Никос Казандзакис
Рапорт пред Ел Греко (25)

XXIII. Париж — Ницше великомъченика

Падаше ситен, нежен дъждец, съмваше се. Прилепил лице на стъклото на колата, гледах, през прозрачната мрежа на дъжда, как Париж преминава, усмихва се през сълзи и ме поздравява с „добре дошъл“. Гледах как преминават мостовете, многоетажните почернели къщи, парковете, църквите, оголените кестенови дървета, хората, които вървяха забързани по широките лъскави улици… Гледах през проточените нишки на дъжда как цялото това прелестно закачливо лице на Париж блести мътно и се усмихва, както гледаме през конците на стана тъкачката.

Какво ли ме чака в този тъй дълго въжделен град, мислех си аз и се сърдех на човешката душа, че не е способна да отгадае нито час по-рано бъдещето, а само чака, тъмна и безсилна и тя като плътта, да се роди нероденото, за да го види. Ще намеря ли в този голям град това, което търсех? Но какво търся? Какво искам да намеря? Не ми ли стига водачът с трънения венец, водачът, който стои като знак високо върху една, цялата само в камънаци и кръв, планина и ми сочи пътя? Нима е прав отец Йоаким, който ме кара да мина през целия Ад и през цялото Чистилище на тази земя, ако искам да стигна до Рая? Да се радвам, да страдам, да съгреша, а след това да надмогна радостта, страданието, греха, ако искам да се спася?

Светлината се беше вече поусилила, някакво плешиво слънце беше увиснало на това странно небе, направено от меланхолия и мъгла и неизразима мекота. Как се беше проскубал тук в чужбина дългогривестият водач на колесница от Гърция? Всичко разсъбличаше той там, в родината си, и го обличаше в светлината си, и блестеше, без никаква загадка, душата, зрима като тялото; излизаха от мрачните си подземия и бесовете, пронизала ги бе чак до черния мозък на костите им светлината и бяха станали и те простодушни и сладкодумни, като хора. Но тук слънцето се бе променило, ще рече, променило се бе лицето на земята и на душата, трябва да се научим да обичаме озареното отвътре чело, вежливата усмивка и скрития смисъл на новата красота.

„Това е новото лице на Бога! — мислех си аз, като гледах ненаситно дърветата, къщите, нашарените жени, мрачните църкви. — Прекланям се пред милостта му!“

Същинско опиянение беше моят първи досег с това ново лице на света; то продължи с дни и седмици. Улиците, парковете, библиотеките, музеите, готическите църкви, мъжете и жените в театрите и улиците, и ситният сняг, който беше почнал да вали, се въртяха пред очарованата ми душа, опиянени и те; докато най-сетне опиянението стихна, закрепи се отново светът и застана на място.

Един ден, както си четях в библиотеката „Сент-Женевиев“, една девойка се приближи и се наведе към мен; държеше разтворена една книга, като беше поставила ръка под снимката на някакъв мъж, поместена в книгата, за да закрие името му, и ме гледаше изумена.

— Кой е този? — попита ме тя и ми посочи снимката.

Вдигнах рамене.

— Как искате да знам? — казах аз.

— Но това сте вие — възкликна девойката, — вие, съвсем същият; погледнете челото, гъстите вежди, вдлъбнатите очи; само дето този има дебели провиснали мустаци, а вие нямате.

Гледах смутено.

— Кой е този най-сетне? — казах аз, като се опитах да отместя ръката на девойката, за да прочета името.

— Не го ли познавате? За първи път ли го виждате? Ницше!

Ницше! Бях чувал името му, но не бях прочел още нищо от него.

— Не сте ли чели „Раждането на Трагедията“, неговия „Заратустра“? За Вечния възврат, за Свръхчовека?

— Нищо, нищо — отвръщах засрамен аз, — нищо.

— Почакайте! — каза девойката и изтича някъде.

След малко ми донесе „Заратустра“.

— Ето — каза тя, като се засмя, — ето лъвска храна за мозъка ви. — Ако имате мозък, и ако мозъкът ви е гладен!

 

 

Това бе един от най-решителните мигове в моя живот; тук, в библиотеката „Сент-Женевиев“, чрез намесата на една непозната студентка, ми беше устроила засада моята съдба; тук ме чакаше, пламенен, окървавен, велик воин — Антихриста.

Отначало той ме изплаши много; нищо не му липсваше: наглост и самохвалство, непреклонен ум, бесът на разрушението, сарказъм, цинизъм, нечестив смях, всички нокти, зъби и крила на Луцифер; но ме бяха завладели устремът и гордостта му, опиянила ме беше опасността и потъвах в творчеството му с копнеж и страх, сякаш навлизах в шумна джунгла, пълна с гладни зверове и омайващи орхидеи.

Бързах да свършат часовете в Сорбоната, да се мръкне, да се прибера в къщи, да дойде хазяйката да запали камината и да разтворя книгите му, натрупани всички на масата ми, и да започна борбата с него. Полека-лека бях свикнал с гласа му, с пресечения му дъх, с виковете на болката му; не знаех, сега го научавах, че и Антихриста се бори и страда като Христос и че понякога, в миговете на страдание, образите им си приличат.

Мерзки богохулства ми се струваха проповедите му, а Свръхчовека му — убиец на Бога. И все пак някакво тайнствено очарование притежаваше този бунтар, изкусително заклинание бяха думите му, което омайваше и опияняваше, и караше сърцето да танцува. Наистина дионисовски танц бяха размишленията му, един строен химн, който се възвисява ликуващо в най-отчаяния миг на човешката и свръхчовешката трагедия. Възхищавах се, без да искам, на огорчението му, на мъжеството и непорочността му, и на капките кръв, с които бе поръсено челото му, сякаш и той, Антихриста, носеше трънен венец.

Полека-лека, без ни най-малко да го осъзнавам, двата образа, Христос и Антихрист, се сливаха; тези двамата не бяха, значи, предвечни врагове, Луцифер не беше противник на Бога, може ли някога Злото да се постави в услуга на Доброто и да му сътрудничи? С времето, колкото повече изучавах творчеството на противниковия пророк, изкачвах се от стъпало на стъпало в някакво загадъчно рисковано единство: Доброто и Злото, казвах си аз, са врагове, ето първото посвещение в тайнството; Доброто и Злото са съратници, това е второто, по-високо стъпало на посвещението; Доброто и Злото са едно и също нещо! — това е най-високото, до което можах да стигна досега, стъпало. На това стъпало се спирах изтръпнал; страшно съмнение пронизваше ума ми дали не ме подтиква и мен, този Свят Богохулник, да богохулствам?

Цялата зима изтече в тази борба; колкото повече минаваше времето, колкото по-твърда и упорита ставаше борбата и по-отблизо вдишвах пресечения, дълбоко задавен дъх на противника, омразата се променяше и се преобразяваше, и без да разбера, борбата се превръщаше в прегръдка. Никога не бях почувствал, толкова осезаемо и с такова изумление, че омразата, преминавайки последователно през разбирането, през жалостта и съчувствието, може да се превърне в обич. Същото може би става, казах си аз, и когато се борят Доброто и Злото; сякаш някога са били свързани, разделили са ги, и сега се борят да се съединят отново; но не беше дошло, изглежда, още времето на пълното помирение. Обаче, ако мога да съдя по моето собствено преживяване, сигурно ще дойде денят на пълното помирение, сиреч, признаването и на противника, и на свободното му съучастие в големия състав, наречен свят, което означава хармония.

Това, което най-много ме вълнуваше у теб, о, Великомъченико, беше светият ти трагичен живот. Най-големият ти враг, най-големият ти приятел — единственият предан до смърт — бе болестта. Тя никога не те остави да си отдъхнеш, да спреш, да кажеш: Добре съм тук, няма да отида по-нататък! Ти беше пламък, гореше и сам изгаряше, оставяше след себе си пепелища и отминаваше.

Да, знам откъде идвам;

ненаситен като пламъка

горя и сам изгарям.

Каквото докосна, се превръща в светлина

и каквото оставя след себе си,

се превръща във въглен.

Сигурно съм пламък.

И когато дойде пролетта и времето се постопли, тръгнах като поклонник да открия и да проследя топлите още капки от кръвта ти по всички нагорнища на твоята мъченическа и героична борба.

В селото, в което ти се бе родил, обикалях през едно дъждовно утро сред мъглата по тесните кални улички и те търсех. После, там наблизо, в малкия град с прекрасния готически храм, открих къщата на майка ти, където през големите твои трески ти търсеше убежище, за да намериш покой, превръщайки се отново в нейно дете. А след това божествените крайбрежни улици на Генуа, където толкова се бе радвал на морето, на мекотата на небето й, на скромните хора… Живееше толкова благ, беден, усмихнат, че жените от квартала те наричаха светец. И кроеше планове, помниш ли, да започнеш един много прост и спокоен живот. „Да бъда независим, и моята независимост да не пречи на никого. Да изпитвам скрита и приветлива гордост. Да спя леко, да не пия, да си приготвям сам скромното си ядене, да нямам влиятелни приятели, да не виждам жени, да не чета вестници, да не търся знания, да общувам само с най-отбрани хора; а ако не намеря много отбрани, тогава с простия народ.“

В Енгадин, под пролетното слънце, с вълнение търсех, между Силс-Мария и Силваплана, да открия пирамидалния връх, където за първи път те порази видението на Вечния възврат! И си се провикнал, избухвайки в ридания: „Макар че е толкова горчив, непоносим животът ми, все пак благословен да бъде и нека се възвърне, и нека се повтори безброй пъти!“ Защото си изпитвал онази силна радост на героя, която на дребните души им изглежда мъченичество: да виждаш бездната пред себе си, да продължаваш да вървиш и да не се поддаваш на страха.

Околните планини бяха обвити в сини изпарения под слънцето, чух далечен грохот и видях как една лавина се сгромоляса, и си спомних какво ти е писал приятелят ти: „Струва ми се, че в книгите ти чувам далечния грохот на падащи води.“

И когато навлизах в Силс-Мария, тъкмо като минавах по малкото мостче до бедняшкото гробище, извърнах се изтръпнал надясно — защото както ти си почувствал изведнъж до себе си Заратустра, така и аз сега видях, гледайки долу сянката си, как единият се превърна в двама, и ти закрачи до мен.

Цялата твоя борба, Великомъченико, изникна в съзнанието ми. Млад, пламенен, докато още прехвърляше всички герои, за да избереш укротител на сърцето си, ти срещна един ден Шопенхауер, брахмана на Севера. И седнал в нозете му, ти откри героичното, безнадеждно зрелище на живота: светът е мое творение, всичко, видимо и невидимо, е измамен сън. Съществува само една воля, сляпа, без начало и край, без цел, безразлична, нито логична, нито нелогична, абсурдна, огромна. Струпана по пространство и време, тя се разпада на безброй образи; унищожава ги, създава нови и отново ги унищожава, и така вечно. Напредък не съществува, съдбата не се ръководи от разум, религиите, моралът, великите идеи, са негодни утехи, добри само за страхливците и малодушните. Силният, който знае, посреща спокойно безсмислената фантасмагория на света, и се радва, когато разкъсва пъстрия мимолетен воал на Магията.

Онова, което ти бе прозрял, о, бъдещи пророко на Свръхчовека, сега се изгражда в строга, здраво свързана теория, въздига се в героично зрелище: поетът, философът и боецът, които се бореха в сърцето ти, се побратимяват. Младият отшелник, в уединението, в музиката, в далечните ти разходки, се радва за известно време на щастие.

Веднъж, когато те свари буря в планината, ти писа: „Какво ме е грижа мен за нравствените повели? Прави това, не прави онова. Колко различни са светкавицата, бурята, градушката! Свободни сили, без нравоучения. Колко са щастливи, колко са могъщи тези сили, които размисълът не тревожи!“

Преливаше от героично огорчение душата ти, когато веднъж, в разцвета на младостта си, ти срещна съдбовния човек, втория след Шопенхауер твой водител, който те дари с най-голямата радост в твоя живот — Вагнер.

Велик миг. Ти беше на двайсет и пет години, пламенен, мълчалив, с меки спокойни обноски, с вдлъбнати изгарящи очи. Вагнер, на петдесет и девет години, в разцвета на силите си, изпълнен с мечти и дела, една природна сила, която се разразяваше над главите на младите. „Елате — викаше им той, — искам театър, в който да творя свободно; дайте ми го! Искам един народ, който да ме разбира; станете вие този мой народ! Помогнете ми, ваш дълг е това; и аз ще ви прославя!“

Изкуството е единственото избавление. „Изкуството — пише Вагнер на крал Лудвиг, — представяйки живота като игра, превръща в прекрасни картини най-страшните му страни и по този начин ни възвисява и утешава.“

Вслушваш се, превръщаш в кръв и плът думите на учителя, воюваш рамо до рамо с него. Хвърляш поглед към досократовите философи и неочаквано пред теб изниква една велика героична епоха, изпълнена с изумителен блясък, страшни легенди, трагични размишления, трагични души, които покриваха бездната с весели митове и я надвиваха. Това вече не беше онази Гърция, както идилично ни я бяха описвали учителите, уравновесена, безгрижна, която посрещаше с непринудено усмихнато спокойствие живота и смъртта. Това спокойствие дойде накрая; то бе плод на едно огнено дърво, когато това дърво започна да съхне; преди това спокойствие, в гърдите на Гърция бушуваше хаосът. Един разюздан бог, Дионис, водеше луди хоро от мъже и жени по планините и пещерите и цяла Гърция танцуваше като менада.

С треската на трагическата мъдрост ти се мъчиш да изградиш видението си. Аполон и Дионис са свещената двойка, която ражда трагедията; Аполон сънува и съзерцава в спокойни образи хармонията и красотата на света; сред бурното море на явленията, укрепен в индивидуалността си, той стои спокоен и уверен, неподвижен, и се радва на вълнението на съня. Погледът му е изпълнен със светлина, и дори когато го обземе възмущение или печал, това не нарушава божественото равновесие.

Дионис разбива индивидуалността, хвърля се в морето на явленията и следва страшните му изменчиви вълни. Хора и зверове се побратимяват, и смъртта е също една от маските на живота, пъстрото здраво платно на заблудата се раздира и се озоваваме лице в лице с истината. Коя истина? Всички сме едно цяло; всички заедно създаваме Бога. Бог не е праотец, а потомък на човека.

Гърците, укрепени в твърдината на Аполон, отначало се мъчеха да издигнат преграда срещу тези неудържими дионисовски сили, които идеха по всички пътища на сушата и морето и връхлитаха Гърция; но не можаха да обуздаят напълно Дионис; пребориха се двата бога, никой не тръшна другия оземи, помириха се, създадоха трагедията.

Дионисовите оргии се отърсиха от скота и засияха под сдържаната сладост на бляна. Един обаче си остана винаги героят на трагедията, Дионис; всички герои и героини на трагедията са само маски на Бога — усмивки и сълзи, които проблясват спокойно под аполоновското очарование.

Но гръцката трагедия изведнъж изчезна; уби я логичният анализ. Сократ със своята диалектика уби аполоновската трезвост и дионисовското опиянение; у Еврипид трагедията се превръща вече в човешка страст, софистическа проповед, която пропагандира нови идеи; тя загубва трагическата си същност, умира.

Но дионисовското опиянение оцелява и се увековечава в тайнствата и във великите мигове на екстаз на човека. Ще може ли отново да облече божествената плът на изкуството? Сократизмът, сиреч Науката, ще държи ли Дионис все тъй вързан? Или може би, сега, когато човешкият разум опознава възможностите си, ще се появи една нова цивилизация със символ Сократ, който научава, най-сетне, музика?

Досега идеалът на цивилизацията ни беше александрийският мъдрец; но короната започва да се клатушка върху главата на Науката; все повече се пробужда дионисовският дух; немската музика, от Бах до Вагнер, възвестява идването му. Нова „трагическа цивилизация“ изгрява, възражда се Трагедията. Измамният свят, мрачната пустош на Шопенхауер, как само се преобразява! Как се въртят всички мъртви и неподвижни неща във вихъра на немската критика! „Да, приятели мои — провиква се младият пророк, — вярвайте, както вярвам и аз, в дионисовския живот и във възраждането на дионисовската трагедия. Отмина епохата на Сократ! Вземете тирса в ръце, окичете се с венци от бръшлян, дръзнете да станете хора трагически, пригответе се за големи борби и имайте вяра във вашия бог, Дионис!“

Но тези твои пророчества не срещат отзвук, мъдреците проявяват пренебрежение към теб, младите не се вълнуват. Огорчаваш се, в теб се пораждат съмнения, започваш да се питаш. Възможно ли е съвременният човек да се облагороди? Разболяваш се, а и в университета твоите ученици те изоставят.

Покъртителна мъка. Поетът в теб покрива бездната с цветята на изкуството; но философът в теб иска да знае, готов на всяка жертва, презрял всяка утеха, дори самото изкуство. Първият твори и се облекчава; вторият анализира, разлага, отчайва се. Критичният ум събаря идолите. Каква стойност има изкуството на Вагнер? — питаш се ти. То е без облик, без вяра, задъхано, само риторика, без свещено опиянение и благородство. Досущ като изкуството на Еврипид. Добре е за истеричните жени, за артистите, за болните. Твоят полубог сега изпада дотам, че стана артист; измами те, не удържа на думата си. Сега разработва християнски теми, пише „Парсифал“. Героят бе победен, строполи се в нозете на кръста. Този, който ни беше обещал да създаде нови митове и да впрегне в дионисовската си колесница леопарда — логиката!

Изкуството, провикваш се сега ти, закрива с красиви картини ужасната истина; така че то е утеха за страхливците. А ние нека открием истината, та ако ще светът да пропадне!

Това е новият, противоположен на първия, твой повик; критикът в теб победи поета; истината — красотата. Но и Шопенхауер вече не задоволява бурно нарасналите нужди на твоя ум; животът не е само желание да живееш; той е нещо по-мощно: желание да властваш. Не му е достатъчно вече на живота да бъде само поддържан; иска да се разпростира и да завладява.

Изкуството вече не е целта на живота, а малък отдих сред борбата. По-високо от поезията стои познанието, по-велик от Есхил е Сократ, по-важна от най-блестящата и плодотворна лъжа е истината, макар и да е смъртоносна.

Терзаеше се, обикаляше болен от място на място, горещината те разкапваше, вятърът те изнервяше, снегът нараняваше очите ти. Не можеше да спиш, вземаше сънотворни средства; живееше бедно, без удобства, в неотоплени стаи. Но болният, казваше ти гордо, няма право да проклина живота; сред страданията ти се възнасяше, чист, непреклонен, химнът на радостта и здравето.

Ти чувстваше как в теб съзрява и гложди вътрешностите ти един велик зародиш. Един ден, както си вървеше из Енгадин, изведнъж се спря изплашен; времето, каза си ти, е безкрайно; материята има предели; неизбежно, значи, ще дойде миг, когато всички тези съчетания на материята отново ще се родят същите, абсолютно еднакви. След хиляди векове един човек като мен, аз самият, ще се спра пак на същата тази скала и ще ми хрумне същата мисъл. И не само веднъж, а безброй пъти; няма, значи, никаква надежда бъдещето да бъде по-добро, никакво спасение; все същите, неизменни, ще се въртим в колелото на времето. И най-преходните неща стават по този начин вечни, и най-нищожната ни постъпка приема вече неизмеримо значение.

Ти потъна в тревожен екстаз. Твоите страдания, значи, нямат край и страданията на света са неизличими; но от аскетична гордост ти приемаше с радост мъченичеството.

Трябва да се създаде ново дело, мой дълг е да го създам, мислеше си ти, за да проглася на човечеството новото Евангелие. В каква форма? Като философска система? Не; мисълта трябва да се излее лирично. Епос ли? Прорицателства ли? И неочаквано образът на Заратустра проблесна в съзнанието ти.

Сред такава радост и тревога те завари Лу Саломе.

Пламенната славянка, с острия си, тръпнещ от възбуда и любопитство ум, скланяше глава към теб, Великомъченико, и жадно те слушаше. Ти й отдаваше щедро душата си, а тя я изцеждаше и се усмихваше, ненаситна. От колко години не бе разкривал с такова доверие сърцето си, не се бе радвал на вълнението, на тревогата и на плодотворността, които жените пораждат в нас, и не бе чувствал под тежките си бойни доспехи как мекото ти сърце се разтапя! Тази вечер ти влезе в отшелническата си килия и за първи път вдъхна във въздуха на своя живот уханието на жената.

И този най-сладък трепет те последва в планините, където потърси убежище и зачака с копнеж, о, Отшелнико, писмото на жената. Един ден тя ти изпрати осем стиха и сърцето ти заби като на двайсетгодишен младеж, и ти ги изричаше високо под самотните борове:

Ах, кой може, когато го сграбчиш, да се изтръгне

някога, и дълбокия ти поглед да забрави?

Да, ти ме сграбчи, но не искам да избягам:

какво ли не можеш само ти да сринеш!

Знам, във всичко чувстваш земните твари

и нищо на този свят не може да ти убегне.

Без теб колко красив щеше да бъде животът!

И все пак колко е хубаво да изживеем и теб!

И веднага след това смъртоносните дни на раздялата. Жената те изплаши, сякаш ти беше нощен лес и тя не видя в твоя мрак как мъничкият Бог й се усмихва с пръст в устата. И мъченичеството ти отново започна сред болестта, сред самотата и мълчанието. Чувстваше се като огънало се под тежестта на плода си дърво и копнееше за ръце, които да дойдат да те оберат; стоеше край пътя, съзерцаваше долу градовете на хората, но никой не идваше. Няма ли поне един, който да ме обича? — викаше ти в своята пустош. — Няма ли някой да ме наругае, да ми се подиграе? Къде е Църквата да ме анатемоса? Къде е Властта да ми вземе главата? Викам, викам, не ме ли чувате?

Ах, самотата — мислеше си ти — и раздялата с любимия човек! Не, никога, никога вече не искам да изживея отново тези мигове. Трябва да отворя една спасителна врата в затворения кръг на Вечния възврат.

Нова надежда изникна дълбоко в недрата ти, новият зародиш, Свръхчовека. Това е целта на света, в неговите ръце е избавлението; той е отговорът на твоя стар въпрос: Може ли съвременният човек да се облагороди? Да, може. И не от Христос, както проповядва сега в новото си произведение отстъпникът Вагнер, а от самия човек, от добродетелите и борбата на една нова аристокрация. Човекът може да роди Свръхчовека; Вечният възврат те задушаваше; Свръхчовека е новата химера, която ще прогони ужаса на живота; вече не изкуството, а действието. Дон Кихоте, взе Бога за вятърна мелница и го повали.

„Умря Бог“ — възвестяваш ти и ни довеждаш до ръба на пропастта; има само една надежда: човек да надмогне природата си, да създаде Свръхчовека. Тогава цялото управление на света ще падне върху него и той вече ще има сила да поеме отговорност; умря Бог, оваканти се престолът му, ще седнем ние на него. Сами ли останахме на света? Умря ли началството? Толкова по-добре; сега ще работим не защото той заповядва, не защото се боим или се надяваме, а защото ние искаме това.

Във Вечния възврат няма надежда, Свръхчовека е една голяма надежда; как могат тези два взаимноотблъскващи се мирогледа да се съгласуват? Голяма мъка. Оттогава душата ти пърха над бездната на лудостта. Заратустра остана само един Вик. Зарязваш осакатена тази трагична поема и се мъчиш сега научно да докажеш, че същността на живота е волята за власт.

Слънцето залязва;

скоро ще утолиш вече жаждата си,

пламтящо мое сърце.

Въздухът захладя;

усещам диханията на непознати уста —

великият студ се спуска!

Въздухът е спокоен и чист;

не ми ли хвърли поглед кос

и очарователен

тази нощ?

Дръж се здраво, о, смело мое сърце!

Не питай защо, о, привечер на моя живот;

слънцето залязва!

Ти видя това, което е забранено на човека да види, и ослепя; танцува повече, отколкото може да издържи човек на ръба на пропастта, и се сгромоляса.

Мракът бързо се спусна над разума ти; и продължи единайсет години, чак до смъртта. Понякога вземаше някоя книга в ръце и питаше: „Нали и аз написах хубави книги?“ И когато ти показаха образа на Вагнер, ти каза: „Този го обичах много!“

Никога, дори когато бях още дете и четях житията на светците, не съм изживявал с такова напрежение житие на светец; никога по-сърцераздирателен вик не се е изтръгвал от човешки гърди. И когато поклонението ми на новата Голгота завърши и се завърнах в Париж, струва ми се, че сърцето ми, сърцето повече и от ума, се беше променило; толкова силно бях изживял страданията на този безбожен великомъченик, толкова много се бяха отворили старите ми рани, докато следвах окървавените му стъпки, че ме хвана срам за живота ми, благоразумния и боязливия, който не се осмеляваше да срути след себе си всички мостове, и да стигне, съвсем сам, до крайното мъжество и отчаяние. Как бе сторил това този пророк? И коя е върховната му повеля? Да се откажеш от всички утехи — богове, родини, морали, истини, — да останеш сам и да започнеш да създаваш, ти, само със свои сили, един свят, който да не посрамва сърцето ти. Кое е най-опасното? Него искам! Къде е бездната? Натам ще вървя! Коя е най-мъжествената радост? Да поемеш цялата отговорност.

Понякога, когато крачех под парижките кестени или край брега на прочутата река, чувствах изведнъж сянката му до своята и вървяхме така един до друг до залез-слънце, мълчаливо. Пресечен, задавен беше дъхът му и миришеше на сяра; навярно беше дошъл от ада, казвах си аз, и се пресичаше, задавяше се и моят дъх; но не се борехме вече, бяхме се помирили; поглеждаше ме и различавах в гледеца на очите му лицето си. Но тревогата е прилепчива, беше ме заразил с всичките свои тревоги; заедно с него бях започнал и аз да се мъча да съчетая несъчетаемите неща, да помиря върховната надежда с върховното отчаяние и да отворя врата отвъд логиката и очевидността.

Една привечер, слънцето тъкмо залязваше и се канехме да се разделим, извърна се, и той, който никога не говореше, ми заговори: „Аз съм разпнатият Дионис — каза, — аз, а не той!“, и гласът му беше изпълнен със завист, омраза и любов.

Когато на другия ден отивах и слушах омайващия глас на Бергсон, сърцето ми отново се успокояваше; изкусително заклинание бяха думите му, една малка врата се отваряше в недрата на нуждата и проникваше светлина. Но липсваше раната, кръвта, великото стенание, което пленява младостта, и отново отивах под кестените да срещна другия, онзи, който нараняваше.

Тогава раната ми не ставаше дълбока; наранявах се, но повърхностно; там, където суровият пророк имаше рана, която кървеше, на мен, като на свети Франциск, ми излизаха малки белези, плътта ми само посиняваше; по-късно, когато вече ангелите на Апокалипсиса, чието видение се появи, се нахвърлиха върху хората, тогава и моите рани започнаха да се отварят. Спомням си, след години, в Лондон, беше пак есен и седях на пейка в един парк; въздухът беше изпълнен със заплаха; някъде Свръхчовека се беше родил, някъде един кръвожаден тигър си помисли, че е свръхчовек, не можеше повече да се свърти в бърлогата си, облада го бесът на властването. Чингис хан носел железен пръстен, на който били издълбани две думи: Расти — Русти. Сила — Право. Нашата епоха си нахлузи този железен пръстен. Като легендарния африкански цар е демонът на нашата епоха; много тлъст, четирийсет аршина висок, космат, изкачил се на най-високата кула с дванайсет жени, с дванайсет певци, с двайсет и четири меха вино. Целият град се тресял от песни и танци; най-старите колиби се срутили. Отначало царят потанцувал, след това се уморил, седнал на един камък и започнал да се смее; а сетне се уморил да се смее и започнал да се прозява, и за да му мине времето, хвърлил от кулата първо жените, след това певците, а после и празните мехове. Но не му олекнало на сърцето и захванал да плаче за неутешимата мъка на царете.

Мина един вестникопродавец, разгласяваше последните военни новини, хората се спираха изведнъж на улицата, сякаш им се пресичаше дъхът; някои поемаха отново и хукваха към къщите си, сякаш искаха да видят дали децата им са още живи.

Една сянка дойде и седна до мен на пейката; извърнах се, потръпнах — беше той. Кой беше този, който възвести, че същността на живота е жаждата да се разпростреш и да властваш, и че само силата е достойна да има права? Кой предсказа Свръхчовека и го докара чрез пророчеството си? Свръхчовека довтаса, а пророкът му се свива и се мъчи да се скрие под едно есенно дърво.

За първи път изпитах към него толкова трагично съчувствие; за първи път видях, толкова ясно, че сме свирки на някакъв невидим Овчар и свирим каквато песен той ни духа; а не каквато песен ние си щем.

Погледнах хлътналите очи, отвесното чело, провисналите мустаци.

— Дойде Свръхчовека — прошепнах му аз, — това ли искаше?

Сви се още повече, като ранен звяр, когото гонят и се мъчи да се скрие; и се чу, от отвъдния бряг, гласът му, горд и печален:

— Това!

Чувствах — сърцето му се късаше.

— Пося, а сега погледни жътвата; харесва ли ти?

И отново се чу от отвъдния бряг един отчаян сърцераздирателен вик:

— Харесва ми!

Когато станах от пейката в парка, вече сам, да си тръгна, един бомбардировач тъкмо минаваше с рев над затъмнения град. Самолетът, който Леонардо си представял като кротка изкуствена птица как ще пренася от високите планински върхове сняг през лятото и ще ръси градовете, за да се поразхладят, сега минаваше натоварен с бомби.

„По същия начин — казах си аз, като все тъй си мислех за миролюбивия пророк на войната, — по същия начин хвръкват от човешкия ум и мислите, като чучулиги на разсъмване; но щом върху тях се стовари грабливият поглед на човека, те се превръщат в изгладнели хищни птици. Клетият баща вика и отчаяно протестира: «Не исках това! Не исках това!», но хищните птици преминават над главата му с остри крясъци и го подплашват.“

Досега цялото управление на света го бяхме поверили на Бога; да не би да е дошъл ред на човека да поеме отговорността? Да изградим един свят, наш свят, с потта на челото си? Луциферовски повей на горделивост облъхна слепоочията ми; дойде време, казвах си аз дръзко, дойде време човек да вложи в сърцето си всички борби и всички надежди, и сам, без да чака на Бога, да постави ред в хаоса; да го превърне, значи, в свят. Да запазиш непреклонно личната си независимост, за да застанеш изправен, когато настъпи моментът, сред днешното световно бълнуване, и да превърнеш неразбираемите викове в просто и ясно слово. В една Добра Вест.

Чувам тази Добра Вест вътре в себе си, като далечно чуруликане, като най-първите повеи на пролетта; сърцето ми е като бадемово дърво, което, макар че наоколо е още зима, а над него — съвсем мрачно небе, вече е получило тайните предвестия на пролетта, и изведнъж го виждаме, посред януари, да трепери в студения въздух, цялото в цвят. По същия начин трепери и сърцето ми, отрупано с цвят. Може да задуха силен вятър и да го обрули; няма значение; то си изпълни дълга, извика и прогласи, че е видяло пролетта.

Една нощ сънувах сън; сънищата всякога са били в моя живот безпогрешни пътеводители; всичко, което в будно състояние измъчваше ума ми, оплиташе се и се заплиташе и не можеше да открие сигурното и просто разрешение, в съня ми се избистряше, изхвърляше излишното и оставаше, отърсена и много проста, същността. През цялото онова време, като свети Себастиян, бях изпонадупчен от стрелите, които беше метнал по мен трагичният пророк на Вечния възврат; но напразно измъчвах ума си да открия, сред мрака, който го обгръща и задушава, кой е дългът на човека. И тогава една нощ видях сън; уж съм на брега на морето и гледам, морето беше съвсем черно, застрашително, и кипеше; а над него небето, съвсем черно и то, тежко, заплашително, се спускаше все по-ниско, още малко и щеше да докосне морето. Не повяваше никакъв вятър, страшно мъртвило, задушавах се, не можех да си поема дъх. И неочаквано, в тясната ивица, останала свободна между небето и морето, блесна едно бяло ярко осветено платно; беше една малка-малка самосветеща лодчица, и сред потискащото безветрие платното й беше издуто докрай и тя се носеше бързо, стремително, между двете тъми. Протегнах към нея ръце: „Сърцето ми!“ — извиках аз и се събудих.

Голяма подкрепа бе този сън за мен през целия ми живот. Колко жалко, че не можех да изтичам да намеря отчаяния баща на надеждата и да му разкрия тайния смисъл на този сън! Не беше ли това разрешението на всичките му терзания? Сред крайното си отчаяние не беше ли призовавал тази безстрашна лодчица, която плува със свой вятър, свети със своя светлина, и няма нужда от никого?

В трудни мигове, когато мрак обгръщаше всичко около мен и най-близките ми приятели, и най-сигурните ми надежди ме напускаха, колко пъти само затварях очи и виждах през клепките си тази лодчица, и сърцето ми си възвръщаше смелостта, изправяше се, карай и се не бой! — викаше ми то и разкъсваше тъмата!

Дълбоки и свети са раните, които ми причини Ницше, а тайните билки на Бергсон не можеха да ги изцерят; облекчаваха ги за миг, но скоро те отново се отваряха и кървяха. Защото това, за което най-дълбоко копнеех, когато бях млад, не беше изцелението, а раните.

Оттогава започна, вече съзнателна и безмилостна, борбата ми с Невидимия.

Помня, през тези години на младостта, ме беше обзело някакво негодувание, не можех да понасям фойерверка на живота, който пламва в един миг, избухва във въздуха в хиляди цветове и светлини, и изведнъж изчезва. Кой го запалва? Кой му придава толкова прелест и красота, и изведнъж безмилостно го угасява? Не го приемам, виках аз, не се подписвам под това, ще открия начин да не угасва. Жал ми беше за човешката душа, удивявах се на постиженията на човека — как е съумяла тази нищожна буба да измъкне от недрата си толкова божествена коприна?

Най-честолюбивият червей е бубата; лази, целият само търбух и уста, яде, мърси, отново яде, гадна тръба с две дупки; и изведнъж всичката храна се превръща в коприна. Такъв е и човекът. Блестят небето и земята, блестят идеите от скъпите копринени одежди, с които ги е облякъл; и изведнъж едно грубо стъпало минава и смазва чудотворния червей.

Беше завинаги отминало онова наивно детско щастие и лековерие; сега знаех, че небето е един черен хаос, изпълнен с тишина и безразличие; бях видял в какво се превръщат красотата и младостта, когато отидат в земята; и душата ми вече не приемаше да се утешава с удобни и малодушни надежди.

Полека-лека, с несигурни стъпки, се приближавах към бездната; но окото ми беше още неопитно, не смеех да я погледна право в очите. Кипеше още неизбистрена душата ми и ту предизвикваше с младежка дързост човешката орис, ту се свиваше и я налягаха романтични меланхолии. Много по-късно, много, много по-късно, можах да застана, без да ми се подкосят коленете, на ръба на пропастта и да погледна в бездната без страх, но и без наглост.

 

 

Чудни, безметежни бдения в малката стаичка в чужбина! Кога викове и смях долу на улицата и любовни песни посред нощ, кога тих, чист, бял сняг върху покривите… И светлината бодърстваше, гореше камината, и аз, наведен над книгите, изживявах отново духовните подвизи на човека.

В такива грижи, до крайна степен младежки, до крайна степен старчески, преминаха годините ми в Париж; хазяйката ми започна да ме подозира и да се безпокои. Гледаше ме изкосо, поздравяваше ме с половин уста и един ден вече не издържа.

— Но най-сетне, господине — извика ми тя, — докога ще продължи това положение?

— Кое положение?

— Кое положение ли? Да се връщаш всяка вечер рано, да нямаш никога никакви посетители, нито мъже, нито жени, светлината ти гори до късно след полунощ, смяташ ли го това за редно?

— Но цял ден съм на лекции в университета, през нощта уча и пиша; не е ли позволено?

— Не, не е позволено. Всички наематели ми правят забележка, нещо криеш. Толкова ред, толкова самота и покой, без жена, драги, без приятел, трябва да си болен; трябва да си болен, да прощаваш, или нещо да кроиш. Извинявай, ама това не може да продължи така.

Отначало се канех да се ядосам, но скоро разбрах, че хазяйката ми има право; в едно объркано, безнравствено, бурно общество, ако един човек е порядъчен, тих, не приема в стаята си нито мъже, нито жени, той нарушава правилата, не е, не може да бъде свестен. Забелязвал съм това през целия си живот; тъй като животът ми винаги е бил много прост, сметнаха го за опасно сложен; на всичко, което казвах или вършех, придаваха друг смисъл, мъчеха се да отгадаят какво се крие зад това, неизреченото.

И най-близкият ми приятел дори, по-късно, не можеше да повярва на такава простота; и когато се увери в нея, не можа да я понесе. Една нощ седях на двора и гледах звездите; звездното небе винаги е било за мен най-потресаващото, най-вълнуващото зрелище; не пораждаше в мен никаква радост, само ужас; не можех да го гледам и сърцето ми да не бъде обзето от паника. Приятелят ми излезе на двора. „Какво правиш тук? — попита ме той учудено. — Не отговаряш? Защо не отговаряш?“ Приближи се, наведе се към мен; от очите ми течаха едри сълзи. Приятелят ми прихна да се смее. „Лъжец такъв! — възкликна той. — Лицемер, и сега ще ми речеш, че плачеш, защото гледаш звездите и се вълнуваш! Не можеш да ме измамиш мен, йезуитино! Сигурно си мислиш за някоя от онези свраки, дето ти се увъртат!“

И друг път пак, по-късно, когато се запознах с Панаит Истрати в Русия и се завръщахме заедно в Гърция, Панаит ме гледаше и ме оглеждаше през цялото пътуване и не знаеше каква преценка да направи; в Атина попитал един журналист. „Какво да ти кажа — отвърнал му той, — не е естествен.“ — „Какво прави?“ — попитал разтревожен горкият Панаит. — „Ами няма, нищо. Дори не пуши.“

Такъв беше животът ми в Париж през трите години, които прекарах там; без нито едно външно приключение, спокоен и пламенен; без студентски похождения, без студентски пиянства, без политически или духовни съзаклятия. Дори хазяйката ми накрая свикна с мен, сметна, че е разгадала тайната ми, и вече ми прощаваше непонятните дотогава за нея целомъдрие и порядък на моя живот.

— Навярно се е записал в някакъв религиозен орден от родината му — чух я веднъж да казва зад гърба ми на една своя съседка, която също ме следеше, сутрин и вечер, с неспокоен поглед. — Иска му се на горкичкия, иска му се, но не му е разрешено.

— Ами че тогава защо не се разкара от този орден? — запита раздразнено съседката.

— Е, в това му е и смахнатостта я… — отвърна снизходително хазяйката ми.

И когато на заминаване си стегнах куфарите, хазяйката влезе в стаята ми заедно с дъщеря си Сузана.

— Целуни най-сетне дъщеря ми, поне сега, като си заминаваш! — каза майката в желанието си да ме постави в изкушение.

— Но не по челото! — протестира девойката, като видя, че се приближавам към нея. — Не по челото!

— Къде тогава?

— Където щеш, другаде, горкичкият ми!

— В устата, глупако! — извика майката и прихна да се смее.

И аз се наведох и я целунах по бузата.

 

 

Преди да си тръгна от Париж, една привечер отидох да се сбогувам с Нотр-Дам. Ще й бъда вечно признателен за вълнението, с което ме дари, когато я видях за първи път; сводът в нашите църкви е сякаш едно прелестно помирение на пределното с безпределното, на човека с Бога; извисява се нагоре храмът, сякаш се стреми да достигне небето, но изведнъж, с богобоязливо примирение, подчинява устрема си на свещения предел, преклонява се и се свежда пред недостижимата безбрежност, превръща се в купол и смъква на върха си Всемогъщия.

Много по-горда ми се струваше дръзката устременост на готическата катедрала; изскача от пръстта, повежда сякаш всички камъни на земята, за да ги накара послушно да се строят и да образуват стрела, полетяла към небето, остра, дръзка, като гръмоотвод. Всичко в тази свещена архитектоника се извисява и се превръща в стрела; това не е вече праволинейната здрава логика на гръцкия ритъм, който въвежда човешки порядък в хаоса, като уравновесява съвършено красотата с нуждата и освещава разумно разбирателство на човека с Бога, а нещо необуздано, абсурдно, едно вдъхновено безумие, което обзема изведнъж хората и ги подтиква да щурмуват опасната синя пустош, за да смъкнат на земята великия Гръм, Бога.

Кой знае, такава навярно трябва да бъде и молитвата; а и човешката душа. Да повеждаш човешките надежди и страхове и да ги мяташ като стрела на недостижима свръхчовешка висота. Порив и гордост, вик сред непоносимото малодушно мълчание, копие, което стои непреклонно, изправено, и не позволява на небето да се стовари върху главите ни…

Докато гледах как тази стрела се издига безстрашно в небето, чувствах, че душата ми укрепва, изпъва се и се превръща в стрела.

И изведнъж възкликнах радостно: не е ли подобно нещо и Викът на Ницше? Не е ли той стрела, полетяла към небето? Един гръмоотвод, който да сграбчи и да смъкне от престола му Бога?

Радвах се, че се разхождам така под високите готически сводове, тъкмо когато слънцето залязваше, вътре в тази душа на Заратустра, направена от камък и желязо и пъстроцветни, потънали в светлина, стъклописи; и от дълбоки отгласи на извисен към Бога невидим орган.

Така, бавно, със сърце, изпълнено с безумни надежди и отчаяния, се сбогувах с Париж.

Напусках Париж, а сърцето ми беше загубило увереността и спокойствието си; кой беше онзи аскет, дето беше казал: „Седиш си и сърцето ти е спокойно, ала ако чуеш чуруликането на едно само врабче, сърцето ти вече е загубило онова свое първоначално спокойствие!“ А аз бях чул пронизителния вик на един суров сокол!

Напусках Париж и всички рани на Разпятието на нозете, на ръцете, в ребрата, се бяха затворили, а вътре в мен се мяташе, окървавена и размирна, и много ме болеше, душата ми.

Винаги, щом постигнех някаква увереност, отдихът и сигурността траеха кратко време, и скоро от тази увереност изникваха нови съмнения и безпокойства, и се виждах принуден да захвана нова борба, да се отърся от старата увереност и да намеря някоя нова: докато съзрее и тя и се превърне в неувереност… Какво ще рече неувереност ли? Майка на една нова увереност.

Знаех, че женското сърце на човека винаги има нужда от утеха; и че умът, ловкият софист, винаги е готов да го обслужи. Всяка религия, която обещава на човека това, което той желае, започна да ми се струва като убежище за страхливците, недостойно за истинския мъж. Пътят на Христа ли е, казвах си аз, този, който води към избавлението на човека? Или пък е една хубаво нагласена приказка, която обещава рая и безсмъртието много хитро, много изкусно, така че вярващият никога да не успее да узнае дали този рай не е отражение на нашите копнежи; защото едва след смъртта можеш да установиш това; а никой не се е върнал, нито ще се върне от другия свят, за да ни го каже.

Нека изберем тогава най-отчаяния мироглед, и ако случайно сме се излъгали и има надежда, толкова по-добре; във всеки случай така душата ни няма да се посрами и никога няма да може да й се надсмее нито Бог, нито дявол, че като пушачка на хашиш се е опиянила и е създала, от наивност и малодушие, въображаеми райове, за да закрие бездната. Най-безнадеждната религия ми се стори може би не най-истинската, а най-мъжествената; а метафизичната надежда — стръв, която един истински мъж не ще се унижи да клъвне. Кое е най-трудното нещо, искам да кажа, най-достойното за човека, който не хленчи, не моли, не проси? Това искам. Богоубиецът Ницше ми вдъхна смелост да кажа: Това искам!

И изведнъж Христовата църква, такава, каквато я направиха, докъдето я докараха расоносците, ми се стори като кошара, където денонощно блеят, притиснати една о друга, хиляди овце, обхванати от паника, изпъват врат и ближат ръката и ножа, който ги коли; и едни треперят, защото се боят, че вечно ще ги пекат на шиш върху огъня, а други бързат да бъдат заклани, за да пасат вовеки веков по безсмъртна пролетна морава.

Истинският мъж обаче не е нито овца, нито овчарско куче, нито вълк, нито овчар; той е цар, който носи със себе си своето царство и върви, и знае накъде върви, стига до ръба на пропастта, смъква от главата си хартиената си корона и я хвърля, съблича си и царството, и като гмуркач, съвсем гол, събира ръце и крака и се хвърля, с главата надолу, в хаоса, и изчезва. Ще успея ли и аз някога да се взра със същия спокоен, несмутим поглед в бездната?