Никос Казандзакис
Рапорт пред Ел Греко (8)

VI. Смъртта на дядото

Бил съм навярно още в началното училище, когато един овчар дойде тичешком от село и ме взе да ме заведе при дядо ми, който берял душа, казва, и искал да ме благослови. Помня, жега, август месец, бяха ме качили върху едно магаренце, отзад овчарят държеше една чаталеста пръчка с пирон накрая и току ръчкаше до кръв добичето, а него го болеше, подритваше то и търчеше. Аз се обръщах към овчаря и го молех:

— Не ти ли е жал за него? Съжали го, боли го!

— Само хората ги боли — отвръщаше ми той, — магаретата са си магарета.

Но скоро забравих за болките на магарето, понеже сега минавахме през лозя и маслинови градини и щурците ни проглушаваха ушите. Жени още беряха грозде и го разстилаха върху сушилни, за да стане на стафиди; целият свят благоухаеше. Една от гроздоберачките ни видя и се засмя.

— Защо се смее, Кириякос? — попитах овчаря, чието име междувременно бях научил.

— Гъделичкат я, та се смее — отвърна той и се изплю.

— Кои я гъделичкат, Кириякос?

— Демоните.

Не разбрах нищо, но се изплаших; затворих очи и започнах да удрям с юмрук магаренцето, за да минем по-скоро, та да не видя демоните.

В едно село, през което минахме, полуголи космати мъжаги мачкаха с крака гроздето в бъчвите и играеха хоро, подмятаха шеги и избухваха в смях; пръстта миришеше на шира, жените вадеха хляб от пещите, кучетата лаеха, жужаха оси и пчели, и слънцето клонеше към залез, кървавочервено, сякаш и то мачкаше грозде, съвсем пияно. Започнах и аз да се смея, засвирих с уста, взех пръчката от овчаря и захванах да ръчкам магарето и да му забивам пирона в задницата.

Бях замаян от умората, от слънцето и от щурците, и когато пристигнах в къщата на дядо си и го видях да лежи сред двора, заобиколен от децата и внуците си, зарадвах се; защото се беше вече свечерило, беше се поразхладило, а дядо ми беше затворил очи и не ме усети; така се отървах от тежкото му ръчище, което, където и да ме докоснеше, кожата ми се зачервяваше.

— Спи ми се — казах на една жена, която ме взе на ръце и ме смъкна от магарето.

— Потърпи малко — отвърна ми тя, — ей сегичка на̀ дядо ти ще издъхне; трябва да бъдеш край него, за да ти даде благословията си преди това.

Като чудотворен дар, като скъпа играчка ми се струваше тази благословия, която бях дошъл от толкова далеч да взема; ще да е сигурно змейски косъм, както се разправя в приказките, носиш го като муска и като изпаднеш в голям зор, изгаряш го и се появява змеят, за да те спаси. И зачаках, значи, дядо ми да отвори очи и да ми даде косъма.

И тъкмо тогава дядо ми извика и се сви върху овчата кожа, която му бяха постлали.

— Видял е ангела си — каза една старица, — ей сегинка на̀ ще му излезе душата.

Прекръсти се, взе парче восък и започна да го сгрява с дъха си и да го мачка с пръсти, за да направи кръст, та да запечата устата на умрелия.

Един от синовете му, с четинеста гарвановочерна брада, стана, влезе в къщата, донесе един нар и му го пъхна в шепата, да го носи на онзи свят.

Приближиха се всички и го загледахме; една жена понечи да проточи жалба, но синът с четинестата брада й запуши устата:

— Млък!

Отвори очи дядото, направи знак; всички се приближиха още повече; в първия кръг — синовете му, отзад — внучетата, мъжките, зад тях — дъщерите и снахите. Протегна ръце дядото; една старица му подложи възглавница на тила. Чу се гласът на стареца:

— Останете си със здраве бре, деца! — каза той. — Изядох си хляба, отивам си. Напълних двора си с деца и внучета, напълних делвите си с олио и мед, напълних бъчвите си с вино, не мога да се оплача. Останете си със здраве!

Замаха с ръце, сбогуваше се. Извърна се бавно, изгледа всички, един по един; аз бях забравил за благословията, бях се скрил зад две-три мои братовчедчета и не ме видя. Никой не говореше, отвори отново уста старецът:

— Отворете си ушите бре, деца, чуйте последните ми заръки: акълът ви да бъде все на стоката, на воловете, на овцете, на магаретата; да не мислите, и те имат душа, човеци са и те, само дето имат кожуси и не могат да говорят; старовремешни човеци са те, давайте им да ядат. Акълът ви да бъде и на маслиновите дървета и на лозята, да ги торите, да ги поливате, да ги подкастряте, ако искате да ви дават плод; старовремешни човеци са и те, но много старовремешни, та не си спомнят; но човекът помни, та нали затова е и човек. Слушате ли ме? Да не би да говоря на глухи?

— Слушаме, старо, слушаме… — отвърнаха няколко гласа.

Протегна ръчището си старецът, повика най-големия си син:

— Е бре, Костандис!

Костандис, едър мъжага със сива брада, с къдрава коса, с големи черни очи, докосна ръката на баща си:

— Ето ме, тате домовладико, какво ще наредиш?

— В малкото кюпче съм сложил отбрано жито; заделил съм си го отдавна за коливото ми; на деветте ми дни да го свариш, да ми сложиш бол-бол бадеми, имаме, слава Богу, и да не се стискаш на захарта, както си свикнал, чуваш ли? Пинтия си, нямам ти вяра.

— Прави са думите ти — отвърна първородният му син, като поклати едрата си глава, — прави са думите ти, тате домовладико, но разноските трябва да поемат и другите; хубаво, ама всички да се бръкнат; коливо е това, разноски са това, не е шега работа, и после има и свещи, пък и на попа трябва да се плати, сетне и гробарят, санким, подире пък и помена, та и погребалната трапеза с мезетата, с виното, тури и кафетата, дето жените ще изпият, разноски са това, ти казвам, не е шега работа; всички ще си ги поделим.

Извърна се наляво-надясно към братята си:

— Чувате ли? Всички, всеки ще си поеме пая, пито — платено!

Измърмориха нещо през зъби синовете, един се обади високо:

— Добре де — каза, — добре де, Костандис, няма да се караме!

Бях се промъкнал на първата редица, смъртта, нали казахме, винаги беше за мен някаква странна загадка и ме привличаше, приближих се да видя отблизо как бащата на майка ми ще умре.

Зърна ме.

— Е, добре си дошло — изрече той, — добре си дошло, кастриньотче, наведи се да ти дам благословията си.

Старицата, която стискаше и мачкаше восъка, ме сграбчи за главата и я натисна надолу; почувствах тежкото му ръчище върху целия си тил:

— Давам ти благословията си, внуче кастриньотче — произнесе той, — и да станеш един ден човек.

Помръдна устни да каже още нещо, но се беше изтощил, затвори очи.

— Накъде, бре, е заник слънце? — попита той с отпаднал глас. — Обърнете ме натам!

Двама от синовете му го хванаха, извърнаха го към запад.

— Сбогом! — прошепна той. — Заминавам!

От гърдите му се изтръгна дълбока въздишка, изпъна крака, главата му се отърколи от възглавницата и се удари о камъните на двора.

— Умря ли? — попитах едно от братовчедчетата си.

— Ах, отиде си вече! — отвърна ми то. — Да вървим да ядем!