Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Αναφορά στον Γκρέκο, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2017 г.)

Издание:

Автор: Никос Казандзакис

Заглавие: Рапорт пред Ел Греко

Преводач: Георги Куфов

Година на превод: 1984

Език, от който е преведено: Гръцки

Издание: Второ

Издател: Ентусиаст; Enthusiast

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Националност: гръцка

Печатница: „Мултипринт“ ООД

Редактор: Мария Чунчева

Художник: Виктор Паунов

Коректор: Снежана Бошнакова

ISBN: 978-954-8657-85-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3368

История

  1. — Добавяне

XXXI. Критски поглед

През цялото време, докато твориш, изпитваш неразположението на жената, която храни в утробата си сина. Не можех да видя никого, и най-лекият шум ме разтърсваше целия, сякаш Аполон ме беше одрал и оголените ми нерви се нараняваха от досега на въздуха.

Търкаляха се един след друг и се разливаха върху хартията, бучащи, морски, седемнайсетсричковите стихове; изживявах, неподвижен, подвизите и патилата на Одисей, беше отплувал за голямото, за безвъзвратното пътешествие, не го побираха вече малкият остров и незначителната женица и добрият благодушен син; тръгна накъдето му видят очите, мина през Спарта, отвлече Елена, която също спокойният живот не можеше повече да побере, спусна се надолу към Крит, свърза се с варварите, изгори западналия дворец, задушаваше се, не го свърташе вече и в големия богат остров, отплува отново на юг. Бях се качил и аз на кораба му, пътувах заедно с него, горгона на корабния нос, в обло земно кълбо се бе превърнал умът ми и с червено мастило отбелязвах през кои пристанища бяхме минали и кои ни оставаха още до края на земята. Всичко, всичко знаех, виждах и водех, съвсем ясно блестеше вътре в мен страшният път; но каква борба е да се вмести цялата картина в думи и да не се излее нито капка навън!

Творецът се бори със сурова материя, неуловима, по-висша от него самия; и най-големият победител излиза победен; защото винаги най-съкровената ни тайна, единствената, която заслужава да бъде казана, остава неизказана. Тя не се поддава никога на материалните рамки на изкуството; задушаваме се при всяка дума; виждаме едно цъфнало дърво, един герой, една жена, утринната звезда и викаме: „Ах!“ И нищо друго не може да побере радостта ни. И когато пожелаем да анализираме това „Ах!“ и да го превърнем в размисъл и изкуство, да го предадем на хората, да го спасим от собствената ни развала, колко се обезценява в недодялани, боядисани думи, изпълнени с въздух и въображение!

И все пак, уви, друг начин да предадем на хората единственото безсмъртно нещо в нас, това „Ах!“, няма. Думите! Думите! Друго спасение за мен, уви, няма. В моя власт имам само двайсет и четири оловни войничета, двайсет и четирите букви на азбуката, ще обявя мобилизация, ще събера войска, ще се боря със смъртта.

Знам добре, че смъртта не може да се победи; но достойнството на човека не е в Победата, а в борбата за Победата. И знам още и това, най-трудното: не е и в борбата за Победата; достойнството на човека е само в едно, в това: да живее и да умре мъжествено и да не приема отплата. И още и това, третото, още по-трудно: съзнанието, че няма отплата да не ти подкосява краката, а да те изпълва с радост, гордост и мъжество.

Докато пишех, виждах, че без да искам, дори се мъчех да избягна това, две думи непрекъснато се появяваха и не искаха да се махнат: думата Бог и думата Нагорнище. Какво е Бог — върховната Химера, или върховната Надежда, или върховната Увереност? Или върховната Неувереност? Дълги години се мъчех, не можех да взема окончателно решение какъв отговор да дам на този трагичен въпрос; променяше се отговорът в мен, в зависимост от мъжеството, вярата или обезсърчението, което изпитваше душата ми, когато размишляваше за Бога. Никога не бях напълно сигурен на коя от тези три Сирени — Химерата, Надеждата, Увереността — да се спра и да предам душата си. И на трите песента еднакво ме изкушаваше, и докато я слушах, не изпитвах желание да отида да загина другаде.

Обаче за едно нещо съм бил, през целия си живот, сигурен: че само един път, един-единствен път, води към Бога — нагорнището. Никога — надолнището, никога — равният път; само нагорнището. Много пъти се колебаех, не можех ясно да определя какво съдържание има тази многоупотребявана, многозамърсена от хората дума „бог“; но никога не съм се колебал кой път води до Бога — искам да кажа, до най-високия връх на човешкото въжделение.

И още нещо: три божи твари винаги са ме привличали и съм изпитвал някакво тайнствено единство с тях; винаги са ми се стрували като символи — символизираха пътя на душата ми: червеят, който става пеперуда, летящата риба, която изскача от водата, като се мъчи да надмогне природата си, и копринената буба, която превръща утробата си в коприна. Не мога да изразя колко се зарадвах, когато видях за първи път на една златна везна за жълтици, открита в микенските гробове, върху едното блюдо гравиран червей, а върху другото — пеперуда; несъмнено, символи, заимствани от Крит. Копнежът на червея да стане пеперуда е бил за мен винаги най-повелителният и същевременно най-законният дълг на червея и на човека. Бог да те направи червей, а ти чрез борбата си да станеш пеперуда.

Подобна радост и вълнение изпитах, когато видях по стенописите на Кносос, че на летящата риба са й израснали криле и тя изскача от морето. Почувствах тъждествеността си с древните си праотци, вървях, след хиляди години, предано по техните стъпки и превръщах и аз критската пръст в криле.

А веднъж видях на един от гръцките острови — видях или пък съм сънувал, че съм видял? — в един полски параклис една икона на Богородицата, вярващите й направили рамка от тръни и пръснали по тях бубено семе, и бубеното семе се разтворило, наизлезли малките чудотворни червейчета, и ги хранели всеки ден с черничеви листа… Когато видях иконата, бубите бяха изпълнили дълга си, бяха превърнали черничевите листа в коприна, и Богородицата беше в рамка от снежнобели пашкули. Ах, да можех да остана тук пред нея, мислех си аз, до пролетта, да видя как пашкулите ще се разтворят и белите мъхави пеперуди ще наобиколят Божията майка, душите, както ги нарича народът, с микроскопичните лъскави очички!…

Някой вярващ християнин навярно би ми казал: „Не е било сън това, което си видял, не са били червеи, ние сме това, хората. Щом изпълним дълга си тук, горе на земята, ще влезем в гробовете и ще излезем оттам като души, да пърхаме вечно около Божията майка. Бог ни е дал очи да виждаме, изпратил ни е и червея и ни сочи пътя, потръпва за миг сърцето ни, когато види свещените пророчески символи, но не се осмеляваме да отидем по-нататък, да повярваме и да превърнем надеждата в увереност.“

 

 

Блестеше днес светът, пара се вдигаше от него; през нощта се бе разразила силна буря, изсъхналата пръст бе поела небесните води и се бе освежила; и на сутринта, когато излязох на прозореца, небето сияеше току-що окъпано, побеляло от слънчевия пек, а земята и морето ухаеха. Като къс земя и гърдите ми се бяха освежили и бяха поели цялата тази нощна буря както изсъхналата пръст; чувствах такава радост, че днес не можех да се наведа над листа и да превръщам света в седемнайсетсричков стих; отворих вратата и излязох навън.

Август месец, най-щедрият и любим месец, имотен стопанин, с пълни с меденосладки плодове ръце, обикаля из бостаните и лозята, изцапан с гроздова утайка, с двойна гуша и троен корем, с навирена опашка, свети Сатир — велика е милостта му! — дето се радва и вечно бере своето лозе — Гърция!

Това са то местните, истинските ни богове, безсмъртните; как са могли под такава светлина, пред такова море, сред такива планини да се родят и да прокопсат други богове, без корем, без радост, без лозови листа по слепоочията? И как са могли синовете и дъщерите на Гърция да повярват в друг рай, различен от рая на тази земя?

Бях навлязъл сред лозята, девойки, загърнали плътно лице с бяла забрадка, за да не ги обжари слънцето, беряха грозде; вдигаха глава, когато минавах, виждах само две очи, големи, съвсем черни, които закачливо блестяха под слънцето, пълни с мъже.

Бях оставил тялото си да поеме по който път си ще и ми беше приятно да не го водя аз, а то да ме води; имах му вяра. Под светлината на Гърция тялото не е сляпа необработена материя, много душа го изпълва и го кара да фосфоресцира, и е способно, ако го оставиш свободно, само̀ да вземе решение и да открие верния път, без намесата на ума; а пък душата не е невидим идол и въздух; взела е нещо от увереността и топлината на тялото и вкусва като че ли с плътска радост света, сякаш има уста и ноздри, и ръце да го гали. Често пъти човек не успява да запази цялата си човещина; окастря се; кога иска да се избави от душата си, кога от тялото си; тежко му идва да се радва и на двете; ала тук в Гърция тези два прелестни вечни елемента могат да се смесят, душата да вземе нещо от тялото, а тялото — нещо от душата, и да се помирят; и по този начин човекът може, в божествения простор на Гърция, да живее и да се развива цялостно.

Една чешма на пътя, спрях се; на едно синджирче висеше бронзов тас, бях жаден; водата ме освежи целия, та чак потръпнах. Постоях малко под една маслина, щурците, които бяха прилепили коремчето си върху ствола й, млъкнаха; уплашиха се, като видяха грамадния щурец. Двама селяни минаха с магаренцата си, натоварени с грозде; поставиха длан на гърдите, поздравиха: „Да си жив и здрав!“ По брадите им висяха джибри и целият път миришеше на шира. Отсреща, над варосаната ограда, се подаваха черни кръстове и кипариси; това беше тихият двор, където спят мъртвите; там лежи и баща ми; откъснах един маслинов лист, пъхнах го между зъбите си, захапах го, и устата ми се изпълни с горчилка.

Излязох от сянката на маслината, ускорих крачките си, поех отново по пътя; и тогава видях къде ме водеше тялото ми; при древните прадеди с големите бадемовидни очи, с плътните сластни устни, с тънкия кръшен кръст, които си играеха, от хиляди години, с всемогъщия бог — бика.

Мисля, че човек не може да изпита по-истинска и по-дълбока религиозна боязън от онази, която изпитва, когато стъпва по земята, където почиват прадедите му, корените му. И твоите крака пускат корени, които проникват в земята и търсят да се съединят с великите безсмъртни корени на умрелите; и острата миризма на пръстта и на лайкучката изпълва сърцето ти със свободно подчинение на вечните закони и със спокойствие. Или, ако в тебе още не е съзрял сладкият плод на смъртта, разгневяваш се, вдигаш глава, не приемаш да бъдеш лишен още отсега от светлината и от големите житейски грижи, и от борбата; преминаваш тогава бързо-бързо по пръстта, направена от мозъка и костите на прадедите, преди да пуснат корени краката ти, и изскачаш отново навън, в свещената арена, на светлина.

Извънредно сложно, и затова не мога да го изясня, примесено с живот и смърт, е вълнението ми, когато крача по древната земя на Кносос. Не печал и смърт, нито покой, а строги повели се издигаха от изтлелите уста, и чувствах как на цели нанизи се провесваха по краката ми мъртъвците, не за да ме смъкнат в прохладния си мрак, а за да се заловят и излязат заедно с мен на светлина, да започнат отново борбата. Радост и жажда неутолима, и живите бикове, които мучаха на горната ливада, уханието на тревата, и солената миризма на морето хиляди години проникваха през земната кора и не даваха на умрелите да умрат.

Гледах нарисуваните борби с бикове по стените, гъвкавостта и прелестта на жената, уверената сила на мъжа, как посрещат с безстрашен поглед разярения бик и си играят с него; не го убиваха от любов, както в източните религии, за да се съединят с него или защото ги обхващаше страх и не смееха да го гледат, а си играеха с него, упорито, с уважение и без омраза. Може и с признателност; защото тази свещена борба с Бика е увеличавала силата на критянина, развивала е ловкостта и грацията на тялото, пламенната и хладнокръвна точност на движенията, твърдостта на волята и трудно достижимото мъжество да мери сили, без да го обзема паника, със страхотната мощ на звяра. По този начин критяните преобразили ужаса и го превърнали във висша игра, в която човешкото достойнство, в непосредствен контакт с тъпото всемогъщество, укрепвало и побеждавало. Побеждавало, без да унищожава Бика, защото не го смятало за враг, а за съратник; без него тялото не би станало толкова гъвкаво и силно, а душата — толкова смела.

Навярно, за да можеш да издържиш да гледаш и да играеш една толкова опасна игра, се изисква голяма физическа и душевна подготовка; но щом веднъж се подготвиш и усвоиш добре играта, всяко твое движение става вече естествено, уверено и леко и очите гледат безстрашно страха.

Такъв е бил, мислех си аз, като гледах описаната по стените предвечна борба на човек с Бика — който днес наричаме Бог, — такъв е бил Критският поглед.

И изведнъж умът ми се изпълни — и не само умът, а и сърцето, и слабините ми — с отговор. Това търсех, това исках, с този Критски поглед трябва да изпълня очите на моя Одисей. Сурова е нашата епоха; Бикът, подмолните тъмни сили, са се развихрили, земната кора се пропуква. Благородство, хармония, равновесие, сладостта на живота, щастие, всички тези неща са достойнства и радости, с които трябва да имаме смелостта да се простим; те принадлежат на други епохи, минали или бъдещи. Всяка епоха си има свой облик; обликът на нашата епоха е суров; деликатните души не дръзват да го погледнат в очите.

Този Одисей, който плува по седемнайсетсричковите стихове, които пиша, трябва с такъв поглед да се взира в бездната; без надежда и без страх, но и без арогантност; изправен на ръба на пропастта.

От този ден — ден на Критския поглед, така го нарекох — животът ми се промени; душата ми откри къде да застане и как да гледа; и страшните проблеми, които ме измъчваха, се усмириха, усмихнаха се, дойде сякаш пролетта и като пролетните тръни и суровите проблеми се покриха с цветове. Закъсняла, неочаквана младост. Като онзи древен китайски мъдрец, и аз се бях родил престарял, с бяла брада, и с течение на годините брадата посивя, след това полека-лека почерня, а сетне изкапа, и вече на старини бузите ми се покриха с нежен младежки мъх.

Само терзания, кошмари и въпроси бе моята младост; само уродливи, непълни отговори — мъжките ми години; гледах звездите, гледах хората, гледах идеите — какъв хаос! И сред тях какво терзание да гониш Бога, синята птичка с червените нокти! Поемах по един път, стигах до края му — бездна; връщах се изплашен назад, тръгвах по друг път, на края му — пак бездна; започваше пак бягството, и новият път, и неочаквано зейваше отново пред мен същата бездна. Всички пътища на ума водеха към бездната; паника и надежда — двата полюса, около които се въртеше във въздуха моята младост и животът ми на мъж. Но сега, на старини, заставам пред бездната спокойно, безстрашно, не бягам вече, не се унижавам вече. Не аз, а този Одисей, когото сътворявам; създавам го такъв, че да гледа спокойно в бездната, и докато го създавам, стремя се да му приличам. Създавам се и аз. Уповавам се на този Одисей за всичките си копнения; той е калъпът, който дълбая, за да бъде излят в него бъдещият човек. Всичко, за което мечтах и не постигнах, той ще го постигне; заклинание, което омайва тъмните и светли сили, които създават бъдното. Пожелай доброто и ще дойде. Ще дойде кой? Сътвореният Одисей. Той е Оригиналът; отговорността на твореца е голяма; прокарва път, който може да изкуси бъдното и да го накара да се реши.

Гледах Критското море, вълните, които се надигаха, сводести, проблясваха за миг под слънцето и се втурваха да се разлеят, кудкудякайки, върху крайбрежния чакъл; чувствах как кръвта ми следва техния ритъм, как излиза от сърцето ми и се разлива чак до върха на пръстите ми и до корените на косите ми, и се превръщах в море, и в безкрайно пътешествие, и в далечни приключения, и в горда и отчаяна песен, която плуваше с черни и червени платна над бездната. А на върха на песента — една моряшка шапка, и под шапката — едно сурово обгорено чело, и две черни очи, и една уста, посипана със ситна морска сол, и по-долу две яки изпечени ръчища, които държаха кормилото.

Не се свърташе, не се свъртахме вече в отеснялата родина, избрахме най-непокорните души на острова, грабнахме каквото можахме от домовете си, качихме се на един кораб, тръгнахме. Накъде? Когато задуха, вятърът ще ни посочи пътя. На юг! Към Елена, която вехне на брега на Еврота и не може да се свърти и тя в сигурността, в добродетелта и охолния живот. Към голямата благородница Крит, която чезне, защото не им държи вече кръстът на благородниците й, и вдига ръце сред морето и вика варварите да прави деца с тях. Към Арапската земя, към края на земята, към вечните снегове, към смъртта!

В началото синята птица с червени нокти вървеше пред нас, но скоро се умори, изостана, озовахме се без водач, в празния въздух, свободни. От време на време във въжетата на кораба ни се вкопчваха велики безсмъртни души и пееха, за да ни изкусят, но ние избухвахме в смях и те се плашеха и си отиваха; от време на време чувахме страшен вик, който изскачаше от дълбините на морето: „Чакайте! Къде отивате? Стига!“, а ние се надвесвахме през фалшборта и му викахме: „Не стига, не стига, мълчи!“ И една вечер дойде и се сви на корабния нос, облечена като нас, в лисичи кожи, с островърха синя шапка с червен пискюл, с бяла брада, с набраздени от зараснали рани лице, гърди, ръце и крака, като ни се усмихваше нежно, Смъртта; разбрахме, наближавахме вече края на пътя.

Легнахме по гръб на палубата, затворихме очи, видяхме: над земите и моретата, които преминахме, и хората, които срещнахме, и жените, които любихме, над пръстта, водата, огъня и плътта — едно друго пътешествие, и корабът беше от облаци, а земите, и моретата, и хората — копринени нишки, излезли от утробата ни… И още по-високо, на най-горния кат, облачният ни кораб се беше разсеял, копринените му нишки се бяха разкапали, идолите на света бяха рухнали; и на най-горния кат беше останало само едно слънце, по-черно и от чернотата, нямо, сляпо, неподвижно. „Навярно е Бог, кой знае… — казахме си ние — навярно е Бог…“ — и понечихме да вдигнем ръце, за да го поздравим; но не можахме.

 

 

Докато пишех на моя критски бряг тази „Одисея“, тъмните сили подготвяха втората голяма война, дух на безумие вееше над човешкия род, пращяха темелите на земята, а аз, наведен, слушах грохота на вълните, и на хората, и на тъмните сили, стисках зъби да не ме обхване паника и се мъчех да открия и да привлека със съзвучни слова, отвъд кланетата и риданията, отвъд днешния питекантроп, човека. Безплътно видение беше още той, но чувствах, както си седях наведен и пишех, че му преливах от кръвта си, аз се изпразвах, а той се изпълваше, и тялото му малко по малко започваше да укрепва, да се раздвижва и да се приближава.

Бях потънал в някакво дълбоко съновидение, долният кат на истината, устойчивият, който се опира изцяло върху земята, беше рухнал, и високо горе във въздуха се вееше, като пламък под порива на силен вятър, най-високият кат на истината — човешката душа.

Работех през целия ден, спях през цялата нощ; никога през живота си не съм могъл да работя през нощта; аз съм като слънчевите часовници: Sine sole sileo — без слънце мълча. Нощта, със сънищата, с тишината, с тъмните врати, които отваря вътре в мен, ми подготвя работата на утрешния ден.

За мен вече най-висшето благо е времето. Когато гледам как хората се разхождат или зяпат, или пилеят времето си в празни приказки, иде ми да застана на някой кръстопът и да протегна ръка като просяк: „Дайте милостиня, християни — щях да моля, — подарете ми малко от времето, което губите, час, два, каквото благоволите…“

 

 

Отиваше си вече денят; скръстих ръце, опрях глава на стената, гледах залязващото слънце. Не изпитвах нито радост, нито тъга, нито умора; само облекчение, сякаш недрата ми се бяха опразнили, сякаш кръвта ми се бе изляла; сякаш бях твърдата прозрачна обвивка, която щурецът смъква от себе си и оставя върху ствола на маслината. Една малка лодка с червено платно се завръщаше от риболов; различавах върху кувертата лъскавите риби. Едно малко островче насреща се беше изпълнило с теменужки; а на върха на планината блестеше, съвсем бяла, като яйце, църквицата на Разпнатия; светлината се беше вкопчила о варосаните й стени и не искаше да си отиде.

Чу се поскърцване на чакъл вдясно от мен; някой крачеше бързо по крайбрежните камъчета и се приближаваше. Извърнах се; в теменужния здрач се бялна една островърха шапка и във въздуха се разля остра миризма на човешка пот. Поотдръпнах се на пезула, на който седях, за да му направя място да седне до мен.

— Добре дошъл — казах му аз, — чаках те.

Наведе се, взе от земята едно водорасло, което морето беше изхвърлило, и го стисна с устни.

— Дойдох — каза той, — добре съм те заварил.

Нощта, синя, мъхава, се спускаше от небето, издигаше се от морето, а зад нас, на сушата, нощните птици пърхаха сред маслиновите дървета, и се разнесоха, сред черната тишина, двата безсмъртни велики зова — на любовта и на глада; и малките животинки, сврени в храстите, също бяха гладни, също искаха любов, и из пръстта се издигна велика жалба.

Мълчахме; и двамата слушахме как сърцата ни бият спокойно; сякаш всички тези скрити нощни копнежи, всички тези различни гласове, преминавайки през душата ни, се превръщаха в хармония.

Изпитвах такава радост и умиление, че изведнъж сълзи потекоха от очите ми; и стари, загадъчни слова бликваха от недрата ми и пъплеха по устните ми:

Едно и също е, деца, смъртта и раждането;

едно е болката сърдечна и сладостта;

едно е заминавам надалеч и идвам; едно е

и сбогом и добре заварил!

Извърнах се към безмълвния си другар:

— Капитан Одисей — казах, — тръгваме ли? Стигнахме ли? Времето като че ли спря, сякаш се превърнах във вечност, а пространството се нави в ръката ми, като древен пергамент, изписан със суши и морета; и избавлението, това, което наричахме избавление, и протягахме отчаяно ръце към небето, за да го стигнем, се превърна в стръкче босилек на ухото ми… Не усещаш ли миризмата му във въздуха?

Другарят ми пое дълбоко дъх и се усмихна.

— Избави се от избавлението — каза той, а гласът му беше груб, дрезгав от морските ветрове, — избави се от избавлението, това е най-върховното достижение на човека; завърши повинността ти на надеждата и на страха, надвеси се връз бездната и видя повален идола на света и не се уплаши. Надвесихме се заедно връз бездната, скъпи мой другарю, и не се уплашихме. Помниш ли?

Изскочи в съзнанието ми страшното пътешествие, разнесе се от едното до другото ми слепоочие грохотът на морето, набъбна паметта и видях, отново видях и отново се насладих — как се откъснахме от сина, от жената, от благоденствието и от родината, как изоставихме добродетелта и истината, как минахме, без да се разбие корабът ни, през Сцила и Харибда на Бога и излязохме, с издути платна, в открито море и се насочихме юнашки към бездната.

— Хубаво беше пътешествието — казах аз и докоснах развълнуван коляното на другаря си; — сега стигнахме вече.

— Стигнахме ли? — възкликна той изненадано. — Какво значи стигнахме?

— Знам; значи: сега тръгваме.

— Да, сега тръгваме; без кораб, без море, без тяло.

— Свободни.

— Освободени и от свободата; по-нататък.

— По-нататък ли? Къде? Не може да ми го побере умът.

— Отвъд свободата, другарю; смелост!

— Страх ме е да те последвам; дотук стигат силите ми; по-нататък не мога.

— Няма значение, татко; изпълнил си си дълга: родил си по-способен от теб син; стой тук като шамандура; аз ще отида по-нататък.

Стана, пристегна пояса си, взря се нататък, в мрака; една звезда се откъсна и се отърколи по бузата на нощта като сълза; а от земята се вдигна вятър, и зацвилиха, сред тишината, вълните, като пробудени коне. Подаде ми ръка.

— Тръгваш ли? — извиках, сякаш си отиваше душата ми.

Наведе се, целуна дясното ми рамо, лявото ми рамо, а след това и очите ми; устните му ме изпълниха с дъх на солено. Усмихна се; чу се гласът му, нежен, закачлив:

— Кой беше онзи отшелник, който четирийсет години търсел Бога и не можел да го намери? Нещо тъмно се възправяло пред него и му пречело; и една сутрин видял: това бил един стар кожух, който той много харесвал и не му давало сърце да се раздели с него; захвърлил го, и изведнъж видял пред себе си Бога. Ти си моят стар кожух, любими другарю, сбогом!

Изплаших се; последните му думи ми се сториха, че идват от много далеч, от другия бряг; скочих прав, потърсих в тъмнината — никой!