Никос Казандзакис
Рапорт пред Ел Греко (31)

XXIX. Зорбас

В живота ми най-големи мои благодетели са били пътешествията и мечтите; от хората, живи или покойници, малцина са ми помогнали в борбата ми. Но ако бих поискал да определя кои хора са оставили най-дълбоки следи в душата ми, навярно бих се ограничил с Омир, Буда, Ницше, Бергсон и Зорбас. Първият бе за мен спокойното, блестящо око, като слънчевия диск, което осветява със спасителното си сияние всичко; Буда — бездънното черно око, в което се удавя и се избавя светът; Бергсон ме облекчи от някои неразрешими философски проблеми, които ме измъчваха през ранната ми младост; Ницше ме обогати с нови терзания и ме научи да превръщам нещастието, огорчението, неувереността в гордост; а Зорбас ме научи да обичам живота и да не се боя от смъртта.

Ако трябваше през живота си да избера един духовен водач, един Гуру, както казват индусите, един Старец, както казват калугерите в Света гора, сигурно щях да избера Зорбас. Защото той притежаваше онова, което е нужно на един писарушка, за да се спаси: онзи първичен поглед, който се стрелва високо и улавя плячката си; онази съзидателна, всяка сутрин обновяваща се простота да вижда винаги нещата за първи път и да придава девственост на вечните всекидневни елементи: въздух, море, огън, жена, хляб; уверената ръка, свежестта на сърцето, смелостта да се подиграва със собствената си душа, сякаш в него имаше някаква друга, по-висша от душата му сила, и най-сетне онзи буен, ясен смях, който идеше нейде от дълбоко, по-дълбоко и от глъбините на човека, и в критичните мигове избухваше като избавление от старческите гърди на Зорбас; избухваше и можеше да срине — и сриваше — всички прегради: морал, религия, отечество, които клетият страхлив човек е издигнал около себе си, за да изкрета безопасно животеца си.

Когато помисля с каква храна са ме тъпкали толкова години книгите и учителите, за да наситят една изгладняла душа, и с какъв лъвски ум ме нахрани за няколко месеца Зорбас, с мъка успявам да сдържа огорчението и негодуванието си. Как мога да си спомня за него и да не закипи сърцето ми от мухабетите, които правехме, от хората, които ми играеше, от сандура, с който ми свиреше в едно кътче от критското крайбрежие, където живяхме шест месеца, с цяла сюрия работници, и копаехме, за да открием, ужким, лигнит. И двамата добре знаехме, че тази практична цел беше прах в очите на хората; ние бързахме да залезе слънцето, да сколасат работниците, да се изтегнем на крайбрежния пясък, да хапнем от вкусното ни селско ядене, да пийнем от тръпчивото ни критско вино и да подхванем приказките.

Аз рядко говорех; какво да каже един „интелигент“ на една Хала? Слушах го как ми разказва за своето село на Олимп, за снеговете, за вълците, за комитаджиите, за Света София, за лигнита, за жените, за Бога, за отечеството и смъртта — и изведнъж, когато се разпалваше и думите не му достигаха вече, скачаше прав върху едрия крайбрежен чакъл и започваше да играе хоро. Як, строен, кокалест, с отметната назад глава, със съвсем кръгли, малки като на птица очи, той подскачаше и крещеше, и тупаше с широките си ходила във водата, и ръсеше със солени пръски лицето ми.

Ако се бях вслушал в зова му, не в зова му, във вика му, животът ми щеше да придобие стойност; щях да изживея с плът и кръв, и кости всичко онова, което сега като наркоман обмислям и създавам с перо и хартия. Но не посмях; гледах как Зорбас посред нощ играе хоро, и цвили, и ми вика да изскоча и аз от удобната черупка на благоразумието и навика и да тръгна на големи, безкрайни пътешествия с него, но не се помръдвах и зъзнех.

Много пъти съм се срамувал от живота си, защото съм залавял душата си, че не смее да направи онова, което най-великото безумие — същността на живота — ме зовеше да извърша; но никога не съм се срамувал заради душата си толкова много, колкото пред Зорбас.

Предприятието за лигнит отиде по дяволите; Зорбас и аз правехме каквото можехме, за да стигнем със смях, с шеги, с разговори до провала. Не копаехме, за да търсим лигнит; това беше някакъв предлог пред простодушните благоразумни хора, „за да не ни погнат с лимонови кори“ — казваше Зорбас и прихваше да се смее. „Ала ние, началство (наричаше ме началство и се смееше), ние, началство, си имаме други, велики цели.“ — „Какви бре, Зорбас?“ — питах го аз. „Копаем, за да видим, санким, какви дяволи имаме вътре в нас.“

Бързо изядохме всичко, което ми беше дал горкият ми чичо, за да отворя, уж, кантора, освободихме работниците, изпекохме едно агне, напълнихме едно буренце с вино, нагласихме се край брега на морето, където се намираше мината, започнахме да ядем и да пием; взе Зорбас сандура, изпъна старческата си шия, подхвана маането. Ядяхме, пиехме, не си спомням да съм изпитвал друг път такъв кеф, Бог да го прости предприятието, викахме, Бог да го прости покойното, ние да сме живи и здрави, отиде по дяволите лигнитът!

На разсъмване се разделихме; аз потеглих отново към хартиите и мастилата, неизлечимо наранен от кървавата стрела, която не знаем как да я назовем и я наричаме дух; а той пое на север и се установи в Сърбия, на една планина близо до Скопие, където открил, уж, богата жилка магнезит, омотал неколцина паралии хора, закупил инструменти, наел работници и отново започнал да пробива галерии под земята. Хвърлил във въздуха скали, прокарал пътища, докарал вода, построил си къща, оженил се, здравенякът му старик, за една хубава и весела вдовица, Люба, и й направил едно дете.

И ето че един ден получих телеграма: „Открих прекрасен зелен камък, ела веднага, Зорбас.“ Беше през времето, когато се чуваше първият далечен тътен на бурята, която вече връхлиташе земното кълбо — световната война. Милиони хора трепереха, като виждаха, че гладът, клането, безумието идват. Всички демони в човека се бяха пробудили и бяха жадни за кръв.

В такива изпълнени с горчилка дни получих телеграмата на Зорбас. Отначало се ядосах; светът пропада, животът и честта, и душата на човека са в опасност, и ето ти сега една телеграма да тръгнеш, да преминеш хиляди мили, за да видиш един хубав зелен камък! Проклета да бъде, казах, красотата, защото е безсърдечна и никак не я е еня за мъката на човека.

Но изведнъж се изплаших; гневът ми беше вече стихнал и с ужас почувствах, че този жесток повик на Зорбас откликваше на някакъв друг жесток повик в мен. Някаква свирепа хищна птица в мен размаха криле, за да отлети. Но не отлетях; пак не се осмелих; не тръгнах, не последвах божествения див вик в мен, не извърших една смела безразсъдна постъпка. Последвах студения човешки глас на разума, взех перото и писах на Зорбас и му обясних…

А той ми отвърна: „Ти си, пък да прощаваш, началство, един писарушка. Можеше и ти, нещастнико, поне веднъж в живота си да видиш един хубав зелен камък, но не го видя. Бога ми, седя си понякога, когато нямам работа, и си казвам: «Има ли, или няма ад?» Но вчера, когато получих писмото ти, си казах: «Сигурно трябва да има ад за някои писарушки!»“

Минаха години; велики години, страшни, в които времето сякаш обезумя, развихри се, географските граници заиграха хоро, разтягаха се и се свиваха като хармоники държавите. Зорбас и аз се загубихме сред бурята; само от време на време получавах по някоя кратка картичка от Сърбия: „Жив съм още, тук е дяволски студено, така че се принудих да се оженя; погледни картичката от другата страна, за да й видиш мутричката; парче и половина. Коремът й е малко издут, защото ми готви вече едно Зорбасченце. Казва се Люба. Палтото, което нося, с яка от лисича кожа, е прикя на жена ми; донесе ми и една свиня със седем прасенца, съвсем особен сой. Целувам те приятелски, Алексис Зорбас, бивш вдовец.“

Друг път пък ми изпрати от Сърбия извезан черногорски калпак, на чийто пискюл имаше едно сребърно звънче. „Носи го — пишеше ми той, — носи го, началство, когато пишеш бабините деветини, дето пишеш; също такъв калпак нося и аз, когато работя. Хората се смеят. «Побърка ли се, Зорбас — ми казват, — за какво носиш този звънец?» Ама аз се смея и не им отвръщам; ние двамата с теб, началство, знаем защо носим този звънец.“

Междувременно отново се бях захванал с хартията и мастилото; много късно се бях запознал със Зорбас, нямаше вече спасение за мен, бях вече непоправимо изпаднал до положението на писарушка.

Започнах да пиша; но каквото и да пишех, стихотворение, пиеса, роман, без да го търся съзнателно, силата и формата, която творбата приемаше, беше винаги драматична. Изпълнена със сблъсъци на противоположни сили, терзания, гонене на едно загубено равновесие, с негодувание и бунт. Изпълнена с предзнаменованията, с искрите на бурята, която наближава. Колкото и да се стараех да придам на всичко, което пишех, една уравновесена форма, то бързо приемаше бурно драматично темпо; спокойният глас, който исках да издам, се превръщаше, без да ща, във вик. Ето защо, като завършвах едно произведение, то не ме облекчаваше, и започвах, отчаян, друго; все тъй живеех с надеждата, че ще мога да помиря силите на мрака и силите на светлината, които се намират днес в положение на война, и да предскажа бъдещата хармония.

Драматичната форма дава на творчеството възможност да разкрие, като ги въплъти в противоположните герои на произведението, развилнелите се сили на нашето време и на душата ни; мъчех се да изживея, колкото се може по-вярно и по-напрегнато, изключителната епоха, в която ми се бе паднало да се родя.

Китайците имат едно странно проклятие: „Проклинам те да се родиш в някоя забележителна епоха!“ Родили сме се в забележителна епоха, изпълнена с противоречиви опити, с премеждия и сблъсъци; сблъсъци не само, както преди, между добродетели и злини, а — и това е най-трагичното! — помежду самите добродетели. Старите утвърдени добродетели започват да губят своя авторитет, не могат вече да задоволят религиозните, моралните, духовните и социалните изисквания на съвременната душа. Сякаш човешката душа е станала по-голяма и не се побира вече в старите калъпи. В недрата на нашата епоха, в недрата на всеки съвременен човек, осъзнато или неосъзнато, е избухнала безмилостна гражданска война между стария, всемогъщ някога мит, който се е изхабил, но отчаяно се бори да направлява все още живота ни, и новия мит, който се бори, все още несръчно и неорганизирано, да ръководи душите ни. Затова всеки жив човек днес дълбоко се вълнува от драматичната съдба на своето време.

И най-много от всички — творецът. Има чувствителни устни и пръсти, които започват да тръпнат, когато наближава буря, сякаш ги бодат хиляди игли; такива са устните и върховете на пръстите на твореца. И когато говори с такава увереност за бурята, която ни връхлита, не говори въображението му, а устните и пръстите му, върху които вече падат първите искри на урагана. Трябва да вземем героично решение; спокойствието, безгрижната радост, така нареченото щастие принадлежат на други епохи, минали или бъдещи, не на нашата. Ние вече навлязохме в съзвездието на терзанието.

Обаче, без да се стремя съзнателно, мъчех се, изразявайки това терзание, да го надхвърля и да открия, да открия или да създам, някакво избавление. Когато пишех, често вземах темата си от стари времена и легенди, но същността й беше съвременна, жива, тръпнеща от днешните проблеми и от сегашните терзания.

Но повече и от терзанията, ме измъчваха и ме примамваха, и се стремях да закрепя образа им, големите, неопределени, все още изменчиви надежди, които ни крепят все още прави и ни карат да гледаме напред, отвъд бурята, с вяра в съдбата на човека.

Вълнуваше ме грижата не толкова за сегашния човек, който се разлага, а най-вече за бъдещия, който се формира и се ражда. И си мислех, ако днес творецът изрази напълно най-дълбоките си догадки, дали ще спомогне да се роди, час по-скоро, мъничко по-цялостно, бъдещият човек.

Все по-ясно прозирах отговорността на твореца. Действителността, разсъждавах аз, не съществува завършена и готова, независимо от нас; тя възниква със съучастието на човека; съответства на стойността на човека. Ако прокопаем, като пишем, като действаме, едно речно корито, може действителността да потече по това корито, по което, без нашата намеса, не би поела; и ние носим не, разбира се, цялата, обаче голяма отговорност.

През други времена, уравновесени, писането може да е било забавление; днес то е тежък дълг и няма за цел да развлича с приказки ума и да го кара да забравя; а да мобилизира всички светли сили, оцелели все още в нашата преходна епоха, и да подтикне човека да надвиши, колкото може повече, животното.

В древногръцките трагедии героите са били само разпилените части на Дионис, които влизали в сблъсък помежду си; влизали са в сблъсък, защото са били късове, всеки от които е представлявал само една част от божеството, не са били цял бог; целият бог, Дионис, е стоял невидим в центъра на трагедията и направлявал раждането, развитието и катарзиса на мита. За посветения зрител пръснатите, борещи се помежду си части на Бога са се съединили тайно вътре в него и са се помирили; и са съставили цялото тяло на Бога; превърнали са се в хармония.

Също така съм си мислил винаги, че трябва, сред борещите се помежду си раздробени герои на днешната трагедия, да се извисява, непокътната, отвъд враждите и борбите, бъдещата хармония. Много труден, може би още недостижим, подвиг. Намираме се в един косморазрушителен и космогоничен момент, в който и най-смелите лични опити са осъдени, в повечето случи, на неуспех; но дори и тези неуспехи са плодотворни, не за нас, а за тези, които ще дойдат след нас; проправят път и помагат на бъдещето да влезе.

Пишех, вдъхновен, сред покоя на бащината си къща и от ума ми не излизаше мисълта за тази страшна отговорност. Наистина, в началото е било Словото, преди делото, син, единствен син на Бога; Словото, оплождащото, което създава света, видимия и невидимия.

Полека-лека, при това с наслада, потъвах в мастилото; големи сенки се тълпяха около ямата на сърцето ми и искаха да пият топла кръв, за да оживеят — Юлиан Отстъпник, Никифор Фока, Константин Палеолог, Прометей. Велики изтерзани души, страдали и любили много през живота си и дръзко опълчили се срещу Бога и Съдбата. Мъчех се да ги измъкна от Небитието, за да прославя пред живите хора страданията и борбата им; страданията и борбата на човека. Да добия и аз смелост. Знам, това, което пиша, няма да бъде никога съвършено като изкуство; защото целта ми е да се помъча да надхвърля границите на изкуството; така се обезобразява същината на красотата, хармонията.

Колкото повече пишех, толкова по-дълбоко осъзнавах: като пишех, аз не се борех за красотата, а за избавлението. Не бях истински писач — да се радвам, че извезвам някоя красива фраза или че натъкмявам някоя звучна рима; аз също бях човек, който страдаше и се бореше, и търсеше избавление. Да се избавя от тъмата вътре в мен и да я превърна в светлина, от страшните прадеди, които ревяха вътре в мен, и да ги превърна в хора. И затова призовавах великите души, които бяха извършили най-високите и най-трудните подвизи, за да видя, че човешката душа може да победи всичко, и да се поокуража. Защото знаех това, виждах го: същата вечна борба, която бе пламнала пред очите ми, когато бях дете, пламваше все тъй непримиримо в мен, пламваше непримиримо и по света, и тази борба беше неизчерпаемото основание на моя живот; и затова само тези двама борци бяха винаги главните герои в цялото ми творчество; и ако пишех, то бе, защото само чрез писането, уви, можех да помогна в борбата. Непримиримо се бореха в мен Крит и Турция, Доброто и Злото, Светлината и Мракът; и целта ми беше, отначало неосъзнато, а после съзнато, с писането си да помогна, колкото мога повече на Крит, на Доброто, на Светлината, да победят. Моята цел, с писането ми, не беше красотата, а избавлението.

Случи се тъй, че се родих в епохата, когато тази борба е толкова напрегната и нуждата от помощ толкова наложителна, че скоро можах да видя — моята лична борба е тъждествена с великата борба на днешния свят; и двамата еднакво се борим за избавление; аз — от тъмните прадеди, той — от стария безчестен свят; и двамата — от тъмата.

Беше избухнала Втората световна война, обезумял беше светът, вече ясно виждах, че всяка епоха си има своя демон, той управлява, не ние, а демонът на нашата епоха е кръвожаден: такъв е винаги демонът, когато един свят се е разкапал и трябва да изчезне. Сякаш някакъв Ум, безчовечен, свръхчовечен, помага на духа да се избави от разкапаните хора и да се издигне, и когато види, че някой свят пречи на това, изпраща кръвожадния демон на разрушението да го срине; да проправи път — винаги кървав, — за да мине духът.

Сега гледах непрекъснато около себе си, чувах как светът рухваше. Всички виждаме, че рухва, най-чистите души понечват да се противопоставят, ала демонът почва да духа връз тях и перушината на крилата им окапва.

Когато войната избухна, бях отново поел из планините на Крит; знаех, че само там можех да намеря на спокойствие не утеха, а гордостта, необходима на човека в трудни мигове, за да не пропадне. „Погледни, ако можеш, страха право в очите и страхът ще се уплаши и ще избяга“ — чух веднъж един стар поборник, седнал на пезула на църквата след неделната литургия, да учи младите на чалъмите на мъжеството. И тъй, взех си тоягата, и една раница на гръб, и потеглих към планините. Беше по времето, когато немците назорваха Норвегия и се мъчеха да я подчинят.

Веднъж по пладне, както си вървях по подножието на Псилоритис, чувам високо над мен някакъв див глас:

— Ей, земляк, чакай! Чакай да те питам нещо.

Вдигнах глава и забелязах, че от един чукар се отдели и се заспуска бързо надолу някакъв човек. Слизаше с широки крачки от скала на скала, камъните се търкаляха изпод краката му, носеше се грохот, сякаш цялата планина се търкаляше заедно с него. Сега вече виждах ясно, че е някакъв грамаден стар овчар. Спрях се и го зачаках. За какво ли съм му дотрябвал? — помислих си аз. — Защо чак такъв плам?

Приближи се, застана на един камък; гърдите му бяха открити, космати, пара се вдигаше от тях.

— Ей, земляк — каза ми той запъхтян, — какво става с Норвегия?

Беше чул, че една страна е застрашена от поробване, макар че много-много не знаеше какво е Норвегия, къде се намира, какви хора живеят там някъде си; едно нещо само беше разбрал добре — че свободата е застрашена.

— По-добре е, дядо — отвърнах му аз, — не се кахъри; по-добре е.

— Слава Богу — изръмжа старият чобанин и се прекръсти.

— Искаш ли една цигара? — попитах го аз.

— А бре, какво да я правя цигарата? Нищо не искам; Норвегия да е добре, това ми стига!

Изрече това, вдигна гегата си и пое отново по нагорнището, да отиде при стадото си.

Наистина, свещен е въздухът на Гърция — казах си аз, — тук навярно се е родила свободата. Не знам дали някой друг селянин или овчар по света би могъл да изживее с такава тревога и такава безкористност като този овчар страданията на далечната непозната страна, която се биеше за свободата си. Борбата на Норвегия беше станала и борба на този гръцки овчар; защото чувстваше свободата като своя дъщеря.

С такава позиция за дълга пишех в покоя на бащината си къща, в стремежа си да взема и аз участие във вечната битка. Но понякога оставях хартиите и мастилата и поемах по пътя, който води, сред маслиновите градини и лозята, към Кносос. Когато за първи път възлезе, като пролетта, из земята, това неочаквано чудо и видях за първи път каменните стълбища, колоните, дворовете, стенописите, неизразима радост и скръб ме обзеха за този изчезнал прекрасен свят, за съдбата на всяко човешко постижение — да се задържа само едно мигновение в светлината и да потъва завинаги в хаоса. Докато се възправяше и се извисяваше отново под критското слънце царският дворец и върху полусрутените стени отново оживяваха борбите с бикове и жените с разголени издути гърди, начервени устни и буйни къдрави плитки, някакво Второ пришествие възлизаше пред мен и из пръстта излизаха древни непознати праотци, безмълвни, засмени, обиграни, и прЎмайки с рокли с извезани по тях небесни и морски звезди и пъстри цветя; а по заоблените им ръце се виеха отровните змии на бога.

Но когато днес поех отново по зеления път и стигнах на свещения хълм на Второто пришествие и бродех с часове сред порутените чудеса, най-силно ме развълнува една рисунка; сякаш я виждах за първи път; навярно тази рисунка отговаряше на сегашните тревоги и надежди на душата ми, и затова днес за първи път разбрах нейния скрит смисъл: голямо множество риби плуваха и палуваха в морето, с вирната опашка, щастливи, и неочаквано сред тях една летяща риба беше разперила криле и с един скок беше изхвръкнала от морето, да подиша въздух. Не се побираше тя в робската природа на рибата, да живее цял живот във водата, закопняла бе да надмогне съдбата си, да подиша свободен въздух, да се превърне в птица. Само за един миг, колкото можеше да издържи, но и това стигаше; този миг беше вечността. Това ще рече вечност.

Гледах с голямо вълнение и съчувствие тази летяща риба, сякаш тя беше душата ми и я виждах нарисувана, там на стената на двореца, преди хиляди години. Това е свещената риба на Крит — прошепнах аз, — която полита, за да надмогне принудата и да подиша свобода. Не е ли търсел същото и Христос, ΙΧΘΥΣ^[1] — да надмогне съдбата на човека и да се съедини с Бога, сиреч, с абсолютната свобода? Не търси ли същото и всяка бореща се душа — да разбие границите? Какво щастие — мислех си аз — да се роди на земята, може би първо в Крит, този символ на душата, която се бори и умира за свободата! Летящата риба, това е душата на борещия се и непреклонен човек.

Гледах как летящата риба дръзва смъртния скок извън водата, гледах мъжа, жената, тънкокръсти, радостни, пъргави, как играят с бика на каменната арена, гледах как лъвицата спи спокойно сред лилиите и се мъчех да отгадая скрития им смисъл — откъде толкова мъжество и радост и за какво се молят, и на кого се молят голите възторжени ръце на жената, преплетени с черни змии? Тази неугасима жажда за живот, тази героична, безстрашна усмивка пред опасността и смъртта пробуждаше в мен смъртоносни праотцовски юначества и дългоочаквани срещи със Смъртта. Сякаш бикът и човекът се бяха помирили, Смъртта и душата, и си играеха, час-два, докато траеше светлината на слънцето, голи и двамата, намазани с благоуханно масло и двамата, като атлети. „Тук — размишлявах аз развълнуван, — тук, в страшния миг, в който критянинът застава пред бездната, се крие загадката на Крит; това трябва да открия.“

Критската земя ме беше грабнала, не извръщах назад глава, вдигах очи и гледах с копнеж и ужас един невидим, все още обгърнат в облаци връх. Един богонавестен синайски връх, където, въоръжен със сурови заповеди и мълнии, предугаждах, че обитава моят Бог.

Почувствах, че нова сила издува вените ми; нова отговорност. Сякаш критската земя бе станала по-богата, по-богата бе станала и душата ми; почувствала бе, че е замесена с много прастари смехове и сълзи. Отново разбрах колко интензивно и с каква загадъчна увереност съществува съответствие между земята и душата; по същия начин, навярно, и цветето чувства как през корените му се изкачва и се превръща в ухание и цвят калта.

Виждах как душата ми се разливаше в кръвта ми, като загадъчна критска миниатюра; имаше същата форма, тримачтов кораб, преживяла бе същите векове, същите ужаси и същите радости, плувайки между трите континента, под трите буйни оплождащи ветрове — на свещения Изток, на жарката Африка, на трезвата Европа. И това, за което от години, съзнателно или несъзнателно, копнеех, сега се пробуди в мен още по-повелително — да съгласувам тези три различни копнения и стремежи, да постигна върховния подвиг, сливането, свещената триединна Монада.

Общочовешкият религиозен символ — Светата Троица, се премести на друга плоскост в мен, по-малко символична, превърна се в жарка, повелителна действителност. Пряк върховен дълг. Или това, или нищо! — заклех се в себе си аз в миг на въодушевление; или това, или нищо! Ненапразно, казвах си аз, Крит е застанал между трите велики Дихания; ненапразно душата ми е приела образа и съдбата на Крит. Мой дълг е, това, което Крит през вековете, с хората си, с планините си и с разпенените си околни моря, с цялата си душа и плът, и насън, и наяве, прогласяваше, аз да го превърна в завършено слово; не съм ли негов син? Не съм ли негова пръст? Нали той ми повели, сега, когато видях най-древното му величие, да открия тайния смисъл на борбата му и какво е прогласявал толкова векове и какво се е мъчел, какво свое, критско, послание да отправи към хората?

Поех обратния път към къщи; кога съм минал през маслиновите градини, през лозята, кога съм влязъл в Мегало Кастро и съм стигнал у дома? Не виждах нищо; пред очите ми отчаяно подскачаше летящата риба. Да можех, размишлявах аз, да създам една душа, която да подскача и да разчупва, макар и за миг, човешките предели! Да се изплъзне, макар и за миг, от принудата; да остави зад себе си радости и мъки, и идеи, и богове, и да подиша незамърсен, девствен въздух!

В къщи ме чакаше писмо с траурен плик; със сръбска пощенска марка, разбрах; държах го и ръката ми трепереше. Защо да го отворя? Веднага отгатнах горчивата вест; „умря, умря“ — прошепнах аз, и светът потъмня.

Доста време гледах през прозореца падащата нощ; навярно тази вечер бяха полели саксиите на двора, миришеше на пръст, сред бодливите клони на акацията увисна като росна капка Вечерницата. Хубава беше вечерта, много приятен ми се стори животът, за миг бях забравил печалното писмо, което държах в ръка.

Засрамих се; изведнъж разбрах, че се мъчех, като гледах красотата на света, да забравя смъртта; с рязко движение разкъсах плика, отначало буквите играеха, но полека-лека се укротиха, спряха, можах да го прочета:

„Аз съм селският учител и ви пиша, за да ви съобщя скръбната вест, че Алексис Зорбас, който имаше тук мина за магнезит, почина миналата неделя в шест часа следобед. Преди да издъхне, той ме повика: «Ела тук, даскале — каза ми той, — имам един приятел, еди-кой си, в Гърция; когато умра, пиши му, че съм умрял и че до последния си миг съм бил с целия си, окумуш, и че съм мислел за него. И че каквото и да съм извършил, не се разкайвам за нищо. Да е жив и здрав, да му кажеш, и че е вече време да му дойде акълът… И ако дойде някой поп да ме изповяда и причести, кажи му да се пръждоса оттук и да върви по дяволите!» Правил съм, правил съм, какво ли не съм правил през живота си, и пак малко съм направил; хора като мен трябваше да живеят по хиляда години. Лека нощ!“

Затворих очи и почувствах как по бузите ми потекоха, бавно, горещи сълзи. „Умря, умря, умря… — мълвях аз — Зорбас, никога вече! Умря смехът, секна песента, строши се сандурът, спря танцът върху морския чакъл, изпълни се с пръст ненаситната уста, която все питаше, неизцеримо жадна да знае, никога вече не ще се намери ръка, която да погали по-нежно, по-вещо камъка, морето, хляба, жената…“

Не скръб, гняв ме обзе. „Несправедливо е! Несправедливо е! — виках. — Такива души не трябва да умират. Нима никога вече пръстта, водата, огънят, съдбата, няма да могат да създадат нов Зорбас?“

От няколко месеца не знаех какво прави, но бях спокоен, сякаш мислех, че е безсмъртен; как може, казвах си аз, един такъв шадраван да пресъхне? Как може Смъртта да повали един такъв обигран борец? Нямаше ли, в последния момент, да му хрумне някаква шега, някакъв танц, да й тури една марка, и да й се изплъзне?

Цяла нощ не можах да мигна; занизаха се спомените, почнаха да се надпреварват, един през друг, бързаха; неспокойни, задъхани изскачаха в съзнанието ми, сякаш искаха да съберат от пръстта и от въздуха Зорбас, да не се разпилее. И най-незначителните случки, свързани с него, блестяха в паметта ми ясно, игриви и скъпоценни, като пъстроцветни риби в бистро лятно море. Нищо от него не беше умряло в мен; сякаш всичко, до което се бе докоснал Зорбас, беше станало безсмъртно.

Какво да направя, размишлявах аз цяла нощ, какво да направя, за да прогоня смъртта, неговата смърт?

Отвори се капакът на душата ми, изскачат спомените, блъскат се един друг, бързат и опасват разгневени сърцето ми; отварят и затварят уста, викат да събера от земята, от морето, от въздуха Зорбас и да го възкреся. Не е ли това дългът на сърцето? Нали затова го е създал Бог — да възкресява любимите същества? Възкреси го!

Изглежда, че човешкото сърце е една дълбока, затворена, пълна с кръв яма и когато се отвори, всички жадни и безутешни любими сенки, които непрекъснато се тълпят около нас и затъмняват въздуха, се втурват да пият, за да оживеят. Втурват се да пият от кръвта на сърцето ни, защото знаят, че друго възкресение няма. И днес пред всички тях тича Зорбас, с големите си крачки, и отмества другите сенки, защото знае, че от всички него съм обичал най-много в живота си.

Сутринта бях взел решение; изведнъж се бях успокоил; сякаш възкресението беше вече започнало вътре в мен; сякаш сърцето ми беше някаква Магдалена, която тичаше към гроба, за да възкреси.

Не бях станал още, слънцето влизаше засмяно, пролетно и осветяваше над леглото ми любимия барелеф, който баща ми не знам откъде беше намерил и окачил, когато бях още дете, над главата ми. Не вярвам в съвпадението, вярвам в съдбата: този барелеф разкрива с поразителна простота тайната на моя живот; а може и на живота на Зорбас. Той е копие от древна епитафия: един гол боец, който не е захвърлил и в смъртта си своя шлем, е коленичил с десния крак и с две ръце притиска гърдите си, спокойна усмивка трепти върху затворените му устни. Движението на силното тяло е толкова грациозно, че не можеш да определиш — танц ли е това, или смърт? Или пък и танц, и смърт?

И смърт да е, казах си аз, добил смелост от веселото слънце, което падаше върху боеца и го съживяваше, и смърт да е, ние ще го превърнем в танц, ние, сърце мое, нека му дадем кръвта си, за да оживее; нека сторим всичко, каквото можем, за да поживее още малко този възхитителен лакомник, пияч, работяга, женкар и скитник. Танцьорът, боецът. Най-широката душа, най-крепкото тяло, най-свободният вик, който съм срещнал през живота си…