки ще разцъфнат в мен и какъв плод ще вържат. Гледах неспокойно приятелите си, с неизразима печал, сякаш се сбогувах с тях; защото се боях да не би Времето да е вятър развигор, който вее безмилостно и обрулва душите.

Когато напусках Атина, зад себе си оставях два венеца, единствените, с които бях удостоен през живота си; единия получих по фехтовка; тежък, с преплетени бели и сини панделки, направен от лаврови клонки, откършени, уж, от долината на Делфи; лъжа беше, знаех това, и всички го знаеха, но тази лъжа придаваше блясък на лавровите листа. Другия го получих при един конкурс за драми. Не знам защо ми се разпали веднъж кръвта и написах една пламенна любовна драма, изпълнена с меланхолия и патос. Нарекох я „Разсъмва се“. Мислех си, божем, че внасях в света по-нравствена нравственост и по-голяма свобода. Нова светлина. Университетският професор, който беше председател на журито, сериозен, гладко избръснат, с висока колосана яка, намери, че от всички предложени драми, моята беше най-добрата; но се изплаши и заклейми дръзкия й език и разюздания еротизъм. „Даваме на поета — каза в заключението той — лавровия венец, но го отпращаме от този благопристоен храм.“ Бях там, в официалната аудитория на университета, голобрадо, неопитно студентче, и слушах; изчервих се чак до ушите, станах, оставих върху масата на журито лавровия венец и си отидох.

С един мой приятел, аташе в Министерството на външните работи, крояхме по онова време планове да пътуваме из Европа.

— Вземи със себе си и венеца по фехтовка — каза ми той един ден, — там горе, в северните ширини, няма да намерим лаврови дървета; а за попската яхния трябва дафинов лист.

Минаха години, пазех все тъй венеца, окачен на стената; и когато най-сетне мечтата ни се осъществи и заминахме с приятеля ми за Германия, взех го със себе си; за две години изядохме всички дафинови листа с попска яхния.