Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Αναφορά στον Γκρέκο, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2017 г.)

Издание:

Автор: Никос Казандзакис

Заглавие: Рапорт пред Ел Греко

Преводач: Георги Куфов

Година на превод: 1984

Език, от който е преведено: Гръцки

Издание: Второ

Издател: Ентусиаст; Enthusiast

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Националност: гръцка

Печатница: „Мултипринт“ ООД

Редактор: Мария Чунчева

Художник: Виктор Паунов

Коректор: Снежана Бошнакова

ISBN: 978-954-8657-85-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3368

История

  1. — Добавяне

XXX. Когато семето на „Одисея“ връзваше в мен

Започна да кристализира в мен митът за Зорбас. Отначало някакво звучно вълнение, някакво ново пулсиране, сякаш в главната вена кръвта ми започна да тече по-бързо. Чувствах треска и виене на свят, трудно определима наслада и неудоволствие, сякаш в кръвта ми беше проникнало някакво чуждо, нежелано тяло. Целият ми организъм се надигна и се нахвърли да го прогони; но то се съпротивяваше, молеше, пускаше корени и се вкопчваше ту тук, ту там в глъбините ми и не искаше да се махне. Беше се превърнало в семе, в твърдо житно зърно, и сякаш чувстваше, че затворените в него класове и хляб са застрашени, и отчаяно се бореше да не загине, за да не загинат и те.

Излизах и дълги часове бродех из нивята, плувах в морето, и току отивах в Кносос, като кон, върху който е кацнала стръвна конска муха, и той се мята и се мъчи да я пропъди, така и аз се мятах и ритах. Напразно; семето пускаше все нови и нови корени и ме завладяваше.

И тогава в мен започна втората тайнствена преработка — да храня това семе, да го поливам с кръвта си, да стане моя плът и по този начин да го обуздая, като го асимилирам; нямаше надежда да се избавя от него по друг начин; то нахлу като завоевател, за да се слее с мен, и двамата бяхме и завоеватели, и завоювани.

И веднага около това семе пришълец започнаха да се въртят думите, римите, сравненията, да го обграждат и да го хранят като зародиш. Съживиха се изпадналите в несвяст спомени, изскачаха потъналите радости и скърби и възстановените разговори. Всички прекарани заедно дни минаваха пред мен, бели, очарователни, изпълнени с гугукане, като гълъбици; издигнаха се един кат по-високо от истината, два ката по-високо от лъжата спомените; преобразяваше се полека-лека Зорбас и се превръщаше в приказка.

Нощем се боях да легна да спя; в съня си чувствах как семето кълни; в светия покой на нощта се ослушвах и го чувах как гризе, като копринена буба, как гризе листата на сърцето ми и иска да ги превърне в коприна.

Обикалях през нощта из тесните сокаци на Мегало Кастро и от всеки ъгъл изскачаха прастарите спомени, срещах себе си като дете, което ходеше винаги само̀ и не искаше да играе с другите деца, след това юноша, който обикаляше с приятелите си по венецианските крепостни стени, над морето, привечер, когато духаше приятен ветрец, изпълнен със соления мирис на морето и с уханието на ясмина от съседските градинки, и с аромата на девойките, които също се разхождаха и се смееха, и ни се присмиваха, сякаш умираха да се извърнем да ги погледнем, но ние спорехме за Бога и дали душата е безсмъртна. А когато при ясна луна ме обхващаше дълбоко, изкусително опиянение, опиваха се с мен и вратите, и керемидите на къщите — камъни, дървета, чешми, камбанарии разголваха едрите си тела, облекчаваха се от товара, който ги потискаше през деня, и сега блестеше под лунната светлина, душата им, гола.

Дойдоха и първите дъждове; сниши се небето към земята, усетиха това семената, зарадваха се в браздите. Не можех да се свъртя вече в бащината си къща, избягах извън града сам, край морето, в изоставената къщурка на един приятел. Квадратен двор, затворен, с високи стени, и в него две лимонови дървета, един кипарис и няколко саксии с босилек и риган; тежка порта, от три пласта дърво, като крепостна врата, с масивно мандало, трябваше да напрегне човек всички сили, за да го издърпа; изпитвах дълбоко щастие, когато го издърпвах и залоствах вратата и оставах сам и никой не можеше да наруши уединението ми. Когато вляза в рая, казвах си аз, и гледах с признателност мандалото, ще те стискам здраво под мишница и ще влезеш и ти заедно с мен в рая. Един ще носи сечивата, с които е работил и си е вадил хляба, друг ще носи копието, с което е воювал, трети — перото, с което е писал, четвърти ще води за ръка любимата си; а аз ще нося това мандало.

Какво удоволствие е да си сам, да чуваш как морето въздиша пред прага ти, и да рукват върху лимоновите дървета и кипарисите на двора първите дъждове! И да усещаш как в най-дълбокото на недрата ти едно семе те гризе!

Зорбас лежеше в мен като някаква какавида, обвита в твърда прозрачна ципа, и не мърдаше; но чувствах как тайно, безшумно, в тази няма какавида, се извършваше денонощно един незабележим, много загадъчен процес, изпълваха се полека-лека съсухрените й жили, омекваше втвърдената й плът, всеки миг щеше да се разпука ципата откъм гърба и щяха да се подадат, неразвити, нагърчени, и безсилни още, крилцата й. Един червей лежеше в тази какавида и внезапно го бе обхванало божествено безумие и искаше да се появи като пеперуда. А аз слушах шума от първите дъждове, чувах как земята се разпуква и приема пороя, чувах как житните семена в земята са зажаднели, как набъбват, как мятат една всемогъща зелена кука, за да се вкопчат за пръстта, да повдигнат земята и да излязат на светлина, да станат класове и хляб, да се наядат хората, за да могат да живеят и да не оставят Бога да умре. Долавях как във всяка тревичка има по един дух, който се грижи за нея, помага й да израсте и да изпълни своя дълг на земята. Тук, в недостъпната си самота, чувствах, че и най-нищожното божие създание, житното зрънце, червейчето, мравката, си спомня изведнъж за божествения си произход, обзема го възторжено безумие и иска да се изкачи от стъпало на стъпало и да стигне до Бога; да стигне и да застане до него, житното зрънце, червейчето, мравката, заедно с ангелите и архангелите; ангел и то, и архангел.

А аз, който познавах Зорбас, когато още хвърляше сянка върху тази земя, и знаех, че нито тялото му, нито песента, нито дори танцът не можеше да го побере, си мислех с трепетно очакване каква ли хала ще изскочи, когато настъпи часът и разкъса прозрачната пелена, която я държи сега неподвижна в утробата ми! Каква ли хала, каква ли неутолима страст, какъв ли неугасим, неочакван плам! Едно червейче, казвах си аз, едно нищожно червейче, иска да стане пеперуда; какво ли тогава ще иска да стане един Зорбас!

Незабравими дни на свято съсредоточаване, валеше, стопяваха се облаците, подаваше се свежо окъпано слънцето, лимоновите цветчета бяха вързали, и блестяха, още зелени, свещените плодове по дърветата; изкачваха се звездите нощем, правеха един кръг над главата ми и се спускаха на запад, течеше времето като жива вода, чувствах главата си като Ноев ковчег, над времето и катаклизма, да плува уверено и сигурно, натоварен с всички семена — животни, птици, хора, богове. Свиквах всичките си спомени, пропътувах отново всичките си пътешествия, прехвърлях в ума си всички големи души, на които им бях запалил свещи през живота си, изпращах на вълни на вълни кръвта си да храни семето вътре в мен и чаках. Тъпчех го със скъпоценния мед, който бях събрал, свирайки се цял живот в най-благоуханните, в най-отровните цветя. За първи път чувствах какво ще рече бащина обич, и какво — източник на вечност, синът. И както бисерът е заболяване и същевременно върховно постижение на седефа, така и аз чувствах вълнение и треска в кръвта си и същевременно тайно предизвестие от дълбоки начала, че съм стигнал, че наближавам да стигна до най-решителния миг в живота си; това семе, този син щеше да определи съдбата ми.

 

 

Мина есента, дойде зимата. Разхождах се около убежището си по изораните ниви, любувах се на голата земя — с какво търпение държеше в себе си семето и очакваше с упование пролетта; чаках и аз търпеливо заедно с нея; сякаш си бях променил пола, сякаш и аз бях като земята жена и хранех семето Слово и чаках. Ах, да можех, казвах си аз, в това Слово да въплътя всичките си терзания, всичките си надежди, и когато отворя вратата на земята, за да си отида, да оставя след себе си един такъв син!

Спомних си за отшелника, когото бях срещнал веднъж на Света гора; държеше един лист от сребриста топола, гледаше го на светлина и сълзи течаха от очите му. Спрях се изненадан. „Какво виждаш, отче свети — попитах го аз, — на този лист, та плачеш?“ — „Виждам Христос разпнат“ — отвърна той. Обърна листа от другата страна и лицето му радостно засия. „Какво виждаш — попитах го аз отново — сега на листа, та се радваш?“ — „Виждам Христос възкръснал, чадо мое.“

Да можеше по същия начин и творецът, и в най-незначителната дреболия на тази земя, в насекомото, в раковината, в капката вода, да вижда всичките си терзания и всичките си надежди; и не само своите, но и на целия свят! Да вижда човека разпнат, човека възкръснал при всеки трепет на сърцето. Да съзнава, че мравки, звезди, видения, идеи, всички сме от една и съща майка, всички страдаме и се надяваме, че ще дойде ден, когато ще се отворят очите ни и ще видим, че всички сме едно цяло и ще се спасим.

Никога няма да забравя тези тайнствени месеци на очакване; шумоленето на листата на лимоновото дърво, една пчела, която летеше, морето, което не стихваше никога, само въздишаше и тропаше на вратата ми, една врана, която прелетя над покрива на къщата, породи в мен такава болка, че нададох вик, сякаш някакъв бог беше одрал тялото ми и то не можеше да понесе дори полъха на вятъра.

Накрая един ден не издържах повече; от години знаех, че за мен има само един начин да се избавя от някоя голяма мъка или от някоя голяма радост и да си възвърна свободата — да примамя тази мъка или радост с магическото заклинание на словото. В тропическите страни един много тънък, като конец, червей се завира в човешката плът и я разяжда; и тогава идва заклинателят, надува дългата си вълшебна свирка, и червеят, омагьосан, се подава и започва бавно да се размотава, размотава и излиза; такава е и свирката на изкуството.

Бяха настъпили окъпаните в слънце птичи януарски дни, които във великата си доброта Бог е вмъкнал посред зима, нарочно, за да могат горките морски птици безопасно да снасят и да скътват яйцата си сред скалите; и така, една сутрин, през един от тези дни, се хвърлих в морето, поплувах, загрях се, излязох и изсъхнах на слънце. Такава телесна лекота, такава душевна наслада рядко бях изпитвал през живота си. Върнах се вкъщи, взех писалката — това е моята свирка, — надвесих се с лек трепет над листа.

Пишех, заличавах, не намирах подходящите думи, бяха ту неясни и вяли, ту нагло ярки, а понякога пък отвлечени, без топла плът, изпълнени с въздух. Едно имах намерение, когато започвах, да кажа, другаде ме повличаха непокорните, необуздани, думи; замисълът ми се разрасна прекомерно и преля от калъпите, в които го бях сложил, нагло заемаше все повече място и време, променяше се, изменяше се и не можех да закрепя образа му; и заедно с него се променяше, изменяше, и не можех да я закрепя, и душата ми.

Напразно се мъчех да намеря простото слово, без пъстри труфила, което да не е претрупано и пищно, та да изопачава вълнението ми. Кой беше онзи мюсюлмански мистик, дето ожаднял и спуснал в кладенеца кофата да извади вода, та да се напие? Изтеглил кофата горе, а тя била пълна със злато; излял го. Спуснал отново кофата, измъкнал я, била пълна със сребро; излял го. „Господи — рекъл, — знам, че си пълен със съкровища; ама дай ми само вода, та да се напия; жаден съм.“ Спуснал отново кофата, извадил вода, пил. Такова трябва да бъде, без труфила, Словото.

Спрях; разбрах, не беше дошло още време; тайната метаморфоза в семето още не беше завършила. Спомних си, че веднъж бях отлепил от ствола на едно маслиново дърво една какавида и я бях поставил на дланта си: през прозрачната й ципа различавах как нещо живо вътре мърда, тайнственият процес навярно се намираше към края си и бъдещата, все още заробена пеперуда чакаше, като трепереше леко, да настъпи светият миг, да се появи под слънцето. Не бързаше, доверяваше се на светлината, на топлия въздух, на вечния божи закон, и чакаше.

Ала аз бързах; исках час по-скоро да видя да се разкрие чудото пред мен, как изскача от гроба си и от савана си плътта и се превръща в душа. Наведох се и започнах да я облъхвам с топлия си дъх; и ето, след малко на гърба на какавидата се цепна един прорез, полека-лека целият саван се разкъса от горе до долу и се появи, все още здраво свързана, с усукани крилца, със залепени на коремчето крачка, яркозелена, недоразвитата пеперуда. Потръпваше леко и все повече се съживяваше под упорития ми топъл дъх; едното крилце се отдели от тялото, зелено като лист на разцъфнала сребриста топола, и започна да пърха и да се мъчи да се разгъне цялото, но напразно; оставаше полуразперено и нагърчено. След малко се размърда и другото крилце, помъчи се и то да се изпъне, не можа и остана полуразгънато и потръпващо; а аз, с човешката си наглост, надвесен връз него, го облъхвах с топлата си пара, но недоразвитите крилца сега бяха неподвижни, безжизнено отпуснати.

Сърцето ми се сви; в своята припряност, бях дръзнал да престъпя вечния закон и бях убил пеперудата; в дланта си държах един труп. Години и години минаха; но оттогава този лек труп на пеперудата тежи на съвестта ми.

Човекът бърза, Бог не бърза, затова и делата на човека са неустойчиви и незавършени, а на Бога съвършени и сигурни. Очите ми се наляха със сълзи; и се заклех никога вече да не престъпвам този вечен закон; като дървото да ме кваси дъждът, да ме пече слънцето, да ме брули вятърът и да чакам с упование — ще дойде дългоочакваният час на цветчето и плода.

Но ето, сега престъпвам клетвата си. Какавидата на Зорбас не беше още съзряла, избързах да разгъна савана й; засрамих се, скъсах това, което бях надраскал върху хартията, излязох и се изтегнах край морето.

Спомних си едни думи на Зорбас: „Аз действам винаги така, сякаш съм безсмъртен.“ Този метод на Бога нека следваме и ние, смъртните, не от мегаломания и дързост, а от неудържимия устрем на душата нагоре; стремежът ни да подражаваме на Бога е единственият начин да надхвърлим, макар и ей толкова малко, макар и за миг — спомни си за летящата риба! — човешките предели. И най-ценните заръки, които Бог ни дава, докато се намираме затворени вътре в тялото, докато сме какавиди, са търпение, съсредоточаване и упование.

Гледах залязващото слънце, пустото островче насреща, блажено порозовяло, като целуната буза, слушах малките пойни птички, уморени от чуруликане и гонитба през целия ден — спеше им се вече и се завръщаха да спят. След малко ще се изкачат и звездите, една по една ще заемат мястото си и ще започне колелото на нощта да се върти; ще настъпи полунощ, ще дойде зората, ще се появи, неизменно, слънцето, и ще се задвижи колелото на деня.

Божествен ритъм; звезди, птици, семена в пръстта, всички се подчиняват; и само човекът вдига глава и иска да наруши закона и да превърне подчинението в свобода; и затова от всички божи твари единствен той може да съгрешава; какво ще рече съгрешава? Разваля хармонията.

 

 

Реших да предприема едно пътуване, за да имам търпение да чакам; качих се на една гемия, която тръгваше по прелестните острови на Егея — Санторини, Наксос, Парос, Миконос. Казвал съм го и пак ще го повторя: една от най-големите радости, с която може да бъде удостоен човек на този свят, е — да е пролет, да повява лек ветрец и да плуваш по Егея; никога не съм могъл да си представя какъв по-друг би бил раят. Коя друга радост на небето и на земята би могла повече да допада на човешкото тяло и душа? Тази радост стига до възторг, но слава Богу, не отива по-далеч, така че любимият видим свят не изчезва; напротив; невидимият става видим, и това, което наричаме Бог и вечен живот и блаженство, се качва в гемията ни и плува заедно с нас. Затвори в страшния миг на смъртта очи, и ако видиш Санторини, Наксос, Парос, Миконос, ще влезеш без посредничеството на пръстта, в рая. Какво представлява лоното на Авраам и безплътните ектоплазми на християнския рай пред тази гръцка, направена от вода, камък и свеж ветрец вечност?

Радвах се, че съм човек, човек и грък, и че по този начин можех, без изопачаващата намеса на отвлечения размисъл, да почувствам чрез инстинкта си, Егея мой, мое бащино наследие; и да плувам сред островите от щастие към щастие, без да изляза извън пределите на душата си. Като пухкавата гръд на яребица блестяха тези божествени острови, и играеха, и се променяха всеки миг, сред светлината и сянката, ту тъмнокафяви, ту поръсени със златен прах, потънали в рози сутринта, в девствени лилии по пладне, в топли теменуги при залез-слънце.

Петнайсет дни продължи това, сякаш сватбено, пътешествие; и когато се завърнах в къщичката край брега на морето, умът се беше избистрил, а сърцето биеше успокоено. Никакви интелектуални размишления не ми бяха отвлекли вниманието през цялото времетраене на пътешествието ми; и никакъв сън не беше дошъл да ми напомни, че имам творчески терзания, които трябва да разреша, а не можех да ги разреша; гледах, слушах, усещах с безгрижна простота света; сякаш душата се бе превърнала в тяло и също гледаше, слушаше и усещаше с наслада видимия свят.

Кои бяха онези двама древни художници, дето спорели кой рисувал по-вярно видимия свят? „Сега ще ти докажа, че аз съм по-добър“ — казал единият и му показал една завеса, която бил нарисувал. „Ами че дръпни завесата — рекъл съперникът му, — за да видим картината.“ — „Това е картината — завесата!“ — отвърнал със смях художникът.

През цялото ми това пътешествие из Егея дълбоко чувствах, че наистина завесата е картината. Тежко му и горко на онзи, който разкъса завесата, за да види картината; няма да види нищо друго освен хаос.

Останах още няколко дни потънал в строгата тишина на усамотението; беше пролет, седях под цъфналото лимоново дърво на двора и прехвърлях радостно една мисъл, която бях чул в Света гора: „Брате бадем, поговори ми за Бога.“ И бадемът се покри с цвят.

И наистина, това е навярно Бог, извезаната с цветчета, птици, хора завеса; този свят не е дрехата му, както някога си мислех, това е самият той; образ и същност са едно и също нещо. Бях се завърнал от поклонничеството си в Егея, носейки, като скъпа плячка, тази увереност. Зорбас знаеше това, но не можеше да го изкаже, изтанцуваше го; да можех, мислех си аз, да превърна този танц в слово!

И щом си помислих това, умът ми се проясни, видях; толкова години търсех Бога и не виждах, че той беше пред мен: като онзи годеник, който мисли, че е загубил годежния си пръстен, търси го навсякъде, разтревожен, и не го намира; а той е на пръста му.

Усамотението, тишината, Егейско море, тайно, съчувствено, ми помагаха; преминаваше над мен и времето, мой помощник и то, и караше семето да съзрява в утробата ми. Впрегнах се във вечното колело и аз, заедно с птиците и звездите, и почувствах, струва ми се, за първи път, коя е истинската свобода: да се впрегнеш в ярема на Бога, искам да кажа — на хармонията.

Примамлив лов, изпълнен с несигурност и сърцебиене, като любовта, е творчеството. Всяка сутрин, като тръгвах на този тайнствен лов, сърцето ми биеше силно от тревога, от любопитство и от странна луциферовска горделивост, която, не знам защо, приличаше на дълбоко, непризнато смирение. Защото още от първите дни, без дори да съм си и помислил за това, разбрах с ужас коя беше невидимата, а може и несъществуваща птичка, която гонех. Планините бяха пълни с яребици, клисурите — пълни с гургулици, езерата — пълни с диви патици; но всичкото това вкусно хвъркато месо го отминавах с пренебрежение и гонех неуловимата птичка, която от време на време чувах да пърха сред листата на сърцето ми, тя имаше само крила, а аз се мъчех да й дам осезаемо тяло, за да я хвана.

Отначало не можех да й дам име, а може и да не исках; защото знаех, че името затваря душата, свива я, за да може да се побере в думата, и я принуждава да изоставя извън името всичко онова неизразимо, най-ценно и незаменимо, което притежава.

Но скоро разбрах, че тази анонимност много затруднява лова, не можех никога да определя къде точно се намира и да я издебна; навред из въздуха, навред и никъде, се рееше невидимото присъствие. Човекът не може да понесе абсолютната свобода; такава свобода го води към хаоса; ако беше възможно човек да се ражда с абсолютна свобода, първи негов дълг, ако иска да бъде полезен на този свят, е да ограничи тази свобода; само в едно определено, ограничено пространство човек би могъл да издържи да работи. Трябваше, следователно, да се подчиня на това човешко безсилие, ако исках да го превъзмогна; и така, с горчивото съзнание, че стеснявах желанието си, се принудих да дам име на тайнствената птичка, която гонех; име, с колкото се може по-подвижни граници, с колкото се може по-прозрачна ограда, за да мога да гледам, макар и неясно, какво става зад и около това име.

Работеше скрито вътре в мен тази нужда, ден и нощ; за щастие умът ми не знаеше това; скришом от него. И една сутрин станах, и името на птичката блестеше, неочаквано, страшно, във въздуха: не беше птичка, беше вик от безброй уста; и веднага го познах; този вик именно гонех, за него се измъчвах и борех: Викът на бъдното. За него се бях родил, и всичко останало — и радостите, и огорченията, и пътешествията ми, добродетелите и пороците ми, бяха само пътят към този Вик. Христос, Буда, Ленин — етапи по този път; през тях трябваше да мина, те бележеха преходите на тайнствената птичка, те бяха викачите, които ми помогнаха да открия Вика.

Нищо ли, обаче, не беше отишло напразно? Духовните ми лутаници и отклонения, всяко от тях поотделно изглеждаше загубено време и несъзрял, стихиен ум; но всички те заедно, сега виждам това, представляваха безпогрешна права линия, която добре знаеше, че само с криволичене можеше да върви на този объркан свят. И измените ми на великите идеи, които последователно ме очароваха и разочароваха, и ги изоставях, всички те заедно представляваха непоколебима вяра в същността. Сякаш и Съдбата, как да я наречем, не Съдба, Орис, имаше очи и изпитваше съчувствие, хванала ме беше за ръка и ме водеше. И едва сега разбрах къде ме водеше и какво искаше от мен: да чуя Вика на бъдното, да се помъча да отгадая какво иска, защо вика и накъде ме зове да вървим.

Кръвта с радостно шуртене заля главата ми; взех перото и написах най-отгоре върху хартията радостния мотив на последната съдбовна творба, която започвах:

Здравей бре, човече, двукрако оскубано петле! Вярно е, не ги слушай, ако не пропееш ти сутринта, слънцето няма да изгрее!

Един пламък беше застанал над главата ми, свеж, игрив, усещах го как се вее като червено перо във въздуха. Беше тайнствена птичка, която пееше, огнен вълшебен шлем, от който яростта и надеждата на боеца нарастваха. Сърцето ми беше нетърпеливо, понечваше да се втурне, но виждаше пред себе си бездната — бездната или Бога? — и се уплашваше. Горката плът нямаше никаква охота за авантюри, добре си се беше нагласила в тази тиха къщурка с лимоновите дървета, с морето, с тежкото мандало; отдръпваше се назад и пищеше. Ала над снагата ми се извисяваше някакъв невидим ръст, по-висок и по-истински от същинското ми тяло, и той командваше. Бях се превърнал в кораб и се готвех да поря морето; една горгона се прикова отпреде ми, едната й ръка беше поставена спокойно върху гърдите й, а другата беше повелително протегната право напред; не беше Нике, беше Великият Вик, и сочеше, между небето и морето, пътя.

Всички думи, приказки и шеги, които знаех, влязоха в кораба; качих и най-близките си приятели, най-ярките юначаги на въображението си и много храна, и много мехове с вино, и няколко древни богове, грубо издялани от дърво, за да ми минава времето, вдигнах платното, отплувахме.

Накъде да поемем? Нямах нищо наум, разтворени бяха слепоочията ми и четирите вятъра вееха с еднаква сила; в пръстите си държах и мачках една твърда буца кал — бъдното; придавах му някаква форма — човек, Бог, демон, развалях я, правех друга; струяха от върха на пръстите ми образите, застиваха за миг във въздуха и отново се вливаха в хаоса. Не мисли, че си играех; не си играех, стараех се; мъчех се да придам образа на душата си на калта.

Трудна, безнадеждна борба; защото не знаех ясно кой е, какъв е образът на моята душа; мъчех се, моделирайки калта, да го открия. Нямах вяра в ума; той може да различи само тялото, кои са устойчивите му очертания; не вижда пламъка, който трепти около тялото и скача върху главата, и се развява под поривите на вятъра като знаме; а тъкмо това е душата; и тъй, оставях само тайнствените сили да направляват пръстите ми.

Три дни, като факир, неподвижен, безмълвен, се бях съсредоточил и изживявах отново живота си; нищо не се бе загубило, и най-незначителните подробности, един цъфнал нар край Каламата, един уханен пъпеш, който беше изпълнил обятията ми в едно село в Санторини, едно мургаво момиченце, което продаваше ясмин в Неапол, и радостното, възторжено кънтене на налъмите на една вдовица, която танцуваше на една сватба в двора на къщата си, и двете големи дъги — веждите на една черкезка в Москва, всичко, всичко излизаше из капака на паметта и изпълваше душата ми с щастие. А през нощта, когато си лягах да спя, продължавах и в съня си пътешествията; само че през нощта тези пътешествия, облекчени от тежестта на истината, се издигаха във въздуха от една по-лека и по-скъпоценна същност.

Има ли нещо по-истинско от истината? Да, приказката; тя придава безсмъртен смисъл на мимолетната истина. Всичките ми лутаници сега се съгласуваха и се свързваха, кондензираха се в едно-единствено пътешествие, което знаеше откъде тръгваше и защо тръгваше, и къде отиваше; и всяка спирка не беше без никакъв смисъл, прищявка на Съдбата, а съставен от Ориста план. Всичките ми пътешествия бяха образували една червена линия, която беше тръгнала от човека и се изкачваше, за да стигне до Бога — искам да кажа, до връхната точка на надеждата.

На четвъртия ден, докато се мъчех да видя докъде беше стигнала сега червената линия, която бележеше изкачването ми, изведнъж ме обзе свещен страх: не моята кръв бе очертала тази червена линия; един друг, несравнимо по-високостоящ от мен, един праотец великан, морски вълк и планинец, се изкачваше и неговата кръв течеше от раните му и бележеше червения му път по сушата и морята; аз бях само негова вярна сянка, която го следваше. Не го виждах; само от време на време чувах въздишка или гръмкия му смях; извръщах се, не виждах никого; но чувствах върху себе си мощния му дъх.

С изпълнени с присъствието му очи — не пръстените, другите — се надвесих над хартията; но този път неизписаната хартия не беше, както досега, огледало, което отражаваше моето лице, видях, за първи път, лицето на великия Спътник. Познах го веднага, носеше островърха моряшка шапка, с къса къдрава брада, с малки игриви очи, омайващи като змийските, с леко присвити вежди, сякаш преценяваше на око някой овен, който му се искаше да открадне, или някой облак, изскочил изведнъж от морето, изпълнено с ветрове, или силата си и силата на безсмъртните, преди да реши кое му е изгодно — да се покаже храбър или лукав.

Безмълвна, неподвижна, готова да скочи, дебнеше на лицето му силата; това беше борец, който уважава смъртта и се бори с нея внимателно и умело, без викове, без ругатни, като я гледа право в очите; намазали са се и двамата с олио, съвсем голи, борят се под светлината, като спазват сложните правила на борбата. Добре знае великият Спътник кой е другият борец, но не изпада в паника; вдига очи и вижда, че образът на смъртта преминава, приемайки безброй образи — ту на жена сред крайбрежния пясък, която държи гърдите си и пее, ту на Бог, който вдига морски бури и иска да го удави, ту на лек дим над покрива на дома му. А той облизва устни и се радва на всички образи на смъртта, и се бори с тях, като ненаситно ги прегръща.

Това беше, как можех да не те позная веднага, това беше ти, Капитане на Гърция, дядо, трижди дядо любими! С островърхата шапка, с жадния, остър като бръснач ум, който създава митове и се радва на лъжата като на творба на изкуството, граблив, вироглав, съчетаващ майсторски човешкото благоразумие с божественото безумие, ти стоиш изправен на кораба на Гърция и не изпускаш, колко хиляди години вече, колко хиляди години още, кормилото.

Виждам те навсякъде, умът ми се взема, ту ми изглеждаш стогодишен старец, ту мъж със синкава къдрава коса, поръсена със ситна морска сол, и ту пеленаче, което е сграбчило и двете гърди, на земята и на морето, и суче. Виждам те навсякъде и се мъча да те напъхам в словото, да спра образа ти и да ти кажа: „Държа те, няма да ми избягаш!“, ала ти разчупваш думата — къде може да те побере! — изплъзваш се и се измъкваш и чувам смеха ти над мен, във въздуха.

С какви ли не имена ти устроих клопки, за да те хвана! Богохулник те нарекох, враг божи, богоборец, богоизмамник, котешка душа, многознайко, увъртач, лисичи ум, кръстопътен ум, многовърхов ум, клинчар, сърцеизмамник, сърцесъкрушител, сърцеведец, разваликъща, душевадец, душеразбивач, граничар, обигран, използвач, ум-лък, строител на крепости, разрушител на крепости, морски вълк, морскогърдест, делфин, всезнайко, дваждитрижди-закъсал, бѝло, вълк-единак, продажник, голям платноход, тримачтов кораб на надеждата!

А пък веднъж, в началото, когато още не те познавах, устроих на пътя ти, за да ти попреча да избягаш, най-майсторската, мислех, клопка — Итака. Ала ти прихна да се смееш, пое си дълбоко дъх, и Итака стана на хиляди парчета. И тогава разбрах, да си жив и здрав, родиносъсипнико: Итака не съществува; съществува само морето, и едно малко корабче колкото човешкото тяло, и капитанът е Умът. Стои той в кокалената си каюта, и мъж и жена едновременно, и опложда и ражда; ражда скърбите и радостите, красотите, добродетелите и премеждията, цялата фантасмагория на света, кървавата и любимата; стои неподвижно, вперил очи във водопада на смъртта, която притегля корабчето му и протяга алчно и петте си гладни пипала към сушата и към морето. „Каквото сварим — вика той, — и една чаша студена вода, и един лек ветрец по слепоочията ни, и един топъл женски дъх, и една идея, каквото падне, хайде по-бързо бре, момчета, все е кяр!“

Цял живот съм се мъчил да напрягам ума си, докато изпращи, още малко и да се счупи, за да създам една велика идея, която да може да даде нов смисъл на живота, нов смисъл на смъртта и да утеши хората.

И ето сега, с времето, със самотата, с цъфналото лимоново дърво, идеята се превърна в приказка. Велика радост — настъпи часът, стана червеят пеперуда.

Преди години ме беше научил един стар равин, Нахман, как да разбирам, че е дошло време да отворя уста и да заговоря или да взема перото и да пиша. Беше скромен, засмян, свят човек; наставляваше учениците си как да стават и те скромни, засмени и свети; но веднъж те паднали в нозете му:

— Любими Рави — оплакали му се те, — защо не говориш и ти като равина Задик, да редиш велики идеи, да изграждаш велики теории, да те слушат прехласнати, със зяпнали уста, хората? А ти говориш само с прости думи, като старите баби, и разправяш приказки?

Благодушният равин се усмихнал; известно време не отвърнал нищо; накрая отворил уста:

— Веднъж — казал — копривата попитала розата: „Кира Роза, защо не ми кажеш и на мен тайната си? Как я правиш розата?“ А розата отвърнала: „Тайната ми е много проста, сестро моя коприво; цяла зима работя с търпение, с упование, с любов земята, и само едно нещо ми е в ума — розата. Заливат ме дъждове, брулят ме ветрове, покриват ме снегове, ала на мен едно само ми е в ума — розата. Това е тайната ми, сестро моя коприво.“

— Учителю — обадили се учениците, — не разбрахме.

Равинът се засмял:

— И аз много-много не го разбирам — рекъл.

— Ами тогава какво, учителю?

— Струва ми се, че исках да кажа горе-долу това: когато имам някаква идея, работя я дълго време, мълчаливо, с търпение, с упование, с любов; и когато отворя уста — каква загадка само е това, деца мои! — когато отворя уста, идеята става приказка!

Засмял се отново:

— Ние, хората, го наричаме приказка — казал той, — трендафилът го нарича роза.

 

 

Никога не се бях отнасял с нежност към баща си; страхът, който той пораждаше в мен, беше толкова голям, че всичко останало — обич, уважение, близост — изчезваше. Тежка беше думата му, още по-тежко мълчанието му; рядко говореше; и когато отваряше уста, думите му бяха отмерени, добре претеглени, не можеше да намериш основание да му възразиш; винаги имаше право, и това го правеше сякаш неуязвим. Често си мислех: „Ех, да нямаше право, може би тогава щях да дръзна да му възразя.“ Но никога не даваше такъв повод, и това човек никога не можеше да му го прости. Беше като дъб с як ствол, с едри листа, със стипчив плод, без никакво цветче; поглъщаше цялата сила около себе си и всяко друго дърво повяхваше в сянката му; така вехнех и аз в сянката му и не исках да живея под неговия дъх; безумни бунтове избухваха в мен, когато бях млад, бях готов да се впусна в опасни авантюри; но се сещах за баща си и сърцето ми се плашеше; ето защо, вместо да стана голям борец на дело, се принудих, от страх от баща си, да пиша това, което исках да направя; кръвта ми се беше превърнала в жалко мастило.

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

 

 

Когато, след три дни, се завърнах в къщурката край брега на морето, почувствах неизразимо, кощунствено облекчение; някаква тежест се беше смъкнала от мен, някаква сянка; скъса се тайнственото невидимо въже, което ме държеше вързан за покорството и страха; сега можех да кажа и да напиша, и да направя каквото си исках, нямаше вече да давам сметка никому; махна се опекунът, затвори се окото, което виждаше и не прощаваше, накъсана бе робската харта; сега бях свободен, освободен роб.

Много късно; бях вече поел по един път, не го бях избрал, той ме бе избрал, бях се нагласил удобно в определени привички, с определени симпатии и антипатии, много късно беше вече да направя рязък завой и да променя бойния фронт. Пътя, по който бях поел, трябваше да го премина целия, да стигна до края; нищо друго; обаче бях спечелил нещо голямо; беше ми олекнало и сега можех да вървя лесно и както си исках: да пея, да се смея, да се спирам, да си играя; не се срамувах, не се страхувах от никого. През живота си съм се страхувал само от един човек — от баща си; а сега от кого да се страхувам? Когато бях още малко дете, вдигах очи, гледах го и ми се струваше същински великан; колкото повече растях, толкова повече всички неща около мен се смаляваха, хора, къщи, дървета; само той си оставаше все такъв, какъвто го виждах като дете — великан; възправяше се пред мен и ми закриваше слънцето. Напразно избягвах да оставам в бащината си къща, в пещерата на лъва; развявах се, пътувах, впусках се в трудни духовни авантюри; но винаги между мен и светлината стоеше сянката му, вървях под едно безконечно слънчево затъмнение.

Много мрак имаше в мен, много „баща“; през целия си живот отчаяно се мъчех да трансформирам този мрак и да го превърна в светлина, в искрица светлина; борба тежка, безмилостна, без отдих, ако само за миг бих проявил умора, ако прекратях войната, бях загубен; и ако пък някога излезех победител — с каква мъка и с колко рани! Не съм се родил непорочен; мъчех се да стана. Добродетелта за мен не е плод на природата ми, а плод на борбата ми; не ми е дадена от Бога, залягам да я извоювам с меча си; цветето на добродетелта за мен е куп преобразен тор.

Тази война никога не свърши; и досега нито съм напълно победен, нито съм напълно победил; все тъй се боря, и всеки миг мога да загина окончателно, и мога да се спася окончателно; все още вървя по моста на Косъма над бездната.

 

 

Съблякох се, хвърлих се в морето, заплувах; почувствах тайнството на кръщението сега в цялата му безсмъртна простота, сега разбрах защо толкова религии, преди да започне новия си живот новопокръстеният, считат водата и изкъпването, искам да кажа кръщението, като неизбежно условие на посвещението. Прониква свежестта на водата до мозъка на костите, до самия мозък, и намира душата; а тя гледа водата и като чайка размахва весело криле, мие се, радва се, освежава се, простата всекидневна вода се преобразява, превръща се в жива вода, и обновява човека. И когато новопокръстеният излезе от водата, струва му се, че светът се е променил; не се е променил светът, той си е все тъй прекрасен и ужасен, безчестен и изпълнен с красота, но сега, след кръщението, очите, които го гледат, са се променили.

Когато излязох от морето, слънцето залязваше; двете пусти островчета насреща, на хоризонта от море и небе, бяха порозовели, сякаш се зазоряваше; леките вълни нежно шепнеха върху белите крайбрежни камъчета, целият старчески бряг се усмихваше щастливо. Една рибарска лодка премина, блеснаха греблата й, и там, където удряха и нараняваха водата, бликваше разтопено злато; рибарят в лодката въздъхна силно и във вечерната тишина въздишката му прозвуча изпълнена с любовна страст и мъка; навярно беше млад и съвсем сам; а красотата на морето беше толкова непоносима, че само това „Ах!“ можеше да я побере.

Островчетата сега бяха станали теменужни, а морето потъмняваше; нощните птици усетиха сладостта на нощта върху клепачите си и отвориха очи; гладни бяха. Два прилепа прелетяха безшумно над мен, с широко отворена уста, бяха излезли на лов; били са мишки, това не го знаят мъдреците, но народът го знае, били са някога мишки, ала изяли в църквата тялото Христово, нафората, и им израснали крила. Гледах в здрача мишето им тяло и отново се възхищавах на скритата хармония на света, едни и същи много прости закони управляват и животни, и хора; подобен е бил и случаят с човешката душа, като на брата прилеп; мишка е била и тя, изяла тялото Христово, причестила се с Бога и й израснали криле.

Не знам друго по-отвратително животно от мишката, нито по-отвратително хвъркато от прилепа; няма съчетание от месо, косми и кости по-отвратително от човешкото тяло, и как така всичкият този тор се преобразява и се обожествява, когато в него се вмъкне семето на крилата — Бог!

Върнах се в къщи и тази мисъл ме утешаваше през цялата нощ; на разсъмване насън ми се яви баща ми; лицето му сияеше, неподвижно, изпълнено с благост; стоеше пред мен сред една зелена ливада, огромен, прозрачен, сякаш беше направен от облак; и както го гледах и отварях радостно уста да му кажа благата дума, която не бях изрекъл, докато беше жив, повя лек ветрец — ветрец ли беше, или пък моят дъх? — и облакът се раздвижи, разреди се, развалиха се очертанията му на човек и се разтопи като слана върху трева.

Когато се събудих, слънцето проникваше и изпълваше леглото ми, надигнах се на лакти и през прозореца видях морето, което се смееше и издуваше малки бозки и се галеше на слънцето. Божа благодат беше и днес денят; всяка сутрин възвръща девствеността си светът и ти се струва, че ей сега е излязъл от божите ръце. Та нали няма памет и затова по лицето му не стават никога бръчки, не помни какво е сторил вчера, нито го е еня за това, което ще стори утре; изживява сегашния миг като вечност: друга няма, пред и зад нея — Нищото.

Седнах пред прозореца, за да посрещам право срещу гърдите си морето, и се наведох над неизписания лист; не беше неизписан лист, беше огледало и виждах лицето си; знаех, че каквото и да напишех, щеше да бъде изповед. Това именно е критичният миг на Второто пришествие. Застава пред невидимия Съдия сърцето ти и започва безсрамно да разправя греховете си: откраднах, убих, излъгах, пожелах жената на съседа, създадох цяла сюрия богове, покланях им се, съборих ги, създадох други. Дръзнах да надхвърля човека, да направя това, което ти не можа или не пожела да направиш. Заговорничех с всички тъмни и светли сили, които имах на разположение, за да те смъкна от престола ти, да седна аз и да наложа нов ред в света — по-малко неправда и глад, по-ласкава добродетел, по-войнстваща обич.

Почувствах, че вътре в мен сърцето ми вика; имаше да се оплаче от много неща, не беше съгласно с Бога, дошло беше време да подаде жалба пред него и да му каже направо, без недомлъвки, негодуванието и мъката си. Годините, санким, минават, минавам заедно с тях и аз, не бива пръстта да ми запуши устата, преди да заговоря. Всеки човек си има по един Вик, който той трябва да запрати във въздуха, преди да умре, своя Вик, нека побързаме тогава да сварим и ние; може този му Вик да се разсее напразно във въздуха, може да няма нито долу на земята, нито горе на небето ухо, което да го чуе; няма значение; ти не си овца, човек си, а човек ще рече — нещо, което не се е нагласило и вика; викай!

Не се бой, казвах си аз, не мисли, че понеже си мимолетно животно, не можеш да се намесиш в управлението на света; уви, ако си знаеше силата, щеше вече да си надхвърлил човешките предели.

 

 

Дойде лятото и ме завари да се боря още и да се мъча да обуздая дивите кобили — думите. Хиляди години, милиони години са изминали от първата зора на човека, но техниката да подмамим невидимото си остава все същата и правилата на лова не са се променили; използваме все тъй същите хитрини, същите интересчийски молитви, умоляваме, заплашваме, устройваме засади на Невидимия със същите недодялани лукавства. Защото душата, претоварена с тялото, не може да разпери свободно криле, и е принудена да следва пеш пътеките на плътта.

Първобитните хора са се мъчели да нарисуват в пещерите звяра, който са искали да хванат, защото са били гладни; не са имали никакво намерение да правят изкуство и безкористна красота; очертанията на звяра, които те изобразявали, като ги издълбавали в скалата или ги рисували с бои, са били за тях магическо заклинание, тайна клопка, която трябвало да привлече звяра да влезе вътре, за да го хванат; и затова е било крайно наложително изображението да бъде колкото се може по-вярно, за да се примами по-лесно преследваният звяр. По същия начин и аз поставях, колкото можех по-хитро, като клопки думите, за да уловя неуловимия Вик, който вървеше пред мен.

Изведнъж, безшумно, рухна стената между търсенето и терзанието и както диваците, когато открият името на Бога или на демона, който ги измъчва, могат да му нахлузят юзда, да го яхнат и да го пришпорят, за да ги отнесе където поискат, така и аз, като дадох име на героя си, почувствах как ме изпълни силата му, както силата на коня изпълва ездача, и се впуснах напред.

Всичко се заниза пред очите ми — празни сенки, които жадуваха да им дам от кръвта си, за да придобият тяло, пътешествия на героя и приключения, войни, кланета, пожари, любов, загадъчни неочаквани срещи с велики души, и най-сетне, съвсем накрая на пътя, една лодка, тясна, дълга, като ковчег, и в нея, двама стари гребци, двама стари ергени — героят ми и Смъртта… И вълните на Критското море, които се надигаха сред водната шир и поемаха една подир друга, и блестяха, и се смееха гръмко под слънцето, и се втурваха вкупом, и се разбиваха с шепот върху крайбрежните камъчета, се превърнаха в седемнайсетсричкови стихове, и околовръст, обленият ми в слънце мозък ги приемаше и се смееше като критски бряг.

Дните, седмиците минаваха, бързах да се съмне, да се наведа отново над неизписания лист, за да видя какво ще направи, къде ще отиде, как ще се бори днес героят ми със светлите и тъмните сили, които веят от целия морски хоризонт и издуват платното му; дори самият аз не знаех какво предстои да стане, размотавах фабулата, която беше вътре в мен, и чаках да узная. Пишех без план на ума, други сили, чието местонахождение не е в главата, а около кръста, ме направляваха; те водеха ръката ми и принуждаваха ума да ги следва, да слага ред.

Никога не съм изживявал толкова тъждествено безмълвното облекчение и терзание на копринената буба; когато вече всички черничеви листа, които е изяла, се превърнат вътре в нея в коприна, започва съзиданието; поклаща насам-натам глава и потръпвайки, изтръгва утробата си, измъква нишка по нишка свилата и изплита с търпение и загадъчно познание, бял, златен, целият от скъпоценно вещество, ковчега си.

Да се превърне целият червей в коприна, всичката плът в дух, няма, струва ми се, по-сладка мъка и по-върховен дълг от това; нито дело по-съзвучно със законите, които властват в божията работилница.