Никос Казандзакис
Рапорт пред Ел Греко (6)

IV. Синът

Всичко, което попадна в детското ми съзнание, се запечата в него толкова дълбоко и го поех толкова жадно, че не мога да се наситя, и сега на старини, да си го припомням и да го изживявам отново; спомням си с безпогрешна точност най-първия си досег с морето, с огъня, с жената и с дъха на света.

Ето моя първи спомен в живота: дотътрих се, пълзешком, на прага; още не можех да стоя прав; с копнеж, със страх подадох меката си глава навън, на открит въздух на двора. Дотогава гледах през стъклото на прозореца, но не виждах; но сега не само гледах, видях за първи път света; смайващо зрелище! Малката градинка на двора ми се струваше безкрайна; жужене на хиляди невидими пчели, опияняваща миризма, топло слънце, гъст като мед, въздухът блестеше, сякаш беше изпълнен със саби, и сред сабите пристъпваха към мен насекоми с пъстроцветни неподвижни криле, изправени, като ангели. Изплаших се, изпищях, очите ми се напълниха със сълзи и светът изчезна.

Друг път, помня, един мъж с остра, бодлива брада ме взе на ръце и ме отнесе на пристанището. Колкото повече наближавахме пристанището, толкова по-ясно чувах как един звяр реве и въздиша, сякаш заплашваше или сякаш беше ранен; а аз се страхувах, мятах се в ръцете на мъжа, исках да избягам и пищях като птица. Изведнъж — остра миризма на рожкови, на катран и гнили цитруси. Целите ми недра се разтвориха, за да я поемат, и запращяха. Подскачах и пърхах сред косматите ръце, които ме носеха, и след един завой на пътя — какъв беше този звяр, каква свежест, каква безкрайна въздишка — цялото море, тъмносиньо, кипящо, само шумове и миризми, се изля разпенено в мен; рухнаха меките ми слепоочия и главата ми се изпълни със смях, солен въздух и страх.

А след това си спомням една жена, наша съседка, Аника; млада майка, пухкава, младоженка; дълги руси коси, големи очи; аз ще да съм бил на около три години; нея привечер си играех на двора, градината ухаеше на лято. Жената се наведе, взе ме, постави ме на скута си и ме прегърна, а аз затворих очи, притиснах се към разтворената й пазва и душех тялото й. Топло ухание, гъсто, възкисела миризма на мляко и пот, дъхтеше младоженското тяло, а аз я вдишвах премалял, вкопчен в изпънатата гръд. И изведнъж ми се зави свят, стана ми лошо; а съседката се уплаши, смъкна ме и ме постави между две саксии с босилек, цялата изчервена. И оттогава не ме постави никога повече на скута си, гледаше ме с големите си очи, много нежно, и се усмихваше.

А през една лятна нощ седях пак на двора ни, на столчето си. Помня, вдигнах очи и видях, за първи път, звездите. Скочих и завиках ужасен: „Искри! Искри!“ Като безкраен пожар ми се стори небето, и малкото ми тяло изгаряше в него.

Такъв беше първият ми досег със земята, с морето, с жената, със звездното небе. И досега дори, в най-съкровените мигове на живота си, със същия неизменен трепет, както когато бях дете, изживявам тези четири страшни елемента. И не само тогава, и днес дори, чувствам, че изживявам дълбоко — колкото най-дълбоко могат душата и тялото ми — тези четири елемента, когато успея да изпитам същото изумление, страх и радост, които те породиха в мен като дете. И понеже това бяха първите сили, които, осъзнато от мен, овладяха душата ми, и четирите се сляха неотделимо в мен и образуваха едно цяло. Сякаш това е едно и също лице, което само сменя маските си. Когато гледам звездното небе, то ми изглежда ту като цъфнала градина, ту като мрачно и опасно море, ту като мълчаливо, обляно в сълзи лице.

И още нещо: всяко мое вълнение, всяка моя идея, и най-абстрактната дори, е съставена от тези четири първични елемента; и най-метафизичният проблем приема в мен материално тяло, топло, като дъха на море, и на земя, и на човешка пот. Словото, за да стигне до мен, трябва да се превърне в топла плът. Само тогава разбирам, когато мога да помириша, да видя и да докосна.

Освен тези първи четири досега, дълбоко влияние върху душата ми оказа и едно случайно събитие; случайно ли? Страхливецът ум, който трепери да не изтърве някоя нелепост, та да се накърни достойнството му, назова с такива боязливи, благоразумни, неопределени слова това, което е неспособен да обясни. Ще да съм бил четиригодишен и за Нова година баща ми ми направи подарък, „добра ръка“, както казваме в Крит — един въртящ се глобус и едно канарче. Затварях вратата и прозорците на стаята си, отварях клетката и пусках канарчето на свобода; а то беше свикнало да каца върху земното кълбо и да пее. По цели часове; а аз, затаил дъх, го слушах.

Струва ми се, че тази много обикновена случка, повече от всички книги и всички хора, с които по-късно се запознах, оказа влияние върху живота ми. Години наред обикалях ненаситно света, поздравявах и се сбогувах с всичко, и чувствах, че главата ми е земно кълбо, а върху мозъка ми е кацнало едно канарче и пее. Описвам с подробности детската си възраст не защото очарованието от първите спомени е толкова голямо, а защото в тази възраст, както и в сънищата, една наглед незначителна случка разкрива, по-добре от всякакъв психологичен анализ по-късно, без труфила, истинския душевен облик. И тъй като изразните средства през детската възраст или в съня са много прости, и най-сложните вътрешни ценности се отърсват от всичко излишно и остава само тяхната същност.

Мек е мозъкът на детето, крехка е плътта му, слънцето, луната, дъждът, въздухът, тишината, всичко се стоварва върху него, бухнало тесто е той, и те го месят. Детето поглъща ненаситно света, приема го в недрата си, асимилира го и го превръща в дете.

Помня, често седях на прага на къщата ни, слънцето грееше, въздухът пареше, в една голяма къща в махалата мачкаха грозде, целият свят миришеше на шира, а аз затварях блажено очи, протягах ръце с разтворени длани и чаках; и Бог идваше; докато бях дете, никога не ме излъга, идваше, дете и той като мен, и поставяше в ръцете ми играчките си — слънцето, луната, вятъра. „Подарявам ти ги — казваше ми той, — подарявам ти ги, поиграй си с тях; аз си имам други.“ Отварях очи, Бог изчезваше, но в ръцете ми оставаха играчките му.

Притежавах, но не знаех това, не го знаех, защото го изживявах, всемогъществото на Бога; сътворявах както си исках света. Меко тесто аз, меко тесто и той. Помня, от всички плодове, когато бях малък, най-много обичах черешите; хвърлях ги в кофа с вода, навеждах се и им се любувах — черни или червени, хрупкави, веднага ставаха по-големи, щом потънеха във водата; но когато ги изваждах, виждах, за голямо мое разочарование, че се смаляваха; затварях тогава очи, за да не ги гледам как се смаляват, и ги пъхах, такива огромни, каквито ми изглеждаха, в устата си.

Този дребен факт разкрива цял един метод, чрез който възприемам действителността, дори сега, на старини; претворявам я, правя я по-светла, по-хубава, по-прилягаща на целта ми. Умът вика, обяснява, доказва, възразява; но един глас се надига в мен: „Мълчи, ум, да чуем сърцето!“ — вика му той; кое сърце? Същността на живота, безумието; и сърцето започва да пее.

„Не можем да променим действителността — казва един мой любим византийски мистик; — нека тогава променим окото, което гледа тази действителност.“ Това правех, когато бях дете; това правя и сега в най-творческите мигове на живота си.

Какви чудеса са, наистина, окото, ухото, мозъкът на детето, как поглъщат ненаситно този свят и се изпълват! Птица с червени, зелени, жълти крила е светът; и колко я гони детето, за да я хване!

Действително, нищо не прилича толкова много на божието око, колкото детското око, което за първи път вижда и сътворява света. Хаос е бил преди това светът, всички твари, животни, дървета, хора, камъни, са преминавали безразборно пред детското око, не пред него, вътре в него, всичко, форми, цветове, гласове, миризми, светкавици, и то не е можело да ги закрепи, да ги подреди. Светът на детето не е направен от кал, та да издържи, направен е от облак, свеж ветрец повява от детските слепоочия и светът се сгъстява, разрежда се и изчезва. Също така, преди Сътворението, ще да е преминавал пред божието око и хаосът.

Когато бях дете, сливах се с всичко, което виждах и докосвах; с небето, с насекомото, с морето, с вятъра; тогава вятърът имаше гърди, имаше ръце и ме милваше; понякога се ядосваше, опираше ми се и не ме оставяше да вървя; веднъж, помня, ме събори на земята. Скубеше листата на лозницата, разрошваше косата ми, която мама така хубаво бе сресала, грабваше чембера от главата на съседа ни кир Димитрос и повдигаше фустите на жена му Пинелопи.

Не се бях още откъснал от света; но полека-лека тялото ми се отделяше от света; от едната страна — той, от другата — аз; и борбата започна.

И един ден, както си седи на прага детето и възприема, мътен, гъст, пороя на света, изведнъж проглежда; стабилизираха се петте сетива, проправи си всяко от тях своя си път, поделиха си владението на света. И най-напред се стабилизира, в мен, помня, обонянието, първо то започна да слага ред в хаоса.

Всеки човек, когато бях две-тригодишен, си имаше своята миризма, и още преди да вдигна очи да го погледна, го познавах по миризмата, която издаваше; иначе миришеше майка ми, другояче баща ми, различно миришеше всеки чичо, и още по-различно всяка съседка.

И всеки път, според миризмата, обичах или ритах и не го щях този, който ме вземаше на ръце. Но с времето тази ми сила отслабна, сляха се миризмите, потънаха всички хора в същата воня — на пот, на тютюн, на бензин.

Безпогрешно различавах най-вече миризмата на Християнина от миризмата на Турчина; срещу нашата къща живееше едно турско семейство, благодушни хорица; когато ханъмката идваше на гости в къщи, от миризмата, която тя издаваше, започваше да ми се гади, откъсвах стръкче босилек и го миришех или си напъхвах във всяка ноздра по един акациев цвят. Но тази ханъмка, Фатуме, имаше едно момиченце, Емине; то ще да е било на около четири години, а аз — на около три; и то издаваше странна миризма, нито турска, нито гръцка, която много ми харесваше. Емине беше бяла, закръглена, косите й сплетени на много тънки плитчици, и на всяка плитчица беше закачена, за да я пази от лошо око, по една мидена черупка или синьо мънисто, а дланите и ходилата й бяха боядисани с къна; миришеше на мускатов орех.

Знаех кога майка й не беше в къщи, излизах тогава на портата, гледах я как седи на прага и дъвче дъвка. Правех й знак, че ще отида при нея; но пред вратата й имаше три стъпала, които ми се струваха страшно високи — как да ги изкатеря? Потях се, пъшках, яхвах, с големи усилия, първото; нови усилия след това, за да се покача на второто; спирах за малко да си поема дъх, вдигах очи и я поглеждах; седеше си равнодушно на прага и не ми подаваше ръка да ми помогне; гледаше ме, без да се помръдне, и чакаше. Сякаш ми казваше: „Ако можеш да надвиеш пречките, добре; ще стигнеш до мен и ще си играем; ако не можеш, върни се обратно!“ Но накрая, след много усилия, надвивах, стигах до прага, където седеше Емине; тогава тя ставаше, хващаше ме за ръка и влизахме вътре. Майка й отсъстваше през целия предиобед, работеше по чужди къщи; и веднага си събувахме чорапите, лягахме по гръб на земята и си долепяхме голите ходилца. Не продумвахме дума; затварях очи и чувствах как топлината на Емине преминава от нейните ходила в моите, как се изкачва полека-лека към коленете ми, към корема ми, към гърдите ми и ме изпълва; изпитвах толкова дълбока наслада, че ми се струваше, че ще припадна… Никога, през целия ми живот, никоя жена не ми е доставяла по-остра радост; никога не съм усещал толкова дълбоко загадката на топлото женско тяло; и сега дори, след седемдесет години, затварям очи и чувствам как от ходилата ми се изкачва и се разлива по цялото ми тяло, по цялата ми душа, топлината на Емине.

Полека-лека се престраших да ходя и да се катеря, влизах в околните къщи, играех със съседските деца; светът ставаше по-широк.

Когато станах на пет години, ме заведоха при една килийна учителка да ме научи да пиша на плоча йоти и кравайчета, да се поразкърши ръката ми, та да мога да изписвам буквите на азбуката. Беше благодушна женица, малко гърбавичка, кира Арети се казваше, ниска, пълна, с една голяма брадавица от дясната страна на брадичката си. Водеше ръката ми, дъхът й миришеше на кафе, и ме напътваше как да държа калема и как да командвам пръстите си.

Отначало не я исках, не ми харесваше дъхът й, пък и гърбицата й; но полека-лека, не знам как, тя почна да се преобразява пред очите ми, изчезна брадавицата, изправи се гърбът й, изтъня и се разхубави отпуснатото й тяло; докато накрая, след няколко седмици, тя се превърна в строен ангел, със снежнобял хитон и с огромна бронзова тръба в ръце; навярно бях видял на някоя икона в църквата „Свети Мина“ такъв ангел и детското око пак бе извършило чудото си, ангелът и учителката се бяха слели в едно.

Минаха години; отидох в чужбина, върнах се отново в Крит; минах край къщата на учителката си; на прага седеше на припек една бабичка; познах я по голямата брадавица; приближих се, казах й кой съм; започна да плаче от радост; носех й армаган кафе и захар и кутия локум. За миг се поколебах, срам ме беше да попитам; но толкова се беше враснал в мен образът на ангела с тръбата, че не се сдържах:

— Кира Арети — казах й аз, — носила ли си някога бял хитон и държала ли си в ръце голяма бронзова тръба?

— Боже опази! — извика горката старица и се прекръсти. — Аз — с бяла джелебия, дете мое? Аз — с тръба? Боже опази, аз — примадона?

И от очите й рукнаха сълзи.

В бухналия ми детски мозък всяко нещо се преобразяваше по магически начин, отвъд разума, много близо до безумието; но това безумие е зрънцето сол, което не позволява на благоразумието да се скапе; живеех, говорех и вървях в някаква приказка, която сам си съчинявах всеки миг и си проправях в нея път, за да мина. Никога не виждах повторно нещо по един и същ начин; защото всеки път му придавах ново лице и ставаше неузнаваемо; възобновяваше се всеки миг девствеността на света.

Особено някои плодове оказваха върху мен необяснимо очарование, и най-вече смокините и черешите. И не само смокинята, плодът, а и смокиновите листа и миризмата им; затварях очи, душех ги и пребледнявах от силно телесно блаженство; не блаженство, а по-скоро вълнение, страх и тръпки, сякаш навлизах в тъмен и опасен лес.

Веднъж майка ми ме взе със себе си и отидохме на едно уединено място край брега на морето, извън Кастро, където се къпеха жените. Главата ми се изпълни с безкрайно кипящо море; и изсред тази вряща синка се подаваха тела, много бледи, слаби, странни, така ми се сториха, като болни; надаваха тънки писъци и си хвърляха една на друга по цели наръчи вода. Повечето от тях ги виждах до кръста; от кръста надолу бяха в морето; сигурно са риби от кръста надолу, казах си аз, сигурно са горгони, за които се разправя; спомних си приказката, която баба ми разказваше за горгоната, сестрата на Александър Велики; обикаля из моретата и търси брат си, пита минаващите кораби: „Жив ли е цар Александър?“ А капитанът се надвесва през фалшборда и й вика: „Жив е, господарке, жив и здрав е!“ Тежко му и горко, ако каже, че е умрял; започва да бие по морето с опашката си, вдига голяма буря и разбива корабите.

Една от тези горгони, които плуваха пред мен, се подаде над вълните и ми направи някакъв знак; извика ми нещо, но морето шумеше силно и нищо не разбрах; но бях вече потънал в приказката, помислих, че ме пита нещо за брат си, и извиках уплашено: „Жив е, жив и здрав е!“ И изведнъж всички горгони избухнаха в смях, а аз се засрамих, ядосах се и избягах. „Проклети да са — измърморих аз, — ами че те били жени, не били горгони!“ И седнах на една скала, потънал в срам, с гръб към морето.

Слава Богу, живо е още в мен, пъстроцветно, шумно, свежо, това видение от детските ми години; то поддържа ума ми непокътнат, незасегнат от покварата и не позволява да увехне и пресъхне. То е свещената капка от живата вода, която не ми дава да умра. Когато пиша и искам да говоря за морето, за жената, за Бога, скланям глава на гърдите си и се ослушвам, за да чуя какво казва детето вътре в мен, то ми диктува, и ако ми се случи да се доближа някак със слова до тях и да разкажа за тези велики сили — морето, жената, Бога — на детето, което е още живо в мен, дължа това. Ставам отново дете, за да мога да гледам с девствени очи, винаги за първи път, света.

 

 

Циркулират в кръвта ми родителите ми, единият — див, суров, навъсен, майка ми — нежна, благодушна, свята; нося ги през целия си живот, никой от тях не е умрял, докато съм жив аз, ще живеят и те в мен и ще се мъчат, всеки в противоположна посока, да направляват мисълта и деянията ми. И през целия си живот съм се борил за едно нещо: да ги помиря, единият да ми даде силата си, а другият — нежността си, и раздорът помежду им, който непрекъснато избухва вътре в мен, да се превърне в сърцето на сина им в съгласие.

И още нещо, невероятно: присъствието на двамата ми родители се проявява съвсем очебийно в ръцете ми; дясната ми ръка е много силна, без никаква изтънченост, напълно мъжка; лявата ми ръка притежава прекалена, болезнена изтънченост; когато си припомня гръдта на една жена, която обичах, чувствам на лявата си длан леко тръпнене и болка; още малко и ще посинее от болка, още малко и ще се отвори рана; когато съм сам и гледам как някоя птица лети във въздуха, чувствам на лявата си длан топлината на корема й; в ръцете ми, единствено в ръцете ми са се оттеглили двамата ми родители и са завладели, всеки за себе си, баща ми — дясната, а майка ми — лявата ми ръка.

Тук трябва да добавя един случай, който има дълбоко отражение върху живота ми; това беше първата душевна рана, която получих; стигнах до старини, а тя още не е зараснала.

Ще да съм бил на четири години, един мой чичо ме беше повел за ръка към малкото гробище „Свети Матей“, което се намираше вътре в града, за да видим, казва, една съседка.

Беше пролет, гробището тънеше в лайкучка, един розов храст в ъгъла беше отрупан с малки априлски рози; пладне, слънцето напичаше земята и тревите ухаеха. Вратата на църквата беше отворена; попът сложи тамян в кадилницата, надяна патрахила си, прекрачи прага и пое към гробовете.

— Защо кади? — попитах аз чичо си и вдишвах дълбоко миризмата на тамян и пръст.

Топла беше, като че ли ми се догади малко от нея, спомних си миризмата на хамама, където ме беше завела предната събота майка ми.

— Защо кади? — попитах отново чичо си, който крачеше мълчаливо сред гробовете.

— Мълчи, сега ще видиш, върви.

Завихме край църквата, чухме разговор; пет-шест облечени в черно жени стояха около един гроб; двама мъже повдигаха един надгробен камък, единият от тях влезе в гроба и почна да копае. Приближихме се и застанахме край открития гроб.

— Какво правят? — попитах аз.

— Изравят костите.

— Какви кости?

— Сега ще видиш.

Попът беше застанал край гроба, размахваше кадилницата и мърмореше в брадата и мустаците си благословии. Наведох се над току-що изкопаната пръст; мухъл, гнилоч, запуших си носа, догади ми се, но не се махнах, чаках. „Костите, какви кости?“ — питах се аз и чаках.

Изведнъж наведеният човек, който копаеше, се изправи, подаде се наполовина от гроба, като държеше в ръце един череп. Почисти го от пръстта, пъхна пръст в него и извади през очните дупки калта отвътре, постави го на ръба на гроба, наведе се отново и продължи да копае.

— Какво е това? — попитах изплашено чичо си.

— Не виждаш ли? Глава на умрял, череп.

— На кого?

— Не я ли помниш? На съседката ни, на Аника.

— На Аника!

Избухнах в плач, започнах да пищя.

— На Аника! На Аника! — виках аз, спуснах се, грабнах няколко камъка и започнах да замервам с тях гробаря.

Ридаех, виках колко беше красива, колко хубаво миришеше! Идваше в къщи, вземаше ме на коленете си, измъкваше гребена от косите си и ме сресваше; гъделичкаше ме под мишниците и аз се кисках, писуках като пиленце. Взе ме чичо ми на ръце, отнесе ме настрани и ми заговори сърдито:

— Защо плачеш? Какво искаш? Умря; всички ще умрем.

Но аз си спомнях за русите й коси, за алените й устни, които ме целуваха, за големите й очи, а сега…

— Ами косите й — виках, — устните й, очите й?…

— Отидоха, отидоха… Изяде ги земята.

— Защо? Защо? Не искам!

Чичо ми вдигна рамене:

— Като пораснеш, ще разбереш защо!

Но никога не го разбрах. Пораснах, остарях, не го разбрах, никога.