Жан-Мари Гюстав Льо Клезио
Карантината (12)

24 юни

Научих датата покрай рождения ден на Сюзан. Беше днес. Тя самата го бе забравила. Жак обаче решил да има празник. Подготвил всичко тайно, отишъл рано край Палисейд и се споразумял с един орач, от когото купил хубава папая и няколко кокоши яйца.

Жюлиюс Веран леко го подкачи:

— Яйца! Вече бях забравил как изглеждат!

Тъй като не ми хрумваше какво да й подаря, донесох й парче корал, което отчупих от дъното на лагуната, увито в платанилово листо, свежо и влажно като парфюмирана кърпичка. Суря ми показа как да разгръщам листото от сърцевината на растението, без да го повредя, за да го използувам като превръзка.

Сюзан лежеше с широко отворени очи в тъмната стая. От снощи отново я втриса. Лицето й е зачервено, ръцете и краката й са вдървени. Когато видя подаръците, очите й светнаха.

— Благодаря, много благодаря.

Порадва се на кокошите яйца и на папаята, разгледа корала — разкошно, отровно лилав. Промълви:

— Много красиво цвете.

— Да, но не бива да го докосваш, ще те изгори.

Поставих корала на един плосък камък. Утринната светлина го озаряваше със синкави оттенъци, сякаш бе напоен с водата от лагуната.

След възторзите около рождения ден Жак отново доби угрижен вид. Сюзан трепереше, беше притеснена. Поиска да стане. Каза:

— Жадна съм, ужасно съм жадна.

Жак й подаде канчето, а тя се дръпна отвратено:

— Не, само не тази гадна вода от резервоара.

Казах:

— Ще ти донеса прясна вода. Знам къде е изворът.

Жак пожела да дойде с мен. Заявих предизвикателно:

— Сигурен ли си? От другата страна на вулкана е.

Той се поколеба.

Усетих как ме обзема гняв.

— Да не би да я зарежеш така, само за да им доставиш удоволствие?

Трескаво затърсих съдове, кофи. Жак се реши:

— Добре, идвам с теб.

Бързо поехме през шубраците към гробището. После изкачихме северния склон на кратера. На Жак му бе трудно да ме следва заради кофите. Чувах астматичното му дишане отзад. Но не го жалех. Слънцето пламтеше, ръбът на вулкана се издигаше като стена пред нас. Наоколо бе тихо, само вятърът профучаваше между късовете лава. Имах чувството, че познавам всяка скала, всяка пукнатина, всеки бодлив храст. Сякаш години наред непрестанно бях бродил из тия места.

Промъквахме се безшумно между камънаците. Помислих си неволно — като крадци, като че ли се канехме да се сдобием със запретена вода от Палисейд.

От кого се криехме? От автократа Веран и от неговия съратник, затаени в развалините на фара, въоръжени с далекогледа, с армейския револвер и с нескопосния хелиотроп? Или от сердаря и аркота, които крачат по плажа с тояги в ръка, окачили свирките на шиите си като амулети? След няколко дни, прекарани в Карантината, бяхме направо полудели, копнеехме за малко прясна вода, за малко ориз, наблюдавахме крадешком дали някой няма да прояви смъртоносните симптоми, петна и синини по бузите, кървене на устните, трескав блясък в очите. Нормални си оставаха единствено париите около дома на Сурявати, слугите на кладите, облечени в черни дрипи, които бродят в нощта като привидения и не са част от никой свят.

— Погледни.

Показах на Жак потайно бликащата изпод базалта вода, прикрита от маргозовите растения, от лиани и хибискуси. Едър татул с розови камбанки е поникнал над долчинката и сянката му се просмуква във водата. Мястото е толкова красиво, че се спряхме за миг, не посмяхме да се приближим. В дъното на долчинката — тя представлява всъщност пукнатина в застиналата лава по вулкана — не се вижда морето, нито градът Палисейд, а само тъмносиньото небе. За миг ми се струва, че съм в Анна, в тъмния дол, за който Жак разказваше как децата се къпели там сутрин в студената вода.

Навярно Жак също си мисли за Анна. Коленичил е до извора, свалил е очилата си, дълго разтрива с мокри длани лицето си, приглажда косата си. После пием едновременно, наведени над водата като животни. Сладка, студена вода, която просто гали глътката.

Когато кофите ни се напълниха, се върнахме нагоре по долчинката към Карантината. В този миг забелязах фигурата на Сурявати в сянката на кадифениците надолу по потока. Стоеше неподвижно, а голямата червена кърпа скриваше лицето й. Чакаше, сякаш искаше да ме пита нещо. Оставих кофите с водата и се канех да изтичам към нея, ала Жак ме задържа. Извика:

— Леон!

Гласът му звучеше ядно, тревожно и това ме спря. После добави:

— Леон! Сюзан ни чака, да побързаме!

В следващия миг Суря бе изчезнала.

С Жак никога не сме разговаряли за Сурявати, но ми е ясно, че той я познава. Навярно му е известно и че е дъщеря на Ананта, загадъчната жена, която властвува от другата страна на острова над селцето на париите. Един ден Сюзан шеговито спомена за „твоята танцьорка“. Така я нарича, но на мен ми харесва. Смятам, че подхожда на Суря, звучи леко, хубаво — като нея. Старият Мари трябва да е разказал за нея, за майка й, за къщите на париите, при които нощувам.

От какво, от кого се страхуват? Жак бърза през храстите, несръчно се спъва в камъчетата, разлива половината вода. Когато стигам до залива с гробището, го откривам седнал сред гробовете, а кофите са от двете страни. Изглежда изтощен. Със зле подстриганата си брада, с прекалено дългите, залепнали за врата му коси, със скъсаната си риза и сивите от праха обувки прилича на Робинзон на неговия остров.

— Да не ти е зле?

— Не, не, добре съм. Малко да си почина.

Припомням си първата му криза през зимата на осемдесет и първа година в Париж, когато баща ни се разболя и отидохме да живеем при чичо Уилям. Жак се задушаваше, свистящото му дишане ме събуди през нощта. Старата Мари, прислужницата на чичо, го зави в одеяло, накара го да вдъхва нейните магьоснически лекове, вонлив александрийски лист, босилек, донесени все от Мавриций, разтри му гърба. Той беше съвсем блед, с отворена уста, като риба на сухо. Помня, че здравата се бях изплашил, по-късно Жак сам разправяше, че го досмешало, понеже съм повтарял: „Не искам да умире, не искам да умире.“

Седнах до него на един гроб. Пред нас бе тъмносиньото море, вълните се блъскаха безшумно в ивицата водорасли в дъното на залива. Силна, опияняваща миризма.

— Трябва да дойдеш с мен до Палисейд. Те се нуждаят от теб. Ти си единственият лекар, там има много болни, нямат лекарства, нищо нямат.

Той не отговори веднага. Избърса машинално очилата си с мръсна носна кърпа, без дори да пази стъклото, което бунтовниците му счупиха оня ден.

— Да, май би трябвало да отида.

Стана, вдигна пак кофите и пое към Карантината.

 

 

Щом видя водата, Сюзан коленичи, потопи ръце в кофата и старателно изми лицето си, изми се зад ушите, разтърка деколтето и подмишниците си. Беше бледа, отслабнала. Жак й разказа:

— От извор е. Индийците имат извор, откъм Палисейд. Трябва да дойдеш дотам, като се пооправиш, Леон ще ти го покаже.

— Къде? Далеч ли е? Искам да отида веднага.

Трепереше. Жак я накара да легне отново. Държеше се много нежно. Говореше й, сякаш е дете:

— Не веднага, мила. Много е далеч и слънцето пече прекалено силно.

— Моля те. Такава нужда изпитвам, не можеш да си представиш. Вътре в мен сякаш гори огън. Уверявам те, ще мога да ходя, заведи ме там.

В очите й имаше сълзи. Не можех да понеса жалния й глас, сълзите. Гледах в друга посока, към вратата.

— Ако искаш, ще ти донеса още една кофа.

Тя се разрида.

— Не, не искам. Искам да отида там и да видя извора. Ако не отида, ще умра.

Вкопчи се в Жак, в дрехите му, сякаш за да не залитне назад. Той й даде да пие хинин, наложи челото й с мокър компрес. Тя трепереше. После се отпусна на постелката си и затвори очи. Жак седна до нея с мокрия компрес в ръка. Изглеждаше много уморен.

— Кога ще дойдат да ни вземат?

Чух го как промълви въпроса и същевременно си отговори: „Никога!“. Гласът му бе глух, не гневен. Направи ми знак да мълча. Сюзан бе заспала. Той бе добавил лауданум към хининовия прах, за да успокои напрежението, съпътствуващо повишаването на температурата.

Излязох безшумно. Вън слънцето озаряваше черните фасади на Карантината срещу островчето Габриел и сградите приличаха на старинни наблюдателници.

 

 

Слънцето слезе надолу и постепенно облаци затулиха небето. Аз съм отпред на ладията, която прекосява набъбналата от прилива, лагуна. Жак и Жюлиюс Веран са на пейките, а старият Мари бавно натиска лодкарския прът. Разяденото му от едрата шарка лице е безизразно, белезникавите му очи са извърнати към небето като очи на слепец. Дъвче безкрайно бетела, венците му са кървавочервени. Той като че ли никога не яде и не пие. Може би преживява само от арахисови ядки, увити в тъмнозелените си листа — едничкото съкровище, скрито в охлузеното куфарче, което мъкне навсякъде със себе си и така добива забавния вид на корабокруширал търговски пътник. Според Жюлиюс Веран той бил в дъното на нелегално прехвърляне на стоки през Габриел — бетел, ганджа и ракия, които рибарите от Мавриций му доставят нощем и които препродава на дребно.

Изправен на кърмата на ладията, стъпил с единия крак на ръба й, старият лодкар изтласква с продължително усилие пръта, от което носът се устремява напред и малко странично съвсем близо до коралите. Не съм се връщал на островчето от деня, в който открих останките от огнището, където са били изгорени Никола̀ и господин Турноа. Когато помолих Жак да ми разреши да го придружа, отначало Жюлиюс Веран бе против, твърдеше, че до Габриел трябвало да имат достъп само неизлечимо болните и онези, които се грижат за тях. Жак сви рамене и ми каза да ги последвам. Подчерта:

— Не бива да влизаш в лагера, прекалено опасно е.

Лодката бавно се плъзга по сиво-синята прозирна вода. Навел съм се отпред и гледам как коралите отминават като облаци. Всичко трае някак дълго, дълго, като че ли променяме целия свят.

Просто не мога да позная островчето. Всъщност нищо не се е променило, и все пак има нещо различно, което не съумявам да определя. Може да е заради разчистената от кулитата пътека към резервоарите. Когато забелязваме колибите, ни пресреща един индиец. Той е от хората, които по-рано бърках с аркотите на Шаик Хюсеин — мъж с неопределима възраст, слаб, единственото му облекло е набедреникът, с който се е препасал. Кожата му е черна, главата му е обръсната, на челото му има широко петно, изрисувано с тъмножълта боя. Едничкото по-модерно нещо са кръглите очила със стоманени рамки, от които погледът му придобива особена острота, като поглед на стара птица. Това е Рамасвами.

Отначало Жак се обръща към него на креолски:

— Как о иш?

Старецът отговаря на безупречен английски. Жак и Веран се приближават до лагера. На север от колибата, в сянката на дръвчетата и скалите, е издигнато подобие на брезентова палатка, нещо като навес. Рамасвами обяснява, че денем ставало страшно горещо и болните местели постелките си в сянката на тази палатка, за да могат да подишат малко въздух.

Въпреки забраната минавам покрай пазача и влизам под навеса. На пазача му е все едно. Тъкмо подгрява вода в черен котел, наместен върху три камъка. Под палатката са проснати десетина тела — мъже и жени. Някои са се подпрели на лакът и са вперили очи напред. Други са се увили плътно в изпоцапани чаршафи като в мъртвешки савани. Виждам подути лица, почернели устни, подкожни кръвоизливи. Гадна миризма, която вятърът разнася на пристъпи, миризма на смърт.

Всичките са индийци. Когато влизам в обиталището, в сянката на навеса, няколко секунди не виждам нищо. После чувам забавеното дишане на Джон. Разпознавам го, тъй като звукът е същият, който слушах нощем в Карантината, преди той да си отиде. Отправям се към вътрешността на колибата, но внезапно зад мен се разнася гадният глас на Веран-Неверан. Той извиква:

— Стойте! Не ходете по-нататък!

Аз продължавам. В полумрака и задухата чаршафите са като призрачни петна.

Двамата са тук, един до друг. Джон Меткалф лежи на земята, лицето му е като маска, очите му блестят странно, някак безумно. Натежалата му глава е отпусната назад, той бавно поема въздух през подутите си устни и дъхът му отеква, сякаш нещо в него се къса. Кожата по челото, по гърдите, по ръцете му е обелена, на парцали. До стената зад Джон съзирам Сара. И нейното лице е застинало, полуотворените й очи са неподвижни. Не мърда. За миг ми се струва, че е мъртва. После виждам, че гърдите й се повдигат, сякаш въздъхва. Не е болна. Просто е някъде другаде.

Отстъпвам бавно. Вие ми се свят, имам чувството, че ще падна. Жак ме подхваща, повлича ме навън. Помага ми да седна на един камък. Гърбът ми е облегнат на една от подпорите на палатката.

— Те ще умрат… Ще умрат…

Друго не успявам да изрека. Жюлиюс Веран се е приближил. Виждам пред себе си прашните му ботуши. Мразя го, сякаш е виновен за това, което става с Джон и със Сара. Сякаш бедата се дължи на него.

Жак не казва нищо. Повежда ме към светлия плаж, в който е опрян носът на ладията. Старият Мари излиза изпод филаосите, за да ме прекара оттатък. Изпитвам дълбоко отвращение, гади ми се, че нямах смелост да приема реалността. Лодката се движи по яркосинята лагуна под неприязнено кръжащите фаетони.

 

 

Черните постройки на Карантината ми се сториха още по-пусти и враждебни. Слънцето е нагряло базалтовите стени, околните храсти, вакоата, алоето са изсъхнали. Нито едно успокоително познато растение, никакви цветя или ароматни дръвчета. Само тлъстите листа на бататраните, които като някакви зверове затискат и задушават всичко.

Вървях към къщите и си мислех за селцето на кулитата, за колибите в квартала на париите, за другата страна на носа с чистите пътища, с градините, в които растат картофи, босилек, тръстики, пъпешчета, тиквички, с маслените палми и кокосовите плантации над селището. Струваше ми се, че там е моят край, а не това диво и запуснато място, напомнящо бивак на обречени корабокрушенци.

В тъмната барака Сюзан бе извърнала очаквателно лице към идещата от вратата светлина. Изгледа ме, сякаш не ме познаваше. Изрече със странен, пресипнал глас:

— Тук ли са? Дойдоха ли?

Като че ли и на нея не й бе ясно за кого говори. Повтори раздразнено:

— Отговори ми, де! Дойдоха ли за нас? Жак ми каза, че…

Млъкна. Гласът й гъгнеше, сетих се за лауданума на прах. Тя започна да изговаря друго изречение:

— Индийците не са ни слуги, нито роби.

Не разбирах какво искаше да каже.

И тя е като Жак, като Бартоли и Веран, чака единствено да се върне корабът, все за това мисли, друго няма значение за нея — да се спаси, да избяга. Издава го блясъкът в очите й — трескав, налудничав.

Продължавах да не й отговарям, а тя се надигна, две жили изпъкваха на отслабналата й шия, в очите й светеше особена омраза, на каквато не вярвах, че е способна. Сякаш аз се бях изпречил между нея и онези, които трябваше да дойдат да я вземат.

— Не разбираш, не можеш… на теб ти е все едно, не знаеш какво е за Жак да бъде затворен тук и да не може да стори нищо за хората, които се мъчат около него. Мислиш само за онова момиче, индийката, предаде ни заради нея, предаваш Жак. Тя ни мрази, иска да умрем!

Избухва в сълзи. Може би я е срам от казаното. Извръща се към стената и пред погледа ми са само сплъстените й, изпоцапани от треската коси. Чувам измъченото й дишане. Не ми хрумна как да постъпя. Излязох полекичка, заднишком. Силуетът на Сюзан постепенно потъваше в мрака, като бледо петно до черната стена.

Слънцето гореше над стърчащите вакоа, над скалите, над морето. В далечината сред водата се издигаха допотопните форми на островите — Кръглия, Змийския, Габриел. Гнетеше ме чувство на самота и отчаяние, не можех повече да остана сред сградите на Карантината. Не исках вече да мисля за Джон и Сара Меткалф, за омотаните в чаршафи тела под навеса. Не исках повече да срещам помътнелия поглед на Жак през очилата със счупено стъкло, нито пък да виждам неизбежната му туба с течен „Кондис“. Затичах се с все сили по брега към запустялото гробище. Реших да отида до пещерата.

 

 

Харесват ми вечерите в залива Палисейд. Когато свирката на сердаря оповестява края на работния ден и отеква призивът за молитва, небето става наситено жълто. Настъпва краткотрайно пълно спокойствие, почти щастие. Тогава ми се ще да забравя всичко. Толкова бих искал да споделя такъв един миг с Жак и със Сюзан, както някога, когато ходехме на плажа в Хейстингс и гледахме как нощта се спуска над морето. Бих искал да ги откъсна от черните стени на Карантината, от островчето Габриел — Джон и Сара, дори Бартоли и гадния Веран. Защо сами се обричат на затвор? Защо измислиха законите и забраните, които ги отчуждават от този покой? Сега разбирам, че сами сме се заточили тук. Англичаните нямат нищо общо с това. Жестикулирането на Веран на неговия връх, хелиотропът и далекогледът му нищо не са променили, нищо не са преобразили. Ние сме задържани, откъснати на тази скала от нашия собствен страх. Всеки следващ болен ни запокитва все по-назад, издълбава все повече пролива, който ни отделя от Мавриций. Същевременно не мога да забравя стореното от олигарсите, от Синархичния клуб, нали те са измислили този лагер, за да затварят в него имигрантите. Жюлиюс Веран е сега оръдие на чичо Аршамбо, негов представител. Може никога да не заминем, да сме обречени да живеем тук до сетния си ден, разделени от тази неестествена граница, между повтарящото се „Отче наш“ на единия и изсвирванията на другия. Ако ние си заминем, какво биха представлявали Веран и Шаик Хюсеин? Нищо и половина, пазвантин на богатите захаропроизводители от Мавриций и обикновен пътник от тълпата на борда на парахода на Съобщителните линии, безплоден авантюрист-неудачник, когото всеки отбягва.

След като сме прекосили шубраците над старото гробище и сме подминали базалтовия камънак под ръба на вулкана, ето че внезапно се озовавам у дома, сред моите мечтани места, в света на Сурявати. Отначало — дим, мангали, в които се пекат питки от смляна бакла, миризма на босилек и кориандър, аромат на сантал от кладите. Чувам гласове, детски викове, кучешки лай, врещенето на козлетата в кошарите. Известно ми е къде е Суря. Встрани от пътеката, на юг от склона на вулкана, се намира нашата пещера. Оттам човек може да гледа, без да го видят, без да се озове под погледа на сердаря или в обсега на далекогледа, с който автократът обследва измислената си граница.

Пещерата е вълшебна. Каза ми го Суря още когато за пръв път ми спомена за нея. Представлява пукнатина в базалта, скрита зад стена от лантани и бодливи храсти. Преди да влезе в нея, Суря оставя дарове за бог Яма, чието владение е островът, и за неговата сестра Ямуна. Нарежда върху едно листо оризови сладки и питки от смляна бакла или парчета кокосови орехи, натъркани с пипер, защото според нея в добрия дар трябва винаги да бъдат смесени студено и топло, сладко и люто. Бог Яма иде от отвъдното през отвора на вулкана. Всяка нощ неговата безплътна вестителка минава като полъх и кара кожата ни да настръхва. За пръв път я усетих, когато седях при кладата, а Суря изрисува лицето ми с праха на мъртвите. Сега вече не се боя от нея.

Сядам със Суря при входа на пещерата и двамата гледаме пушеците от кладите, които се издигат към слънцето. Морето е тъмно, мораво, хоризонтът прерязва ослепителното небе.

От пещерата винаги изскачат по няколко прилепа, като се блъскат един в друг. Струва ми се, никога не съм се радвал толкова на прилепи. Тук, в тази пукнатина, в това кътче на залива Палисейд здрачът ми харесва. Ръката на Сурявати е силна и нежна, чувствувам как нейната топлина се прелива от моята ръка в цялото ми тяло.

И ето че тя ми разказва как се е родила майка й, когато баба й я потопила във водите на река Ямуна, за да отмие кръвта на жертвите в Каунпур. През онзи ден й дала име, повторила го много пъти, Ананта, Ананта, о, вечност! Тя не се уморява да изрича това име, всеки път разказва все същата история, както я е чувала от майка си, както я е разказвала по-преди баба й, най-истинската, най-прекрасната история на света.

— Баба Гири си живее все тук, след изгарянето душата й е останала тук, на този остров. И майка ми реши да дойде като нея, след като й е време вече да умре.

Гласът й е спокоен, не звучи тържествено. За пръв път говори за смъртта на майка си.

— Защо казваш това? Майка ти няма да умре.

Сурявати ме поглежда. Очите й проблясват сурово.

— Как, не я ли видя? Сигурна съм, че твоят брат, докторът, веднага би го разбрал — в думите й се долавя сарказъм. — При вас, големите муни, такива неща не се пропускат.

— Какво искаш да кажеш?

— Майка ми е болна от години, болестта яде корема й отвътре. Лекарят в болницата в Порт-Луис й каза, че нищо не може да се направи. Каза, че й остават няколко месеца. Тя отиде и при знахаря, той взе бханг и каза същото. Но й даде листа да не я боли. Това стана миналата година и като научи, тя реши да дойде на острова, за да бъде при майка си, да се намерят, след като умре.

В пещерата става все по-тъмно. Суря пали глинено светилниче.

— И те доведе тук?

— Тя не искаше да идвам с нея. Настояваше да се върна при монахините в Махебург, където израснах. Аз обаче реших да я придружа. Разбираш ли, тя няма син, когато умре, аз ще запаля нейната клада.

Отива до стръмнината да погледне града Палисейд. Внезапно в гласа й се долавя безпокойство:

— Сега само ти знаеш. Майка ми не иска да говоря за това. Не иска да я отведат на островчето. Нали нищо няма да кажеш? Нали няма да й причиниш зло?

На свой ред аз улавям ръката й, стискам я силно. Виждам профила й, високото й чело, което сякаш крие тайнствено познание. Тържествено заявявам:

— Не, Сурявати, на никого няма да кажа.

Може би си говореше сама, без да се обръща към мен.

— Толкова ми се иска да знам кои са били истинските й родители, англичаните, които са били убити в Каунпур. Как са се наричали, откъде са дошли — само това ми липсва. Все едно че част от мен винаги е била мъртва. Ще ми се…

Видях, че плаче безмълвно, без да помръдне. Прегърнах я през раменете и я притиснах до себе си. Не знаех какво да кажа, за да я утеша. Изрекох една от познатите ми индийски думи, бахин, „сестричко“, и тя се засмя. Дръпна се от стръмнината и ме хвана за ръката.

— Ела, трябва да слезем преди вечерния час.

Когато стигнахме до Палисейд, понечих да поизостана, за да не ни видят заедно, мислех, че би предпочела така. Тя ми каза:

— Е? Какво чакаш?

За пръв път влязохме в града заедно. Минахме по главната улица, Суря вървеше изправена, с онази малко небрежна, горда походка, която ми напомняше за циганките по марсилските улици, голямата червена кърпа се вееше върху косите, по раменете й, късото й елече откриваше тъмната кожа на кръста, а под дългата, изсветляла от слънцето пъстра пола се виждаха изящните й глезени с медни гривни, босите й крака. Аз оставах в сянка зад нея, никога не бях ходил с такова красиво момиче, изживявах го като празник. Бях забравил вида си — скъсаните, мръсни дрехи, дългата, сплъстена от сол коса, покаралите мустаци, изгорелите си от слънцето ръце и лице.

Хората бяха край къщите си, гледаха ни, докато минавахме. Познаваха Сурявати, дъщерята на Шримати Ананта, подвикваха й, клюкарките подмятаха по някоя шега, а Суря им отвръщаше. Зад мен подтичваха момчета, докосваха дрехите ми, викаха: „Джанааб!“ — а когато се обръщах, изчезваха със смях. Суря се преструваше, че ей сега ще ги замери с камъчета като козлета. Последваха ни до края на града, оттатък кладите, и ни оставиха, когато навлязохме в квартала на париите.

Тази вечер Суря за пръв път ме покани в тяхната къща. Поех, както обикновено, към плажа, за да я чакам там, но тя ме хвана за ръката и ме отведе до своята къща.

Отвътре представляваше само стаичка със стени от лава и палмов покрив, чиста и подредена. Вдясно от вратата на един сандък имаше олтар с оцветени в синьо и червено изображения на Тримурти. Пред картинките стоеше запалено глинено светилниче. На земята имаше рогозка от вакоа, а дъното на стаята бе изпълнено от голяма бяла мрежа против комари, закачена за покрива — единственият разкош в този дом.

Суря ме настани да седна на рогозката. Вън Ананта бе приклекнала край огъня, приготвяше ориз и обръщаше катми от смляна бакла върху плочата. Суря отиде при нея. Чух как си говореха ту на индийски, ту на креолски. От време на време се смееха.

Нощта се прокрадваше в къщата и светилничето грейваше все по-ярко пред образа на тримата великани с изписани очи, обкръжени от летящи мравки. Носеха се задушевни звуци, гласове, смях, мирис на ориз и жарава. После Суря ми донесе ядене, чиния, пълна с ориз и късчета урити в сос от къри, както и тъмни, стипчиви листа див спанак. Коленичи на прага да ме погледа как ям.

— Няма ли да дойдеш? Майка ти не иска ли да яде?

— Тя не е гладна. Сега хапва съвсем малко, като птичка.

Аз се спрях, лъжицата ми увисна във въздуха.

— Ти си яж. Млад си, според майка ми си прекалено слаб, казва, че сигурно не се храниш добре при големите муни. Казва, че ако надебелееш, ще бъдеш почти приемлив.

Изглеждаше развеселена. Очите й блестяха. Непрестанно излизаше, сипваше отново ориз от котела, сос, урити, пълнеше чинията ми и наливаше черен чай в чашата ми.

— Майка ми пита, всички в Англия ли са слаби като теб?

Разсмях се, забравих всичко, Карантината, островчето Габриел, дори наблюдателницата, откъдето Жюлиюс Веран следеше своята граница.

— В Англия има жени, които не се хранят, за да отслабнат, и носят толкова тесни корсети, че трябва слугините да натискат отзад с коляно, за да ги стегнат, та понякога направо не могат да си поемат дъх.

Сурявати се ококори. Най-много я харесвах такава, като момиченце, когато устните й откриваха яркобелите й резци. Струваше ми се, че тя е сестричката, която никога не съм имал, и чака да й разказвам приказки само за нея, приказки за феи и английски принцеси, които да заличат мислите за нощта отвън. Наричах я бахин, а тя се разсмиваше и произнасяше моето галено име, проточвайки сричката: „Бхаиии…“

Майка й влезе приведена през вратата, изглеждаше дребничка и крехка, слабото й тяло бе загърнато в полупрозрачни платове. Седна на леглото си, като поотмести единия край на мрежата.

— Кажи й, бхаи. Разправи й онова, което ми каза, за нещата в Лондон и в Париж. Тя казва, че си спомня градините, големите градини, където вечер свирела музика. После майка й я взела със себе си в Индия, защото баща й бил в армията, в град Каунпур. Разкажи й за големите градини. Тя иска да чуе за тях.

Опитах се да говоря за парковете, бавно изредих имената им, сякаш тя би могла да си ги спомни, като думи от вълшебни стихове, а Сурявати се бе навела напред, за да чува по-добре. Ананта не помръдваше.

— Хайд парк, Кенсингтън, Холанд парк, Сейнт Джеймс, Кю гардънс…

Очите на Сурявати блестяха. Девойката извика:

— Сигурна съм, че е било едно от тези имена. Тя помни, казва, че е имало музика.

Притегли ме до майка си, сложи ме да седна срещу нея. Ананта ме гледаше със странните си светли очи, открояващи се на тъмното лице.

— Каква музика? — попитах аз. — Каква е била музиката?

Ананта тихо изрече нещо на своя език.

— Много отдавна е било и не помни — поясни Суря. — Помни, че е била музика, каквато другаде не може да се чуе, казва, че е била ангелска музика.

Повторих удивен:

— Ангелска музика?

Сурявати провери дали това е била думата.

— Да, така казва. Казва, че я чула само веднъж в градините в Лондон, а после дошла с кораба в Индия.

Седеше приведена към мен и чакаше. Дори Ананта като че ли очакваше, че благодарение на ангелската музика ще открия ключа към паметта й, името на майка й и на баща й, мястото, където се е родила, къщата, близките й, всичко, потънало безвъзвратно в Каунпурското клане. Не можех да лъжа. Казах:

— Не знам. Никога не съм чувал такава музика в Лондон, нито пък другаде.

— Дори и в градините, чиито имена спомена?

Обясних й, че Лондон е много голям град с хиляди улици, със стотици хиляди имена. Човек просто няма как да открие там хората, ако ги изгуби. Сурявати се ядоса, не можеше да приеме този отговор. Гласът й стана суров.

— Не искаш да й помогнеш, не искаш да ни помогнеш. И ти си като всички, не те интересува, не искаш да науча как е името на семейството ми.

Ананта бе уловила ръката й и се опитваше да я успокои. Прегръщаше Суря и нежно галеше косите й. Понечих да си тръгна, но тя ме задържа. Погледна ме — за пръв път Ананта ми заговори на английски и ме помоли да остана. Погледът й излъчваше такава сила, че не можах да тръгна. Напротив, в този миг добих увереността, че тя казва истината, че всичко се е случило тъй, както го разказа Суря. Разбрах, че и другото е вярно — Ананта бе дошла тук, за да умре.

— Единственият начин да се открие името на родителите на майка ти е да се отиде в Лондон, в Колониъл офис, и да се поиска списъкът на хората, загинали в Каунпур през войната.

Нищо друго не ми хрумна, за да я утеша. Лицето на Суря светна.

— Мислиш ли, че ще мога да я заведа дотам?

Но тя веднага посърна:

— Не, прекалено далеч е, няма да издържи толкова дълго. Никога не ще иска да отиде дотам, толкова далеч, а когато няма да я има, защо ми е да знам?

Тя стисна ръката ми. В очите й вече нямаше гняв.

— Наистина си бхаи, наистина си Дауджи, моят голям брат.

 

 

Нощта бе черна, безлунна и звездна. Поех със Суря по тесния плаж към носа. Вечерният час бе настъпил отдавна, но навън още имаше хора, жени, загърнати в своите сарита, деца, които припкаха между колибите. Гладни кучета бродеха край вратите и скимтяха.

Суря ми показа блестящите точици по небето и прекрасния Шукра в средата, воина на цар Рама. Посочи ми Тришанку от пояса на Орион, Трите гряха високо на запад над океана, както и мястото на небето, където при всеки дъждовен сезон се появява Рохини, майката на Баларама, която моряците наричат Алдебаран. Знаеше удивителни неща и ги изричаше простичко, с детско гласче, като че ли аз също ги знаех и би трябвало да си ги спомням: за мъдрия Яхну, който пил вода от Ганг, за Дхата и Видхата, двете девици, които плетат въжето на съдбата, за птицата Чатак, която понякога се обажда нощем, ала остава невидима и пие само роса.

 

 

Вятърът брулеше носа и острото му свирене изпълваше ушите ни. Докато наближавахме Диаманта, се заслушахме в несекващия грохот на разбиващите се в скалите вълни. Бяхме съвсем сами при форпика на грамаден черен кораб, устремен на север, към неизвестността.

Седнахме на завет зад скалите, под лантаните. Беше уютно скривалище, растенията ухаеха тръпчиво, усещахме вкус на сол по устните си. Чувствувах до себе си лекото тяло на Суря, топлината на лицето й. Тя отпусна главата си на рамото ми. Затърсих устните, лицето й. Треперех тъй силно, че Суря попита:

— Студено ли ти е?

Аз казах:

— Сигурно имам температура.

Не, беше поради желанието, поради близостта на лицето и тялото й. Долепих устни до косите й, потърсих топлата й шия, исках да усетя дъха й. Тя ме отблъсна почти грубо. Каза:

— Не сега.

Отдръпна се, но остана пред мен като едва различим силует. Добави:

— Трябва да отида при майка си, тя е зле. Чака ме.

Колебаех се. Бях близо до границата, на няколко крачки от пътя, който щеше да ме отведе до Карантината, до Жак и Сюзан. Сурявати ме дръпна за ръката, гласът й прозвуча сурово, почти ядно:

— Ела де! Какво чакаш?

И понеже продължавах да се колебая, увереността й се стопи и тя ме помоли:

— Ела, бхаи, остани с мен до сутринта.

Не знаех какво да направя, боях се от избора си. Харесваше ми да бродя нощем из гъсталаците, отправяйки предизвикателство срещу разпорежданията на автократа Веран и свирката на Шаик Хюсеин. Да вдъхвам уханието от косите на Суря, да усещам гъвкавата й снага под пръстите си, гладките й като камъни длани, топлото й лице, да чувствувам тръпката на желанието в тялото си. Не зная защо внезапно изпитах страх да не би всичко да стане невъзвратимо, прекалено истинско. Като че ли наистина имаше граница и трябваше да я премина окончателно.

Закрачих редом с нея, бяхме се хванали за ръце и стъпвахме по едни и същи следи.

През тази нощ Суря спа с майка си под мрежата срещу комари, а аз останах пред вратата, увит в чаршаф, опрял глава на един камък, заслушан във вятъра и дъжда, които дращеха по покрива от листа.

 

 

25 юни, Палисейд

Събудих се призори от хладния морски полъх, небето бе разкъсано от дълги розови ивици. Отдалеч като насън ми се стори, че дочувам свирката на сердаря, която даваше сигнал за ставане на жените и за разпалване на огньовете. Далеч, далеч, понесена от поривите на вятъра, сякаш идеща откъм Мавриций. Колко странно! Сигналът ми се струваше отвратителен, когато слязохме на Флат, а ето че вече ми е близък, успокоява ме също като крясъците на морските птици, които всяка сутрин прелитат над лагуната, също като звуците на пробуждащото се селище.

Сурявати вече се връща от извора. Върви по брега и носи на рамо пълната с прясна вода стомна. Излязла е безшумно, докато още съм дремел, увит в чаршафа. Стигнала е до подножието на вулкана преди другите жени. Качила се е по пукнатината до извора. Повечето хора се спускат долу, където ручеят образува вирче до брега, но според Суря водата там не е чиста.

Гледам я от вратата. Приклекнала е до трите камъка на огнището с гръб към вятъра, за да разпали огъня. Ананта още не е станала. От известно време тя си седи под мрежата, а Суря й носи горещ чай.

Докато пия, първите работници се упътват към залива, където ще продължат строителството на дигата. Отекнало е второто изсвирване — по-близко, по-настойчиво. От другата страна, в Карантината, пътниците от „Ейва“ сигурно вече са се събудили и най-напред хвърлят въпросителен поглед към хоризонта, откъдето трябва да се зададе корабчето на бреговата охрана. Небето е бледожълто, слънцето още не е надникнало над шубраците.

Вървим със Суря по пътя, който води към плантациите. Нивата на Ананта е откъм залива с гробовете, на изток от гробището. Нямото тъмнокожо момче, което се казва Шото, върви пред нас, подкарва с камъчета стадото си. Не виждам козлетата, но ги чувам как припкат по склона на вулкана, как се катерят по терасовидните издатини, дали името си на залива.

Суря за пръв път ме моли да я придружа до нивите. Нощният дъжд е намокрил земята, от листата на лантаните падат студени капки. Небето обаче е ясно и всичко се откроява с едва ли не режеща острота на дневната светлина. Черната канара на кратера се издига като стена в небето. Никакви хора. Гората от филаоси ни скрива от наблюдателите на върха на вулкана. Само птици прелитат над нас, чайки, морски лястовици — не и фаетони. Тези владения не са техни.

— Виж, това е наше.

Сурявати ми показва едно долче между базалтовите образувания, опиращо на юг в гъсталака от вакоа.

— Майка ми посади всичко. Тя избра мястото. Казва, че преди да умре, майка й живеела тук, на тази нива.

Отначало не видях нищо. Струваше ми се, че и сега съм сред същите шубраци, сред хаотично разхвърляни черни скали. Ала когато заслизахме, забелязах ниските стенички, стоборчетата. Беше едва девет сутринта, а слънцето вече гореше като пожар.

Суря започна да работи. Бе омотала червената кърпа около главата си до очите и почистваше нивата от камъните. По черната земя се виеше лиана с жълти и червени плодчета. Суря ги късаше и ги пъхаше в сламената си торба. Обърна се към мен:

— Помогни ми.

— Какво е това? — попитах аз.

Тя ме изгледа учудено.

— Ами pommes d’amour^[1].

Клекнах до нея да събирам мъничките, твърди като топки домати. Малко по-нататък тя ми показа други плодове, висящи на една лиана:

— Lalos.

Имаше също дървесен пипер и вид диви патладжани, които бях забелязал при ботаническите издирвания на Джон Меткалф.

— Мтрави.

Суря ме отведе до долните тераси, целите в бурени и камъни от срутвания. Заех се да ги разчиствам, като измъквах по-едрите с помощта на един прът. Суря постепенно възстановяваше стеничките с помощта на камъните. Надолу имаше квадратно парче земя, заето от нещо, което помислих за трева.

— Това е ориз — обясни Суря. — Тук навсякъде ще посадя ориз, така ще има какво да ядем напролет.

По-нататък ми показа края на филаосовата гора, където минава въображаемата граница на Жюлиюс Веран.

— Там майка ми е посадила зърна, леща. Тикви. Когато дойде, нямаше нищо, само камъни и „стари моми“.

Към горния край на стръмнината, откъдето започва да се спуска пътят към залива Палисейд, забелязах други стенички, непокътнати стоборчета, сивозеленикавите петна на тръстиките, режещите стъбла на царевичака и лианите на тиквите. Суря се спря, за да ми покаже всички ниви.

— Онази горе е на Рамасвами. Тази вляво е на стария Бихар Хаким, той отглежда билки, които лекуват болести. Онази там, до скалата, е на Ситамати, мъжът й умря преди два месеца от студената болест и тя не ходи никъде. Нося й вода, за да си полива зеленчуците, има и ароматни билки.

Не ми омръзваше да гледам, да откривам все нови и нови ниви и зидчета. Слънцето ме заслепяваше. Постепенно различих множество стени, които се открояваха върху черния склон от вулкана до морето. Онова, което бях взел за изсъхнали храсталаци, бяха насаждения от босилек, бамя, домати и фасул. Виждах как сред бататраните лъщяха тъмните листа на бредите и на картофите. Джон Меткалф бе прав: растенията спасяват хората.

Сега съзирах как сред блоковете лава се прокрадваха фигури, хора, заети с разчистване на камънаци и плевене, жени, загърнати в зебло със землист цвят. Чувах как мотиките се забиваха в сухата почва, как остриетата им звънтяха, когато се удряха в камъните. Долавяше се и друг приглушен шум — от дъх, от ръце, — който се смесваше със свиренето на вятъра и грохота на вълните при скалите. Суря се бе навела и изтръгваше от земята троскота и бататраните, с които бяха обрасли стоборчетата, разравяше с ръце почвата около посадените царевици и домати, за да оформи напоителни вади. Слънцето грееше над листата, над черните камъни, над синята лагуна. Конусът на островчето Габриел изглеждаше далеч, като някакъв друг свят, още по-далеч се простираше тънката зелена линия на Мавриций под пухкавите облаци. Откъм Стрелковия ъгъл бавно се плъзгаше наклоненото платно на рибарска пирога и се губеше между високите талази. Измъквах едри камъни, усещах как потта се стичаше по лицето, в очите ми. Не мислех за нищо, освен за това парче земя, за тези палисади, за стените, които трябваше да се издигнат като защита от бурите.

Може би Жюлиюс Веран и неговият съмишленик се взираха в хоризонта и пращаха сигнали към Стрелковия ъгъл, за да дойдат да ги приберат. Може би Жак чакаше при кейчето със запалена цигара с ганджа, вторачен в Габриел. Опитвах се да не мисля много за Сюзан, останала сама в постройката на Карантината, за Джон Меткалф и Сара, пленници в лагера на Габриел. Тук изпитвах някакво сурово усещане за свобода, подобно на тази изсушена, пламтяща като треската, режеща като късове обсидиан земя.

Всичко бе спокойно. Чуваха се само равномерни звуци, бръмчене на насекоми, шум от ръце, от дишане, които се смесваха с бученето на вятъра и на морето. От време на време изврещяваше козле или Шото цъкаше с език някъде в близка падина.

Слънцето печеше толкова силно, че ми премаля. Внезапно ми причерня пред очите, паднах на колене, като продължавах да държа камъка, който бях извадил. Сурявати ме подхвана.

— Горкият Дауджи, не си свикнал, не си истински кули.

Пазеше ми сянка с тялото си, разтвори голямата си червена кърпа, за да ме защити от слънцето. Усещах как сърцето ми бие в гърдите, жилите ми туптяха. Нямаше вода, Суря бе изляла и сетната капка върху зеленчуците. Извади от кошницата си кисело, горчиво листо и го пъхна в устата ми, която се изпълни със слюнка.

— Кафяв бетел — каза Суря.

Помогна ми да си сваля ризата. Откъсна със зъби голямо парче плат и го уви около главата ми като чалма. Огледа ме и се засмя:

— Така не приличаш вече на голям мун. Приличаш на истински кули.

Останахме в плантациите до здрач, докато свирката на сердаря се обади откъм Палисейд. През тази нощ лежах на земята в къщата в края на квартала на париите. Всички мускули на гърба ме боляха, ръцете и краката ми се бяха схванали от умора, още усещах парещото слънце по лицето и в гърлото си. Преди да се пъхне при Ананта под мрежата, Сурявати дойде при мен. Легна безмълвно, обви шията ми с ръце и положи глава на гърдите ми, за да чуе как бие сърцето ми. Не смеех да помръдна. Лекото й тяло ме накара да забравя умората, всичко бе като насън преди съня.

Бележки

[1] На френски буквално ябълки на любовта. Това е едно от названията на доматите. — Б.пр. ↑