Никос Казандзакис
Рапорт пред Ел Греко (14)

XII. Свобода

Когато си мисля, след толкова години, за онзи ден, в който принц Георгиос Гръцки, ще рече Свободата, стъпи на критска земя, от очите ми отново бликват и започват да капят сълзи. Каква неразгадаема тайна е борбата на човека! Какво нещо е тази земна кора, тънка, несигурна, напукана, и върху нея пълзят потъналите в кръв и кал паразити, хората, и искат свобода. И с какво вълнение гледаш как се катери по безкрайното нагорнище, като авангард, и как проправя път, кога с хламида и копие, кога с фустанела и кремъклийка, и кога с бухлати гащи, Гъркът!

Спомням си за един критски капитан, овчар, смърдеше на тор и пърчовина, тъкмо се беше завърнал от войната, където се беше бил лъвски; случих се в кошарата му един ден по пладне, тъкмо когато от Критския комитет в Атина пристигна една грамота, написана върху пергамент с големи червени и черни букви; поздравяваха го за подвизите му и го провъзгласяваха за герой.

— Каква е тази книга? — запита той ядосано пратеника. — Пак ли са влезли овцете ми в някоя нива? Трябва да платя някаква глоба ли?

Пратеникът радостно разгъна грамотата и му я прочете на глас.

— Не ги усуквай таквиз, та да те разбера; какво ще рече това?

— Че си герой и Отечеството ти праща тази грамота, да я туриш, значи, в рамка, та да я видят децата ти.

Протегна капитанът ръчището си:

— Дай я тук!

Грабна я, накъса я на парчета, хвърли ги в огъня, където вреше казанът с млякото.

— Хайде върви да им кажеш, че аз не съм се бил, за да взема някаква книга; бих се, за да правя историята!

За да прави историята! Ясно съзнаваше дивият овчар какво иска да каже, но не знаеше как да го каже; или пък го беше казал по най-добрия начин?

Стана, напълни една голяма паница с мляко, отряза половина буца сирене, донесе два ечемичени кравая, обърна се към пратеника, огорчен, задето овчарят бе накъсал и хвърлил грамотата в огъня.

— Ела, ела, кумец — каза му той, — не се кахъри; яж и пий, а китапите — по дяволите! Не искам, да им кажеш, чуваш ли, не искам отплата; направил съм си кефа, това да им кажеш. Яж, ти казвам!

Два са най-великите дни в живота ми — денят, в който принц Георгиос стъпи в Крит, и след години, денят, в който честваше десетте си години Революцията в Москва. И в двата осъзнах, че могат да бъдат срутени вътрешните стени — тела, умове, души — и хората да се възвърнат, след страхотна кървава лутаница, към първичното божествено единство. Няма аз и ти и той, всички сме едно цяло, и това цяло е някакво дълбоко тайнствено опиянение, и смъртта губи косата си, смърт няма, поотделно един по един умираме, но всички заедно сме безсмъртни, разтваряме прегръдките си и прегръщаме, след толкова глад, след толкова жажда и бунтове, като блудни синове, небето и земята, нашите родители.

Хвърляха критяните чемберите си във въздуха, лееха се сълзите и мокреха белите капитански бради, вдигаха майките децата си да видят русия великан, приказния царски син, който беше чул воплите на Крит и беше тръгнал, още преди векове, яхнал бял кон, като свети Георги, да го освободи. Изтекоха им очите на критяните толкова века да се взират в морето, появи ли се, не се ли появи, ей сега ще се появи… Кога някое пролетно облаче ги подвеждаше, кога някое бяло платно, кога, в дълбоката нощ, някой сън… Но облачето се разсейваше, платното изчезваше, сънят се стапяше, и критяните вперваха пак очи на север, към Гърка, към Московеца, към безсърдечния муден Бог.

Но сега, разтресе се Крит, разтвориха се гробовете, и от върха на Псилоритис се чу глас: „Иде! Пристигна! Ето го!“ — и старите капитани слязоха от планините, с дълбоките си белези от рани, със сребърните си пищови, дойдоха и младите с ножовете си с черна дръжка и със звънките си гусли, забиха камбаните, затресоха се камбанариите, целият град се окичи с върбови и миртови клонки, русият свети Георги стоеше на застлания с лаврови вейки кей, а зад него цялото Критско море блестеше.

Пиеха критяните в таверните, пееха, играеха хоро, свиреха на гусла; но не им олекваше, не се побираха вече в телата си, сграбчваха ножа, забиваха го в мишниците и бедрата си, да рукне кръв, да им олекне. В църквата вдигна ръце старият митрополит към свода, погледна Всемогъщия, искаше да държи слово, но гърлото му се беше свило, помръдна устни: „Христос возкресе, чада мои!“ — извика той и не можа да изрече нищо повече. „Воистина возкресе!“ — гръмна от всички гърла, и църковните полилеи се разлюляха, сякаш имаше земетресение.

Малък бях тогава и неопитен, свещеното опиянение продължи много време в мен; може би още продължава; когато изпитвам най-дълбока радост, и сега дори когато гледам звездното небе, или морето, или цъфнал бадем, или като изживявам отново първата си любов, в мен засиява, безсмъртен, 9 декември 1898 година, когато гръцкият царски син, годеникът на Крит, стъпи в Крит; и целите ми гърди се окичват отвътре, както целият Крит в онзи ден, с миртови и лаврови клонки.

Пладне беше още, Мегало Кастро ревеше от радост, баща ми ме хвана за ръка, преминахме по главната улица, стъпвахме върху миртови и лаврови вейки, излязохме през градската врата и навлязохме в нивята. Макар и зима, беше приятно топло, а един бадем край една ограда беше разтворил първия си цвят; нивята, подмамени от мекото време, бяха започнали да се зеленеят, а отвъд, вляво от нас, склоновете на Селена блестяха целите в сняг. Лозите изглеждаха още като сухи чукани, но смелият авангарден цвят на бадема възвестяваше вече пролетта и чуканите щяха пак да се разтворят и да пуснат на свобода затворените вътре в тях бели и черни гроздове. Един мъжага минаваше, натоварен с лаврови клонки, видя баща ми, спря се:

— Христос воскресе, капитан Михалис! — извика той.

— Крит воскресе! — отвърна баща ми, като постави длан на гърдите си.

Продължихме; баща ми крачеше бързо, а аз тичах след него да го настигна.

— Къде отиваме, татко? — попитах задъхан аз.

— При дядо ти, върви!

Стигнахме на гробищата; баща ми блъсна желязната врата, отвори я, на горния й край беше нарисуван един череп, а под него — две кръстосани кости, началната буква на Христос, дето беше възкръснал. Свърнахме надясно, под кипарисите, прекрачвахме сиромашки гробове със строшени кръстове, без кандило, беше ме страх от умрелите, хванах се за сакото на баща си, вървях зад него и се препъвах.

Баща ми спря пред един скромен гроб; малка купчина пръст, един дървен кръст с някакво име на него, полуизтрито от времето. Смъкна баща ми чембера си и се просна по очи върху пръстта; разрови я с нокти, издълба една малка дупка, като фуния, завря дълбоко в нея уста и извика три пъти.

— Тате, дойде! Тате, дойде! Тате, дойде!

Гласът му ставаше все по-гръмък, превърна се в рев. Извади от джоба си едно шишенце с вино, изля го капка по капка в дупката, като всеки път изчакваше да се просмуче, земята да го попие. След това скочи прав, прекръсти се, погледна ме; очите му блестяха.

— Чу ли? — попита ме той с дрезгав от вълнение глас. — Чу ли?

Не отвърнах, нищо не бях чул.

— Не чу ли? — каза сърдито баща ми. — Костите му изпукаха.

Когато си припомням този ден, благославям Бога, че съм се родил критянин и че съм сварил да видя с очите си как стъпва по лавровите листа и се изкачва от вратата на пристанището до убежището на капитан свети Мина, Свободата! Колко жалко, че пръстените очи на човека не могат да видят невидимите неща! Щях да видя него ден как свети Мина изскача от иконата си, как застава на кон пред вратата на църквата си, за да посрещне царския син от Гърция, и как сълзите му се стичат по изпечените му от слънцето бузи и по сивата му брада.

Когато радостта се поуталожи и, помня, задуха след няколко дни, силен южняк, та помете лавровите листа от улиците и заваля дъжд, който изми разлятото по кръстовищата вино, животът изтрезня и умът се прибра отново на мястото си. Светеха, голи като яйца, обръснатите лица на християните, събираха берберите брадите от дюкяните си, от време на време се чуваше още по някой и друг пресипнал глас, застоял се в таверните, а аз обикалях по улиците, мокър до кости от дъжда, и когато виждах, че улицата е пуста, крещях и ревях, за да ми олекне. Хиляди поколения вътре в мен крещяха и ревяха, за да им олекне.

Никога не съм чувствал толкова дълбоко, че нашите покойници не са умрели, че в критични мигове надават вик, скачат и завладяват и очите ни, и ръцете ни, и ума ни. Всичките ми деди, които турците бяха убили, всичките ми баби, които турците бяха измъчвали и им бяха изтръгнали гърдите, ревяха и крещяха от радост в онези дни, когато улицата беше пуста и никой не ни гледаше. И се радвах, защото, без да мога още ясно да го осъзная, догаждах се, че и аз ще живея, ще мисля и ще виждам, дори когато умра, стига да има сърца, които още да ме помнят.