Жан-Мари Гюстав Льо Клезио
Карантината (7)

Пое на юг през опустошените нивя към реката Ямуна. Градовете на Авадх горяха — Лакхнау, Каунпур, Фатехпур. Димът от пожарите застилаше небето, като че ли бе непрестанен сумрак. Слънцето плуваше зад сиво-розово було. По пътищата се бяха стекли безбройни бежанци — старци, жени, деца с вързопи дрехи и провизии. Мъжете бяха изчезнали. Навсякъде мирис на кръв, на смърт. Кладенците бяха отровени от захвърлените в тях трупове. Гладът разяждаше стомасите, опоскваше земята, пресушаваше поточетата.

Гирибала върви боса по пътя, притиснала детето до гърдите си. От време на време усеща как момиченцето се размърдва под кърпата й. Леко е като коте, никога не плаче и не вика. В Каунпур, пред сринатите пръстени стени, видяла детето, легнало върху окървавените гърди на аята, и отначало ги помислила и двете за мъртви. После момиченцето отворило очи и я погледнало, и Гирибала проумяла, че залялата телцето му кръв принадлежи на дойката. Без да разсъждава, Гирибала инстинктивно се спуснала и го взела в обятията си. Забелязала, че детето е бяло, четири или петгодишно ангпичанче със златни коси и зелени очи, облечено в разкъсана, обгоряла рокличка. То не извикало, но се вкопчило в нея с все сили, сякаш от страх, че Гирибала може да го остави. Без да спира, за да си поеме дъх, тя дотичала с детето до пътя, водещ към Ямуна. По едно време срещнала неколцина сипаи, но те я пуснали. С парцаливите си дрехи, с разбърканите, веещи се по раменете й коси и петната от сажди по лицето изглеждала като луда. Никой не обърнал внимание на детето, което стискала под кърпата си, на малката чужденка с окървавено лице и светли очи, заровила главица до гърдите й.

Гирибала достигнала река Ямуна, когато войниците от Деветдесет и трети шотландски полк започнали артилерийския обстрел на Лакхнау. Димът от пожарите отново застлал целия хоризонт. Пътищата край Ямуна били задръстени от хора, каруци и инвалиди. Гирибала успявала да изпроси от селските къщи по малко млекце за детето, ориз, питки от леща. След като вървяла часове наред, се поспирала в сянката на някое дърво. Понякога нямала никаква храна, но детето кротувало въпреки това. Гледало я със зелените си като вода очи с разширени зеници, без да говори, без да се усмихва. Личицето му било хубавичко и закръглено, а косата — златистокестенява, още сплъстена от кръвта на аята.

Гирибала се отправяла към реката само привечер, като дивите животни. Денем се движела по труднопроходими пътеки. Разправяли, че войниците-чужденци се изкачват с параходите си по реките, за да търсят бунтовници. Понякога чувала наблизо грохот на оръдия. Разпознавала пукота на пушките на сипаите и острия звук на английските топове с техните „round shots“.

Една вечер срещнала на брега на Ямуна заблуден отряд сипаи. Били въоръжени със саби и копия, дрехите им били изпоцапани с кал и кръв. Един от тях видял увитото в кърпата момиченце. Явно забелязал светлата му кожа и златистата коса. Попитал Гирибала:

— Това синът ти ли е?

В погледа му се четяло подозрение.

— Дъщеря ми — отвърнала с потреперващ глас Гирибала.

И тъй като войникът все още поглаждал брадата си, втренчен в детето, му викнала:

— А ти да не си баща й?

Останалите се разсмели и тя отново поела по пътя си.

Гирибала дала име на детето на брега на Ямуна. Въпреки войната, въпреки миризмата на смърт и вкуса на пепел Гирибала изпитвала чувство на покой и щастие във водата на голямата река. Преди да се смрачи съвсем, избрала една ниска част на брега в сянката на грамадни дървета и бавно се потопила във водата, притискайки детето до гърдите си.

Тогава й се сторило, че навлиза в друг свят, а момиченцето, което се смеело и шавало, опряно до нея, било вратата към този свят, света на речния покой, където нямало нито война, нито пролята кръв, нито омраза, нито страх, свят, който я скривал и обгръщал, както огромна ръка стиска малко камъче.

— Сега си имаш име и семейство…

И Гирибала произнесла гласно името, сякаш продиктувано й от реката — „Ананта“, Вечната змия, на която Бог си почива, докато настъпи краят на света.

През онази вечер на брега на Ямуна се натъкнала на сала. Търсела друго място по брега, където да пренощуват, когато чула гласове. Пропълзяла между тръстиките и забелязала няколко жени, придружени от старец, които тъкмо се били нахранили и се готвели да отпътуват със сал, сглобен от клони. Изглежда, се издала с някакъв шум, внезапно появили се зад нея жени я съборили и започнали да я ритат и блъскат с юмруци, без да обръщат внимание, че е с дете. Гирибала сметнала, че с нея е свършено, заплакала, умолявала ги, а ужасните жени грабнали детето и затършували из нещата й, за да й ограбят скъпоценностите и парите. В торбата й нямало нищо, което да си струва, едната от жените, съсухрена, висока, с безумен поглед, се обърнала към Гирибала:

— Дошла си да ни дебнеш, да ни издадеш!

Гирибала била толкова изтощена, така я боляло, че дори нямала сили да изпълзи по-далеч от реката. Ала друга жена, която мъкнела вкопчено в кръста й слабичко момченце, се намесила и й помогнала да седне. Промила раните й с вода от реката и й върнала изплашената Ананта.

— Как се казва?

Гирибала казала името на Ананта и своето име.

— Аз се наричам Лил — рекла жената, — а оня старец е Сингх. Раниха го във войната, но не е лош човек.

Загледала момиченцето с черните си като въглен очи.

— Не прилича на теб, но ти е дъщеря.

После помогнала на Гирибала да се качи отзад на сала. В края му за една дъска била завързана жълта коза. Салът започнал да се плъзга бавно през въртопите по реката, старият Сингх го насочвал с един дълъг прът. Лил наляла от черен кожен мях малко козе мляко в паничка и я дала на Гирибала. Млякото било гъсто, още топло.

— Козата е моя — рекла Лил. — Само тя ми остана.

Изтегнала се на дъските с глава, облегната на вързоп дрехи, да гледа как Гирибала храни дъщеря си.

— Накъде си тръгнала?

— Не знам — отвърнала Гирибала.

— Ние сме към Варанаси — казала Лил.

— Аз отивам толкова далеко, колкото ме отведе реката — казала Гирибала.

Лил се разсмяла.

— Тогава отиваш до морето. Това е най-далекото, докъдето отива реката.

Лил също взела меха и се опитала да нахрани сина си. Но момченцето не отваряло уста, очите му блестели трескаво. Млякото преливало от паничката и се стичало по ъглите на устата му.

— От две седмици е така — рекла Лил. — Може би ще умре.

При тия думи добила разсеян вид, главата й била все тъй опряна на вързопа, затананикала на странния си език, за да приспи сина си, Гирибала за пръв път чувала тази песен и й се сторило, че всяка дума прониква в нея завинаги, като че натежала от тайнствен смисъл:

— Шхурм, кала, шало гул лайе, о, крадецо, ела да влезем в този дом, свали твоите шаккал, вземи всичко, бхимте, багеле, запали гхасай, а ти, литара, хвърли буца пръст, неола, ако чуеш шум! Каджашамаа, съгледвач те дебне! Тхипя! Скрий се! Палве хоя! Пази се! Каинкар кар! Хвърли пръст! Лали луг гайа, Кала луг гайе, край на кражбата, умря крадецът!^[1]

Нощта се спускала над реката, отсрещният бряг вече не се виждал. В другия край на сала редом с мъжа грубиянката, която се хвърлила да крещи и да блъска Гирибала, бавно пристъпвала по ръба, опряна на пръта, за да придържа сала по течението, и всеки път, когато измъквала пръта от крайбрежната тиня, се чувал засмукващ звук. Над въртопите кръжала разцъфнала пяна, клоните на потъналите дървета се подавали и потапяли като змии. И Гирибала също заспала, загледана в прилепите, които се лутали над водата, претъпкани с насекоми.