Никос Казандзакис
Рапорт пред Ел Греко (3)

I. Прадедите

Надвесвам се, поглеждам вътре в себе си и настръхвам: прадедите ми откъм рода на баща ми — кръвожадни корсари по моретата, воеводи на сушата, нямали страх нито от човек, нито от Бога; откъм рода на майка ми — невзрачни, благодушни селяни, превити с надежда по цял ден над земята, засявали и чакали дъжда и слънцето, ожънвали, и привечер сядали на пезула^[1] на къщата си, скръствали ръце и се уповавали на Бога.

Как бих могъл да съчетая тези двама съперничещи си в мен прадеди — огъня и пръстта?

Осъзнавах, че в това се състоеше моят дълг, единственият, да помиря непомиримите, да измъкна от недрата си гъстата праотцовска тъма и да я превърна, доколкото мога, в светлина. Не е ли същият и методът на Бога? Не е ли наш дълг да го прилагаме и ние, като следваме стъпките му? Кратка мълния е нашият живот, но сварваме.

Цялата Вселена, без да го осъзнава, следва този метод, всяко живо същество е работилница, в която, скрит, Бог обработва и преобразява калта. Затова цъфват и връзват дърветата, и се плодят животните, и маймуната успя да надхвърли съдбата си и да се изправи на двата си крака; и сега, за първи път, откакто се е появил светът, човекът е удостоен с честта да влезе в работилницата на Бога и да работи заедно с него; и колкото повече плът превръща в любов, в мъжество и свобода, толкова повече става Син божи.

Тежък, непосилен дълг; през целия си живот съм се борил, боря се и сега, но все още е останала тъма, утайка в сърцето, и борбата все тъй започва отново. Прастари бащини прадеди се сливат, дълбоко сврени в мен, и затова е много трудно в гъстия мрак да различа лицата им. Колкото повече навлизам навътре, като преминавам през горните пластове на душата си — личността, расата, човешкия род, — за да намеря първия страшен Праотец в мен, толкова по-силно ме обзема свещен ужас; отначало лицата ми изглеждат братски, бащински, но след това, колкото по-дълбоко навлизам към корените, един космат, с тежка челюст праотец изскача от недрата ми, гладен, жаден, и ръмжи с кървясали очи. Този праотец е дивият, необработен звяр, който ми бе даден да го превърна в човек; и ако мога, ако сваря, да го издигна по-високо и от човека… Какво страшно нагорнище от маймуната към човека, от човека към Бога!

Една нощ вървях по една висока заснежена планина. С един мой приятел бяхме загубили пътя, и замръкнахме. Над нас — безмълвната, съвсем кръгла луна, безоблачното небе, и от планинската седловина, където се намирахме, чак долу до полето, снегът блестеше бледосинкав. Плътна, тревожна тишина, непоносима; такива навярно са били облените от лунна светлина нощи хиляди векове наред, преди Бог, тъй като и самият той не можел повече да понася такава тишина, да вземе кал и да сътвори хората.

Вървях няколко крачки пред приятеля си; странен шемет обгръщаше мозъка ми, пристъпях, залитах като пиян; струваше ми се, че вървя по луната или по някаква прастара, необитавана страна, преди появата на човека, но много позната; внезапно, при една извивка на планината, различих, много далеч, дълбоко в долината, няколко бледи светлинки, навярно беше някакво селце, което още будуваше. И тогава ми се случи нещо поразително; спомням си го и още настръхвам; спрях, свих юмрук и извиках разярено, като сочех с юмрук селото:

— Ще ви изколя всичките!

С някакъв дрезгав глас, който не беше мой. И щом чух този глас, се изплаших; почнах да треперя с цялото си тяло. Приятелят ми изтича разтревожен, хвана ме под ръка.

— Какво ти стана? — запита ме той. — Кои ще изколиш?

Коленете ми се бяха подкосили; изведнъж почувствах неизразима умора; но щом видях приятеля си, дойдох на себе си.

— Не бях аз — измърморих, — не бях аз; друг беше.

Друг беше. Кой? Никога недрата ми не се бяха разтваряли толкова дълбоко, толкова разобличително; отдавна се догаждах за това, но от онази нощ бях вече сигурен. Вътре в нас — тъма, много стъпки, дрезгави гласове, космати зверове, изгладнели. Нищо ли най-сетне не умира? Нищо ли не може да умре на този свят? Докато сме живи, всички дочовешки нощи и дочовешки луни, и предвечните глад и жажда, и мъка ще живеят и ще гладуват, ще жадуват, ще се мъчат заедно с нас. Ужас ме обзема, когато чувам в недрата си страшното бреме, което нося, да ръмжи. Никога ли няма да се отърва, никога ли няма да се прочистят вътрешностите ми? Много рядко един нежен глас се чува дълбоко от сърцето ми: „Не се бой, ще създам закони, ще сложа ред, аз съм Бог, имай ми доверие.“ Но изведнъж диво ръмжене изскача от недрата ми и нежният глас млъква: „Не се хвали; ще разпердушиня законите ти, ще разваля реда ти, ще те затрия; аз съм хаосът!“

Понякога, разправят, слънцето спирало посред пътя си, за да чуе песента на някоя девойка. Де да беше истина! Да можеше неизбежността да промени пътя си, очарована от някоя душа, която пее долу на земята! Да можехме, с плач, със смях, с песни, да създадем един закон, който да сложи ред в хаоса! Нежният глас в нас да заглушава ръмженето.

Когато съм пийнал или ядосан, или когато докосвам жената, която обичам, или когато се задушавам от неправдата и вдигам бунтовна глава срещу Бога или Дявола, или срещу представителите на Бога или на Дявола тук, на земята, чувам как тези чудовища вътре в мен реват и налитат да строшат капака, да излязат отново на светло, да грабнат наново оръжие. Та нали съм последният им внук, друга надежда освен мен, друго убежище нямат, каквото им е останало още да отмъщават, да се радват или да страдат, само чрез мен могат да го сторят; изчезна ли аз, ще изчезнат и те заедно с мен. Цяла войска от космати чудовища и изтерзани хора ще се отърколят заедно с мен в гроба. И може би затова ме измъчват толкова и бързат; и може би затова младостта ми беше толкова нетърпелива, непокорна и тъжна.

Убивали са и са ги убивали, без да зачитат душата, нито своята, нито на другите; обичали са и са презирали, със същото безгранично пренебрежение, живота и смъртта. Ядели като хали, пиели като волове, не мърсували с жени, когато тръгвали на война. Голи до кръста лете, увити в овчи кожи зиме; миришели, и зиме и лете, като разпасани зверове.

Прадядо ми — още го чувствам съвсем жив в кръвта си, — струва ми се, е най-жив от всички в кръвта ми; бил с бръсната над челото глава, с дълга плитка, сдушил се бил с алжирски корсари и браздял моретата. Били установили свърталищата си в пустите острови на Грабуса, на запад, на края на Крит, и оттам вдигали черните платна и се нахвърляли на минаващите кораби; едни плували към Мека, натоварени с мюсюлмански поклонници; други — към Божи гроб, натоварени с християни, които отивали да станат хаджии. Ревели корсарите, мятали канджите си, скачали със секири на палубата, не правели хатър нито на Христос, нито на Мохамед. Колели старците, заробвали младите, катурвали жените, и отново се свирали, с потънали в кръв и изпълнени с женски дъх мустаци, в Грабуса. Друг път пък връхлитали на богатите бързи платноходи, които се задавали от Изтока, натоварени с подправки. И старците още помнеха, че били чували как веднъж цял Крит се размирисал на канела и индийско орехче; понеже прадядо ми, онзи с плитката, ограбил един кораб, натоварен с подправки, и като не знаел какво да ги прави, ги разпратил по всички села на Крит, на кумовете и кумиците си, армаган.

Когато, преди няколко години, научих за този случай от един столетник критянин, аз се смутих; по време на всичките си пътешествия, а и пред себе си, върху масата, на която пиша, винаги, не знам защо, обичам да има пръчка канела и две индийски орехчета.

Колкото пъти можах, вслушвайки се в тайните гласове в мен, да последвам не ума си, който бързо се задъхва и спира, а кръвта си, стигах със загадъчна увереност до най-далечното ми прадядовско начало. След това, с времето, тази загадъчна увереност се подсили от осезаеми белези на всекидневния живот; отначало мислех, че е случайно, и не обръщах внимание; докато накрая, сливайки гласа на видимия свят с вътрешните си тайнствени гласове, можах да премина първичната тъма под мозъка, да повдигна капака и да видя.

И от мига, в който видях, душата ми започна да закрепва, не се разливаше вече и не се изменяше бързо като вода, и около едно светло ядро сега се сгъстяваше и уплътняваше едно лице, нейното лице. Не вървях вече по изменчиви пътища, кога надясно, кога наляво, за да открия от кои зверове произхождам, сега вървях уверено, защото знаех какво е истинското ми лице и единственият ми дълг: да обработя това лице с колкото е възможно повече търпение, любов и умение. Какво ще рече да го обработя? Да го превърна в пламъка, и ако сваря, преди да дойде Смъртта, да превърна този пламък в светлина, та Смъртта да няма вече какво да вземе от мен. Защото най-голямата ми амбиция е била да не оставя на Смъртта нищо, което да може да ми вземе — само малко кости.

А най-много ми помогна да постигна тази увереност земята, в която пуснаха корени и която откърми бащините ми предци. Родът на баща ми произхожда от едно село на два часа път от Мегало Кастро, наречено Варвари; когато византийският император Никифор Фока си възвърнал през десети век Крит от арабите, запрял в няколко села оцелелите от клането араби и тези села били наречени Варвари. В едно такова село пуснали корени бащините ми прадеди и всички имат арабски душевни белези: горди, упорити, неразговорливи, въздържани в яденето, необщителни; таят с години в себе си злобата или любовта, мълчат, и изведнъж ги обладава дяволът и яростта им избухва. Животът за тях не е най-висшето благо, а страстта. Не са добри, не са сговорчиви, тежка е сянката им, не по вина на другите хора, а по тяхна; някакъв демон вътре в тях ги души, ще се пръснат; стават корсари или се напиват, забиват нож в ръката си, да изтече кръв, та да им олекне; или убиват жената, която обичат, за да не бъдат роби. Или се мъчат, като мен, недораслия им внук, да преобразят тъмното бреме и да го превърнат в дух. Какво ще рече да превърна варварските си прадеди в дух? Това ще рече, да ги подложа на върховно мъченичество и да ги залича.

И още други гласове бележат тайно пътя ми към прадедите; когато видя някоя финикова палма, сърцето ми радостно потръпва, сякаш се завръща в родината си, в безводното, потънало в прах бедуинско село, чиято единствена украса е финиковата палма. И когато веднъж навлязох в пустинята на Арабия, възседнал камила, и се взрях в безбрежния и безнадежден пясък, жълт, розов, тъмносин привечер, който се разстилаше на вълни на вълни пред мен, без следа от човек, обхвана ме опиянение, сърцето ми нададе вик като соколица, която се завръща след години, след хиляди години, в гнездото си.

И още нещо: по едно време живеех в усамотена къщурка колиба, близо до едно гръцко село, съвсем сам, и пасях, както казва един византийски отшелник, ветровете; искам да кажа, пишех стихове. Тази къщурка беше сгушена сред маслинови дървета и борове, и през клоните им се виждаше, ниско долу, съвсем синьо, безбрежно, Егейско море. Само Флорос, един овчар, с руса брадичка, благодушен, целият потънал в мазнина, минаваше с овцете си всяка сутрин и ми донасяше шише мляко, осем варени яйца и хляб, и си отиваше. Гледаше ме приведен над хартията как пиша, поклащаше голямата си глава: „Боже опази, за какво ти е да пишеш толкова писма, началство? Не ти ли омръзва?“ И прихваше да се смее. Един ден мина забързан, ядосан, нямаше кеф и добър ден дори да ми каже.

— Какво ти е бре, Флорос? — извиках му аз.

Махна с ръчището си:

— Зарежи я, началство, цяла нощ не можах да мигна. Ама не чу ли и ти, твоя милост, нямаш ли уши? Не чу ли на отсрещния баир онзи чобанин, да се не види макар! Не натаманил добре хлопките на стадото си и къде ти да заспя! Отивам!

— Къде отиваш бре, Флорос?

— Ами че да му ги натаманя, та да се успокоя!

И тъй, веднъж по обяд станах да взема от долапа солницата, за яйцата, и разсипах малко сол на пода; сърцето ми се сви; проснах се веднага долу и започнах зрънце по зрънце да я събирам… По едно време изведнъж осъзнах какво правя и се изплаших; какво толкова се разтревожих, че се е разсипала малко сол на земята? Каква стойност има? Никаква!

По-късно открих и други следи върху пясъка, по които можех да стигна до прадедите си: огъня и водата.

Когато видя огън да гори без нужда, скачам неспокоен, не мога да гледам как се пропилява; а когато видя чешма да тече, без да пълни някоя стомна, без човек да пие от нея или да полива градина, тичам и я затварям.

Изживявах всички тези странни неща, но не ги свързвах ясно в съзнанието си, за да открия тайнственото им единство; сърцето ми не можеше да понася да се разхищава водата, огънят, солта, потръпвах от радост, когато виждах някоя финикова палма, навлизах в пустинята и не ми се излизаше вече от нея — но умът ми не се впускаше по-нататък, много години така; изглежда обаче, скришом, в тъмната работилница вътре в мен, мисълта действаше, свързваха се тайно всички тези необясними неща, полека-лека, наредени едно до друго, придобиваха някакъв смисъл. И изведнъж, един ден, без да съм го и помислял преди това, както си вървях из един голям град и зяпах, открих! Сол, огън, вода — трите скъпоценни блага на пустинята! Навярно, значи, някакъв праотец вътре в мен, някакъв бедуин, скачаше, когато виждаше солта, огънят, водата да се разпиляват, и се спускаше да ги спаси.

Помня, ръмеше него ден в големия град и едно момиченце се беше подслонило под навеса на една порта и продаваше букетчета мокри теменужки; спрях се и го загледах, но умът ми бродеше, вече облекчен, много радостен, много далеч — из пустинята.

Може всички тези неща да са само въображение и самовнушение, романтичен копнеж по екзотичното и далечното, може всички тези странни неща, които изредих, да не са никак странни и да нямат онзи смисъл, който им придавам; може. Но влиянието на създадената заблуда като две струи близначки тече в жилите ми, гръцката кръв откъм майка ми, и арабската откъм баща ми е положително и плодотворно; дарява ми сили, радост, обогатява ме. А борбата ми да съчетая тези две противоположни стихии придава цел и единство на живота ми. От мига, в който смътната догадка в мен се превърна в увереност, ред настъпи във видимия свят около мен, а вътрешният и външният ми живот, след като откриха двойния си праотцовски корен, се помириха. Така, след много години, скритата неприязън, която изпитвах към баща си, можа да се превърне, след смъртта му, в обич.