Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Αναφορά στον Γκρέκο, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2017 г.)

Издание:

Автор: Никос Казандзакис

Заглавие: Рапорт пред Ел Греко

Преводач: Георги Куфов

Година на превод: 1984

Език, от който е преведено: Гръцки

Издание: Второ

Издател: Ентусиаст; Enthusiast

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Националност: гръцка

Печатница: „Мултипринт“ ООД

Редактор: Мария Чунчева

Художник: Виктор Паунов

Коректор: Снежана Бошнакова

ISBN: 978-954-8657-85-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3368

История

  1. — Добавяне

II. Бащата

Баща ми рядко говореше, не се смееше, не се караше; само понякога скръцваше със зъби и стисваше юмрук, и ако се случеше да държи в ръка някой твърд бадем, стриваше го с пръсти и го превръщаше на прах. Веднъж видя един ага да поставя самар върху един християнин и да го товари като магаре и го обхвана такава ярост, че се нахвърли върху турчина, понечи да изрече някаква ругатня, но устните му се бяха изкривили, не можа да отрони човешка дума и започна да цвили като кон; бях там до него, малко дете още, гледах го и ме обзе страх. А друг път, по пладне, като се прибирал вкъщи да яде, чул в сокака, по който вървял, жени да пищят и врати да се затръшват — един пиян турчала с изваден ятаган гонел християните. Щом зърнал баща ми, спуснал се към него; пек, капнал от работа, баща ми нямал кеф за кавги; за миг му минало през ума да кривне по сокака и да избяга, никой не го гледал, но го хванало срам. Разпасал престилката, която носел, обвил с нея юмрука си и тъкмо когато турчалата вдигнал ятагана над главата му, баща ми стоварил юмрука си в корема му и го проснал долу; навел се, изтръгнал ятагана от пръстите му и поел към къщи. Майка ми му донесе да си смени ризата, беше станал вир-вода от пот, а аз, ще да съм бил около тригодишен, седях на канапето и го гледах; цял в косми беше от кръста нагоре, пара се вдигаше от него; и когато се преоблече и се разхлади, захвърли ятагана на канапето до мен; извърна се към жена си:

— Като порасне синът ти — каза й той — и тръгне на училище, дай му го да си остри молива.

Не си спомням някога да ми е казвал блага дума; само веднъж; бяхме в Наксос, по време на въстанието, ходех във франгското училище, при франгските попове[1]; бяхме положили изпити и бях получил няколко награди — големи, със златна подвързия книги; не можех сам да ги нося, баща ми взе половината и тръгнахме към къщи. През целия път не отвори уста; мъчеше се да скрие радостта си, че синът му не го е посрамил, и едва когато влязохме вкъщи, без да ме погледне, произнесе с отсянка на нежност:

— Не посрами Крит.

Но веднага се ядоса на себе си, че се е издал и е показал, че е развълнуван, и през цялата вечер избягваше да ме гледа и беше навъсен.

Мъчен човек, трудно поносим. Когато се случеше да имаме визити в къщи, роднини или съседи, които тъкмо бяха подхванали тънки приказки и се смееха, ако се отвореше вратата и влезеше баща ми, секваха и приказките, и смеховете, и някаква сянка падаше върху цялата къща. Поздравяваше с половин уста, сядаше на обичайното си място в ъгъла на канапето, до прозореца към двора, свеждаше поглед, отваряше табакерата и си свиваше цигара, без да отрони дума. Покашляха се сухо гостите, поглеждаха се крадешком неспокойно, и след малко, с приличие, се надигаха, запристъпяха на пръсти и си отиваха.

Мразеше поповете; когато срещнеше някой поп на улицата, прекръстваше се, за да развали прокобата от лошата среща; и когато попът го поздравяваше плахо: „Добър ден, капитан Михалис!“, той му отвръщаше: „Да се не видиш макар!“ Никога не отиваше да се черкува, за да не види попове; само след литургията, всяка неделя, когато всички си отиваха, влизаше в черквата и запалваше свещ пред чудотворната икона на свети Мина. Почиташе свети Мина повече от христосовците и богородиците, защото той беше капитанът на Мегало Кастро.

Тежко сърце, опако. Защо? Здрав беше, добре вървяха работите му, не можеше да се оплаче нито от жена си, нито от децата си; и хората го уважаваха. Някои дори, по-простоватите, се надигаха, когато минаваше; поставяха длан на гърдите си и го поздравяваха, като го наричаха капитан Михалис. А на Великден, заедно с първенците, владиката го поканваше в Митрополията, след Възкресението, и го черпеше с кафе и великденска курабия с едно червено яйце. А на празника на свети Мина, на 11 ноември, когато минаваше покрай къщата ни, шествието спираше и се казваше молитва.

Но не му олекваше на сърцето. „Защо никога не се засмива и твоята уста, капитан Михалис?“ — осмели се да го попита веднъж капитан Еляс от Месаро. „Защо е черен гарванът, капитан Еляс?“ — отвърна му баща ми и изплю угарката, която беше захапал. А друг път пък го чух да казва на клисаря на „Свети Мина“: „Баща ми трябваше да видиш, баща ми, не мен; същинска хала; какво съм аз пред него? Кекльо!“ Вече в дълбока старост, сляп, дядо ми препасал отново оръжията си през въстанието в 1878-а и хванал балкана да се бие; но турците го обградили, метнали върху му въжени примки, хванали го и го заклали пред манастира Саватиана; и веднъж видях, на прозорчето на олтара, където калугерите го съхраняваха, излъскан, намазан със светено масло от кандило, черепа му, дълбоко набразден от саблени удари.

— Какъв беше дядо ми? — попитах майка си.

— Като баща ти — отвърна ми тя, — по-черен.

— Какво работеше?

— Воюваше.

— Ами когато нямаше война?

— Пушеше един дълъг чибук и гледаше балкана.

А аз, който като малък бях много набожен, попитах още:

— Ходеше ли на църква?

— Не; но в началото на всеки месец довеждаше някой поп вкъщи и го караше да направи молитва, та Крит пак да грабне оръжие; съкълдисваше се, санким, дядо ти, така, без работа. „Не се ли боиш от смъртта, тате?“ — запитах го веднъж тъкмо когато препасваше отново оръжията си; но не ми отвърна. Не се и обърна да ме погледне дори.

Когато пораснах, исках да попитам още нещо майка си: „Обичаше ли жените?“, но ме беше срам и не узнах никога това. Но сигурно ги е обичал, защото, когато го убили и отворили сандъка му, намерили една възглавница, пълна с черни и кестеняви плитки.

Бележки

[1] На гръцки думата „франги“ е общо название на западноевропейците — бел.прев.