Жан-Мари Гюстав Льо Клезио
Карантината (8)

21 юни?

Все търся leguminosae. Поради сухата почва слабо вероятно е наличието на Atylosia, Desmodium. По-вероятно — Clitoria (лиана „мадам“), Canavalia (саблен грах). Придвижването крайно затруднено поради струпване на късове лава. Почвата и изложението отлични за индигофера. Подножие на вулкана: Indigofera argentea (дива). Уверен, че ще се намери tinctora.

22 юни

Тази сутрин отведоха Джон Меткалф. Около обяд, когато пристигнах в Карантината, тишината бе потискаща. Странно, иначе лагуната беше вълшебно синя, слънцето грееше в безоблачното небе, а ветрецът откъм морето беше галещ като зефир. Още бях от другата страна, бленувах, чувах гласа на Суря, усещах пепелта по лицето си, по ръцете — нежен, чуден прах. Не можех да проумея какво е станало.

Сюзан бе сама в къщата в Карантината. Беше се облегнала на вързопите, които й служеха като възглавници — много бледа. Видях до нея синята й книга със стиховете на Лонгфелоу, разтворена и захлупена. Когато се приближих, ми се усмихна или по-скоро се понамръщи, протегна ми ръка. Ръката й беше студена. Очите й светеха някак младежки. Помислих си, че може би се е оправила, помислих си също, кой знае защо, за лицето на Ананта, за погледа й, когато ми донесе храна.

Сюзан прошепна:

— Джон. Отведоха го тази сутрин.

Докосна лицето ми.

— С какво си се изцапал?

Бавно прокара пръсти по рисунките, после ги изтри с долнището на роклята си.

— Това е пепел.

Като че ли се досети. Разтрепера се от отвращение.

— Пепел, как можеш да направиш такава гадост! А Жак къде ли не те търси.

Очите й блестят от яд, но така е дори по-красива, кръвта е обагрила страните й, между веждите й се е появила отвесна бръчка.

— Отведоха го тази сутрин, беше…

В очите й има сълзи, раздвижва нервно ръцете си.

— Сара се беше вкопчила в него, за да ги спре, Жак чакаше отвън, повлякоха я, тя не искаше…

Опитвах се да разбера:

— Там ли го отведоха?

Сюзан изглеждаше съвсем разстроена.

— Не зная, аз не можах… Жак ми каза да го чакам, веднага щял да се върне. Не знам, мисля… Сара не искаше да го пусне, беше се вкопчила в него, а лицето му… от носа му течеше кръв, тя повтаряше: „Dear John, dear, dear.“ Беше полудяла. Мисля, че е там, с него.

По бузите й се стичаха сълзи, косите й бяха залепнали на широки кичури по челото, по извивките на шията й. Прегърнах я, за да я успокоя.

— Всичко ще се оправи, ще видиш. Сега нещата ще се оправят.

Сюзан не млъкваше:

— Той ще умре там. Всички ни забравиха.

Гласът й бе глух и равен.

Беше толкова уморена, че се отпусна назад, сред багажа. Затвори очи и усетих как студената й ръка се изплъзна от моята като прекалено тежък предмет.

 

 

Изтичах до кейчето. Ладията бе изтеглена на плажа. Мари седеше неподвижно в сянката край лазарета с помътнели от катарактата очи и разсеяно дъвчеше бетел. В тясната стая, където Никола̀ и господин Турноа бяха прекарали последните си дни, видях Джон, легнал на една сламена рогозка. До него съзрях крехката фигура на жена му, седнала с кръстосани крака, по индийски. Звукът от дишането на Джон бе страховит, сърцераздирателен. Той лежеше с отпусната назад глава, като мъртвец. Лицето му беше подпухнало и безизразно, вече бе започнало да се лющи. През подутите клепачи мярнах застинали също като на Никола̀ очи, които блестяха някак мъдро.

В този миг се появи господин Бартоли. Дръпна ме доста грубо назад.

— Брат ви поръча никой да не влиза тук. За жалост вече почти нищо не може да се направи.

Изгледа ме сурово.

— Всъщност вие къде бяхте изчезнали?

— Къде е Жак?

Гласът ми трепереше от сдържан гняв.

— При фара. Жюлиюс Веран се опитва да сигнализира на Мавриций, че се нуждаем от помощ. Сложи помощно огледало на хелиотропа. Но от това няма полза. Според мен Меткалф трябва да бъде прехвърлен на Габриел, за да не се разпространи заразата. Според диагнозата на вашия брат става дума за едра шарка.

Да не се разпространи заразата или новината, заради която англичаните ще продължат срока на карантината? Излязох, залитайки. Вън слънцето е ослепително, а синевата на лагуната сякаш се впива в мен.

Не знам какво може да се направи. Отивам към носа, за да послушам птичата врява. Там мога да чуя вътре в себе си гласа на Сурявати, докато пее Лали луг гайа, песента на крадеца. Вдъхвам сред храстите, от черната, напечена от слънцето земя тръпчивия мирис на тялото й, допирът на камъните ми напомня захабените й като на някоя старица ръце. Сънувал съм тази нощ и сънят продължава през деня, на светло, въпреки парещия пясък под ходилата ми, този сън е по-истински от всичко тук, от страха и от смъртта.

Лягам, свивам се на моето място при скалата. Слънцето е като изгаряща клепачите ми умора. Гледам плътно поникналите бататрани с трепкащи от вятъра розови цветове, докато потъна в забрава.

 

 

Събужда ме шумотевицата около прехвърлянето на Джон Меткалф. Слънцето е слязло ниско на запад и озарява с нереална яснота сцената. Жак вече е в предната част на ладията с тубата течен „Кондис“. Жюлиюс Веран и Бартоли носят Джон върху набързо подготвена носилка от два бастуна и стар чаршаф. Много внимават да не докоснат болния. Дори са вързали пред лицата си кърпи, напоени с оцет. Джон Меткалф тежи в носилката, дрехите му са изцапани, брадата и косата му са посивели от прах. Сара Меткалф е навлязла във водата до кръста, дългата й синя рокля се е издула около нея като кринолин. Държи в ръце куфарчето, в което Джон съхранява образците си и ботаническите принадлежности. Сякаш заминава на разходка, на пикник. Още щом носилката е положена в ладията, Бартоли и Веран влизат във водата на свой ред, улавят Сара и я качват отзад. Тя сяда до лодкаря с гръб към брега, изглежда замаяна, пълна противоположност на отчаяното поведение, което ми описа Сюзан. Ладията е претоварена и не може да вземе Веран и Бартоли, те остават на кейчето, а старият Мари безуспешно натиска пръта, за да се оттласне от пясъчната плитчина. При други обстоятелства всичко би изглеждало дори забавно. Налага се Веран и Бартоли да влязат отново във водата, за да изтикат ладията навътре. Няма как да зърна лицето на Сара Меткалф, тя нито веднъж не се обърна назад. Виждам само мократа й рокля, косите й, прихванати в разбъркан кок, като светло петно, а на ушите и по шията й блещукат излишните й бижута, смешни и жалки в това последно пътуване. Стоя на плажа. Усещам как от треската пулсът ми тупка в гърлото. Въздухът е горещ и неподвижен, трудно ми е да дишам. Може би и аз съм засегнат от болестта.

Когато лодката най-сетне се отделя от брега, Жак се обръща и ме поглежда. Повдига ръка, после сяда отново. Какво ли иска да каже? Може би същото като Сурявати, която гонеше любопитните дечурлига: „Ута! Йайее!“ Ладията бавно се плъзва по лагуната към Габриел. Сега вече ми се струва, че никога няма да се измъкнем оттук.

 

 

Не мога да чакам, докато в небето се издигне черен дим, означаващ, че някой е умрял на Габриел. Дори не ми се взира от билото на вулкана в синкавите очертания на Мавриций под надвисналите на хоризонта облаци. Ако английската мауна се зададе сега, дори не бих отишъл да я посрещам. Вече ми е все едно. По-добре да умра някъде на острова, под пресъхналия кратер, под главозамайващия хоровод на фаетоните. По-добре да се оставя течението на пролива да ме отнесе в открито море и да изчезна там.

Вече не мога да се върна от другата страна, в Палисейд. Струва ми се, че нося смърт. Пепелните рисунки, които Сурявати начерта по лицето ми, се изтриха, вече съм само дрипав корабокрушенец с корем, издут от гадната вода, пълна с ларви на комари. От черната резервоарна вода ме хваща дизентерия, гади ми се, като преглъщам. Мога само да гледам черните скали и водата в лагуната, няколко акра повърхност, царството на стоножките и мравките.

Жак е дошъл да ме търси. Открива ме на склона на вулкана, над гробището. Изглежда уморен. Сяда на скалите до мен, не ме поглежда. Дрехите му са станали на парцали. Нахлузил е обувките си на бос крак. Лицето му е измършавяло, почерняло от слънцето, носът му се бели, отлично поддържаната му някога брада е настръхнала, личат бели косми. Брат ми е, а имам чувството, че едва ли някой може да ми бъде по-чужд. Дали той се е променил, или аз, или с пребиваването си тук сме изгубили излишното в себе си, което ни е приравнявало? Най-сетне се обръща към мен, виждам разделеното му от счупеното стъкло око.

Аз проговарям пръв:

— Няма ли да дойдат?

Жак свива рамене:

— За какво? Вече нищо не може да се направи.

Драска кръгчета по черния пясък с върха на обувката си. Той също си мисли за болните, за индийките, които са при Меткалф, от другата страна на лагуната. Жак казва:

— Аз не съм лекар, а метач, гробар. Поливам с дезинфекционното. Паля дрехи.

— Ами те?

— Може и да се отърват. Мари ги налага с компреси. На Габриел има едно растение, бевилаква, твърди, че било добро за рани.

Позахилва се.

— Бевилаква! Името на капитана, който ни замъкна до Занзибар заради срещичката си и ни натресе епидемията от едра шарка, е Боало. Трябва да има таен закон…

Не проумявам напълно какво казва. Всичко се руши, срива се. Медина, къщата в Анна, земният рай вече не съществуват. Жак е нервен. От два дни няма тютюн. Помоли Мари да поговори с контрабандистите, но те доставят само бетел и ганджа. Говори някак разпалено.

— Разбрах на какво се дължи, стана ми ясно, не е случайно. Патриарсите, хитреците от Синархията, са наредили всичко, те са решили така. Сезонът не е започнал, не им трябват орачи. Веран им прати съобщения, поиска да ни прехвърлят в Гран-Бе, там си има карантина, болница, лекарства. Никакъв отговор. Те са прехванали съобщенията. Александър, Патриарха. Не желае ние да се появим и да му търсим сметка. За него вече не съществуваме.

Бях още малък, през ваканциите ходех при баща ми, на Монпарнас. Нямах представа за Мавриций и за света, но вече знаех за Патриарсите. Имената им бяха запечатани в съзнанието ми като литания — Лами, Франшвил, Монткалм, Кервоал, Керобестен, Керверн, Пиеркост, Дьо Сен-Ботро, Льогри дьо Ноаял, те бяха вътре в мен, царуваха над въображаеми владения с добре познати странни названия, които Жак ме караше да повтарям и които нямаше с кого да споделя: Медина, Мон Дезер, Риш-ан-о, Бел-Омбр, Бо-Сонж, Кан-дьо-Маск, Мапу, Морел, Тамарен, Йемен, Албион, Савана, Рама-О-Бльо, Тру-д’о-дус… Припомням си ги, слизайки с Жак през гъсталаците към гробището.

Чувствувам, че сърцето ми бие прекалено силно, очите ми са пълни със сълзи. Жак тълкува това погрешно, обгръща с ръка раменете ми, както някога, когато идваше да ме вземе от пансиона. Казва:

— Забрави какво ти наговорих, бях се отчаял. Сега съм много по-добре. След няколко дни ще се прехвърлим там, ще видиш, ще бъде точно както си го представяш.

Изпитвам не тъга или отчаяние, а гняв, ярост. Бих искал да отмъстя жестоко на тези, които ни подложиха на изгнание. Бих желал да се върна, без да разберат, под друго име, с друго лице, да сломя гордостта им; да съборя домовете им, да поразя честта им като Едмон Дантес.

— Ами те? Те ще видят ли това?

Не зная какво друго да кажа, соча склона на вулкана, филаосовата гора, простираща се между нас и Палисейд, водата в лагуната, подобна на тюркоазено огледало. Повтарям със странен, дрезгав глас:

— Ами те? Какво ще правят те?

Жак не отговаря. Зная, че мисли същото, че и той изпитва срам, гняв. Ала е загрижен най-вече за жена си, заради нея би забравил целия свят. И сякаш прочел мислите ми, казва:

— Много се безпокоя за Сюзан. Никак не е добре.

Седнали сме на гробове. Пред нас морето напада вулкана, бъхти черните скали. Хоризонтът е чист, брегът на Мавриций изглежда съвсем близък със самотния Стрелкови ъгъл и поръбения от вълни нос Нещастни. Морето е тъмносиньо, няма кораби. Днес едва ли някой ще дойде за нас.

— Ще ни се свърши хининът — казва Жак.

Гласът му звучи равно, като че ли излага условието на задача.

— Има епидемия от треска със съпътствуващи кръвоизливи, в Палисейд вече е отнесла десетина души. Може би се задава епидемия като онази между 1865 и 1868 година, когато са умрели петдесет хиляди. Затова Патриарсите не искат да ни пуснат. А сега и тия нови случаи на едра шарка, които повалят дори ваксинирани хора. Знаят те какво става, имат си информация.

Не споменава името, но подозира, че Веран-Неверан изпраща съобщения на Мавриций с хелиотропа си. Май всички сме малко или повече полудели.

Жак говори сам, колебае се. Сякаш се мъчи да убеди себе си. После се запътваме заедно към сградите на Карантината.

Отдавна не сме си говорили, постепенно сме се отчуждили един от друг, като че ли обжарените камъни на Габриел са ни оголили. Аз вече не съм част от неговия свят, а принадлежа на света на Суря, на Палисейд.

Онзи въпросителен поглед на Сюзан, когато влязох в бараката след нощта при огнището, изрисуваното ми с пепел лице и мръсните дрехи. Укоряващ поглед, сякаш съм я предал.

Дължеше се на кръвта ми, смесената кръв на моята майка. Омразната на чичо Александър кръв, която го плашеше, заради която ни бе прокудил от Анна и ни бе запокитил в морето.

Внезапно изпитвам желание да узная. Просто ме човърка, до болка, сякаш ме прерязва нещо в далака. Спирам се, препречвам пътя на Жак. Вероятно изглеждам разстроен, Жак ме пита:

— Какво има? Какво искаш?

Струва ми се изплашен.

— Искам да знам. Ти сигурно знаеш.

— Какво да знам?

— Откъде е, къде е била родена, расата, цвета й — добре ли ги помниш?

Не е нужно да говоря повече. Мама е умряла, преда да навърша една година. Той е бил почти деветгодишен.

— Същинско дете си!

Поклаща глава, подминава ме и отново поема по брега. Всъщност сега вече зная, че той се страхува от спомените си. Никога не е искал да говори за тях. Този път обаче твърдо съм решил да не го пускам да се измъкне. Прекалено много неща се случиха.

— Вече не съм дете. Трябва да ми отговориш.

Хванал съм го за ревера. И той е заприличал на скитник.

— Слушай, майка ни беше евразийка, всички казваха така. Родила се е в Индия, била е осиновена от англичанин на име Уилям, а когато е умрял, за нея се е грижил брат му, майор Уилям. Кълна ти се, че не знам нищо повече, дори майорът не искаше да обсъжда въпроса.

— А името й? Фамилното й име, не си ли разбрал истинското й име?

— Той не искаше да говори за това. Твърдеше, че всичко била забравила. Родителите й загинали по време на голямото въстание и родът Уилям й дал своето име. После майорът я изпратил в Европа, трябвало да се изучи за възпитателка, а на кораба срещнала татко. Само това знам.

Отново тръгва. Неприятно му е.

— Ела, Сюзан има нужда от нас.

Може и да знае нещо, което не иска да каже. Или е забравил. Трябва да се дръпне някакъв конец, за да се разплете затаеното. Жак крачи бързо. Лицето му е вглъбено, сериозно. Когато навремето баща ми се разболя, той бе баща за мен. Треперех пред него. Следеше бележките ми в училище, препитваше ме. Толкова е крехък, прилича на баща ми — не такъв, какъвто го видях накрая, съсухрен старец, дремещ във високото кресло, а какъвто е на снимките, когато се е оженил, денди с остро лице, с гъста черна коса и романтична брада.

На бюрото на чичо Уилям имаше и снимка на мама, правена в парижко фотостудио, с подпис на фотографа. Млада жена в рокля от черно кадифе, закопчана догоре, с черни коси, вдигнати на кок, толкова тежки, че се спускаха като крила от двете страни на лицето й. Фотографът се бе опитал да смекчи екзотичния й вид, но не бе успял да изтрие изражението на очите й под тежките извивки на веждите, живеца, искрящ в зениците й.

Бих дал всичко, за да имам тази снимка. Когато майорът се върна в Англия след смъртта на баща ми, я отнесе и повече не я видях. Изпитвам потребност да говоря за нея, настигам Жак и тръгвам редом с него.

— Помниш ли какво ми каза? Странно, че никога не са се снимали заедно.

— Да, сватбената им снимка трябвало да я направи приятел, Кордие, според татко щяло да бъде по-добре, той имал немски апарат. Обаче когато проявил плаката, се оказала осветена.

Навремето, като разказваше този случай, Жак избухваше в смях, но тук, по криволичещия между гробовете път към Карантината, историята за неуспешната снимка прозвуча по-скоро злокобно.

Жак продължава да приказва, докато върви. Вятърът отнася думите му, гласът му е приглушен. Говори за нея така, както никога не е говорил. Не му се нравеше сантименталността, не желаеше да звучи възвишено. Наричаше я „Амалия“.

— Амалия не беше много едра. По-късно нямаше чак такава коса, разправяше, че й окапала, като прекарала тифусна треска след раждането ми, когато татко решил да се настанят в Анна. Но й беше все така черна и блестяща. Имаше бенка на бузата, до устата. „Мушица“, както казваше татко. Много обичаше да се смее с прислужниците, научи креолски извънредно бързо. На татко не му беше особено приятно, казваше, че така не бива, обаче тя не можеше да се сдържи. Хората в Анна много я обичаха. Когато се наложи да заминем, беше по Коледа, всички дойдоха до пристанището и плачеха. Помня как старата Йая я прегръща толкова дълго, че не можеха да ги разделят. Ти беше в кошчето си и нищо не разбираше.

Гласът му пресеква, той млъква. Спуска се с широки крачки към черните сгради на Карантината.

Гледам как се е забързал и сърцето ми се свива, защото нищо не е останало от грамадния, силен мъж, от когото се възхищавах, когато бях дванадесетгодишен, от мъжа, който бе решил да замести баща ми.

Тогава той бе способен да говори за Медина и за къщата в Анна с гневен глас, казваше, че ще се върне и ще потърси сметка на чичо Аршамбо, че ще го притисне да върне заграбеното. Или пък показваше престорено пренебрежение, щял просто ей тъй да изкупи Анна, да метне златните монети и после да си отиде. Харесвах го, когато разправяше такива работи, блясъкът в очите и невъздържаните му приказки бяха за мен опора през дългите месеци, прекарани без отпуск в пансиона, в Рюей-Малмезон. После той замина за Лондон да завърши медицина и престана да ми говори за тези неща. Сякаш ги бе забравил.

Ала аз все още носех огъня в себе си. Не исках да угасне. Черните стени на сградите в Карантината, блясъкът на слънцето и морето, този затвор, обкръжен от смъртта — всичко разпалва в мен искрата на отмъщението, моето сърце е като базалта на този остров.