Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Quarantaine, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
NomaD
Разпознаване, корекция и форматиране
ventcis (2017)
Допълнителна корекция и форматиране
NomaD (2018)

Издание:

Автор: Льо Клезио

Заглавие: Карантината

Преводач: Пенка Пройкова; Венелин Пройков

Език, от който е преведено: Френски

Издание: първо

Издател: „Хемус“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2001

Тип: роман

Националност: Френска

Печатница: „Балкан прес“ АД

Редактор: Елена Константинова

Художествен редактор: Веселин Цаков

Технически редактор: Веселин Сеизов

Художник: Атанас Василев

ISBN: 954-428-213-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/486

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция и форматиране (NomaD)

19-20 юни

Лежа на плажа недалеч от къщата на Сурявати. На това място ниският коралов риф, който заобикаля издатината с лагера на кулитата, доближава брега и аз чувам как морето се плиска в скалите, сякаш в носа на кораб. Суря ми даде завивка, за да не ми е студено през нощта. Остави запалена маслената лампа пред вратата си, както правят всички имигранти. Щом се обърна, виждам всички тия светли звездици, блещукащи в нощта, като че ли наистина има град.

И тези успокояващи звуци — кучета, които се обаждат едно през друго, пискливо врещене на козлета в кошарите, глас на малко дете или на жена, запяла някъде протяжна, глъхнеща песен. Сънят е вече близо, струва ми се, че съм на палубата на кораб, който дрейфува между островите. Сегиз-тогиз забравям, че вече не сме на борда на „Ейва“, имам чувството, че просто сме се спрели в непознат залив и на следващия ден пътуването ще продължи.

През нощта вятърът е стихнал. Събуждат ме мъчителната жега и тишината на скалата. Луната е високо, грее в средата на черното небе. Малката лампа в къщата на Сурявати е угаснала. Наоколо повечето лампи вече не светят. Сигурно скоро ще съмне.

Горещият въздух тегне над морето и над селището. Около мен хвърчат хиляди летящи мравки, виждам ги на лунната светлина как пълзят по пясъка и се удрят в моята прекалено бяла завивка. Като че ли ме обзема същото безпокойство, долавям същата заплаха, както през вечерта, когато слязохме от шхуната посред бурята. Придвижвам се безшумно по брега. Приливът е достигнал най-високото си равнище, морето се е изкачило в залива Палисейд чак до големите базалтови плочи, свободна е само тясна ивица пясък със струпани по нея водорасли и изхвърлени парчета дърво.

Обикновено враждебните кучета ме пускат. Надушили са ме, изръмжават, но остават легнали край стръмнината, заболи муцуни в праха. Може би са свикнали с мириса ми или са уморени и не им се става.

Сега съм съвсем близо до селото. Долавям дима и миризмата на уханните треви, които растат край общите къщи. Има и друга миризма, която не разпознавам в началото сред пепелта и уханията — неподвижна, тя ме обгръща и постепенно става все по-отчетлива, дори противна.

Стигнал съм до единия край на плажа, до издатината, която разделя колибите на париите от общите жилища на имигрантите. На издатината близо до разбиващите се вълни има нещо като платформа от черни камъни, която блести странно под лунната светлина. Същински старинен, безмълвен паметник, изоставен от хората, самотен срещу морето. Около възвишението брегът е осеян с остри късове лава, които пяната скрива. С усилие се изкачвам на платформата, издирайки ръцете и краката си. Докосвам каменните стени. Захабените от морето базалтови блокове образуват зид без никакъв хоросан. Приятни и гладки са на пипане, съхранили са някаква своя вътрешна топлина.

Сега, до този зид, вече не изпитвам тревога. Напротив, усещам пълен покой. Миризмата на огъня е в мен, изпълва ме докрай. Прокарвам ръце по платформата и усещам как под пръстите ми се плъзга ситен, почти неосезаем прах. И изведнъж разбирам. Тук е мястото, където се издигат кладите за мъртвите, огнището, което Веран всеки ден наблюдава с далекогледа си и за което ни осведомява мрачно в Карантината: „Пак са умрели имигранти.“

Издатината образува нещо като полуостров, почти откъснат от брега през време на прилив — застанал отгоре, от едната й страна забелязвам тъмната ивица, простираща се към Диамантената скала, а от другата съзирам извивката на залива Палисейд и стърчащия вулкан. Мястото е сякаш извън света. Не страховито и зловещо като огнището на Габриел, а кротко и мирно, обгърнато от танца на вълните.

Сядам сред скалите, опрял гръб в топлия зид, и гледам морето, а пепелта, поета от поривите на вятъра, ме опиянява като сънен дим.

Малко преди зазоряване, когато небето става сиво и се слива с морето, идва Сурявати. Видяла ме е, но не е дошла заради мен. Носи палмова метла и започва да мете платформата за клади. Голямата червена кърпа закрива лицето и косите й, виждам фигурата й в сумрака, приведена към земята, чувам равномерното бръскане на метлата. После тя взима една кофа, която е оставила до огнището, и напръсква с кратунка черните камъни.

Скоро след това се разсъмва. Сурявати сяда до мен. Лицето й е уморено, очите й са странни, никога не съм я виждал такава. Казва само:

— Майка ми е Дом, нейна работа беше да се грижи за кладите. Сега вече не може.

Казва още:

— Мисля, че сега всичко ще бъде различно.

Струва ми се, разбирам какво има предвид — няма цветове, няма възраст. Морето ни люшка.

— Тук е била изгорена баба ми Гирибала, когато се завърнала от Индия. Някой е запалил нейната клада и е измел нейния прах в морето, за да се върне в Ямуна.

Тя улавя ръката ми, както вчера при потока.

— Боиш ли се от мъртвите? Не бива да се боиш, те са с нас, не ни напускат. Майка ми твърди, че нощем, когато не може да заспи, ги вижда как се разхождат по плажа и си търсят места за живеене. Те са в птиците, в растенията, дори в рибите на морското дъно.

Взима малко пепел, смесена с черен пясък, бавно прокарва пръсти по лицето, по бузите, по клепачите ми. Чертае линии и кръгове, а аз усещам как ме обзема безграничен покой. Изрича думи на своя език, като молитва или като песен: Лали луг гайа, Шхурм, кала луг гайа…

После сключва пръсти зад тила ми, притегля главата ми към себе си, към гърдите си, за да чуя как тупти сърцето й. За пръв път ме нарича с моето име, с името, което вече е завинаги мое:

Бхаии… Искаш ли да бъдеш мой брат?

 

 

Слънцето изникна от другата страна на острова. През залива Палисейд към Диамантената скала вече прелитат птици. Вървя със Сурявати към заливчето на париите. Мъжете още спят в колибите. Навън жени раздухват огньове, хленчат деца. Имам странно усещане, нещо дълбоко в мен се е прекъснало, освободило се е. В крайниците ми напира нова сила, някакъв ток протича в нервите, в мускулите ми. Ставите ми са по-гъвкави. Дишам по-добре, виждам по-добре.

Пътеката, която минава по брега, е тясна, притисната от черната пръст на гладкия склон. Сурявати върви пред мен с широки крачки. Влиза в къщата си, без да се обърне. Аз сядам на мястото си, сред камъчетата, които морето не е покрило. Сега утринната светлина облива тази страна на острова. Дълго и злокобно изсвирване дава знак за всеобщо събуждане. Веенето е съживило огньовете пред къщите в Палисейд. Долавям мириса на топла мазнина, на пушек. Внезапно изпитвам силен глад, толкова силен, че трябва да се превия и да притисна стомаха си с юмруци. Навярно съм изстенал, защото скоро някой се приближава. Отначало решавам, че е Суря, после разпознавам фигурата, Ананта е. Спира пред мен, оставя на земята емайлирана чиния, в която има ориз с къри и бреди. Казвам й милата дума, която Суря ме е научила, за да благодаря:

Шукрия.

Ананта отстъпва малко назад. Гледа ме. Тя е извънредно слаба, жълтата рокля и булото й се веят около нея. Землистото й индийско лице е озарено от бледозелени като вода, някак прозирни очи. Не личи да е недоверчива или ядосана. Като че ли всичкият й страх е изчезнал. Суря също пристига и ми дава чаша горещ чай.

— Яж и пий, после трябва да се върнеш при вашите, от другата страна.

Изяждам лакомо ориза и зеленчуците, като си служа с пръсти. Горчивият чай опарва гърлото ми, изгаря ме отвътре.

Сега са ни наобиколили деца, голи момченца с тъмна кожа и лъснали усмивки. Забавно им е, подвикват ми на своя език — а може би на обратния език на Домите. Сурявати им извиква: „Йаайее! Ута! Ута!“. Все едно хока прекалено доближило се куче.

След като съм се наял, изплаквам чинията и чашата в морето и ги оставям пред къщата, струва ми се, че винаги съм постъпвал така, още от детството си. За миг оставам прав пред къщата. Ананта отново е отишла да си легне, мрежата против комари е повдигната, Суря е седнала до нея и с ловки пръсти сплита косите на майка си. Слънчевата светлина навлиза в къщата, стопля стените. Утрин като всяка друга, мудна и спокойна.

Преди да тръгнат на работа за плантациите или към дигата, мъжете в селцето на париите седят пред къщите си, разговарят, допиват си чая. Жените метат улицата с палмови листа, като вдигат облаци черен прах, който отново се разстила по-нататък. В мюсюлманските къщи мъжете приключват с измиването и молитвите. Всички чакат знака на сердаря. Когато се разнася второто изсвирване, мъжете и жените се отправят към залива Палисейд.

Недалеч, в един проход, чакат хора, жени, загърнати в големи кърпи, и слаби мъже. Чакат и се надяват да видят Ананта, да получат храна, благословия. Тя е като майка за париите, знае различни растения, умее да лекува, да разваля „яджните“. Имам чувството, че е за мен майка, каквато не съм имал, че може да ми дари топлина и обич. Разбирам защо Шаик Хюсеин се бои от нея и я уважава, защо не я закача. Свита в колибата си от клони сред селцето на париите, тя властвува над острова без думи и оръжие.

Когато минавам покрай последната къща, една жена излиза от нея, залитайки, вкопчва се в мен. Съвсем млада е, но лицето й е разкривено от омраза, дрехите й са разкъсани, косите й са целите в пръст. Това е Расама, проститутката, която младежите са изнасилили и пребили в нощта на бунта. Крещи нещо неразбрано, мъчи се да ме накара да се върна. На няколко крачки встрани забелязвам момчето, което живее с нея, то засланя с ръка очите си и гледа безмълвно. Най-сетне успявам да се измъкна, отблъсвам лудата. Проклятията й ме преследват и карат кучетата да вият. По ръката ми, там, където ме бе хванала Расама, са останали полумесеци от ноктите й.

Стоя дълга на пътя към върха, загледан във вулкана. Усещам как ме обземат гняв и неприязън. Наблюдателите са се скрили на билото на кратера — Бартоли, Веран-Неверан, усещам погледите им. Струва ми се, че по мен пълзи преминалият през лещите ироничен взор, обгръщащ острова от селските улички до сенчестата долчинка, където жените потръпват, къпейки се в потока.

Никога не съм си представял, че ще ми е толкова трудно да се върна — назад в Карантината, да прекося обратно въображаемата граница.

Изкъпах се в топлата вода на лагуната, без да измивам следите от пепелта, които Сурявати изрисува по лицето ми. Докато съм белязан така, силата ми и гъвкавостта на ставите ми ще останат непокътнати заедно с лекия допир на пръстите на Суря до челото, страните и клепачите ми.