Жан-Мари Гюстав Льо Клезио
Карантината (25)

7 юли сутринта

Корабът се върна. Жак бе преценил правилно: на Мавриций започва рязането, плантаторите ще се нуждаят от повече работна ръка. Студената богиня Шитала напусна островите. Може би вече няма храна за нея.

Не видях кога пристигна шхуната. От сутринта е пуснала котва край пролива, срещу залива Палисейд. В спомените ми не изглеждаше толкова голяма. Когато я забелязахме за пръв път от палубата на „Ейва“ през онзи дъждовен следобед в пристанището на Порт-Луис, ни се бе сторила незначителна — жалка рибарска лодка, оборудвана като двумачтова гемия, с несъразмерен комин, бълващ черен пушек, донякъде напомняше старите влекачи в лондонското пристанище.

Тя се завърта бавно около котвата си срещу вулкана. Изглежда някак зловещо — черна, без белег за принадлежност към пристанище, без номер, без флаг. Машината й боботи бавно, ала въпреки това из цялата лагуна се чуват тласъците на биелите — като локомотив, който работи на място. Бях забравил този шум. В ушите ми все кънтят грохотът на денонощно разбиващите се в скалите вълни, крясъците на птиците, несекващият вой на вятъра в скалите. А този звук е механичен, човешки, странен, мощен, чужд за нашия остров.

Птиците са изплашени. Те обявиха тревога далеч преди ние да доловим бученето на кораба. Разлетяха се, закръжиха с крясъци над пролива. За миг сметнах, че се задава буря. Или пък че в Палисейд отново има бунт, че кулитата се канят да се прехвърлят през лагуната и да ни изколят. Жак и Бартоли се стъписаха, готвеха се да издигат някакви прегради по пътеките. Когато стигнах до плажа, видях неподвижно застаналите Мурияма и Потала. До тях Сурявати стоеше край лагуната и наблюдаваше кораба.

Тогава пристигна лодкарят, като тласкаше старата ладия със своя прът. Не натика носа на лодката в пясъка, само забоде върлината в брега, за да я задържи, докато чака.

Аз съм на плажа до Суря. Отсреща, на Флат, постройките на Карантината изглеждат все така запустели. По брега припкат деца, викат жени. Суря казва:

— Днес ще се махнем оттук.

Изрича го малко глухо, сякаш я е страх. Аз също съм изплашен. Иска ми се да се скрия като Сара на другия край на острова, в нашата скална пукнатина. На фона на ясносиньото море шхуната изглежда грамадна. Недействителна. Сякаш е безлюдна. Само машината й боботи задавено, пушекът се извива над високия комин — стряскащо бумтене, като дъх на приказно чудовище.

— Ще се махнем…

Тя повтаря това. Стиска силно ръката ми. Толкова тъничка е, крехка, все още неизлязла напълно от детството, по тъмното й лице се чете тревога. Прилича на Ананта. За миг ми хрумна нещо наистина детинско, дори май го предложих гласно: а дали да не останем? Ще се скрием в нашата пукнатина под гнездата на фаетоните и никой няма да се сети да ни търси там. В блъсканицата ще решат, че сме се качили. Всички толкова ще бързат да се озоват на кораба. Суря не отговори.

Чувам гласа на Жак. Той крещи нетърпеливо, събира имуществото. Сюзан сигурно търси пътната си чанта, шапката, чадъра си. От другата страна на лагуната жените са се завтекли към плантациите, берат папаята, тиквите, децата са награбили лампите от пустите постройки на Карантината, старите емайлирани съдини, празните бутилки, каквото са могли да докопат.

Най-сетне Жак и Сюзан пристигат на плажа. Жак носи докторската си чанта със скалпелите и стетоскопа и пътната чанта на Сюзан. Предполагам, че набързо и безразборно е натъпкала вътре всичките си документи, малката синя книжка със стиховете на Лонгфелоу трябва да е между дрехите. Жак помага на Сюзан да се качи в ладията. Мурияма и Потала вече са седнали отзад, направо на дъното, във водата. Още един човек — и ладията просто ще потъне. Жак изтласква лодката навътре. Бос е, навил е панталона си до коленете. Закачил е обувките си за връзките на врата си, както някога, когато е тичал по полята около Анна. Нетърпението му да тръгнат с лодката е толкова голямо, че дори не се интересува какво ще стане със Суря. Видях обаче как Сюзан леко изкриви лице в светлината на утринното слънце, сякаш се мъчеше някак да се извини, задето така бързат да заминат.

Бартоли тръгва с втория курс. Той не си взима нищо. Изоставил е в колибата чувала с ориз. Пълното му лице вече е изпотено. Когато се настаняваме по средата на ладията, Жак се качва отпред и хваща дългия прът. Старият Мари направлява лодката с кормилното весло.

Въпреки отлива течението е толкова силно, че ладията отново се изкривява. Жак се опитва да гребе с пръта и само я измества още. Изправен на кърмата, Мари гребе бавно, обърнал към морето своя поглед на слепец. Както и при първото прехвърляне, това пътуване накриво е някак смешно — а иначе всеки миг може да се обърнем. Лодкарят не успява да изправи ладията с пискливите си викове и Суря грабва пръта. Жак се намества отзад, без да възрази. Суря застава отстрани, забива пръта в дълбокото, успява да напипа някаква скала и с един тласък ни насочва към Флат.

Сюзан ни чака на полусрутеното кейче. За пръв път е разтворила поръбеното с дантела чадърче, с което се разхождаше по палубата на „Ейва“, докато прекосявахме Червено море. С дългата, закопчана догоре рокля, с късата си коса и ботинките в ръка тя изобщо не прилича на онази болна жена, която Суря къпеше всяка вечер с мазила от Флат и която сякаш всеки миг щеше да се раздели с живота. Прилича на млада авантюристка, готова да се отправи дори към другия край на света — същинска Мени Мюриъл Доуи. Тя се смее и пляска с ръце, когато ладията опира в камъните на кейчето. Оставя чадъра и ботинките си, за да ни помогне да разтоварим вещите, пътната чанта, тубата с течен „Кондис“, която Жак не искаше да остави на Габриел. Суря и аз сме само с дрехите си, с торбичката от вакоа и с харпуна за лов на урити. Аз дори нямам вече обувки. Като корабокрушенец съм, без минало, без багаж. Приличам на камъните на Габриел — обветрен, разяден от солта, почернял и закоравял от слънцето.

Жак почти не ме поглежда. Уловил е Сюзан за ръка и я повежда по пътя към горната част на склона, където са се струпали имигрантите. Сюзан се обръща, струва ми се, че разчитам съжаление в погледа й, сякаш нещо в нея се къса, докато се отдалечава от лагуната. Но може би само си внушавам, че тя изпитва нещо подобно.

Ние със Суря също вървим по пътя. На брега при Карантината вече няма никой освен стария Мари. Пътуването не го засяга. Той трябва да остане, за да посрещне следващите имигранти. Седи на своята скала в сянката на някогашния лазарет, дъвче своето листо бетел, а синкавите му очи са зареяни към лагуната.

Внезапно Сурявати се обръща. Взира се в островчето Габриел, за миг ми се струва, че иска да си припомни нещо. После казва:

— Сара? Тя и другите няма ли…

Жак е спрял на пътя и разговаря с Бартоли. Приближавам се, а той казва притеснено:

— Започват да качват пътниците, трябва веднага да дойдеш. Веран май вече бил на кораба.

Не ме е грижа за съдбата на пътниците от „Ейва“. Мисля си за Сурявати и отново ме обзема безсилен гняв. Споменавам на Жак за Сара Меткалф, която остава пленница на островчето Габриел, а той свива рамене.

Очите му зад стъклата овлажняват, ръцете му треперят.

— Бързо трябва да се върнем да я вземем, корабът няма да чака.

Отива при Сюзан, опитва се да я убеди да тръгне без него към залива Палисейд. Тя се отдалечава неохотно, мъкнейки прекалено тежката пътна чанта, чадърчето й е опряно на рамото. Върви заедно с Бартоли и Мурияма. Малкият Потала остава с нас. Очите му блестят странно. Привлича го очакваното преследване на лудата.

Отново се качваме на ладията, Суря я управлява. Потала държи кормилното весло. Гребе със замах, казвам си, че сигурно е син на бенгалски рибар. Мари е останал на сянка край своята стена. Бледите му очи са сякаш застинали, когато избутваме ладията към пролива.

Щом достигаме до Габриел, Жак, Суря и аз се втурваме на юг да търсим Сара. Потала поема по друг път, през шубраците. Не викаме, за да не стреснем нещастната луда. Корабът е все така на котва край остров Флат, машината му не работи с пълна тяга, черният дим се стеле над него. Сигурно вече се качват. На Габриел не се чува нито звук. Все едно сме на мъртъв остров. Фаетоните са се изнесли нанякъде, вероятно са се присъединили към останалите птици от Пиджън хаус рок. Или се таят в дупките си, изплашени от боботенето на кораба на бреговата охрана.

Потала вече е стигнал до южния край. Навярно се е вмъкнал в бърлогата, все едно че преследва звяр. Сурявати минава покрай него, без да каже нищо, слиза сред камънаците, отмества трънливата преграда. Извиква:

— Сара!

Няма никой. Леговището е празно. На плоския камък отпред още има остатъци от ориза, който Суря е донесла вчера. Птиците не са го докоснали. Привеждам се и виждам постелята на Сара, изцапан с пепел и пръст чаршаф, отворената чанта с твърде малкото й вещи: индийски гребен, няколко рупии и шепа анна, нападнато от ръждата томче с Ветхия завет, замърсени от водните пръски привързани писма. Видът на тези останки е едновременно смехотворен и печален, също като незначителните вещи, които човек забелязва в къща, където има траур. На земята до постелята съзирам черно тефтерче, стегнато с червена лента. Това е безценното тефтерче, което Джон Меткалф мъкнеше навсякъде, в което отбелязваше своите наблюдения и открития.

На корицата върху етикета е написано с наклонения и равен почерк на Сара, с който тя преписваше всяка вечер странните названия на растенията: Flat Island, 28 may 1891 — Крайната дата на дневника е останала непопълнена. На тази дата се озовахме в Карантината, Сара е изписала същата тази дата със същия този почерк на дъската, която е забила на мястото, където Джон бе превърнат в пепел.

Оставих парите и писмата и взех черното тефтерче. Струва ми се, че Джон го е оставил заради мен, да не забравя, да не прекратявам уроците по ботаника. Спомням си как казваше, докато бродехме да търсим индигоферата: „Растенията ще спасят хората.“

На юг вятърът носи валма пяна. Вълните са силни, плискат по скалите, откривайки изумрудените си кореми. Усещам, че трябва да побързаме. Корабът сигурно се люшка и едва успява да се задържи на място. Къде е лудата?

Сурявати я търси сред сриналите се черни скали, близо до нашето убежище. Пристъпва мълчаливо, сякаш Сара е птица и не бива да я стряска. Може би и тя би искала да се скрие, да остави кораба да замине с всички тези хора. Сара вероятно е права, би трябвало и ние да се върнем в нашата закътана пукнатина, да преживеем остатъка от живота си с фаетоните. Да забравим Мавриций, както Мавриций ни бе забравил.

Чувам гласа на Жак. Той става нетърпелив, слязъл е от ладията и е дошъл до склона да ни каже да се връщаме. Вятърът отнася думите му, до нас стигат само неразбираеми звуци: „Е!… О!…“ Представям си как Сюзан стои на плажа, обърната към пътя за гробището, и ни чака да се появим, как хората се качват на спасителната лодка.

Обиколих Габриел, а Потала се промъкваше пред мен в храстите като ловджийско куче. Сара я няма никъде. Може пък да се е притаила горе, на върха, под цимента на семафора. Изключено: птиците я плашат. Те биха я издали, ще напират да я кълват, ще крещят. Стигам до стръмнината. Фаетоните кръжат над мен, писукат, добиват застрашителен вид. Потала не смее да се приближи повече. Ние вече сме чужди хора, врагове. Те ни пъдят.

Потала е забравил за Сара. Пълзи сред скалите, иска да се сдобие с някое от тези приказни пера. Ако можеше, би хванал фаетони, би отскубнал техните ленти.

Слизаме обратно към плажа. Жак вече се е качил в лодката. Вика:

— Е? Намерихте ли я?

Аз клатя глава. Той заявява сурово:

— Здраве да е, не можем да чакаме повече.

И добавя, за да залъже съвестта си:

— Тя може и да е тръгнала.

Точно в този миг Суря се задава по пътя към лагерите, подкрепяйки Сара Меткалф. Младата жена върви бавно, залитайки. Жегата и недохранването са я превърнали в инвалид. Дори не се дърпа, когато Жак я намества в ладията. Изляга се на дъното, увита в парцалите си.

Сурявати се качва последна. Докато натежалата ладия бавно и неуверено се насочва през протока, тя се е извърнала към тъмната скална маса на Габриел. Струва ми се, че нечий поглед ни следи откъм лагера и резервоарите. Може да са просто суровите очи на кръжащите около семафора птици. Сред грохота на морето, напиращо към лагуната, долавям онова далечно трептене, оня дъх — като че ли всички, с които се разделяме, са още живи.

В протока има силни водовъртежи. Потала с мъка удържа курса към кейчето. Докато се плъзгаме над черната гора на коралите, за миг ми се мярва бродеща сянка, която ни сподиря като разярено куче. Разпознавам тазора, господаря на лагуната. Като че ли е изминала цяла вечност, откакто ме остави да премина през владенията му. От днес вече пак съм чужденец и за него.

 

 

Стигаме до залива Палисейд малко преди обед. Когато се озоваваме на възвишението над него, двамата със Суря сме смаяни. Просто не можем да вървим, сърцата ни бият прекалено бързо и силно. Иска ни се да се измъкнем в храстите като Сара.

От подножието на вулкана, та чак до общите къщи заливът Палисейд е претъпкан с хора. Индийците са дошли от всички краища на острова, от всички колиби, от полята и филаосовите горички, събрали са се на светлия плаж край строящия се вълнолом. Бях забравил. През ум не ми бе минавало колко са много. Тълпа, хиляда, може би повече. Представляват плътно, мрачно, безмълвно множество. Само тук-там греят цветните петна на роклите. Стоят под палещото слънце, което дори не хвърля сянка, срещу ослепителното море. Дори Жак се спря. Опитва се да се съвземе. Не иска да забележа вълнението му.

— Къде е Сюзан? Не виждам Сюзан.

Поради лошото си зрение той не разбира напълно какво става, но вижда гъмжилото, изпълнило плажа като безмълвна армия.

Най-отляво на залива, близо до навеса, под който стоварваха провизиите, забелязвам Сюзан с нейната светла рокля. До нея е набитият Бартоли, оголялото му теме се откроява сред гъстите коси на индийците.

— Жена ви е там, чака ви — казва му Суря.

Гласът й звучи мило, тя го хваща за ръката и му показва накъде да погледне. Проявява по-голяма търпимост от мен.

Жак се спуска пръв, аз тръгвам почти машинално подир него. Слизаме към брега сред храсталаците. Вятърът от време на време се усилва — парещ вятър, който приглажда морето и разчиства небето. Пушекът на шхуната се разсейва, връща се към нас. Внезапно надушвам острия мирис на машини, на въглища, на горещо масло. Бях забравил, че има такива неща. Като животно поемам вятъра, вкусвам го с език. Сега боботенето е прераснало в силно трептене, което изпълва морето и напира под босите ми крака. Рев, от който сърцето ми започва да бие по-силно. Спомням си как се качих за пръв път на палубата на „Ейва“ в Марсилия, как корабът помръдна и се разнесе същият глух, мощен, тревожен звук. Продължавам да слизам, изостанал съм от Жак, не се обръщам назад.

Когато стигаме до плажа, установявам, че напразно сме бързали толкова: качването още не е започнало. Шхуната продължава да се върти, задържана от котвената верига. Клатушка се доста. Английският офицер е застанал на бака, заобиколен от екипажа. От време на време насочва към нас далекогледа си. Вероятно преценява положението. Просто е невъзможно всички имигранти да бъдат натоварени на шхуната. Ще трябват други кораби, няколко курса. Два дни, може би повече.

Отпред на палубата има коморски моряци със светли дрехи. Въоръжени са с прословутите пушки шнайдер, които видях по време на бунта. Според думите на Веран: „С такова нещо повалям човек от петстотин метра.“

Всъщност къде ли е онзи Неверан? За миг помислих, че може да е останал горе на вулкана — сам в укрепения си лагер, като капитан, решен да потъне с кораба си. После го виждам сред групата пътници на „Ейва“. Вече няма величествен вид. Седи на пясъка под дървените подпори на склада за провизии. И той като Бартоли е много блед, съсипан от безсънието. Понеже часът на отпътуването е близък, отново се е превърнал в жалък и дребен търгаш неудачник — как ли изобщо успя да се превъплъти в друга роля? Сюзан дори не го погледна, когато отиде да седне при нея.

Тълпата на плажа се е сгъстила. Трудно успяваме да се промъкнем. Мъжете стоят прави, по лицата им се стича пот, дрехите им са мокри. Когато Жак се появява с докторската си чанта и тубата с течен „Кондис“, те му правят път, без да проявят враждебност. Сякаш никога не са го замеряли с камъни. Имат кротки лица с красиви, изразителни очи. Може би смятат, че тъкмо Жак ще ги освободи, ще им даде възможност да продължат пътуването си. Минавам безпрепятствено между тях. Те мълчат. Някои са още съвсем млади, направо деца. Дълги ръце и крака, гъвкави като лиани тела, единственото им облекло са белите набедреници. Къде ли са Ука и козарчето Шото? Има и хора, които никога не съм виждал, стоят на слънцето с пътните си дрехи, сякаш са на перона на някоя гара, носят сака и жилетки над платнените си дрехи, лъснати обувки, пазят се от слънцето с големи черни чадъри, като джентълмени от Сити.

Пускат ме да мина, не ме поглеждат. Взрели са се в закотвения срещу залива кораб, който се върти на веригата си и се поклаща от вълнението. Тишината е плътна, нищо не я нарушава на плажа, облян от слънцето, освен приглушеното боботене на машините.

Внезапно забелязвам, че Сурявати не е с мен. Оставила ме е да вървя с Жак, а самата тя е сред скалите. Искам да се върна, за да я взема, но Сюзан идва при мен и ме целува.

— Изплаших се, вече мислех, че няма да дойдете.

Прегръща Сара, настанява я да седне на сянка до Жюлиюс Веран. Вкопчва се в Жак, говори бързо, за да прикрие тревогата си. Изглежда толкова отслабнала под суровите обедни лъчи, кожата на хубавото й лице е посърнала и почерняла като кожата на Сара. Жак не я слуша. Опитва се да я успокои.

— Според мен скоро ще се качим.

Плаши го целият този народ на плажа.

— Непременно трябва да се качим първи.

Добавя, сякаш го е досрамяло:

— Смятам, че ще изпратят и друг кораб.

Бартоли свива рамене.

— Ако си тръгнат като миналия път, ще има размирици.

Устните ни са пресъхнали от жегата и от вятъра, но никой не би се помръднал, за да отиде до резервоарите или да се качи до извора. Шаик Хюсеин се е подпрял на своя сердарски жезъл и стои в края на вълнолома. Дрехите му са парцаливи, чалмата му е скъсана и се вее на вятъра, но въпреки това има достолепен вид. Застанал е неподвижно, малко на една страна, за да не го заслепява слънцето, видът му изразява пренебрежение и безразличие. Нито веднъж не благоволи да погледне към пътниците от „Ейва“. След няколко мига, след няколко часа ние ще бъдем в друг свят. Той вече ни е забравил.

 

 

И ето че внезапно, просто ей така, започва прехвърлянето. Мауната се отделя от шхуната и носена от вълните, се насочва към залива Палисейд. В нея има четирима коморски моряци, невероятно черни в белоснежните си униформи. Двама от тях задържат с гребане лодката извън прибоя, докато другите се заемат да прекарат въжето. Мятат единия му край на брега и посредством този крехък мост първите оцелели се прекачват, измокрени до кости от вълните. Най-напред няколко кулита с вързопи на главите — Шаик Хюсеин ги е подбрал измежду най-възрастните. После жените, Мурияма и нейният син Потала, други индийки, чиито дълги разноцветни рокли залепват по телата от морската вода. Въпреки вълните и опасността всичко става, без да се чуе дори един вик. Само малките деца хленчат и се гушат в майките си, когато някоя вълна се разбие с грохот пред тях в базалтовите плочи. Най-сетне идва редът на пътниците от „Ейва“. Шаик Хюсеин е издал заповедта и индийците послушно се отдръпват.

Отначало Сюзан, която повежда и Сара Меткалф. Жак ги придружава в морето. Хваща се за прекараното въже и плъзва по него първо пътната чанта и собствените си вещи, включително прословутата туба с течен „Кондис“. После се обръща към жените, с гръб към вълните, подава им ръка. Сара Меткалф успява да се добере до мауната, Сюзан тръгва на свой ред, но една по-силна вълна я обгръща. Когато я виждаме отново, тя е изпуснала въжето и не достига дъното. Плува сред пяната, изгубила е шапката и чадъра си. Жак се хвърля във водата, за миг те плуват свободно сред искрящото море, а вълните ги блъскат, както през онова лято, когато Сюзан нарушаваше всички забрани и се гмуркаше до вълнолома в зеленото море при Хейстингс. Коморските моряци ги хващат и един след друг ги издърпват в мауната. Не зная защо сърцето ми се свива от тяхната радост, че са се добрали до лодката. Вече са само две фигурки, неразличими от другите, в мауната, понесена от вълните, а ето че Бартоли и Веран на свой ред влизат в морето и се плъзват по въжето. Преди да тръгне, Бартоли се обръща към мен. Пита ме:

— Идвате ли?

Лицето му е сериозно, набръчкано, лице на стар войник, и внезапно цялата ми неприязън се стопява. В светлите му очи имаше нещо толкова обикновено, обичайно, като че ли го познавах от много години, без никога да сме си приказвали истински. Безмълвно тръснах глава, а той се потопи в морето и доплува до мауната, без да се хваща за въжето.

Всичко стана много бързо. Сега мауната е пълна, толкова натоварена, че при всяко люшване се накланя застрашително. Морякът прибира въжето и гребците налягат веслата, за да се отдалечат от брега. Стоях край плочите заедно с индийците. Дори не ми хрумна да махна на Жак и на Сюзан. Мауната се отдалечава с поклащане и бавно се обръща към шхуната. Вече не зная къде са Жак и Сюзан, изгубих ги от поглед. Внезапно подухващият вятър навярно е леден, представям си как Жак прегръща Сюзан, за да я запази от плискащата ги вода. Тя може би се опитва да ме различи на плажа и вижда само черната тълпа от имигранти, изправени сякаш на брега на огромна река.

Как е възможно да са толкова спокойни? Вървя по плажа и търся познати лица. Онези, които срещах, когато отивах в къщата на Ананта, старците, които се връщаха след срещите си с нея, понесли стиски чудотворни билки, орачите с чалми, индийците от Север с острите си чехли, търсещите приключения момчета без друго имущество освен кърпите, в които са скътали по някой долар. Загърнатите в червени шалове жени, крехки и корави, с лица като изпечена глина, с големи халки в носовете и с белега на бог Яма на челата. Вървя по плажа, а те ме оставят да мина безмълвно, едва ме поглеждат. Може наистина да съм заприличал на тях — без род и родина, с промита памет, — може да съм заличил онова, което е правело от мен голям мун, да съм се отървал от името Аршамбо. Сега нося по себе си знаците на новото си съществуване, пепелта от кладите, черния прах на Габриел и миризмата на птиците. Гледам по нов начин. Никога вече няма да бъда такъв, какъвто бях, когато се качвах по трапа на „Ейва“ и напусто си въобразявах, че ще открия моя остров и дедите си.

Минах по цялата извивка на Палисейд. Исках да видя метача Ука, който бе редом с мен край кладите. Струва ми се, че сега той е мой брат — от оня ден, когато се хвърли във водата, за да доплува до Мавриций. Много пъти имах чувството, че съм го разпознал сред хората, но се натъквах все на младежи с безразлични лица, които извръщаха погледи.

Сурявати я няма. Боя се да не би да се е качила, без да ме изчака. Мауната повтаря курсовете си, ритуалът е все същият: морякът хвърля въжето, някое момче го привързва към лебедката и жени и мъже се плъзват през пяната до Мауната. Направиха може би шест или десет курса, над стотина имигранти. Палубата на закотвената срещу Палисейд шхуна е претъпкана с народ. Корабът се клати застрашително, поривите на вятъра разпръсват черния дим и понякога хората напълно се изгубват зад него. На плажа всички са като пияни заради слънцето и вятъра. Пяната е ослепителна като сняг, от линията на хоризонта направо секва дъхът. Никой обаче и не помисля да си отиде. От време на време поглеждам към стръмнината над плажа с надеждата да забележа фигурата на Суря, после морето отново неудържимо привлича погледа ми.

 

 

Най-сетне привечер шхуната потегля. Тръгва внезапно, без никакъв сигнал. Просто боботенето на машините се усилва, моряците вдигат платната на двете мачти, те заплющяват и се скриват зад облака дим. На брега всички вдъхват острия и приятен мирис на въглища, който се понася към небето.

Когато стана очевидно, че корабът си отива, сред останалата тълпа избликна отчаяние. Индийците все още са твърде многобройни. Пуска се слух, че корабът на бреговата охрана няма да се върне, никога. Може да се дължи и на умората от вятъра и слънцето, от продължителното чакане. Хората тичат по брега, катерят се по вълнолома, крещят, ръкомахат към кораба. Някои навлизат в морето до кръста, залитат сред прибоя. Вече се виждат само черните очертания на шхуната, която на моменти изчезва между вълните, повлякла след себе си мауната като някаква орехова черупка.

Други сядат на плажа край вързопите си. Очите им са безизразни, замечтани, сякаш се молят. Между тях разпознавам мъдрия старец, когото бях срещнал по пътя към Палисейд през онзи ден, когато бродехме с Джон Меткалф: Рамасвами. Седнал е с кръстосани крака на базалтовата плоча, с гръб към морето, а тоягата му на вожд лежи до него. Няма багаж, няма дори кърпа със завързани краища. Над бялата си дреха е облякъл вехто английско сако, някаква старомодна униформена дреха с висока яка и два реда копчета: Следвайки примера му, и други мъже сядат един по един на брега около него. Излъчва някаква странна сила, сякаш само той разбира какво ще се случи. Когато минавам наблизо по плажа, за да се изкача по възвишението, където ме чака Суря, вперва очи в мен и ми се струва, че се зареждам с частица от неговото просветление, от неговата увереност. Лицето му е тъмно, косата му е съвсем късо подстригана, възрастта му не може да се определи. Жълтите му очи са някак си и меки, и остри, не зная защо внезапно се сещам за човека от Аден в сумрака и задухата на болничната стая, за неговия безмълвно пронизал ме поглед. Изпитвам желание също да седна и да чакам. Но преди всичко искам да открия Суря.

Повечето кулита са се върнали при общите къщи. Други продължават да скитат по брега, скупчват се по порутения вълнолом, като че ли мечтаният кораб би могъл да се зададе в незнаен час на деня или нощта.

А е съвсем явно, че днес вече няма да има кога. Небето е пожълтяло, както става привечер. След отплуването на шхуната птиците отново смело прехвърчат над залива. Там, където морето блъска склона на вулкана, забелязвам двойка фаетони, които ловуват, използувайки прилива. Излитат нависоко, а после се стрелват във вълните. За пръв път виждам фаетони над Флат. Навярно знаят, че скоро ще заминаваме и лагуната ще си остане само тяхна.

Известно ми е къде да открия Сурявати. Изкачвам се по стръмнината, преди да се стъмни. Чувам как в храстите се разбягват козлета. Ала Шото го няма да ги прибере в откритата кошара. Бездомни кучета ги преследват сред шубраците, вече са подивели като чакали. Когато пресичам пътя им, ги чувам как ръмжат. За всеки случай се въоръжавам с един хубав къс лава, остър като брадва.

Прекосявам плантациите. Каквото индийките са оставили при заминаването си, козлетата са го съсипали — изтръгнати насаждения, изпомачкани бреди, зеленчуци, ошмулени до самата изсъхнала земя. На места са съборени дори каменните стенички. Слънцето вече е очертало дълги цепнатини по земята там, където вечер жените са поливали със стомните си лианите на тиквите и оризищата. Все едно нищо такова не е имало, все едно че сме сто години назад.

Изкачвам се догоре в сянката на кратера. Вятърът е толкова силен, че почти ме събаря назад. Този вятър идва от другия край на океана и тласка прилива — мощен полъх, понесъл грохота на вълните и мириса на рифа. Индийците са се настанили в залива Палисейд, построили са къщите си и са засадили нивята си на завет. Тук фучащият вятър заличава всичко. Както на Габриел, той брули стените, резервоара, загражденията и гробовете и разяжда всичко, докато останат само случайни белези.

Сурявати седи и чака сред старото гробище, край гроба на Томас Мелот, загледана в морето и в очертанията на Габриел. Облечена е с красивото си сари с цвета на морето, главата й е загърната с голямата червена кърпа, с която прилича на Ананта. До нея е торбичката от вакоа с гердана на майка й, с нейния номер, когато е била наета за рязането. Това са единствените вещи, които ще вземе от Габриел.

Тук вече е нощ, ала когато Суря ме поглежда, аз виждам светлината в очите й, кехлибарената светлина, която ме порази още първия път, край лагуната. Потръпвам, предусещайки думите й, като че ли в този миг се определя съдбата ми. Тя идва при мен, обгръща кръста ми с ръка и казва:

— Сюзан си замина. И какво ще стане сега с тебе, бхаи?

Звучи малко насмешливо. Някак си по детски доволна е, както когато бяхме сами на върха на фаетоните. Повежда ме надолу по склона, към гробището. Остават ни само няколко минути, за да видим нашите владения, да огледаме всичко, да отнесем със себе си онова, което си е било наше — отблясъка на небето в лагуната, черните очертания на островите, грохота на морето и мириса на „стари моми“, понесени от повяващия ту хладен като вода, ту топъл като дъх вятър. Както може би и последното прелитане срещу слънцето на фаетоните, повлекли шлейфа на безцелното си владетелско достойнство, с който приличат на кометата, изобразена върху фронтона на последната къща в Анна.

Стоим сред гробовете и гледаме как здрачът поглъща потайните кътчета на Габриел, бататрановите насаждения, пукнатините в черния камък, стъблата на филаосите. И аз не нося багаж. Вече нямам дори обувки. Единственото ми съкровище е черната книжка, привързана с червена лента, в която Джон е описал последните дни от живота си, преследването на южната индигофера, мечтата си за един по-хубав свят, в който растенията биха излекували раните на човечеството. За да не я изгубя, я скрих под един плосък камък край залива Палисейд.

Суря тича между гробовете, прескача трънестите храсти. По-пъргава е от мен. Но това е игра, тя ме оставя да я настигна и тъкмо когато се каня да я сграбча, надава вик и хуква отново.

Забавлявайки се така, стигаме до брега, до постройките на Карантината. Тичаме в здрача задъхани, с разтуптени сърца. Забравили сме заплахата от кораба, бумтенето на машините, въоръжените моряци в мауната.

Озоваваме се зад резервоара. Черните стени на постройките са почти невидими, просто развалини сред бататраните. Тичаме към края на острова, към самотния нос, брулен от опияняващия вятър. Димът от кладите никога не е достигал дотук. Тук никога не е имало никаква памет.

Стигаме до Пиджън хаус рок, място за срещи на всички птици, сред звучащ като в ковачница грохот. Започва морското празненство, всички са тук — чайките, морските бикове, морските лястовици, огромните гларуси, буревестниците, фрегатите с червени гуши. Небето е ослепително, във водните пръски се преливат цветове, през пролуките между скалите се издигат същински гейзери.

Суря извади от едно тъмно езерце между канарите няколко тъмночервени морски таралежа, кръгли миди, дори празна раковина — последното ни пиршество на острова. Беше оставила харпуна си на гробището и затова сега разтваря черупките с остър камък, за да измъкне месото с коралов цвят. Движи се безстрашно сред водните вихри, превежда ме по скалите, сякаш има усет за прибоя, за всяка вълна.

— Ще те направя рибар. Ще си купим пирога в Махебург.

Тя се смее, излизайки от вълната със залепнала по тялото дълга рокля и натежали от сол коси. Вкусих морето от устните, от рамото й.

— Ще ловим риба по всички острови, ще отидем дори до Сейнт-Брандън, където не пускат жени, ще се облека като мъж и ще пътуваме заедно.

Тя сякаш танцува по скалата, опиянена от набъбващото море, от вятъра, от обгръщащата ни златна светлина. Лагуната е гладка и непроницаема като огледало. Никога не съм се чувствувал тъй свободен. Вече нямам памет, нямам име.

 

 

Нощта се спусна бавно. След като изядохме мидите й морските таралежи, влязохме за последен път във водата на лагуната. Блага и лека като дим, подвижна като поток. С прилива бе дошъл и нов живот — морски игли, всевъзможни риби. Легнахме до рифа на дългата пясъчна ивица, която възвива към Габриел, за да послушаме в мрака шума на прииждащите зад нас вълни и да усетим отново непочтителните дребни ухапвания на пясъчните рибки.

Когато излязохме, бе почти студено. Тръгнахме в нощта към селцето на париите. Небето бе обсипано със звезди.

Струваше ми се, че нищо на света не ми е по-познато от този път, водещ от Карантината до залива Палисейд — пътя, който утъпках и изминавах всяка нощ през забранената зона, определена от Веран и от сердаря.

Толкова неща се случиха, съсипаха и промениха — нашите чувства, нашите представи, дори начинът, по който гледахме, говорехме, ходехме и спяхме. Някои умряха, други изгубиха разсъдъка си. Никога вече няма да бъдем същите.

Държа в ръката си ръката на Суря, усещам топлата й, жива длан. В мрака едва различавам профила й, ала долавям уханието й, сладко й тръпчиво като мириса на лантаните, докато вървим по тясната пътека, блъскани от североизточния вятър.

Намираме се до насипа, при който спирах, за да гледам къщата на Ананта. Сега жилищата на париите са празни, изоставени. Когато обаче се приближаваме до селището на кулитата, се чува врява. Кучета лаят по нас из пустите улици, бродят зад гърба ни и ръмжат.

Заливът Палисейд е великолепен: навсякъде по плажа до самото подножие на вулкана горят огньове. Може би има петдесет, шестдесет огнища, чиито червени пламъци разкъсват нощта. За пръв път няма вечерен час. Тази нощ Шаик Хюсеин е отменил закона на Партията на реда, на вожда на маврицийската Синархия. При всяко положение не би могъл да постъпи другояче. Откакто шхуната се появи отново, той вече не е сердар, а имигрант като другите. Сам пожела да е така. След оттеглянето на шхуната остави на плажа своята тояга от твърдо дърво и седна заедно с другите край Рамасвами. Отправи към морето своя взор на победен воин. Изведнъж този човек, когото мразех, от когото всички се бояха, който ни бе обрекъл на изгнание и глад, събуди у мен съчувствие. Като го гледах на плажа, се сетих за онова, което бях слушал от Жак за голямото индийско въстание, за сипаите на Нана Сахиб, победени от англичаните, поели на дълги върволици сред развалините, за окованите пленници, натоварени на кораби и изпратени на Мавриций да прекарват линията на железницата и пътища. За кратко Шаик Хюсеин бе преживял отново мигове на власт и слава, бе управлявал този остров на края на света. Сега отново е никой, ще се слее с тълпата от орачи по кейовете на Порт-Луис, в лагера Поудърс Мил, а надзирателите от плантациите ще нанесат името му в списъка си, ще му направят снимка и ще му дадат работническа карта.

 

 

С това небе, със запалените по плажа огньове нощта е упоителна. Сурявати ме отвежда до нашето място, на платформата за кладите. Вятърът се усилва на пристъпи и носи шума и дъха на океана. Суря взима въглен, пренася го между дланите си като скъпоценен камък и бързо стъкваме огън от съчки и филаосови иглички. Заливът е завладян от мирис на сантал и билки — благодатен облак, който замъглява звездите.

Въпреки умората от изминалия ден всички будуват. Отвсякъде греят огньове, очертават дългата извивка на залива Палисейд подобно на някакъв крайморски град. В светлината на огъня лицето на Суря наподобява старинна маска с очертаващи я дълбоки сенки, с великолепно извити вежди. Около нас витае някакво нетърпение, някакъв копнеж, сякаш е започнал голям празник. Чуват се гласове, шепот, смехове, които се сливат с шума на вълните, с фученето на вятъра, с пукота на обхванатите от огъня клони. Хората се събират на групи — семейства, приятели. Някои пушат или разказват отминали събития, приказки. От време на време по-високо от речта зазвучала песен, ясен глас се издига и затихва като мелодия, изсвирена от флейта. Или пък протяжен вопъл. В светлината на пламъците дори виждам танцуваща по плажа фигура, гъвкаво тяло на момче, чувам как ръце пляскат в такт, все по-бързо и по-бързо. Опиянението расте, обема залива като засилващ се, замиращ и отново възраждащ се полъх. Дългото чакане вече свършва, утре или вдругиден имигрантите ще започнат работа, морето на нивите ще се ширне пред тях и те ще крачат под слънцето с дългите си ножове в ръце, ще усещат праха на червената засъхнала почва под босите си нозе, ще вдъхват тръпчивия мирис на захарните тръстики. Да, това е нетърпение, копнеж. Когато лягам и долепям ухо до земята, пак долавям трептенето. Познавам го, същото е, което зная от нощите на Габриел. Живо, вечно, близо до повърхнината на света, по ръба на вулкана, по морските гребени. Това е то, то е копнежът, разтърсващ човешките тела през тази нощ, пропъдил съня. Също както през нощта, когато всички клади горяха, за да възрадват бог Яма. И пак то трепти в телата на птиците, свити в дълбоките си убежища, в непреклонните им, немигащи очи.

— Слушай, чуваш ли?

Суря долепя ухо до базалтовата плоча. Не казва нищо, но съм сигурен, че и тя като мен долавя трептенето. Свалила е кърпата си. Очите й блестят в светлината на главните, виждам как лъщят зъбите й. Усмихва се, танцува за мен, за нощта, отначало бавно, после все по-бързо, върти се с разперени ръце, хванала краищата на шала. Огънят танцува зад нея, димът я обгръща, обсипва с пепел косите й, раменете й. Виждам над нея небесния диамант, Господаря Шукра бавно се измества на запад. Тя танцува и за него, а огньовете горят в залива Палисейд. Опиянението расте като вълна, надигнала се от самото дъно на морето, която се плъзга към нашия остров и ни носи отвъд, към очакващата ни земя.

Когато огънят отслабва, Суря коленичи, разбутва с ръце жаравата и добавя още съчици.

Целият залив гори в нощта и там, от другата страна, на нос Нещастни, в Гран-Бе, в Гран-Гоб навярно съзират тия блуждаещи светлинки на хоризонта, които им говорят за нас, за нашето очакване, за нашия копнеж. И нейде там по плажовете незнайни приятели са запалили огньове в отговор.

 

 

Нощта е дълга и прекрасна, безкрайна нощ. Ние сме на ръба на земята, на края на света. Бавно се плъзгаме на нашия базалтов сал към нов живот, към нашата майка. Ние сме деца на мечтата. Най-сетне сме свободни, оковите ни паднаха.

Хора вървят по брега в тъмнината. Мъже разнасят черен чай в голям меден чайник, със стъклена чаша. Всеки пие по реда си.

Най-напред пие Суря и ми подава полупълната чаша. Чаят е горчив и не съвсем топъл, но никога не съм вкусвал по-вълшебно питие. Мъжът, който разлива чая, е висок и слаб, лицето му почти не се вижда заради парцаливата чалма. До него разпознавам метача, пария Ука. Той подава чашата на други мъже, до нас. Чувам как му подвикват, разнасят се смехове. Вече няма забрани. Тази нощ всички хора са еднакви, обзети от треската, упоени от слънцето и от вятъра, очите им горят, кожата им е посипана с пепел като камъните, по които са налягали. Всички говорят един и същи език, езика на сърцето, в който устните не участвуват.

 

 

Нощта е дълга и блестяща, изпълнена с музика и пушеци.

Суря е легнала до мен, усещам лекото й, равномерно дишане, топлината на тялото й. По едно време ставам и тръгвам по плажа между огньовете. Когато минавам, хората се обръщат, виждам лица, чувам думи. Докосват ме ръце, звучат въпроси. Плантациите се чернеят над залива Палисейд, вятърът шепти и фучи в палмите. Вулканът не се вижда. За пръв път на кратера, където Веран стоеше на пост, не гори огън. Нощта е блага, няма врагове, няма страх: Чувам гласовете, които се носят от плажа, музика, надушвам огньовете. Ще заминем и островът ще се върне към естествения си вид. В гъсталаците около Палисейд нещо пропуква, разнася се топуркане. Подивели кучета бродят и преследват козлетата сред хаотично разхвърляните скали. Скоро всичко това ще остане тяхно.

 

 

Древна нощ, нощ като самото начало. Светлината на огньовете леко озарява общата колиба, в която нощувахме първия път, през време на бурята. Всичко това е тъй далече, мъгляво, като сън.

Открих в джоба си парчето ръждиво желязо, дадено ми от Шото, когато влязох за пръв път в селцето на париите. Не зная защо го запазих като някакъв талисман. Всичко, което се случи по-рано, сега ми се струва недействително — легенда, глъхнещ звук. И аз изпитвам същата увереност като насядалите по плажа хора, усещам същото щастие: всичко трябва да бъде ново.

 

 

Безкрайна нощ, миговете се сливат, сякаш никога няма да се развидели. Пламъците намаляват, избледняват, лумват отново, жаравата е с особен воднозелен цвят, издигат се кълбета дим. По-нататък по плажа огньовете са изгаснали, пламнали са други. Между огнищата блуждаят фигури — мъже, жени. Гласът, който доскоро извиваше песен, замлъква, после се издига отново — и ето пак същата песен, същият вопъл. Звездите в небето над нас бавно се изместват. Сириус е близо до хоризонта, Господаря Шукра се е прибрал да почива. Спомням си как, когато бяхме в пещерата, Суря изписа с пепел върху кожата ми образа на седемте Риши, които се виждат току над хоризонта, разправи ми за Джиннатите, за голямото петно от паяса, ориза с мляко на безсмъртните. През тази нощ на плажа ние изграждахме съзвездията във въображението си, все едно преобръщахме вселената. Бавно, безцелно се носим в нощта на нашия сал от лава, очите ни парят от усилието да разчетем бъдещето в пламъците. Къде ли са онези, които заминаха днес с шхуната? В кой ли лагер там, отсреща, спят в убежищата си? Под зеленината на грамадните дървета на Интендантството, за които разказваше Жак, по кейовете на пристанището или в сламените колиби на Поудърс Мил, свити като пленени птици, сразени от вятъра, от слънцето и от черните камъни, белязали кожата им.

Без да зная, на Флат бяхме живели сред мъртвите. Пепелта от кладите бе пълнила устите, бе посипвала дрехите, косите ни. И онзи неведом взор, ония очи без клепачи, които ни пронизват заедно с лъчите, погледът на птиците, обгърнал хоризонта, окото на вятъра, впито в скалите, словото на вятъра и на морето, протяжната тръпка на вълната, зародила се в другия край на океана, несекващото трептене.

Сурявати ме настига в края на плажа. Притиска се към мен, долавям топлината на нейния дъх в нощта. Бавно се връщаме на нашето място, на платформата за клади. И други хора са приседнали до нашия огън, двойка имигранти. Жената е съвсем млада, почти дете, очите й блестят като ярки камъни в светлината на жаравата. Когато се задаваме, става и виждам, че е бременна, скоро ще роди. Суря е много мила с нея, говори й, поднася й чай, помага й да се настани на земята, на най-приятното място, където се усеща вятърът.

Суря се обръща и към мен — а може би това е вътрешен глас, шепот, приспивна песен. Приказките от нейното детство, които Ананта й е разказвала, легендата за царица Лакшмибаи.

И аз се излягам на земята, загледан в огъня, в черното небе с кръжащите прилепи. Вече не ме тегли към отмъщение. Бил съм закоравял от годините на очакване в пансиона на Льо Бер в Рюей-Малмезон, сега целият рояк от спомени и думи, които носех като камъни, е заличен.

Нощта е дълга, притуря се към другите нощи, към низа от дни на каменните острови, към вечното движение на морето, а аз се отдалечавам от огъня, който ме изгаряше и ожесточаваше сърцето ми.

Когато Жак напусна Рюей-Малмезон и замина за Англия, мислех, че това може да ме убие. Като го видях отново следващото лято, не го познах. Това чуждо, възрастно лице, очилцата със стоманени рамки, през които той изследваше живота като през лупа. Исках да умра в нощта, през която излязох от спалното по риза и джапах из преспите по двора на училището, а после стоях, до зида, докато паднах, и ужасеният Флешьо се развика за помощ. Слушах тихия напев на морето в Анна, грохота на вълните, който отекваше по цялата земя и пронизваше плочника по двора, за да достигне до мен, да ме досегне, да ме върне.

За мен отмъщението вече не съществува. Какво ме засягат Александър Аршамбо, Патриарсите, именитите членове на клуба на Синархията с надменния им девиз „Ред, сила и прогрес“? Сега ми е ясно: те са тук само за един кратък миг, вятърът, задухал към тях от другия край на земята, вече ги заличава, воят на океана заглушава гласовете им. Истината е проста и прекрасна, тя е в светлината, заискрила по базалтовите плочи, в мощта на морето, в тази нощ на залива Палисейд, озарена като огледало на вечността. Истина е благото, древно лице на тази жена, нежните жестове на мъжа до нея, детето им, което скоро ще се роди. Любовта на Суря, спокойният й дъх до рамото ми, пулсиращата в гърдите й кръв, вкусът на пепел по косите, по устните й. Гласът й, когато изрича името ми, бавно и потайно като песен — бхаии, братко. Ямуна, която тя носи в себе си, реката, в която се е родила Ананта, и нейният брат Яма, синът на слънцето, на чието чело има санталова капка — око на паметта. Песента, която тя си тананика с отворени очи на светлината на гаснещия огън, преди да заспи. За мен, за детето, което ще се роди и което носи в утробата си. Лалли, песента на Кала, промъкнал се безшумно в къщата. Свалил е обувките си, запалил е фенера и казва тихо на помощника си: Литара — бди и не забравяй да хвърлиш буца пръст, ако се зададе опасност… Кая шамаа, съгледвач те дебне! Тхип Яя! Скрий се! Лалли Луг Гайя! Шхурм, кала луг гайя! Свърши кражбата, мъртъв е крадецът!

Нашият огън е вече само купчина червенееща се жарава. На плажа се е възцарил покой като след, буря. Морето е сдържано и могъщо.

Отново има комари. Пушекът не ги прогонва. Суря се увива в големия си червен шал. От другата страна на жаравата младият индиец вее на спящата си жена с края на ризата си.

Легнах до Суря, за да усетя топлината на тялото й, дъха й на рамото си. Заедно се плъзгаме към морето, към отвъдната страна на времето. Никога не съм познавал друга нощ освен тази, тя трае повече от целия ми живот, и всичко преди нея е било само сън.