Никос Казандзакис
Рапорт пред Ел Греко (27)

XXV. Берлин — една еврейка

От Виена се бях прехвърлил в Берлин. Буда угаси много жажди в мен, но не можа да угаси жаждата да видя колкото се може повече земя и море; беше ми дал това, което сам той отрича „око на слон“ — да виждам всичко сякаш за първи път и да го приветствам; да виждам всичко сякаш за последен път и да се сбогувам с него.

Видение е светът, казвах си аз, росни капки са хората, мимолетни деца на росата; издига се черното слънце, Буда, и те се стопяват; милост облада душата ми, милост и любов; да можех поне още миг да задържа тези видения на крайчеца на окото си, да не изчезнат! Чувствах — не се беше обвило изцяло сърцето ми в жълтото расо; една частица беше останала още, цялата алена, която биеше упорито и не даваше на Буда да ме завладее напълно. Вътре в мен един критянин вдигаше глава и отказваше да даде на благия завоевател хляб и сол.

В Берлин разбрах това; затварям очи, за да си припомня будистките си смъртни грехове в този безрадостен град, и паметта ми прелива от жарки безсъници и пламенни думи, и смях, цъфнали кестени и череши, ненаситни еврейски очи, остра миризма от женски мишници — и не мога да подредя нищо.

Прелиствам пожълтели тетрадки, за да си спомня кое се случи най-напред, кое после, и какви клетви се клехме, и как стана раздялата… Каква сила наистина имат буквите, тези двайсет и четири войничета, които стоят на ръба на пропастта и дълго защитават човешкото сърце и не му дават да падне и да се удави в бездънното черно око на Буда.

 

 

2 октомври. Вече от три дни обикалям в Берлин по безкрайните еднообразни улици, кестените са се оголили, духа леден вятър, сърцето ми се вледени. На една висока врата днес видях с големи букви: „Конгрес на Реформаторите на образованието“. Валеше сняг, студено ми беше, влязох. Народ много, учители и учителки, потърсих с поглед свободно място; изведнъж една оранжева блуза блесна сред сиви и черни сака; както насекомото бива привлечено от цвета на цветето, така и аз се отправих към девойката с оранжевата блуза, имаше едно свободно място до нея, седнах. Един разпален учител ръкомахаше, дереше си гърлото, пиеше вода, почиваше си малко и отново се юрваше — как да промени училищните програми, как да изкове едно ново германско поколение, което да презира и живота, и смъртта; спасител и този, и се мъчеше да спаси света, като го завладее.

Извърнах се към съседката си; косите й бяха синкавочерни, очите й — огромни, черни, бадемовидни, носът й — малко гърбав, с леки лунички по лицето, а кожата й — матова като стар кехлибар. Наведох се и я попитах:

— Откъде, мислите, че съм?

— От страната на слънцето — отвърна ми тя и силно се изчерви.

— Да, от страната на слънцето; тук се задушавам; да излезем ли да се поразходим?

— Да излезем.

На улицата подскачаше, смееше се, възкликваше, като дете, на което са дали нова играчка.

— Казвам се Сарита, еврейка съм и пиша стихове.

Влязохме в един парк, окапалите жълти листа шумоляха под краката ни, поставих ръка върху косите й, бяха топли и меки като коприна. Девойката се спря, безмълвна, изпънала шия, сякаш се ослушваше.

— Някаква сила изтича от ръката ви — каза тя, — сякаш съм стомна, отишла съм на чешмата и се пълня.

Наближаваше пладне.

— Да отидем да ядем — казах аз, — по една гореща, гъста супа, да се сгреем.

— Ние, евреите, днес постим, грехота е — отвърна тя, — и аз съм гладна, и на мен ми е студено, но е грехота.

— Нека съгрешим, за да можем после да се разкаем, да ни прости страшният Йехова, вашият бог.

Изглежда, че се засегна, задето говорех така, със смях, за нейния бог.

— Кой е твоят бог?

Стреснах се; в миг осъзнах, че и аз съгрешавах пред своя бог; през всичките тези часове бях забравил, че тези очи и тези коси, и тази кехлибарена кожа бяха видение, и не духах, не исках да духна, за да го разсея.

— Дионис ли? — попита ме със смях девойката. — Пияницата ли?

— Не, не, друг; друг, по-страшен от вашия Йехова… не ме питай!

Трябваше да стана още в този миг и да си отида; но ми дожаля за тялото ми, дожаля ми за тялото й, останах.

— Кажи ми една твоя песен — произнесох аз, за да отклоня мисълта си.

Лицето й засия; гласът й беше много нежен, изпълнен с горчивина:

Изгнаници, които още не са осъзнали,

че и чужбина е също родина;

и когато крачим из чужди градове, до нас,

отдясно, върви като сестра и родината.

Изгнаници, които още не са осъзнали,

че когато някой с усмивка ни дарява,

в сърцето ни прокудено

песента на песните се подема.

Очите й се бяха налели със сълзи.

— Плачеш ли? — запитах я аз и се наведох към нея.

— Където и да докоснеш евреина — отвърна тя, — все е рана.

 

 

3 октомври. Наистина, де да можеше човек да поддържа опиянението, де да беше Дионис всемогъщ бог! Но опиянението бързо се разсейва, прояснява се умът, и топлата, крепката плът отново се превръща във видение. На другия ден разумът ми стана, изгледа ме презрително и строго: „Невернико, загубеняко, предателю! — извика ми той. — Срам ме е да живея и да вървя с теб; Буда може да ти прости, аз не мога; не попадай отново в оранжевата клопка!“

Ала рано-рано поех отново по същия път, отидох отново на конгреса; огледах наоколо, не видях никъде оранжевия цвят, помъчих се да се зарадвам, но не можах. Слушах пак големи думи, мнозина бяха гладни и ядяха ябълки, други, наведени, не изтърваваха ни дума и си записваха. Изведнъж почувствах зад себе си, като топъл дъх, че едно лице ме търси и впива очи в мен. Извърнах се и я видях в дъното на залата; носеше скромен тъмномаслинен шал, с вдигната проскубана кожена яка, защото беше студено; усмихна ми се и лицето й засия като мраморна глава на слънце.

Не се извърнах повече да я погледна; опитах се да се измъкна, но тя ме настигна в коридора; даде ми една книжка с нейни стихотворения, и се смееше, подскачаше, вчерашното й опиянение не се беше разсеяло. Но аз бързах да се разделим и да си отида; тъкмо когато се накланях, за да й подам ръка, видях, че очите й ме гледаха въпросително, нерешително, с лека уплаха; тялото й се беше смалило още повече, беше се свило и прегърбило; разкъса ми се сърцето от състрадание. Сграбчих я за раменете и размачках крехките й плещи — извика от удоволствие и болка, опита се да се освободи.

— Защо ми причиняваш болка?

— Защото си от друга пръст, защото имаш друг бог, и цяла нощ мислех само за теб; и исках да те попитам, но ще кажеш истината.

— Защо да не кажа истината? Не се боя от нея; аз съм еврейка.

— Какво ти е наредил на теб твоят бог? Какъв дълг ти е вменил? Преди да отидем по-нататък, трябва да знам това.

— Омразата, омразата, омразата — ето първия ми дълг! Доволен ли си?

Лицето й изведнъж се беше преобразило; дебелите й устни бяха млъкнали, но още трепереха. Иззад красивото мургаво лице се появи една разтворена тигрова паст и две жълти очи.

— Доволен ли си? — изсъска отново тя предизвикателно.

Спомних си думите на Буда: „Ако отвръщаме на омразата с омраза, омразата никога няма да угасне на този свят.“

— Омразата — отвърнах — е слугата, който върви отпред и разчиства пътя, за да мине господарят.

— Кой е господарят?

— Любовта, обичта.

Еврейката се засмя саркастично.

— Тези неща ги бръщолеви вашият Христос; на нас Йехова ни заповядва: зъб ли ти строшат, чене строши! Ти си агне, аз съм ранена вълчица, не можем да се слеем; добре, че го разбрахме, преди да се слеят устните ни.

— Какво ти е сторил светът? Защо искаш да го разрушиш?

— Не си гладувал, твоя милост, струва ми се, никога, не си спал никога под мост, не са ти убили при погром майката, нямаш тогава право да питаш. Този свят, твоят, е несправедлив, безчестен, но сърцето ни не е; и затова искам и аз да помогна на другарите си да го разрушим и да изградим нов, който да не срами сърцето ни.

Крачехме под оголените дървета, по върхарите все още висеше някой и друг лист, духаше леден вятър, обрулваше ги и те падаха върху главите и раменете ни. Блузата беше памучна, ръкавиците скъсани, еврейката зъзнеше; разкривените й обувки бяха почти пробити. За миг хвърлих кос поглед към очите й и се изплаших, като видях как горят, изпълнени с омраза и впити в мен.

„Какво ли е изстрадала тази девойка — помислих си аз, — за да говори с толкова омраза, кой знае защо, в един миг се е изплашила, че може да обикне мъж от вражеския лагер!“

Устните й бяха посинели от студ, зъбите й тракаха. Засрамих се; свалих коженото си палто, и бързо-бързо, преди да свари да се дръпне, го метнах на раменете й; отърси се с яд, за да го отметне от себе си, но аз го придържах здраво върху нея и я молех.

Спря се, сякаш й се беше секнал дъхът; не се противеше вече; лицето й полека-лека си възвръщаше красотата, чувствах как топлината на тялото ми напускаше палтото ми и проникваше бавно, дълбоко, в нейното тяло и устните й се зачервиха, опря се с ръка на мен, коленете й навярно се бяха подкосили.

— Хубаво нещо е топлината — прошепна тя, — хубаво нещо; променя живота.

„Малко топлина — помислих си аз и очите ми едва не се наляха със сълзи, — малко хляб, един покрив, една добра дума, и омразата изчезва…“

Бяхме вече стигнали пред дома й.

— Кога пак? — попитах я аз.

— Вземи си кожуха — каза тя, — сега разбрах защо всички, които имат кожуси, говорят като теб; вземи го, защото още малко и сърцето ми ще секне.

— Не сърцето ти, Сарита, а омразата.

— Все същото е; благословени да бъдат студът и гладът; без тях щях да съм се нагласила и аз, а това ще рече — мърша. Бъди здрав!

Не ми подаде ръка; извади от чантичката си ключа, за да отвори вратата.

— Кога пак? — попитах я аз отново.

Но лицето й пак се беше превърнало в жълта маска; не отговори. Отвори вратата, навлезе в тъмнината и изчезна.

Не я видях повече.

Затворих се в стаята си, сърцето ми се беше превърнало в торбичка, пълна с гъсеници. Този свят изведнъж беше приел плът и кости, отново изглеждаше истински, разтворили се бяха петте жажди на тялото ми, зовях Буда да дойде да направи заклинание и да прогони Лукавия. Четирийсет години водел живот на отшелник един голям светец, четирийсет години не можел да стигне до Бога; нещо било застанало помежду им и му пречело; след четирийсет години разбрал: имал една стомничка, която много обичал, защото наливал в нея водата си за пиене и се освежавал; строшил я и веднага се слял с Бога.

Знаех си го аз; тази моя стомничка беше малкото буйно тяло на еврейката; ако искам и аз да се слея със своя Бог, това тяло, което е застанало помежду ни, трябва да го унищожа. Когато някоя дива оса се вмъкне в кошера, за да ограби меда, нахвърлят се върху нея пчелите работнички и я обвиват изцяло в уханна пелена от восък и я задушават; моята восъчна пелена са словата, стихът, ритъмът; с тези свещени савани ще обвия Сарита, за да не ми ограби меда.

Кръвта започна да бие в слепоочията ми, напрегнах здравата ума си, мъчех се да съсредоточа върху едно тяло, върху един глас, върху две ненаситни очи силата си — за да ги прогоня; те ме отделяха от Буда.

 

 

Строих в боен ред думите, застанах начело, тръгнах на война; пишех, но колкото повече пишех, толкова повече се изместваше целта, копнежът се разпростираше, а Сарита оставаше все по-назад, смаляваше се, смаляваше се и чезнеше, и пред мен блесна едно нагорнище, само камънаци, и една червена линия, и един човек, който се изкачваше: прост, изписан с малко чертички йероглиф, познах го — беше животът ми; разчитах го и виждах как бях тръгнал, с какво простодушие и колко надежди, и на кое и кое място се бях поспрял да си отдъхна и да посъбера сили — на собственото аз, на племето, на човека, на Бога, и как неочаквано бях видял над себе си най-високия връх, Безмълвието, Буда. И копнежът, който бе пламнал в мен — да мога да се измъкна завинаги от всички земни и небесни заблуди и да стигна до този пуст и необитаем връх! Събрах от пода изписаните листа, зачетох; изплаших се; исках да напиша едно заклинание, за да унищожа Сарита, а бях написал заклинание, за да унищожа света. Буда седеше неподвижно на върха, гледаше ме как се боря в началото на нагорнището и се усмихваше съчувствено и добродушно, уверен.

Сложих ред в прастарите въпроси, намерих думи и закрепих отговора, успокоих се. Станах, излязох навън, за да поразкърша схванатото си тяло, затворено толкова дни вътре; беше се стъмнило, хората навярно се бяха навечеряли, не валеше нито дъжд, нито сняг, и бяха наизлезли по улиците. Видях пред един голям вход пъстроцветни светлини, пъстроцветни програми: „Явански танци“, дочух дълбока, изпълнена със страст музика, мъже и жени влизаха, влязох.

Танцът и звездното небе са били винаги най-възвишената гледка, на която се е радвала душата ми; никога нито виното, нито жена, нито идея не ме е разтърсвала така цялостно, плът, ум, душа, както танцът и звездното небе. Зарадвах се, че след толкова дни аскетичен пост, щеше да се поразкърши и да се поразтуши тази вечер не само тялото, но и умът, и душата ми — тримата спътници.

Когато влязох в залата, танцът беше започнал; светлините бяха загасени, само сцената беше осветена в тайнствена синьо-зелена светлина; сякаш тя беше дъното на далечно източно море. Един дребен мургав младеж, със странни пъстри украшения, със златистозелени дрехи, като мъжко насекомо през летните мигове на оплождането, танцуваше пред една тъмножълта крехка женица, която стоеше неподвижно. Танцуваше, танцуваше, показваше пред женската каква гъвкавост притежава, колко сила и чар. И колко си заслужава да избере него, него и никой друг, за да се съединят, да направят син, та тези големи добродетели, гъвкавостта, силата, чарът, да не се затрият, да се предадат на сина. Женската стоеше неподвижно, гледаше го, претегляше го, за да вземе решение. И изведнъж взе решение, впусна се и тя в танца; мъжът се изплаши, отмести се, сега пък той стоеше неподвижен, прехласнат, и я гледаше. Танцуваше, танцуваше жената пред уплашения мъж, разтваряше ръце, отмяташе воалите, и ту блясваше, ту угасваше, синьо-зелено, тялото й, приближаваше се до мъжа, престорваше се, че пада в обятията му, надаваше той ликуващ вик, разтваряше ръце, а жената, свистейки, се изплъзваше и продължаваше да танцува малко по-настрани.

Животните, птиците, хората, при всеки вихър на танца захвърлят краткотрайните си маски, и се разкрива, иззад всички маски, все същото — вечното лице на любовта… Един друг танц, мислех си аз, докато гледах яванската двойка, един друг танц, отвъд любовта, танцът, да речем, на Бога, би могъл във вихъра си да захвърли и тази маска на любовта — и тогава кое ли страшно лице щеше да се появи? Мъчех се да уловя последното, иззад всички маски, лице, но не можех… Дали ще е лицето на Буда, въздухът? В това време двамата танцьори, мъжът и жената, се бяха съединили, и сега танцуваха прегърнати, като обезумели, подскачаха във въздуха, падаха, отхвърляха се отново нагоре, мъчеха се, задъхани от любов, да преминат човешките граници.

Излязох и обикалях из улиците до късно след полунощ; бяха почнали да падат редки снежинки, поемах ги с облекчение, защото разхлаждаха изгарящите ми устни. Нови въпроси се надигаха в мен, тазвечерният танц беше отворил в душата ми старите извори, които смятах за пресъхнали, и осъзнавах, че не се изпразват лесно недрата на критянина. Страшни предци живееха в мен, предци, които не бяха изяли толкова месо, нито изпили толкова вино, колкото им се бе искало, нито пък бяха любили всички жени, които те бяха пожелали, и сега изскачаха разярени и не ме оставяха да умра, за да не умрат и те. И наистина, какво търси Буда, на какво може да се надява Буда в Крит?

Гледах как снежинките кръжаха около светлината на фенерите, и ми напомняха за мъжа, за тазвечерния яванец, и за жената, за безбройните мъже, за безбройните жени, които се гонят, борят се и жадуват един за друг, танцувайки, и последна фигура на танца, съединяват се, за да родят син, да не умрат. По-неутолима от жаждата за смърт е жаждата за безсмъртие.

Капнал от умора, легнах да спя; и както често ми се случва, когато наяве умът ми се измъчва от разни въпроси и не може да им хване края, идва сънят и опростява всичко и го превръща в приказка; такъв е върхът на суровата истина, когато разцъфне.

Сънувах, че се изкачвам, уж, по една планина, преметнал съм през раменете си, като овчарите в Крит, гегата си и пея. И помня, че беше една народна песен, която много обичах:

Зрънце пипер посадих на Маргаро̀ на устните,

а то поникна гъсто, та храст голям си стана,

ромеи го беряха, пък турци го пренасяха,

а Маргаро̀ кон яхнала сама си го вършееше.

И изведнъж от една пещера изскочи един старец със запретнати ръкави, а ръцете му целите в кал. Сложи пръст на устните си да мълча и ми заповяда със строг глас: „Не пей! Искам тишина. Не виждаш ли? — и ми показа ръцете си. — Работя.“ — „Какво правиш?“ — попитах го аз. „Ами че не виждаш ли? Правя, вътре в пещерата, Избавения.“ — „Избавения ли? Кой е избавен?“ — извиках аз и старите рани вътре в мен отново се отвориха. — „Този, който разбира, обича и изживява целокупността!“ — отвърна старецът и се свря бързо в пещерата.

„Този, който разбира, обича и изживява целокупността…“ — през целия ден днес повтарям тези думи от съня си и не мога да им се наситя. Дали това не е гласът на Бога, гласът, който можеш да чуеш само през нощта, когато затваря най-сетне устата си бъбривият ум? Винаги съм вярвал в съветите, които ни дава нощта; навярно тя е по-дълбока и по-свята от уханния и смахнат ден, и й е жал за човека.

Мина доста време. Както толкова пъти в живота ми, така и сега двата вечно бдящи демони, Да-то и Не-то, се бореха и се дърпаха вътре в мен; винаги, щом намеря някой отговор на въпросите, които ме измъчват, все го приемам с тревога, защото знам, че непременно от този отговор ще се наплодят нови въпроси, и затова гоненицата на двата демона вътре в мен няма край. Сякаш всеки отговор крие, увити във временната си истинност, бъдещите въпроси; затова, когато идва, винаги го гледам не с облекчение, а със скрита тревога.

 

 

През един дъждовен неделен ден, в един музей, се разхождах бавно и гледах грубите африкански маски, от дърво, от кожа, от човешки черепи, и се мъчех да си обясня загадката на маската. Това е, разсъждавах аз, истинското ни лице, ние сме тези тук чудовища с кървави уста, с увиснали устни, със страшни очи. Иззад красивото лице на жената, която обичаме, крещи една отвратителна маска, иззад видимия свят — хаосът, иззад благото лице на Христа — Буда. Понякога, в страшните мигове на любовта, на омразата или на смъртта, измамното очарование изчезва и виждаме ужасния лик на истината. Спомням си, потръпвайки, за ирландката в църквицата сред критските планини; щом устните ми докоснаха устата й, лицето й сякаш се разплу, разкапа се, и се появи една ужасна, измъчена, припаднала маймуна, и ме обзе отвращение и страх. От този ден с мъка се сдържам да не разкривам лицата на хората, защото тогава любовта, разбирателството, възпитанието ще изчезнат; преструвам се, че вярвам на лицата им, и така мога да живея с хората.

Всяка сутрин, преди да се съмне, тези първобитни хора, дето бяха измайсторили маските, тичали и се изкачвали на хълмовете, викали и молели слънцето да се появи: треперели да не би да не дойде повече. Дъждовете били изпълнени с мъжки духове, които влизали в земята и я оплождали; мълниите били разгневените погледи на невидимия Вожд. Листата на дърветата говорели като човешки устни и някои старици разбирали какво казват; реката, когато я преброждали, ги повличала да ги удави, и те се напъвали, прегазвали я бързо-бързо, и когато стигали на другия бряг, прихвали да се смеят, задето са се отървали. Всички неща говорели, изпитвали глад, чували, имали род, чифтосвали се; въздухът бил гъст, изпълнен с духовете на умрелите, и за да ги отстранят, когато вървели, разтваряли и размахвали ръце, сякаш плували. Затова виждали толкова ясно, зад явленията, същността, и разкривали, зад мимолетните лица, вечните маски.

Една девойка дойде, застана до мен и загледа и тя маските; по едно време понечих да си тръгна; изпитвам винаги някаква досада, когато съм сам и гледам с вълнение нещо, ако дойде някой друг и почне да го гледа заедно с мен. Ниска, закръглена, изпъчени гърди, яка челюст, орлов нос, и очи с огромни клепки.

Извърна се, плъзна по мен бавен, изпитателен поглед, сякаш бях маска.

— Африканец ли? — попита ме тя.

Засмях се.

— Не изцяло — отвърнах; — само сърцето.

— И лицето — каза тя; — и ръцете. Аз съм еврейка.

— Страшно племе — казах, за да я раздразня, — опасно, иска да спаси, казва, света. Чакате ли все още Месията?

— Не го чакаме; дойде.

— Месията ли?

— Месията.

Отново се засмях:

— Кога? Къде? Как се казва?

— Ленин.

Гласът й изведнъж беше станал дълбок, очите й потъмняха.

Ленин! За миг ми се стори, че всички маски пред мен се помръднаха, челюстите им се отвориха и затвориха; девойката гледаше през прозореца смраченото небе и мълчеше.

Нов спасител, казах си аз, създадоха го и него гладните, онеправданите, робите, за да могат да понесат глада, неправдата и робията си.

— Аз знам един друг месия, който избавя хората от глада и от наситата, от неправдата и от справедливостта, и най-важното, от всички месии.

— И го казват?

— Буда!

Усмихна се пренебрежително; гласът й изсъска гневно:

— Чувала съм за него; сянка; моят е от плът.

Беше се разпалила; от разтворената й блуза лъхна остра миризма на изпотено тяло; за миг погледът ми помътня; докоснах ръката й:

— Не се ядосвайте — казах, — вие сте жена, аз съм мъж, може да се разберем.

Притвори очи, изгледа ме; веждите й заиграха:

— Гробище е тук вътре — каза тя, като гледаше наоколо маските, дървените богове, екзотичните одежди, — гробище, задушавам се; навън вали, да отидем да се понамокрим!

С часове се мокрихме, крачейки под дърветата на големия парк; тези дни беше пристигнала от Русия, от Рая; цялата лъхаше на любов към тази страна, на непримиримост. Казваше се Итка.

Слушах я, и отначало й възразявах, но скоро разбрах, че вярата командва от едно високо стъпало, над главата на човека, и логиката не може да я досегне. Оставих я, значи, да говори, да срива и отново да изгражда света.

Мръкваше се вече; минувачите оредяваха, лампите се запалиха, къщите, хората, дърветата, изведнъж, под осветения дъжд, сякаш се давеха.

— Да отидем в стаята ми — каза девойката и се опря на ръката ми, — уморих се.

Излязохме от парка, поехме по тесни улички, навлязохме в един квартал на простолюдието.

— Ще се запознаеш с три мои приятелки, ще пием чай тази вечер с тях. Едната е художничка, бори се с боите, рисува, къса, търси; какво търси? Не знае. „Когато открия — казва, — ще разбера какво търся…“ Казва се Дина, еврейка! Другата е актриса; и тя търси; навлиза във всеки образ, който играе, но когато излиза, се раздира; казва се Лия, еврейка и тя. Третата е много красива, кокетка, прекалено разглезена; баща й е богат, дава й пари и си прави тоалети, купува си парфюми, избира си мъжете и спи с тях; тя не е еврейка; казва се Роза, виенчанка. Обичам я, не знам защо…

Замълча; и след малко промълви:

— Кой знае, може би защото бих искала да й приличам.

Престорих се, че не съм чул; изпитах скрита радост, задето над идеи, над космокатаклизми и космогонии, гласът на жената се извисява, безсмъртен.

Приятелките й бяха вече дошли, Роза беше донесла сладки и плодове, бяха застлали масичката и чакаха. Изтегната на дивана, Роза червеше устните си, а другите две бяха разтворили един вестник и жадно четяха; духовете пак бяха възбудени, светът пак имаше треска.

Когато влязохме, трите девойки възкликнаха, не очакваха мъж.

— Не знам как се казва — каза със смях Итка; — той е една маска, намерих го в Етнологическия музей.

Парещи дихания, нетърпелива младост, Роза се размърда и въздухът се изпълни с ухание; сред толкова женски гърди, сред толкова ненаситни очи и начервени устни, аз се смутих, обзе ме, не знам защо, стеснение и страх и ми се искаше да си отида; но донесоха чая, седнахме на пода върху възглавници, коленете ни се допираха… След толкова години, от цялата тази вечер, която толкова натежа в живота ми, си спомням само как Итка говореше пламенно за червената столица на света, Москва, а Роза се смееше и си начерви, след като изпи чая, устните. Другите две пък бяха изблещили очи и мълчаха.

Мръкна се, трите девойки станаха да си ходят, станах и аз заедно с тях; но Итка ме стисна за лакътя и ми направи знак: остани. Останах. През тази нощ започна да избледнява в мен Буда; през тази нощ осъзнах, че светът не е видение, че тялото на жената е топло, твърдо, пълно с жива вода и че смърт няма.

Останах доста нощи при нея; дума не обели за любов, сърцето не посмя с въздишки и клетви да изопачи свещените ни атлетически^[1] борби; борехме се само с тяло, като животни, и се тръшвахме да спим капнали и радостни. Буда, мислех си аз, Буда… и се смеех.

Какво облекчение, когато плътта не се оплетЂ в душевни терзания, а остане горе на земята, чиста, неосквернена, като животното! Християнството, заклеймявайки като грях съединението на мъжа и жената, го оскверни, и докато преди това то е било свещенодействие, радостно подчинение на волята на Бога, в ужасената душа на християнина се превърна в грях. Една червена ябълка бе, преди Христос, любовта; дойде Христос и един червей се вмъкна в ябълката и я гризе.

Като досягах тялото на Итка, влизах по най-безпогрешния и кратък път в европейското племе; къпина, която гори, но не изгаря. Това племе не го е грижа за красотата, и върховният му стремеж не е свободата, а справедливостта.

Гледах тази горяща жена с възхищение; през цялата нощ беше мъжеяден ненаситен звяр; цялата й душа се превръщаше в плът; а през целия ден — пречист пламък. Напомняше ми за една изключителна жена, само тяло и тя, само душа, за света Тереза. Веднъж сестрите от нейния манастир я видели, че лапа лакомо една печена яребица; простодушните калугерки се възмутили, а света Тереза се засмяла. „Когато е до яребица — рекла — яребица; когато е до молитва — молитва!“ Отдавала се изцяло на всяко дело; хранела еднакво ненаситно и тялото, и душата си.

През цялата нощ Итка си играеше с мен; но през деня смръщваше вежди и ме гледаше с ненавист:

— Не те ли е срам — казваше ми тя, — да ти е всичко наред, да не гладуваш, да не зъзнеш през зимата, обувките ти да не са пробити? Не те ли е срам да се разхождаш по улиците и да казваш: хубав е светът, харесва ми?

— Не казвам: хубав е светът, харесва ми; казвам: фантасмагория е светът, фантасмагория е гладът, студът, пробитите и непробитите обувки, един ветрец само да повее, и всичко ще се разпръсне; това казвам!

Нахвърляше се като обезумяла и ми запушваше устата с ръка:

— Мълчи, мълчи, да не те слушам! Нима нямате, вие, нагласените, сърце, за да ви стане жал? Нямате ли очи, за да видите? Ела да видиш!

Повличаше ме, отвеждаше ме в пролетарските квартали, вмъкваше се в копторите, всички я познаваха, показваше ми гладните деца, разплаканите майки, безработните мъже, които хапеха устни и мълчаха. Разпитвах ги, изглеждаха ме от главата до петите и извръщаха лице.

— Защо не говорят? Защо? — питах Итка.

— Говорят, реват, но къде можеш да ги чуеш ти! Но не бери грижа, един ден ще ги чуеш.

Бях започнал на смях, но докато говорех, съчувствие и огорчение изпълниха душата ми. Но не исках, от лъжечестолюбие, да призная това; продължих упорито да възразявам и да се надувам, че аз не търся утешение, смучейки карамели.

— Такова утешение не искам; всяка вяра, която обещава отплата и блаженство, ми се струва недостойна утеха; добра за старците, за слабите и за тревопасните.

— Не съм старица, нито саката, нито тревопасна — възрази спътничката ми ядосано. — И не се перчи, карамел е и твоят Буда. И знай, че повече не искам нито да те чуя, нито да те видя!

Тръсна сърдито глава, пусна ръката ми, сви по първата улица, до която стигнахме, и ме заряза.

Но вечерта плътните й устни се усмихваха:

— На всичко, което си казахме през деня — изрече тя през смях, — тури му пепел; сега дойде нощта.

На сутринта се разделяхме; тя отиваше във фабриката, в която работеше, а аз бях свикнал да обикалям сам из бедняшките квартали. Не исках вече да отивам там с Итка; когато бях с нея, от честолюбие се противях и държах затворено сърцето си; когато оставах сам, човешкото страдание вече не беше фантасмагория, не беше сянка, беше реално тяло, което гладуваше, ридаеше и кървеше.

Не дай си, Боже, всичко, което човекът може да понесе! Не знаех, че толкова мъка има по света, толкова глад и неправда; не бях още виждал от толкова близо този ужасен лик на Нуждата. Тук властват други закони и омразата е първият дълг; скрижалите тук трябва да се изменят, дори вече се измениха — любов, омраза, война, морал приемат нов смисъл. Онзи ден видях една млада жена, мършава като скелет, легнала на тротоара; дрипавата й рокля беше повдигната и се виждаха голотиите й. Стана ми жал за нея, спрях се да й кажа да си придърпа дрехата. „Виждат се голотиите ти“ — казах й аз, а тя вдигна рамене, саркастичен смях разкриви устните й: „Аз съм гладна — отвърна ми тя, — а ти ми говориш за голотии… Срамът е за богатите.“

Не можех да понеса такъв ужас — с хлътнали от глад бузи, малки деца се ровеха в бунищата, за да намерят някой боклук и да го изядат; коремите им бяха зелени и подути, пищялките им — кости, покрити с жълта кожа; едни се подпираха на патерици, защото краката им не ги държаха; а по детските бузи на някои беше покарала брада.

Не можех повече, извръщах очи да не гледам, защото се срамувах.

 

 

Спомням си добре; преди да почна да съчувствам на човека, изпитвах срам в себе си. Срамувах се да гледам човешката мъка, а аз да се стремя да превръщам целия този ужас в мимолетно празно зрелище. Казвах си: „Не е вярно, да не се подведеш и ти като простоватите хорица и да повярваш; глад и насита, радост и мъка, живот и смърт, всички те са видения!“ Повтарях си непрекъснато това, но колкото повече гледах гладните и разплакани деца, и жените с хлътнали бузи и с изпълнени с ненавист и мъка очи, сърцето ми постепенно се разтапяше. Следях с вълнение неочакваната промяна в мен. Отначало на сърцето ми почука срамът, след това състраданието; започнах да чувствам мъката на другите хора като своя лична мъка; а сетне дойде и възмущението; а после — жаждата за справедливост. И над всичко — отговорността; аз съм виновен, казвах си, за целия глад на този свят, за цялата неправда; аз нося отговорността.

Какво да правя? Виждах, че дългът ми се изместваше, разширяваше се светът, разгаряше се нуждата, чувстваше, че е затворен в едно тяло, в една душа дългът и се задушаваше. Какво да правя? Накъде да поема? Дълбоко в себе си знаех какво трябваше да направя, но не смеех да си го призная; противоприроден ми се струваше този път и не бях сигурен дали човекът може да надмогне чрез обичта, чрез борбата, природата си. Притежава ли, разсъждавах аз, притежава ли човекът толкова съзидателна сила? И ако пък притежава, няма повече никакво оправдание, ако не разчупва, при критични мигове, пределите си.

През тези трудни дни, когато се борех, против природата си, да надмогна омразното „аз“ и да се помъча да облекча страданията на човека, в съзнанието ми изникна един трижди благороден образ на саможертва и обич, сякаш искаше да ми посочи верния път; и си спомних за едни негови думи, които изрекъл веднъж: „Трябва винаги да чуваме вика на човека, който ни зове: «Помощ!»“

Когато, по време на поклонничеството си в Италия, навлязох в тесните улички на Асизи и чух, беше привечер, как камбаните на Бедняка божи и на манастирчето „Света Клара“ бият радостно, изпитах неизразимо блаженство. Месеци останах в този свят град, в двореца на старата графиня Ерикета и не ми се искаше да си тръгна. И сега, през тези трудни дни, когато душата ми се мъчеше да се изкачи малко по-нагоре, сърцето ми се отвори и Асизи изскочи. И се извиси в светлината, в тези критични дни, синът на Бернардоне, застана начело, дрипав, бос, и ми посочи със собствената си ръка пътя. Не беше път, беше нагорнище, само камънаци и пропасти. Но целият въздух ухаеше от аромата на светостта.

Спомних си за облачния ден, когато се изкачих на Верна, планината на мъченичеството и славата на Франциск. Духаше силен леден вятър, голи, без никаква зеленина бяха сивите камънаци, черни — дърветата, без плод; стенеше тъжният, измъчен и суров пейзаж. Бедно, голо, пусто; светлината — мътна и слаба, мръкваше се; а върхът беше още високо. Напразно се мъчех да напрегна волята си, да събера силите си; чувствах как паника обхваща тялото ми — измръзнало, изгладняло, замръкнало сред пустошта. И изведнъж чудото стана; суровият, лишен от цветя околен пейзаж сякаш се измести, сякаш изкачи тайнственото стъпало, за което копнее скришом всяка действителност, и осъзнах: това е то францисканската Бедност, сурова за тялото, безмилостна за приятните привички и за вялите и толкова упадъчни човешки радости.

Това беше Светецът, който сам измъчвал тялото си, отказвал се от радостите на петте сетива, хвърлял пепел в яденето си, когато чувствал вътре в себе си, че демонът на лакомията се облизва; посред зима се потапял в замръзналия поток, бодърствал, гладувал, мръзнел и толкова измъчил пръстеното си тяло, че когато умирал, станало му жал за него, извърнал се и му рекъл: „Прости ми, братко мой магаре; много те изтормозих.“

Но тази бедност беше францисканска; сиреч, сигурна за богатствата си, за тайната пролет, която тя подготвя, за топлото лято, пълно с плодове, което крие в себе си. И изведнъж Верна, тази съвсем гола планина, нея привечер се разкри в съзнанието ми потънала в зеленина, благоуханна, изпълнена с пеперуди и пчели — прекрасен пейзаж на вътрешния ни рай. И тогава се заизкачвах по преобразената планина и завиках: „Бъди благословена, сестро моя Верна! Сестро моя Бедност!“

Дойде пролетта. Как да си тръгна? Бях щастлив в дома на старата графиня Ерикета, изпълнен с францисканска радост и прелест, точно срещу манастирчето „Света Клара“. Никога не бях чувствал толкова дълбоко тъждествеността на свети Франциск с пролетта. Защото никоя от трите велики францискански повели — Бедност, Послушание, Целомъдрие — не се съгласува така пълно с чистата, безспирно обновяваща се душа на Франциск, както великата пролетна повеля на Целомъдрието. В други места пролетта би напомняла на очарованата, изпълнена с носталгия душа на човека, младостта и любимата жена, и мъничката му дъщеря, и би породила у него съжаление — защо природата да може да се обновява, а човекът да не може да си възвърне младостта; и би завиждал на планините и полята, задето „смърт не чакат, и старост нямат“. Ала тук в Асизи пролетта приема неизбежно, усмихнато, образа на Франциск. Тази земя на Умбрия, която има щастието да роди един такъв плод, се разстила, става все по-богата и разцъфва с двойна и тройна пролет; и всяко цвете тук в Асизи, без да губи нищо от щастливата си съдба, се възвисява и се превръща в свещен символ на разцвета на човешката душа.

Франциск е бил един от първите, първият непокътнат цвят, поникнал от така мъчително изораната зима на Средновековието. Сърцето му е било просто, радостно, девствено; очите му, като очите на велик поет или на дете, са виждали за първи път света. Навярно много пъти Франциск е поглеждал някое скромно цвете, някой извор, някое насекомо и очите му се наливали със сълзи. „Какво е това, което виждам — мислел си е сигурно той, — какво е това щастие, каква божествена загадка е цветето, водата, насекомото!“ Франциск е видял за първи път, след толкова векове, с девствени очи света. Всички онези тежки, схоластични, неповратливи доспехи на Средновековието се смъквали, тялото оставало голо, гола и душата, отдадена на всички пролетни трепети.

След няколко месеца не издържах, минах отново през Асизи. Вървях из отрупаното с плод, изпълнено с маслини, смокини и лозя умбрийско поле. Вървях отново съвсем сам, от село на село, и се наслаждавах спокойно, безмълвно, на плодотворната пръст, на святата щедра земя, която, изорана, прекопана, и изстрадала с мълчалива търпеливост, сега, изтегната, доволна, си отдъхваше, с пълна с плодове престилка. Човек чувстваше, че е щастлива и спокойна, защото бе изпълнила дълга си. Подчинена на вечните закони, преминала с вяра и търпение през всички степени на беритбата и болката, тя бе стигнала до този богат есенен урожай на своята добродетел.

И пак неочаквано, без никакво съзнателно условие, почувствах дълбокия смисъл на третата основна францисканска повеля: Послушанието. Да се подчиняваш на един строг смисъл, да се отдаваш с доверие на висши видими и невидими сили около теб и в теб, с непоколебимата вяра, че те знаят всичко, а ти нищо — това е пътят, единственият, на плодотворността. Всеки друг път е безплоден и заблуждаващ, защото не води никъде, а само след напразни, самонадеяни заблуди, обратно до жалкото прокълнато „аз“.

И така свети Франциск отново се появи из възлюбената му земя и го видях изтегнат върху пръстта, така както го заварили на разсъмване, проснат в градината на света Клара, да пее хвалебствени химни за слънцето, огъня и водата, и да умира. Бил щастлив; подчинил се бил на вечния закон, ръцете му били пълни с плодове, и се завръщал, като добър работник, при Господаря.

Стремях се, помня, през онези месеци, докато бродех из земята и тесните улички на Асизи и гледах рисунките в големия господарски дом на Бедняка божи, да изживея и аз, доколкото можех, една такава пролет, една такава есен. Ненаситни, непокорни години на младостта; обикалях още от зори този свещен пейзаж, отчаян и щастлив. Чувствах това, което би чувствал всеки млад човек, това, което е чувствал и младият спартанец, притиснал връз голата си плът лисицата, която разкъсвала тялото му, но не отронвал ни дума, не викал, боляло го, ала бил горд, че е успял да овладее болката си.

Ала навярно, без да ща, по лицето ми е личала борбата и болката. Защото веднъж, когато излизах от главната врата на „Света Клара“, срещнах един строен, висок човек, чиито руси коси бяха започнали да посивяват. Виждах го често да обикаля по тези така почитани места, но никога не бяхме разменили ни дума; само се усмихвахме учтиво един на друг, когато се срещахме и се разминавахме мълчаливо, като стъпвахме, струва ми се, по-леко, сякаш никой от двама ни не искаше да наруши спокойствието и самотата на другия.

Но една сутрин непознатият се спря, изгледа ме, поколеба се за миг.

— Искате ли да се поразходим заедно? — попита ме той.

— Искам.

И след няколко крачки добавих:

— Аз съм от Гърция, дойдох в Асизи и обикнах свети Франциск.

— А аз — отвърна непознатият — съм от другия край на Европа, от Дания; и аз обичам свети Франциск, живея от години тук в Асизи и не мога да го напусна. Казвам се Йоргенсен.

Сепнах се.

— Този, който написа блестящата книга за светеца ли?

Йоргенсен се усмихна горчиво; поклати глава.

— Кой би могъл да говори за свети Франциск колкото той заслужава? Нито дори Данте. Знаете ли единайсетата песен на „Рая“.

Зарадвах се. По онова време много обичах тази песен и често, докато крачех сам из околностите или по улиците на Асизи, шепнех първите й стихове:

О, вие, безразсъдни хорски грижи!

Как немощен е всеки силогизъм,

що вашите криле надолу движи!

И почнахме и двамата да декламираме прекрасния оригинал, неочаквано побратимени под голямото крило на Поезията. Поехме по пътя високо горе над дола, засаден с маслинови дървета и лозя. Слънцето се беше вече изкачило и изпълваше със светлина и провлечени сенки света. Известно време мълчахме. Най-сетне спътникът ми се извърна към мен:

— Защо обичате свети Франциск? — попита ме той.

Но веднага се разкая.

— Извинете ме — каза той. — Аз съм нетактичен.

— Обичам го — отвърнах аз — по две причини: първо, той е поет; един от най-големите поети на ранното Възраждане: навел се е и е чул и в най-незначителните божи твари онова безсмъртно нещо, което имат в себе си: мелодията.

— И после? — каза Йоргенсен. — И после?

— После, обичам го, защото душата му, чрез аскетизма и любовта, е надвила действителността — това, което безкрилите хора наричат действителност — глада, студа, болестта, презрението, неправдата, грозотата, и е съумял да я превърне в радостен, осезаем, по-истински и от истината блян. Франциск е открил тайната, която се мъчели да открият средновековните алхимици; тайната, която превръща и най-простия метал в чисто злато. Защото „философският камък“ не е бил за Франциск нещо недостижимо, извън човешкото, което той, прекатурвайки природните закони, е трябвало да открие; философският камък е било сърцето му. И така, с това чудо на тайната алхимия, той е подчинил действителността, освободил човека от нуждата, превърнал в себе си цялата плът в дух. Свети Франциск е за мен велик пълководец, който води човешките маси към пълната победа.

— Нищо друго ли?

— Знам за какво ме питате — отвърнах аз, — не, нищо друго. Пълководец, поет, нищо друго.

Замълчахме отново.

— Не е достатъчно — произнесе след малко Йоргенсен и понечи да се пресегне, сякаш искаше да докосне рамото ми и да смекчи резките си думи.

Но задържа ръката си във въздуха и изрече още по-решително:

— Не, не е достатъчно.

Понечих да отвърна; но се уплаших да не кажа нещо грубо и се въздържах.

А Йоргенсен, сякаш продължаваше мълчаливите си размишления, каза:

— Затова лицето ви е толкова напрегнато; още се борите, не сте стигнали до избавлението; и тази всекидневна борба ви изтощава; затова ви спрях тази сутрин и ви заговорих.

— А можете ли да ми помогнете в тази моя борба? — казах аз и гласът ми, без да ща, прозвуча раздразнено и иронично.

Засрамих се; понякога започваме да говорим, преди душата да свари да упражни надзор върху тялото.

— Не се сърдете — изрече Йоргенсен; — не, не мога. Всеки трябва да намери своя собствен път и да се спаси. Да се спаси от какво? От мимолетното; да се спаси от мимолетното и да намери вечното.

— Вие — казах аз, изпълнен все още с упорство, — ако съдя по ведрината на лицето ви и по спокойната ви, уверена походка, и по винаги мекия тон на гласа ви, сте намерили своя път. И навярно гледате на нас другите, които още се борим, със съчувствие, а може и с пренебрежение. Може би сте се родили с предимство, с установени способности, и не познавате борбата.

Йоргенсен се спря, изгледа ме за миг, протегна този път решително ръка, така както я протягаме на някой давещ се, и ме хвана за мишницата.

— Млад сте още — каза той, — и аз съм бил някога и знам. Нямате търпение, липсва ви още скромност, не се унижавате още да извикате: „Помощ!“ Оставете ме да ви кажа; не, не съм се родил с предимства, и знам добре какво значи тревога и борба, и самонадеяност. Когато и аз бях млад, имах големи, луциферовски амбиции; пишех романи, изпълнени с чувственост, ирония и страст; с времето обаче, изкуството вече не ме задоволяваше, отдадох се на науката, увлякох се до фанатизъм по дарвинизма и по всички други антихристиянски идеи; исках да разбия всички вериги, религия, държава, морал, и поставях собственото „аз“ в центъра на живота. „Война на прастария враг!“ — прогласявах аз; прастар враг, така наричах Бога. Пишех, устройвах навред беседи, носех едно знаме и тичах. И изведнъж млъкнах; престанах. Някаква неочаквана, необяснима тревога смути сърцето ми; не знаех как се бе появила тази тревога, откъде бе дошла — а може би се е таила открай време в мен и е чакала своя час. Напуснах родината си, за да се отърва от приятелите и привичките си, пътувах из Германия, спуснах се в Италия, отидох в Асизи.

Усмихна се.

— Оттогава минаха трийсет години; живея оттогава, от трийсет години, в Асизи, в сянката на Франциск; слава Богу!

— Но как така? — промълвих аз развълнуван. — Освен за свети Франциск, друга ваша книга не съм чел.

— По-добре; отпечатах един „Пътепис“, и в него изразявах, мъчех се да изразя какво вълнение бях изпитал, когато гледах старите градове, замъците, църквите, картините… Отидох в един бенедиктински манастир, но се уплаших и още на другата сутрин си тръгнах; толкова приятен и съблазнителен ми се стори животът в това спокойно и блажено общежитие, и толкова противоположен на това, което бях изживял дотогава. За първи път виждах кой е пътят, който води до щастието — и се колебаех да го поема…

Йоргенсен се извърна и ми посочи с радостно вълнение свещения Асизи, със старите му крепостни стени, с изранената му цитадела, Рока Гранде, с големия, триетажен, като крепост, храм на свети Франциск.

— Да се върнем ли — каза той — да разгледаме Асизи?

Поехме по обратния път; стройни, с пламенни очи селяни минаваха, а прочутите снежнобели умбрийски волове вървяха пред тях, като пристъпяха тежко и се клатушкаха равномерно, и извитите им рога бяха украсени с венец от зрели житни класове. Една млада селянка с гарвановочерни коси и със сребърен глас, ни поздрави радушно.

— Pax et bonum^[2]! — отговори й Йоргенсен, като отвърна по францискански на поздрава й.

Посочи ми долу в полите на Асизи голямата църква, вътре в която се намира мъничката църква на Франциск, Порцюнкола.

— Там за първи път — каза той, — в Порцюнкола, без да искам, прегънах колене, като видях нараненото на пет места тяло на светеца. Но се засрамих, ядосах се, станах и си отидох. „Какво ми стана? — питах се аз сърдито. — Защо коленичих?“ Но в същото време в душата ми се разливаше необяснимо спокойствие. „Защо? Защо? — отново се питах аз. — Защо изпитвам такова облекчение?“ И наистина, никога дотогава не бях чувствал такова щастие. И все пак някой вътре в мен не искаше да повярва. Някой, който презираше всичко свръхестествено и вярваше само в едно: в човешкия ум. Той каквото каже. Той именно стоеше на вратата на сърцето ми и не пускаше чудото да влезе.

— И тъй? После? Как дойде избавлението? — запитах нетърпеливо аз, като видях, че спътникът ми отново замълча.

— Спокойно, безшумно, както идва почти винаги. Така, както узрява и се налива един плод. Така съзря и се наля и сърцето ми. Всичко изведнъж ми се стори просто, несъмнено; престанаха мъките и колебанията, конфликтите. Седнах в нозете на свети Франциск, влязох в рая. Този Франциск е братът вратар, който ми отвори вратата.

Наближавахме вече Асизи. Слънцето огряваше кървавочервената му полуразрушена цитадела, сребърногласната мъничка камбана на „Света Клара“ заби весело, закудкудяка като планинска яребица.

— Извинете ме — каза Йоргенсен, — говорих много за себе си; приемете го като изповед. По-възрастен съм от вас и обичам да се изповядвам пред по-младите от мен. Защото, кой знае, изповедта ми може да бъде от полза единствено за по-младите.

А аз, за да прикрия вълнението си, казах със смях:

— Какво щастие, ако Франциск наистина беше портиер на рая! Щеше да вкарва вътре грешници и праведници, вярващи и невярващи, и богатите дори. И даже най-гадните животни — мишките, червеите, хиените.

— Това би било анархия — каза Йоргенсен, без да се засмее. — И не само анархия, но и несправедливост.

Минахме през крепостната врата; вляво беше манастирът „Света Клара“, вдясно — къщата, в която бях отседнал.

— Ще се кача и аз за малко, да поздравя старата графиня — каза спътникът ми. — Помня я от времето, когато дойдох тук за първи път; тя беше най-красивата дама в Асизи; беше овдовяла още съвсем млада и не се омъжи отново. Яздеше, помня, един бял кон и надзираваше именията си — маслиновите гори, лозята. Ако беше живяла по времето на свети Франциск, би могла да стане неговата света Клара.

— Вярва ли и тя като вас? — попитах аз.

— Не виждате ли лицето й? Сияе! — отвърна той.

Качихме се. Хладно беше в големия и пуст благороднически дом, и камината в стаята на графинята беше запалена; прислужницата й, Ермелинда, тъкмо бе застлала ниската масичка и носеше кафе, мляко и пшеничен хляб на господарката си. Щом ни видя, Ермелинда донесе още чаши; седнахме.

И наистина, сияеше благородното старческо лице; очите, мъхнати, големи, съвсем черни, бяха останали непокътнати от времето. Вратата към градината беше отворена; един цъфнал розов храст блестеше под слънцето.

— Къде сте ходили още в зори? — попита графинята. — Сигурна съм, че сте говорили за свети Франциск.

— Откъде знаете това, графиньо? — възкликна Йоргенсен и ме погледна усмихнат.

Графинята се засмя:

— Защото — отвърна тя, — ей сега, когато бях в градината, видях ви отдалеч, че идвате, и бяхте обгърнати и двамата в пламъци!

 

 

Как се възвърнаха, съвсем ясни, с всички подробности, онези дни в Азиси, и как свети Франциск, без да потърся помощта му, побърза да дойде да ми посочи пътя! Да можех и аз!? Гледах отдалеч как светецът прегръща прокажените и ме обхващаше погнуса и ужас; как обикаля бос и проповядва, как го освиркват, бият, как го замерват с камъни и как лицето му сияе от блаженство, гледах го и сърцето ми се опълчваше. „Това никога! — казвах си аз с чувство на унижение. — По-добре една бърза мъченическа смърт!“ Всекидневният сблъсък с присмеха надхвърляше издръжливостта ми.

Непосредственият досег с хората винаги пораждаше неудоволствие в мен. Бях готов, при това с голяма радост, отдалеч, да им помогна, доколкото можех, обичах ги всички и ми беше мъчно за тях, но отдалеч; когато се приближавах до тях, не можех да ги търпя дълго време, не можеха и те да ме търпят, разделяхме се. Страстно обичам самотата, тишината, да гледам с часове огъня или морето, нямам нужда от никаква друга компания; огънят и морето са били винаги моите най-предани и любими другари; и всеки път, когато съм обиквал някоя жена или някоя идея, то е било, защото съм намирал в тях главните отличителни белези на огъня и морето.

И после, казвах си аз, за да оправдая неспособността си да следвам нагорнището на Франциск, във времето на Мамона и Молоха, в което живеем, как е възможно отново да се появи на този свят един Бедняк божи? Една такава простота, една такава чистота и любов? Един такъв небесен Дон Кихот?

Казвах си го, повтарях си го, за да се утеша; не знаех, че вече се беше появил на света един нов Бедняк божи, заобиколен този път от прокажени негри. Ако го бях опознал, в онези критични дни на превращение в Берлин, които ме тласкаха от будисткото бездействие към революционна дейност, щях да се засрамя още повече за малодушието си. Опознах го много, много по-късно; когато вече животът ми не можеше — а може би и не трябваше — да бъде променен; когато бях вече поел по съвсем друг път, за да изпълня дълга си.

Бях много развълнуван в онова августовско пладне, когато поех по уличката на селцето Гунсбах, сред горите на Елзас, и почуках на вратата на съвременния ни свети Франциск. Отвори ми самият той, подаде ми ръка; дълбок и спокоен беше гласът му, и под дебелите си сиви мустаци той се усмихваше и ме гледаше. Бях виждал такива стари критски поборници, изпълнени с доброта и непреклонна воля.

Благосклонна бе съдбата към този миг и сърцата ни се отвориха; останах до падането на нощта при него, разговаряхме за Христос, за Омир, за Африка, за прокажените и за Бах. Привечер тръгнахме към селската църквица.

— Да не говорим — каза ми той по пътя и по грубоватото му лице се бе разляло дълбоко вълнение.

Отиваше да свири Бах. Седна пред хармониума; това бе, струва ми се, един от щастливите мигове в живота ми.

На връщане, видях край пътя едно жълто цвете; наведох се да го откъсна.

— Недей! — извика ми той и задържа ръката ми. — И то си има своя живот, трябва да го зачиташ.

Една малка мравка лазеше по ревера на сакото му; хвана я с безкрайна нежност и я остави на земята, настрани, за да не я настъпят. Не продума нищо, но на устните му трептяха нежните слова на праотеца му от Асизи: „Сестро моя, мравчице…“

Вече по мрак се разделихме; върнах се към самотата си, но този августовски ден никога не угасна в съзнанието ми. Не бях вече сам; до мен, с младежката си крепка походка, този борец вървеше с непоколебима увереност по пътя си; това не беше моят път, но беше голяма утеха и строг урок за мен да го виждам как се изкачва по нагорнището си с такава убеденост и упоритост. От този ден се уверих, че животът на свети Франциск не е приказка; бях вече сигурен, че човекът все още може да свали тук на земята чудото. Видях го, докоснах го, говорих с него, смяхме се и мълчахме и двамата.

Оттогава никога вече не можах да разделя в сърцето си тези два дълбоко привлекателни образа, толкова откъснати един от друг в преходното време, толкова свързани във вечното време, искам да кажа, в лоното божие. Приличат си като двама братя: свети Франциск от Асизи и Алберт Щвайцер.

Същата страстна и нежна любов към природата; в сърцата им звучи, ден и нощ, химн за нашия брат Слънцето, за братята и сестрите ни Луната, Морето, Огъня. И двамата държат с върха на пръстите си едно листо, вдигат го към светлината и гледат на него чудото на цялото сътворение.

Същото нежно, изпълнено с уважение умиление към всичко, което живее и диша: към човека, към змията, към мравката. И за двамата животът е свещен; взрени в очите на всяко живо същество, те потръпват от радост, виждайки да се отразява, в тези очи, целият Създател. Гледат мравката, змията, човека, и откриват, щастливи, че всички сме братя.

Същото неподправено съчувствие и доброта към всяко създание, което страда; единият избра белите прокажени, другият — черните прокажени в Африка — най-страшната бездна на убожеството и страданието. Казах съчувствие и доброта, но трябваше да кажа Мета; единствено тази индийска дума изразява вярно чувството, което човешкото страдание поражда у тези двама братя. В добротата и в съчувствието има двама души: този, който страда, и онзи, който съчувства на страдащия; в Мета обаче има пълна тъждественост: когато гледам някой прокажен, чувствам, че аз съм прокаженият. Мюсюлманският мистик от IX век Сариал-Сакади го е изразил съвършено: „Двама души се обичат цялостно само тогава, когато единият вика на другия: «О, мое аз!»“

Същото божествено безумие: да се откажеш от радостите на живота, да пожертваш малките бисери, за да се сдобиеш с Големия бисер; да изоставиш равния път, който води към лесното щастие, и да поемеш тежкия стръмен път, който, между две пропасти, извежда нагоре към божественото безумие. Да избереш, по своя воля, невъзможното.

Същият благ хумор и у двамата: онзи смях, който блика от дълбините на доброжелателното сърце, радостта, прескъпата дъщеря на богатата, преливаща душа, силата да гледаш и да приемаш с умиление и разбиране лика на всекидневната действителност. Спартанците, които никога не се смеели, издигнали олтар на бог Гелот; крайната строгост е прибягвала винаги до смеха, защото само той може да помогне на една дълбока душа да понесе живота. Бог е дарил тези двама братя с радостно сърце, и тъй като ги е дарил с радостно сърце, те вървят към върховната цел на своята борба — Бога — радостно.

Същата, изпълнена със страст, любов към музиката. Това, което Томазо ди Челано е казал за единия, подхожда напълно и за другия: „Една много тънка стена е разделяла брат Франциско от вечността; ето защо е чувал божествената мелодия през тази тънка стена.“ Насладата, която изпитват и двамата, слушайки тази мелодия, граничи с екстаз. „Ако ангелите, които свиреха в съня ми на цигулка, бяха прекарали още веднъж лъка си по струните, душата ми щеше да се отдели от тялото ми; до такава степен беше непоносимо блаженството“ — е казвал единият; убеден съм, че и другият изпитва същото върховно блаженство, когато свири Бах.

И двамата познават философския камък, който превръща и най-простите метали в злато, а златото в дух. Те превръщат най-ужасната действителност, болестите, глада, студа, неправдата, грозотата, в една по-действителна действителност, където вее духът; не духът, любовта. А в техните сърца, любовта, както в големите империи слънцето, не залязва никога.

 

 

Всички тези неща дойдоха много късно. Не ги знаех в онези критични дни в Берлин; и когато видях човешкото чудо в елзаското селце, бях си вече изпоцапал пръстите с мастило, беше ме обхванала кощунствената мания да превръщам живота в думи, сравнения и рими; бях изпаднал, още не знам как, до положението на писач. Сполетя ме това, което най-много презирах: да засищам глада си, като коза, с хартия.

Тези Бедняци божи ми оказаха само една-единствена неоценима помощ: показаха ми, че човек може и е длъжен да стигне до края на пътя, който си е избрал; кой знае, може на края на пътя да се срещнат всички борци; така те станаха за мен висок пример на постоянство, търпение и надежда. Благословени да бъдат тези двама борци, те, които ме научиха, че само чрез надеждата стигаме до това, на което не се надяваме.

Насърчен от тях, опитах се да надмогна природата си и поех, за доста време, пътя, по който ме тласкаха страданието, негодуванието и хапливите думи на Итка. Не съжалявам; почувствах, когато се завърнах в природния си път, че сърцето ми се бе изпълнило с човешко страдание; и че има само един начин да се спасиш: като спасиш, или, дори това е достатъчно, да се бориш да спасиш. И още нещо: че светът не е видение, а е истински, и че човешката душа не е, както ме наставляваше Буда, облечена във вятър, а е облечена в плът.

Но когато се мъчех да се реша, умът, спомням си, много се противеше; беше увит все още в жълтото расо на Буда: „Това, което възнамеряваш да направиш — казваше той на сърцето ми, — е безполезно; светът, такъв, за какъвто копнееш, да не гладува, да не мръзне, да не бива онеправдан никой, не съществува, и никога няма да съществува.“ Но сърцето, чувах го дълбоко в мен, му отвръщаше: „Не съществува, но ще съществува, защото искам това; с всеки удар на сърцето си го желая и го искам. Вярвам в един свят, който не съществува; но като вярвам в него, аз го създавам; несъществуващо наричаме това, което не сме пожелали достатъчно.“

Този отговор на сърцето ме потресе; ако е истина това, което то казва, каква страшна отговорност носи човекът, за всички неправди и безчестия на този свят!

 

 

Не минаха много дни, и темпът, може би защото душата ми беше вече готова, се ускори: събитията следваха едно подир друго и ме тласкаха; при друг случай щях да ги приема като зрелище, но сега — като плът от плътта ми.

Една сутрин, не се бяхме още събудили, чухме долу на улицата безспирен глух шум, някакво проточено мучене, сякаш някъде много далеч стадо волове отиваха към кланицата, бяха вече разбрали значението на червените панделки на врата си и мучаха.

Итка скочи от леглото, наметна се с изпокъсаното си палто и без да се обърне да ме погледне, се спусна стремглаво по стълбите. Ревът все повече се приближаваше, изскочих на прозореца, отворих го; падаха леки снежинки, в Гърция навярно планините и бреговете блестяха под утринното слънце, но тук някаква мътна болна светлина пълзеше по заснежения асфалт.

Улицата беше пуста, ни човек, ни куче; а някъде отвъд, изпълнил въздуха, тежкият рев се приближаваше. Чаках; улицата все повече светлееше; две гарги кацнаха на едно заскрежено дърво, смълчани; зачакаха и те.

И изведнъж, в дъното на улицата изскочи една висока кокалеста жена, с разпуснати коси; не ходеше, скачаше, сякаш танцуваше, и развяваше над главата си едно черно знаме. И неочаквано зад нея се появи, строена в редици по четирима, цяла войска от мъже, жени и деца, които газеха по снега и вървяха; мътната светлина падаше върху тях така, че се виждаха само бледи разгневени лица, а очите им бяха като черни дупки; сякаш от гробовете беше изскочила сляпа, разядена от червеи, гъста армия от черепи.

Поусили се още светлината, сега виждах по-ясно, някои стопани хора отсреща си вадеха ключовете, за да отворят магазините си, но щом видяха разсвирепялата се армия, пъхнаха отново ключовете в джоба си и се прилепиха о стените. Видя ги жената, премина тротоара, приближи се към тях, размаха рязко над главите им черното знаме и един дрезгав глас раздра въздуха:

— Гладни сме!

В този миг жената вдигна очи към прозореца, на който стоях, отвори уста, изплаших се, тъй като се догаждах какво щеше да ми каже, и без да съзнавам какво казвам, започнах да викам:

— Мълчи! Мълчи!

Затворих бързо прозореца, прилепих се о стената на стаята, и аз като търговците. „Гладни са… гладни са… — шепнех аз, изпълнен с негодувание, — армията на Глада…“

Не можах, не посмях да изляза навън днес през целия ден; боях се да не срещна по пътя си жената с черното знаме на Глада; сега щеше да свари да ми подхвърли тежката, непоносима дума. Знаех коя дума, затова се страхувах и срамувах.

Към обяд пристигна Итка, бледа, задъхана; захвърли изпокъсаното си палто, започна да крачи напред-назад из тясната стая, слушах тежкото й дишане свит в един ъгъл, и чаках. Изведнъж тя се извърна, протегна ръка.

— Ти си виновен — извика ми тя, — ти! Вие всички, доброжелателните, преситените, равнодушните. Бих искала да гладуваш, да имаш деца, които да гладуват, да мръзнеш, да мръзнат, да искаш да работиш и да не ти дават работа. А не да се разкарваш от град на град, да зяпаш по музеите и старите църкви и да плачеш, гледайки звездите, защото ти изглеждат много красиви или много страшни. Ами сведи очи, клетнико, и виж, че едно дете умира в краката ти!

Замълча и след малко продължи:

— Пишеш песни, говориш и ти, имаш наглостта да говориш, за бедност и неправда, и безчестия, превръщаш в красота мъката си и ти олеква. Проклета да бъде красотата, която кара човека да забравя мъката на човека!

Две сълзи бликнаха от очите й; приближих се към нея, за да я докосна, да поставя ръка върху косите й, да се успокои; но тя скочи, отблъсна ме далеч, извика:

— Не ме докосвай!

Хвърли ми поглед, изпълнен не само с укор и презрение, но и с омраза.

Кръвта нахлу в главата ми, ядосах се:

— Какво искаш да направя? — извиках аз. — Какво мога да направя? Остави ме!

— Няма да те оставя; бих искала да те оставя, да се отървеш, няма да те оставя! Не можеш да мразиш, ще те науча; не можеш да се бориш, ще те науча!

Опита се да се засмее, лицето й се обезобрази; това не беше смях, а непоносим гърч на плътта. Приближи се към мен:

— Знаеш ли източната поговорка: „Онзи, който яхне тигър, не може вече да се спеши?“ Тигър си яхнал, мен, няма да те оставя да се спешиш!

Отвори един малък долап, извади хляб, малко масло, няколко ябълки; запали спиртника, приготви чай. Не обелвахме дума; седнахме на двете столчета, единствените в стаята, издърпахме масичката до нас, взехме да ядем. Гледах как веждите й играеха, вземаше филджана да отпие и ръката оставаше така във въздуха; умът й беше другаде, някаква мисъл я измъчваше; а аз дъвчех с наведена глава, съвсем засрамен, защото чувствах, и се срамувах, че тази жена е по-силна от мен.

Наядохме се; вдигна глава, погледна ме; сега очите й блестяха кокетливо, устните й бяха поаленели.

— Извинявай — каза тя, — нагрубих те; но се връщам от армията на Глада.

Стана, отиде на прозореца, дръпна окъсаното перде; спокойна, мека светлина се разля в стаята. Отмести масичката, направи място; отиде при дивана, повдигна завивките; следях я с крайчеца на окото, и когато разкопча блузата си, извърна се и ме погледна:

— Спи ли ти се? — попитах я аз и се засмях.

— Не — отвърна ми тя и гласът й беше станал дрезгав, — не, ела!

На другия ден стана още на разсъмване, приготви набързо куфарчето си, приближи се към дивана, събуди ме:

— Заминавам — каза тя.

Подскочих.

— Заминаваш ли? И къде?

— Далеч, не ме питай; добра среща отново някога.

— Кога?

Вдигна рамене. Пристегна здраво косите си с един зелен ешарп, наведе се, взе куфарчето си. Погледна ме; сурови, сухи бяха сините й очи, а плътните й устни се усмихваха.

— Благодаря за всички нощи — каза тя, — добре изпълнихме дълга си към тялото; свърши, прогонихме Буда. Какво ме гледаш така? Съжаляваш ли?

Не отговорих; дълбоко в мен се беше утаила горчива сладост; всички тези дни и нощи се сливаха в мен и изпълваха душата ми с ликуване и мъка.

— Съжаляваш ли? — попита тя отново.

Беше стигнала до вратата, посягаше вече да я отвори.

— Да — отвърнах аз заядливо, — съжалявам; повали ми моя Буда, празно е сърцето ми.

— Имаш нужда от господар ли?

Засмя се иронично.

— Имам; по-добре господар, отколкото анархия; Буда придаваше някакъв ритъм, някаква цел на живота ми; обуздаваше демоните в мен; а сега…

Смръщи вежди, не се смееше вече.

— Другарю — каза тя (за първи път ме наричаше другарю), — другарю, изпразни се, изчисти се сърцето ти, готово е. Това исках. Имам вяра в теб, не слушай какво ти казвам, когато съм ядосана, ти си един честен и неспокоен човек, имам вяра в теб…

Помисли малко:

— Не в теб — добави тя, — а в Зова на нашето време; помълчи и ще го чуеш. Бъди здрав!

Отвори вратата и чух бързите й стъпки надолу по стълбата.

 

 

„Помълчи и ще го чуеш!“ Тези думи на Итка ме преследваха много дни и нощи. Мълчах, ослушвах се да чуя. Отивах на беседите, които приятелите на Русия устройваха, четях книгите и брошурите им, прекарвах по цели нощи в работническите квартали на Берлин, гледах беднотията и голотията, слушах мрачни разговори, дишах въздух, изпълнен с негодувание. Отначало ме обзе печал и съчувствие, а след това гняв, а после горчивото убеждение, че съм виновен; че онази пламенна еврейка има право, аз съм виновен! Защо не ставам да извикам, защо виждам, страдам, но веднага забравям; защо вечерта се тръшвам да спя в топло легло и не мисля за бездомните.

Една нощ един от учениците на Франциск от Асизи заварил учителя си, посред зима, да зъзне съвсем гол. „Отче Франциск — казал му той изумен, — защо си гол при такъв студ?“ — „Защото, братко мой, хиляди и хиляди братя и сестри в този миг мръзнат; нямам да им дам завивки, та да се стоплят, затова и мръзна заедно с тях.“

Припомням си тези думи на Бедняка божи, но не е достатъчно, едва сега разбирам това, не е достатъчно да мръзнеш с другите; вдигни глас, всички, които са гладни, всички, които мръзнат, напред всички заедно, вземете излишните завивки, покрийте голотата си!

Полека-лека започнах да проумявам общочовешкото значение на кървавия опит, който се извършваше в необятната страна, в необятната душа на Русия. Революционните лозунги, които преди ми се струваха много утопични, сега умът ми се съгласяваше с тях, приемаше ги. Гледах изгладнелите лица, хлътналите бузи, стиснатите юмруци и започнах да прозирам божествената привилегия на човека: човекът, като вярва, като желае силно и го оросява със сълзите, потта и кръвта си (не са достатъчни сълзите, не е достатъчна потта, не е достатъчна кръвта), превръща един Мит в истина.

Изплаших се, за първи път видях колко съзидателна е намесата на човека и колко голяма е отговорността му. Ако действителността не приема желания от нас облик, ние сме си виновни; наричаме това, което не сме пожелали достатъчно силно, несъществуващо; пожелай го силно, ороси го с кръвта, потта и сълзите си и то ще приеме плът. Действителността не е нищо друго освен една подчинена на силното ни желание и на мъката ни химера.

Сърцето ми започна да бие за гладните и онеправдани хора, които не могат повече да търпят и се хвърлят в атака; цялата ми критска кръв сякаш подуши бунт и закипя; отново видях пред себе си предвечните противници — Свободата и Робството, и Крит се надигна в мен и нададе вик.

Този ли беше Викът, който очаквах да чуя? Може би; в критичните мигове на живота ми Крит винаги се надига в мен и надава вик.

Една привечер, уморен от ужасните гледки през деня, наведен над масата си, прелиствах една книга за изкуството на Възраждането, за да забравя онова, което бях видял и чул, и изстрадал, докато обикалях днес от сутринта. Повече и от виното и от любовта, по-коварно и от идеята, изкуството може да подмами човека и да го накара да забрави. Измества дълга, стреми се да превърне преходното във вечно и да преобрази в красота човешкото страдание. Какво от това, че Троя е била превърната в пепелище и Приам и синовете му убити? И каква полза щеше да има светът и колко щеше да обеднее човешката душа, ако Троя продължаваше да си живее щастливо и ако не бе дошъл Омир да превърне клането в безсмъртни шестнайсетсрични стихове? Статуята, стихът, трагедията, рисунката, това са върховните триумфи, които човекът е постигнал на този свят.

Върховните, но и най-опасните за всекидневната мъка на човека; презираш дребнавите всекидневни грижи за хляба, и дори за справедливостта, и забравяш, че те са корените, които хранят безсмъртното цвете.

Имали са право първите християни, като не са искали да рисуват Богородицата красива; защото, подведен от красотата й, забравяш, че е божия майка.

Неочаквано на вратата се почука, отворих; телеграма от Москва. Четях я и я препрочитах, търках си очите; вдигах я към светлината и я разглеждах, сякаш криеше някаква тайна и исках да я открия под светлината, преди да взема решение. Може би тази хартийка, мислех си аз, е предизвестие от Съдбата, че ще промени живота ми?

Да отида ли? Да не отида ли? Телеграмата беше покана да отида в Москва като представител на гръцката интелигенция на големите тържества по случай десетгодишнината на революцията. От целия свят щяха да се стекат поклонници към червената Мека. Кой им е казал името ми, та са ме поканили? Защо са избрали мен? След три дни разбрах; получих от Москва едно кратко писъмце от Итка, присмиваше ми се и ме канеше:

„Аристократе, лъжебудисте с пълен корем, любителю на страданието, здравей! Досега ти търсеше образа божи и дезертираше от един лъжебог на друг лъжебог; ела тук, нещастнико, да откриеш образа на истинския бог, образа на човека. Ела, ако искаш да се спасиш. Недовършена постройка е още светът, който изграждаме, наведи се и ти, постави един камък, строй! Добър е, много добър е Буда, ала за старците.“

Беше се мръкнало вече; станах, отворих прозореца; не валеше вече сняг, тишина; часовникът на някаква камбанария заби много нежно в ледения въздух; долу на улицата дърветата искряха, целите покрити със скреж. И докато погледът ми се губеше във вечерната мъгла, изведнъж Русия се разстла пред мен, потънала в сняг, необятна, с топлите си осветени изби, с шейните си, които се плъзгат по снега, пара излиза от ноздрите на конете, и дори чувах как звънчетата подрънкват весело на шията им. И някъде в далечината, на края на снега, блестяха златни куполи, и вместо кръст, на върха си имаха по едно червено знаме, като пожар. Спомних си за един полупобъркан калугер в Света гора. „Всеки човек — казваше ми той, — всяко нещо си има по един пискюл от пламъци отгоре си; ако тези пламъци угаснат, човекът или нещото пропадат.“ Имаше право; и Русия също, казах си аз, си има един пискюл от пламъци отгоре си; и ако пламъците угаснат, Русия ще пропадне.

Затворих бързо-бързо прозореца; бях взел решение да замина за Москва.