Никос Казандзакис
Рапорт пред Ел Греко (13)

XI. Наксос

Голяма прелест притежаваше този остров, навред пълно спокойствие, лицата на хората благи, купища пъпеши, праскови, а морето тихо. Гледах хората — тези хора никога не бяха преживели страх от земетресение или от Турчина и очите им не горяха. Тук свободата беше угасила копнежа за свобода и животът се разстилаше като блажена застояла вода; и дори ако понякога се раздвижваше, то никога не се разразяваше буря. Сигурността беше първият дар на острова, дар, който почувствах, когато обикалях из Наксос; сигурност, а след няколко дни — скука. Бяхме се запознали с един богат наксосец, кир Лазарос, който притежаваше чудесна градина в Енгарес, на един час път от Хора; покани ни там, останахме две седмици; какво изобилие, какви отрупани с плод дървета, какво блаженство! Крит се превърна в приказка, в някакъв буреносен далечен облак; никакви ужаси и кървища, и борби за свобода; всичко се стопяваше и чезнеше в това сънливо наксоско благополучие.

В един долап на този господарски полски дом намерих цял куп пожълтели книги; взех ги, седнах под едно маслиново дърво, започнах жадно да ги прелиствам; разглеждах старите избелели рисунки — жени и воини, диви зверове и бананови гори; в една друга книга — ледове и замръзнали кораби, и мечета като къделя памук, които се търкаляха в снега; а в трета — далечни градове и високи комини, работници и големи огньове…

Разширяваха се познанията ми, разширяваше се с тях и светът; изпълваше се въображението ми с грамадни дървета, със странни зверове, с черни и жълти хора, а някои от думите, които прочитах, внасяха смут в душата ми. В една от тези пожълтели книги прочетох: „Блазе на човека, който види повече морета и повече страни.“ А в друга: „По-добре един ден бик, отколкото една година вол.“ Това не го разбирах много добре, но едно знаех: не ми се щеше да бъда вол. Затварях книгата, впервах поглед в отрупаните с плод зарзали и праскови, вдишвах топлия уханен въздух, бях като насекомо с неразвити още крилца, което подритва с крачетата си по земята и иска да хвръкне, но сърцето му трепери. Ще успее ли, няма ли да успее? Нека имаме още малко търпение…

Имах търпение, подготвях вътре в себе си, без да подозирам това, деня, в който щях да имам крила и да хвръкна.

Но племенницата на кир Лазарос, една лудетина на дванайсет години, Стела, си беше направила люлка на съседното маслиново дърво, люлееше се високо във въздуха и пееше; и така се засилваше, че роклята й се повдигаше и на слънцето блясваха, закръглени, съвсем бели, коленете й. Не можех да слушам песните й, не можех да гледам коленете й, ядосах се един ден, вдигнах книгите и ги тупнах на земята. А тя дъвчеше дъвка, гледаше ме и се заливаше от смях. И току ми подмяташе някоя присмехулна песенчица; всичко съм забравил, само една съм запомнил:

Тез черни очи, дето ме гледат,

сведи ги, светлина моя, защото ме пронизват…

— Стела — извиках аз ядосано и скочих прав, — или ти ще се махнеш, или аз!

А тя тупна от люлката:

— Да се махнем заедно! — отвърна ми и вече не се смееше.

Сниши глас:

— Да се махнем заедно, горкичкият ми, защото в понеделник ще те затворят при франгските попове; чух, когато баща ти говореше с чичо ми.

В Наксос, горе в замъка, където преди векове бяха живели завоевателите франги, се намираше прочутото френско училище на франгските попове: бяхме се изкачили до него веднъж с баща ми, погледа го той доста време, поклати глава.

— Тук учат на голямо четмо и писмо — каза той, — ама не че са, да се не видят макар, франгски попове даскалите; може и да се пофрангчиш.

Не ми продума вече за френското училище; но чувствах, че тази идея го човъркаше и не знаеше какво решение да вземе; и тази вечер, тъкмо в деня, в който Стела ми беше предрекла това, баща ми, след като се нахранихме, ме взе със себе си да се поразходим из градината. Месецът грееше, навред тишина, всичко благоухаеше.

Известно време баща ми не продума нищо; накрая, когато вече се канехме да се приберем в къщи, той се спря:

— Въстанието в Крит — каза той — ще трае дълго; аз ще се върна на острова; не мога да оставя християните да се бият, а аз да се разхождам из градините; всяка нощ виждам насън дядо ти, кара ми се; трябва да отида; обаче не искам ти да си губиш времето; трябва да станеш човек.

Замълча отново; пристъпи няколко крачки, пак се спря.

— Разбра ли? — пита ме той. — Човек — ще рече, полезен на страната си. Язък, че не си за пушка, а си за четмо и писмо; какво да се прави? Такъв е пътят ти; следвай го! Разбра ли? Да станеш учен човек, за да помогнеш на Крит да се освободи; това е целта! Иначе по дяволите да върви четмото и писмото, нито даскал искам да станеш, нито калугер, нито премъдър Соломон! Набий си го това в главата, аз взех решение, вземи го и ти; ако не ставаш нито за пушка, нито за четмо и писмо, язък за хляба, дето го ядеш!

— Страх ме е от франгските попове — казах аз.

— И мен ме е страх от тях; истинският мъж се страхува, но надвива страха; имам вяра в теб.

Помисли за миг, поправи се:

— Не, нямам вяра в теб, имам вяра в кръвта, която тече в жилите ти; в кръвта на Крит. Хайде, прекръсти се, стисни юмрук, и в понеделник, ако е рекъл Господ, ще отидем да те запиша при франгските попове.

Валеше него ден, когато поехме, баща ми и аз, по нагорнището към замъка, където беше франгското училище. Сетен есенен дъждец, уличките бяха потъмнели, зад нас морето въздишаше, духаше лек ветрец и листата на дърветата се ронеха и падаха едно след друго, жълти, кафяви, и украсяваха мокрото нагорнище. Над нас облаците се носеха, подгонени от силен вятър, който навярно духаше там горе; вдигах глава, гледах ги, не се насищах да ги гледам как се носят, как се сливат, как се разделят, а някои провесваха дълги сиви ресни и се мъчеха да докоснат земята. Още от малко дете обичах да лежа, изтегнат по гръб, на двора ни и да гледам облаците; от време на време прелиташе и някоя птица, гарга, лястовица или гълъб, и така се сливах с нея, че чувствах върху разтворената си длан топлината на корема й. „Завеян човек, ми се струва, ще стане синът ти, госпожа Марги — каза веднъж кира Пинелопи, съседката ни, на майка ми. — Все облаците гледа.“ „Не бери грижа, кира Пинелопи — отвърна й майка ми, — ще го налегне животът и ще го накара да гледа и по-ниско.“

Но още не ме беше налегнал и сега се изкачвах към замъка, любувах се на облаците и току се препъвах и се подхлъзвах. А баща ми ме хващаше за рамото, сякаш искаше да ме закрепи.

— Зарежи облаците, гледай долу камъните, да не паднеш да се утрепеш!

Една повехнала девойка излезе от сводестата врата на голям порутен дом и също погледна небето; бледа-бледа и слаба, голямо благородство лъхаше от лицето й, беше плътно загърната в изпокъсан шал и зъзнеше. Беше от изпадналите богати момичета, научих това по-късно, от прочутите католически родове — все графини и херцогини, — които преди векове бяха завладели Наксос, бяха издигнали на най-високото място в града този замък, за да седят и да гледат отгоре как, около пристанището и отвъд в полето, православните плебеи работят за тяхна милост. Но сега бяха изпаднали, обеднели, дворците им се бяха порутили и благородните им правнучки нямаха какво да ядат, бяха станали бледи и не можеха да се омъжат, защото мъжете от техния ранг бяха също похабени, не искаха да се женят или не можеха да изхранят жена и деца; да се омъжат пък за човек от по-долен сой, православен, не можеха да приемат; държаха високо гордостта си, друго богатство не им беше останало. Девойката погледна за миг небето, поклати глава и се прибра.

Всичко, всичко помня от онзи ден, когато се изкачвах към замъка, за да отида при франгските попове; пред очите ми е още онзи котарак, който седеше на един праг под дъжда, бял, с оранжеви кръпки. И едно босо момиченце, което носеше мангал с разжарени въглища и тичаше; а лицето му беше цялото червено от отражението.

— Стигнахме — каза баща ми, вдигна ръка и почука на голямата врата.

Това беше първият и може би най-решителният скок в духовния ми живот. В съзнанието ми се отвори една вълшебна врата, която ме отведе в един изумителен свят. Досега беше Крит, Гърция, едно тясно пространство, където се блъскаше и се бореше душата ми; сега светът се разшири, хората станаха по-многобройни, юношеските ми гърди пращяха, за да ги поберат. Дотогава се догаждах, но не знаех така определено, че светът е толкова голям и че болката и мъката са другари и съратници не само на критянина, но и на всеки човек; и най-вече едва сега започнах да се догаждам за голямата тайна: че поезията може да преобрази цялата болка и борба в мечта и да обезсмърти и най-преходното, като го превърне в песен. Дотогава в мен господстваха само две-три първични чувства: страхът, борбата да победя страха и копнежът ми за свобода. Но сега в мен пламнаха две други, нови страсти: красотата и жаждата за знания. Да прочета, да науча, да видя далечни страни, и аз да страдам и да се радвам… Светът е по-голям от Гърция, страданията на целия свят са по-големи от нашите страдания, копнежът за свобода не е привилегия на критянина, а вековна борба на човека. Крит не изчезна от съзнанието ми, но целият свят се разстла в мен, превърна се в огромен Крит, който най-различни турци измъчваха, но той току се вдигаше и искаше свобода. Именно така, като превърнах целия свят в Крит, можах през първите години на юношеския си живот да разбера борбата и болката на човека.

В това франгско училище, където се бяха събрали деца от цяла Гърция, понеже бях критянин и Крит воюваше с Турчина, счетох, че мой дълг беше да не посрамя Крит и да бъда първи сред съучениците си; носех отговорност. И тази вяра, която, струва ми се, не бе породена от лично честолюбие, а от национален дълг, увеличаваше силите ми и скоро надминах съучениците си — не аз, а Крит! Така минаваха месеците сред неизпитано досега опиянение — да се уча, да вървя напред, да гоня синята птица, която по-късно узнах, че се нарича Дух.

Познанията ми нараснаха толкова много, че един ден взех крайно дръзко решение: да напиша до всяка френска дума в речника съответната гръцка. Месеци наред продължи този изнурителен труд, с разни учебни пособия и други речници, и когато най-сетне свърших и целият речник беше преведен, взех го и го показах с гордост на директора на училището, пер Лоран. Той беше мълчалив, много начетен франгски поп, със сиви очи, с широка русобяла брада, с горчива усмивка; взе речника, прелисти го, погледна ме с удивление и постави ръка на главата ми, сякаш да ме благослови.

— Това, което си направил, критянче — каза ми той, — показва, че един ден ще станеш бележит човек, хвала на теб, че от толкова малък си намерил своя път, това е твоят път, науката; бъди благословен.

Изпълнен с гордост, изтичах и при поддиректора, пер Льолиевр; той беше веселяк калугер, охранен, с игриви очи, смееше се, шегуваше се и играеше заедно с нас; всяка събота и неделя ни вземаше и ни водеше на екскурзия в една градина, собственост на училището, в околностите на града, и там, избавени от пер Лоран, се боричкахме, всички заедно, смеехме се, ядяхме плодове, търкаляхме се по тревата, отърсвахме се от бремето на седмицата.

И така, хукнах да намеря пер Льолиевр и да му покажа постижението си; заварих го да полива на двора леха от лилии; взе речника, прелисти бавно-бавно страниците му, загледа ме и колкото повече ме гледаше, толкова повече лицето му пламваше. И изведнъж вдигна речника и го запрати по мутрата ми.

— Не те ли е срам! — извика ми той. — Дете ли си ти, или старец? Какви са тези старчески работи, дето вършиш и си губиш времето! Вместо да играеш, да се смееш, да гледаш от прозореца момичетата, които минават, седнал си като престарял дядка да превеждаш речници! Махай се, да не те гледам! Ако продължиш по този път, никога, от мен да го знаеш, никога няма да прокопсаш; ще станеш някакво даскалче, един такъв гърбушко, с очилца. Ако си истински критянин, изгори този проклет речник и ми донеси пепелта му. Тогава ще ти дам благословията си. Помисли и постъпи, както решиш; махай се!

Махнах се, бях съвсем объркан; кой имаше право, какво да правя, кой от двата пътя беше верният? Години се блъсках, и когато открих кой беше верният път, косите ми бяха посивели; между пер Лоран и пер Льолиевр сновеше, нерешителна, като Буридановото магаре, душата ми. Гледах речника, написаните с червено мастило гръцки думи, със съвсем ситни буквички на бялото поле, спомних си думите на пер Льолиевр и сърцето ми се късаше; не, не, нямах смелост да го изгоря и да му занеса пепелта. По-късно, след много години, когато започнах вече да разбирам, го хвърлих в огъня; но не събрах пепелта му, пер Льолиевр отдавна беше умрял.

Баща ми, веднага щом ме настани в училището и се устроих, замина тайно с една гемия за Крит да се бие; след време ми изпрати едно кратко, опушено с барут писмо:

„Аз се бия с Турчина, изпълнявам дълга си, бий се и ти, дръж се, гледай да не ти вземе акъла Франгът, куче е и той като Турчина; не забравяй, че си критянин и че умът ти не е твой, а на Крит, наточи го колкото можеш повече, та да помогнеш и ти един ден с ума си да се освободи Крит. След като не можеш с оръжие, нека бъде поне с ума; пушка е и той. Чуваш ли какво ти заръчвам? Чувам, да речеш.

Това за днес и за утре и завинаги. Да не ме посрамиш!“

 

 

Почувствах върху раменете си целия Крит; ако не си знаех добре урока, ако не разбирах някоя математическа задача, ако не излезех първи на изпитите, щях да посрамя Крит; в мен нямаше онова безгрижие, свежест и лекомислие на детето; гледах съучениците си как играят и се смеят и им се радвах; искаше ми се и на мен да се посмея и да поиграя, но Крит се биеше и беше в опасност. И най-страшното от всичко: учителите и учениците вече не ме наричаха по име, викаха ми Критянина; а това ми напомняше още по-сурово, всеки миг, моя дълг.

Не се боях, че ще се пофрангча; не защото съзнавах коя вяра е по-истинската, а по друга причина, която изглеждаше незначителна, и все пак оказа много по-дълбоко влияние върху детската ми душа, отколкото всички теологии. Всяка сутрин отивахме задължително на литургията във франгската църква, която се намираше сред училището; малка, гола, прекалено гореща през лятото, прекалено студена през зимата, с две цветни гипсови статуетки на Христос и на Светата Дева; а вътре в олтара, във високи стъклени вази — много бели лилии. Дълго време не ги сменяха, стояха с дни в същата вода, потъмняваха, и когато влизах в църквата, всяка сутрин, от миризмата им почти ми се гадеше; а веднъж, помня, ми стана лошо. И така, полека-лека католическата църква неразривно се свързваше в мен с тези скапани лилии; и ми се повръщаше при мисълта да стана католик.

И все пак имаше един момент, и днес още, като се сетя за него, се срамувам, когато малко остана да се отрека от вярата си. Защо? Кой беше демонът? Какво търпение и какво лукавство трябва да притежава този демон вътре в нас, за да дебне зад добродетелите, приемайки и той образа на добродетелта, уверен, че ще дойде, рано или късно, но непременно, и неговият час!

И ето че един ден дойде и неговият час; една сутрин от Рим пристигна кардиналът, който инспектираше католическите училища в Ориента. Носеше черно копринено расо с виолетова подплата, широкопола виолетова шапка, прозрачни виолетови чорапи, а на ръката си имаше голям пръстен с виолетов камък. Когато се появи и застана пред нас, стори ми се като някакво огромно екзотично цвете, което, ей сегичка на, бе излязло от рая, и въздухът около него ухаеше и сияеше. Вдигна ръка, пълна и съвсем бяла ръка, със златния пръстен, и ни благослови; и всички усетихме как от главата до петите в нас се разлива някаква тайнствена сила, сякаш бяхме пили старо вино, а мислите ни станаха тъмновиолетови.

Пер Лоран навярно му беше говорил за мен, защото, когато си тръгваше, той ми направи знак да го последвам. Качихме се в стаята му, сложи ме да седна на едно малко столче до краката си.

— Искаш ли да дойдеш с мен? — попита ме той и гласът му ми се стори сладък като мед.

— Къде? — казах аз учудено. — Аз съм критянин.

Кардиналът се засмя; отвори една кутия, взе един карамел, лапна го; устата му беше малка, кръгла, грижливо обръсната, а устните му пълни и алени. И всеки път, когато раздвижваше ръцете си, въздухът замирисваше на ливанто.

— Знам това, знам това — каза той, — всичко знам. Критянин си, значи, диво козле, но потърпи, изслушай ме: ще отидем в Рим, в свещения град, ще влезеш в една голяма школа, ще се изучиш, за да станеш голям и прочут човек, ще си сложиш и ти, кой знае, някой ден тази кардиналска шапка, която нося — и не забравяй, че веднъж един от твоя остров, критянин, е станал папа. Водач на християнството! По-велик и от император. И тогава можеш да действаш и да освободиш Крит… Чуваш ли какво ти казвам?

— Чувам, чувам… — прошепнах аз, бях вдигнал глава и го слушах жадно.

— В този миг, дете мое, се решава животът ти; ако кажеш „да“, спасяваш се, ако кажеш „не“, погубваш се… Ако останеш тук, какво ще станеш? Какво работи баща ти?

— Търговец е.

— Ще станеш, значи, и ти търговец, най-многото адвокат или лекар, което ще рече: нищо! Гърция е провинция, измъкни се от провинцията, много са ми говорили за теб, дете мое, и ми е жал да се погубиш…

Сърцето ми биеше силно; два пътя се откриваха пред мен, кой да избера? Кого да попитам, за да ми помогне? Пер Лоран щеше да ме тласне по единия път, пер Льолиевр — по другия, кой беше верният? Ами ако попитам баща си?

Сетих се за баща си и се изплаших. Тъкмо тези дни се беше завърнал от Крит с тежка рана на мишницата, целият обвеян в барутен дим. Пушките бяха замлъкнали; след толкова векове, след толкова кървища, свободата беше стъпила с окървавените си нозе в Крит. Принц Георгиос скоро щеше да пристигне от Гърция, носейки годежния пръстен, преди Крит и Гърция да се свържат завинаги.

Щом се върна от Крит, баща ми дойде да ме види; в първия миг не го познах; беше почернял още повече и за първи път виждах усмивка на устните му. „Как я караш, пофрангчи ли се?“ — каза ми той и се засмя. А аз целият се изчервих. Постави ръчището си на главата ми: „Имам ти вяра — каза той отново, — шегувам се.“

И сега се сетих за него и изглежда, съм пребледнял, защото кардиналът положи нежно пълната си ръка върху косата ми и ме погали:

— Какво си се замислил?

— Какво ще каже баща ми — промълвих аз.

— Не трябва да знае за това; никой не трябва да знае за това; ще заминем тайно през нощта.

— Ами майка ми? Тя ще почне да плаче…

— Онзи, който не се отрече от баща си и майка си, той не може да ме следва, е казал Христос.

Замълчах; още от детските ми години образът на Христа оказваше неизразимо очарование върху мен. Следях по иконите как се ражда, как става на дванайсет години, как стои прав в една лодка, вдига ръка и морето се укротява; а след това как го бият, как го разпъват, как вика горе на кръста: „Отче, отче, защо ме изостави?“ И после, през едно хубаво утро, как изскача от гроба и се възнася, с бяло знаме в ръка, на небето… Гледах го и мен също ме биеха, разпъваха ме с него и възкръсвах с него. И когато четях евангелието, старите приказки оживяваха и човешката душа ми се струваше като някакъв див звяр, който спеше и ръмжеше насън — и неочаквано небесата се разтваряха и Христос се спускаше, целуваше я, а тя въздъхваше сладко, събуждаше се и се превръщаше отново в чудно красива царска дъщеря.

— Добре — казах аз и целунах ръката на кардинала, — ще изоставя баща си и майка си…

— В този миг видях Светия Дух да се спуска над главата ти, дете мое, спасен си! — каза кардиналът и ми поднесе да целуна аметиста, който носеше на ръката си.

След три дни щяхме да заминем; пожелах да видя родителите си, да се сбогувам вътре в себе си с тях, без да им разкрия тайната си, но кардиналът не ме пусна.

— Истински мъж — каза ми той — е онзи, който напуска любимите си същества, без да им каже „Сбогом!“

И аз, понеже исках да бъда истински мъж, стегнах се и замълчах. Колко пъти само бях чел в житията, че така правели и отшелниците, когато отивали в пустинята! Не се обръщали назад да погледнат майка си, не махали с ръка, за да й кажат: „Сбогом!“ Така ще направя и аз.

Дадоха ми тежки, със златна подвързия книги, прочетох за Рим, вечния, за светия отец папата, опиянявах се, като гледах рисунките им — „Свети Петър“, Ватикана, картините, статуите…

Всичко вървеше добре, във въображението си бях вече заминал, прекосих морето, пристигнах в свещения град, завърших учението си, носех широкопола виолетова шапка с копринени ресни, гледах дясната си ръка и виждах на средния си пръст как тайнственият аметист блести в мрака… Но изведнъж Съдбата се размърда, протегна ръка и ми препречи пътя; някой пошушнал на ухото на баща ми: „Ще ти вземат сина франгските попове!“, и оня ми ти див критянин скочил, било вече нощ, подбрал неколцина свои приятели, лодкари и рибари, запалили борини, взели и една тенекия газ и поели нагоре към замъка. Носели и лостове и търнокопи; и започнали да удрят силно по вратата на училището и да крещят, че ще го подпалят. Изплашили се здравата калугерите, показал се на прозореца пер Лоран по нощна шапка, завикал, замолил се полу на франгски, полу на ромейски.

— Сина ми! — викал баща ми, като размахвал горящата главня. — Сина ми, иначе огън и секира, франгски кучета недни!

Събудиха ме, облякох се набързо, спуснаха ме през прозореца, паднах в ръцете на баща си. Сграбчи ме той за врата, пухна ме три пъти о земята, обърна се към другарите си:

— Загасете борините, да вървим!

Три дни не ми проговори баща ми; накара да ме окъпят, да ме намажат с олио от кандилото на света Богородица, да ми облекат чисти дрехи, докараха и поп да направи водосвет, та да пропъди франгската смрад от мен; и тогава се обърна към мен:

— Юда! — изръмжа той през зъби и плю три пъти във въздуха.

Смили се Господ, та след няколко седмици пристигна радостната вест: принц Георгиос Гръцки отива в Крит да поеме властта. Скочи баща ми, поклони се три пъти доземи, прекръсти се и отиде право при бръснаря; бузите му никога не бяха виждали бръснач, брадата му се разстилаше върху гърдите му, понеже беше в траур; пазеше траур заради Крит, защото беше поробен; затова и не се смееше и се ядосваше, когато видеше някой християнин да се смее; беше стигнал дотам, че смяташе смеха за непатриотична постъпка; но сега, слава Богу, Крит се беше освободил, отиде, значи, право при бръснаря и когато се върна в къщи, лицето му светеше, избръснато, подмладено, и цялата къща започна да ухае от ливантото, с което берберинът беше напръскал косата му.

Обърна се тогава към майка ми, усмихна се:

— Освободи се Крит, тури му пепел на всичко, да простим и на Юдата — каза той и ме посочи.

След няколко дни се качихме на един кораб за Крит. Какво триумфално пътуване беше това, колко бавно прекосяваше Егея параходът и как проникваше до дъното на душата ни слънцето през този есенен ден! Баща ми осъмна опрян на носа на кораба, като гледаше все на юг, и ако човешките очи можеха да преместват планини, щяхме да видим как Крит се носи като фрегата право към нас.