Никос Казандзакис
Рапорт пред Ел Греко (10)

VIII. Жития

Първият ми копнеж беше свободата; вторият, който все още тайно ме владее и ме измъчва, е жаждата за святост. Герой и същевременно светец, ето най-възвишеният образец на човека: още от дете бях поставил над себе си, в синия въздух, този образец.

Всяка душа в онези години в Мегало Кастро имаше дълбоки корени в земята, дълбоки корени в небето; затова, когато се научих да сричам, първото нещо, което накарах майка си да ми купи, беше едно житие, „Светото Послание“: „Да видиш Бога — чудо на чудесата! Камен падна от небето…“ и строши се камъкът този и видяха написано вътре в него: „Горко, горко на този, който яде блажно и пие вино в Сряда и Петък!“ Грабвах „Светото Послание“, вдигах го високо като знаме и всяка сряда и всеки петък чуках по вратите на съседите, у кира Пинелопи, у кира Вихтория, у старата Катерина Деливасилена, и се втурвах като обезумял в къщата им; изтичвах право в кухнята, помирисвах какво готвеха и тежко им и горко, ако подушвах миризма на месо или риба; размахвах заплашително „Светото Послание“ и виках: „Горко, горко!“, а тероризираните съседки ме милваха и ме молеха да мълча. А веднъж, когато запитах майка си и научих, че като бебе съм сучел и в сряда, и в петък, пиел съм, значи, мляко през свети дни, избухнах в плач.

Продадох на приятелите си всичките си играчки и си купих евтини брошурки с жития на светци. Всяка привечер сядах на столчето си на двора, сред босилека и щира, и четях на висок глас какви мъченичества бяха изстрадали светците, за да спасят душата си. Съседките се събираха с ръкоделията си и домакинските си работи, едни плетяха чорапи, други чистеха зарзават или мелеха кафе, и слушаха. И полека-лека из двора се разнасяха ридания, заради мъченията и страданията на светците. Канарчето, окачено под акацията, слушаше четенето и риданията, изпъваше опиянено шия и запяваше. С уханията си и с надвисналата отгоре лозница, малката градинка, такава една затворена, топла и дъхтяща, приличаше, сред риданията на жените, на Епитафиос^[1]. Минувачите се поспираха и казваха: „Някой е умрял!“ — и тръгваха да отнесат лошата вест на баща ми; а той поклащаше глава: „Няма нищо — казваше, — синът ми иска да наставлява в Бога^[2] съседките.“

В детското ми въображение се разстилаха далечни морета, кораби тръгваха тайно, манастири проблясваха сред скалите, лъвове носеха вода на отшелниците, главата ми преливаше от палми и камили, проститутки се мъчеха да влязат в църква, огнени колесници възлизаха в небесата, весело кънтяха пустините от налъмчета и женски смях, Изкушението, предрешено като благодушен свети Василий, пристигаше и донасяше дарове на отшелниците — яденета, злато, жени; но те бяха впили взор само в Бога, и Изкушението се пръждосваше.

Да бъдеш твърд, търпелив, да пренебрегваш щастието, да не се боиш от смъртта, да търсиш отвъд този свят висшето благо, ето какъв зов се надигаше непоколебимо от тези евтини брошурки и поучаваше детското ми сърце; и същевременно жадувах за тайни бягства, за далечни пътешествия, за изпълнени със страдания странствания.

Четях жития на светци, слушах приказки, долавяше ухото ми разни разговори, и всичко се преобразяваше, деформираше се вътре в мен, превръщаше се в ярки лъжи, събирах съседчетата или съучениците си и им пробутвах всички тези неща като мои преживелици. Разправях им, че се връщам, ей сегичка на̀, от пустинята и че там имам един лъв, натоварвам го с две стомни и отивам с него на извора и си наливам вода; че завчера, пред нашата врата, съм видял един ангел, който отскубнал едно перо от крилата си и ми го дал; дори държах в ръка перото и им го показвах — завчера бяхме заклали у дома един бял петел и от него бях отскубнал дълго бяло перо — и мислех да направя от ангелското перо писец и да пиша с него…

— Да пишеш ли? Какво да пишеш?

— Жития на светци; житието на дядо ми.

— Светец ли беше дядо ти? Нали ни разправяше, че се биел с турците!

— Е, все същото е — отвръщах аз и подострях с ножчето си перото, за да си направя писец.

Веднъж четохме в училище, в читанката ни, как едно дете паднало в кладенец и се озовало в някакъв богат град, със златни църкви, с цъфнали градини, с дюкяни, пълни със сладкиши, карамели и малки пушки… Разпали се въображението ми, изтичах в къщи, захвърлих чантата си на двора и се вкопчих за ръба на кладенеца, да падна и аз в него, та да отида в богатия град. Майка ми седеше на прозореца към двора и решеше сестричката ми; зърна ме, изпищя и се спусна, сграбчи ме за краката тъкмо когато, надолу с главата, подритвах, за да падна в кладенеца.

Всяка неделя, като отивах на църква, гледах на една икона, ниско долу на иконостаса, как Христос се възнася от гроба, с бяло знаме в ръце, и се издига във въздуха; а стражите бяха паднали по гръб на земята и го гледаха със страх. Много пъти бях слушал за въстанията в Крит и за войни, бяха ми разправяли, че бащата на баща ми бил голям воевода, и полека-лека, колкото повече гледах Христос, толкова повече се убеждавах, че това е дядо ми. И тогава събирах приятелите си пред иконата: „Ето го дядо ми! — казвах им аз. — Носи знамето, отива на война, а тези долу, дето са паднали по гръб, са турците!“

Това, което разправях, не беше нито истина, нито лъжа, прехвърляше ограниченията на логиката и на морала и се възвисяваше в един по-лек, по-чист въздух; ако някой ми кажеше тогава, че разправям лъжи, щях да се разрева от срам. Перото в моите ръце не беше вече петльово перо, беше ми го дал ангелът, не лъжех, а Христос със знамето, непоколебимо вярвах в това, беше дядо ми, а долу, изпадналите в ужас стражи, бяха турците.

Много по-късно, когато почнах да пиша песни и романи, разбрах, че тази преработка се нарича творчество.

Един ден, след като прочетох житието на свети Янис Колибаря, скочих и реших: „Ще отида в Света гора да стана светец!“ И без да се извърна да погледна майка си — така направил и свети Янис Колибаря, — прекрачих прага, излязох на улицата. Поех по най-глухите сокаци, стигнах на пристанището; тичах, боях се да не ме види някой роднина и да ме върне обратно. Приближих се до първия кораб, който се готвеше да отплува; един изпечен от слънцето моряк се беше навел над кнехта и се мъчеше да развърже дебелото корабно въже. Треперех от вълнение, приближих се към него.

— Може ли да ме вземеш със себе си на кораба, капитане?

— Къде искаш да отидеш?

— В Света гора.

— Къде? В Света гора ли? Какво ще правиш?

— Искам да стана светец!

Капитанът прихна да се смее; запляска с ръце, сякаш пъдеше кокошка.

— В къщи! В къщи! — извика той.

Тръгнах си, върнах се посрамен у дома. Сврях се под канапето и не казах никому нищо; днес за първи път разкривам това. Първият ми опит да стана светец пропадна.

Дълги години не ми мина огорчението; може би още не ми е минало. Родил съм се, божем, в петък, на 18 февруари, на Задушница, бабата акушерка ме взела на ръце, изнесла ме на светлина и хубаво ме огледала, сякаш виждала някакви тайнствени белези по мен, вдигнала ме високо и казала:

„Това дете, от мен да го знаете, един ден ще стане владика!“

Когато по-късно научих за предсказанието на акушерката, то така добре пасваше с най-съкровените ми копнежи, че повярвах в него; оттогава сякаш поех някаква голяма отговорност и вече не исках да направя нищо, което не би направил един владика. Много по-късно, когато видях какво правеха владиците, промених възгледите си; за да постигна светостта, за която жадувах, не исках да правя нищо от това, което владиците правеха.