Жан-Мари Гюстав Льо Клезио
Карантината (3)

Отровителят

 

Мисля си за морето при Аден — такова, каквото са го видели дядо ми, Сюзан и Леон от палубата на „Ейва“ през онази сутрин на 8 май 1891 година, огледално гладкото море под безоблачното небе. В осем часа вече е горещо като в пещ, четиридесет и един градуса на сянка — и това е само предчувствие за следващия сезон. Представям си пътниците по горната палуба, привилегированите, дето имат достъп до шезлонги и до лекия бриз, от който водата се бърчи, а също и останалите, имигрантите, арабските търговци, налягали по долната палуба, натъпкани из задушните коридори.

Какво ли е накарало Жак и Леон да се качат на корабчето, което осигурява транспортната връзка с брега? Оръфан пейзаж — нос Стиймър, голият хълм със стърчащия сигнален стълб, извивката на Кресчънт, редицата бели, варосани постройки и претруфената сграда на Телеграфната компания в края, недовършената дига в средата на залива, полуразрушен понтон от дънери и късове застинала лава, към който рибарите привързват гемиите си.

Може би скуката, усещането, че са затворници в обкръжения от вода град, безкрайният четиридесет и осем часов престой, докато помощник-капитанът наблюдава разтоварването на стоката, сноването напред-назад на лихтера, който откарва до понтона чувалите с брашно и картофи, щайгите с ябълки, топовете с английски памучни платове, безценните калъпи сапун.

Корабчето представлява голяма, бърза лодка, управлявана от шестима сомалийски моряци. Придадено е към пристанището и вмества значително количество подлежащи на повреждане стоки, инструменти, лекарства. Жак е седнал на една от пейките към носа, както се полага на лекар, облечен в безупречен сив костюм, с нахлупена панама. Леон се е наместил върху сандъците — гологлав, по риза. Гледа металносинята, езерно спокойна вода, която се плъзга край обшивката, и черната линия на близкия бряг.

Сюзан не е дошла. Още от Суец топлината я измъчва. Задушава се в нощта. Пожелала е да остане на палубата до сутринта въпреки прииждащите откъм брега комари. Вятърът се спуска върху корабчето и от него очите й парят като от треска. Призори тя докосва ръката на Жак, спящ до нея на дървената палуба. „Дишай дълбоко, вдъхни… Вълшебно е!“ „Ейва“ е навлязла в залива Аден, без те да забележат. Сега бризът, който полъхва откъм сушата, е утринен, свеж, носи уханието на пустинята. „Така ми се иска да сме отново на път, в открито море.“ Сюзан е нетърпелива още откакто са се качили на влака в Марсилия. Прилошава й от „Ейва“ — боботеща, смърдяща на грес грамада от осеяно с винтове желязо. Временните престои са й безразлични. Тя очаква Мавриций, острите върхове, описани й от Жак, които се издигат над хоризонта и достигат чак до облаците. Иска да се обвърже с тези места.

През онази нощ тя се взира в звездите над Червено море. Небето е с цвят на индиго. „Толкова е красиво…“ Жак й назовава съзвездията, показва й най-светлата звезда, близо до хоризонта: Алдебаран. Дори се сеща за запомненото в детството име на индийски и го казва на Сюзан — Рохини.

Сега тя спи гола в каютата под мокрия от пот чаршаф. Когато двамата тръгват, е целунала Леон с думите: „И да не се изгубиш!“

Леон, който е отпред в лодката, усеща как очите му парят. Кожата на лицето и ръцете му вече е почерняла от слънцето. С къдравата си коса навярно прилича на млад юнга индиец. И той няма търпение да стигнат до целта, да стъпи на земята, където е роден. Такъв си го представям аз, с искрящи маслиненочерни очи. Не вяли като на рода Аршамбо, а разпалени от трескавата страст към приключения, която е изгаряла Евразийката.

По самия бряг е разположена дълга широка улица, която възвива на изток чак до нос Стиймър. Над търговските и митничарските сгради, над складовете и болницата се откроява черният ръб на кратера. По-нататък се виждат, загатнати в сивата мъгла, изсечените като с брадва пусти хълмове на Арабския полуостров, пясъчножълти, с по някоя изпъкваща тук-там бяла ивица глинеста почва. Невъобразима жега. Едва осем и тридесет е, а въздухът вече трепти над града и над прашните кейове. Хамалите са започнали да разтоварват лихтера, струпват сандъците на пътя, пред понтона. Навсякъде прахоляк, мухи. Гигантски насекоми, подобни на оси, бръмчат около щайги с ябълки. Застанали встрани носачи чакат с ръчните си колички. Те са едри чернокожи от племето иса, единственото им облекло са раздърпаните набедрени превръзки, по телата им има тънък слой от нещо, наподобяващо брашно. Зад тях, скрити под големи черни чадъри, се виждат фигурите на хората, които са представители на цивилизацията в Аден, или поне минават за такива — търговци араби с бели платнени дрехи, английски офицер от здравния корпус, неколцина представители на европейски фирми като „Люк Томас“, „Пенинсълар & Ориентъл“, на Морски съобщителни линии.

Жак и Леон вървят по кея. Навярно един мъж е привлякъл вниманието им със странния си вид дори в това отдалечено място. Пълен, около петдесетгодишен, облечен с черно сако и сив панталон, носи жилетка, колосана яка и вратовръзка въпреки жегата. Освен това единствен той не се крие под чадър. На главата му има широкопола сламена шапка, а под нея се подава носна кърпа, спусната тъй, че да пази тила. Ала погледите на Жак и на Леон се насочват най-вече към брадата му. Необичайна, дълга, широка, пищна, катраненочерна, със сребърни нишки. Застанал малко встрани от арабските търговци, мъжът наблюдава разтоварването, поглаждайки брадата си. Дори не е погледнал двамата пътници, слезли от „Ейва“ да се поразтъпчат.

Търговците разпознават своите сандъци, оглеждат ги заедно с помощник-капитана на „Ейва“, после се разпореждат, говорейки тихо, а разпорежданията им веднага се предават от надзирател — сердар, както вероятно го назовава мислено Жак, — който разпределя задачите и разпраща хората с количките по крайбрежната улица до складовете.

По това време на деня има суетня из пристанището, която навярно доста се различава от нощната застиналост под необятното небе, смущавана единствено от воя на кучетата. Между сандъците припкат полуголи дечурлига с надеждата да докопат плод, изпаднал от някоя щайга. Те направо танцуват около Жак и се опитват да си изпросят някоя монета. Викат: „One thaler! One thaler!“ Или може би: „One dollar!“ Жак раздава малко дребни пари и децата се разбягват с крясъци.

За да се измъкнат от тях, а може би и за да се преместят на по-чист въздух, Жак и Леон крачат покрай залива чак до началото на пътечката, по която мулетата се изкачват към височината в края на носа, където са кариерите. Седнали в сянката на сградата, заета от „Пенинсълар & Ориентъл“, те съзерцават ширналото се пристанище с черния и неподвижен корпус на „Ейва“. Човек би го сметнал за останка от корабокрушение, ако високият комин не бълваше пушек.

От другата страна на полуострова е стената на вулкана, която се спуска към морето, ръбът на кратера е разрушен. Когато корабът е пристигнал призори, Жак е станал безшумно и по палубата е отишъл до кърмовата площадка. Облегнат на фалшборда, капитан Боало е посочил на Жак огромната канара, издигаща се над водната повърхност: „Това, господине, е планината Шум Шум, вероятно най-известната скала в света след Гибралтарската.“ И е добавил: „И двете са английски владения.“

 

 

В тишината на Аден има нещо възхитително и същевременно злокобно, което навярно смущава Жак и Леон, сякаш преминават през някакво непонятно изпитание.

След трескавото суетене около заминаването — мравунякът на марсилските кейове, блъсканицата на гарата и във влаковете, грохотът на потеглящите параходи, носен от хладния априлски повей, принудителната близост с други хора през време на пътуването — Аденският залив с черната планина и гладката си вода създава усещане за нечовешка необятност, от която сърцето на Леон започва да бие по-силно, а погледът му се замъглява. За Жак този престой е само миг по пътя, водещ обратно. Може би той си спомня всичко, прашните кейове, мириса на машинно масло, движещите се пироги. Леон обаче го преживява за пръв път. Тук за него започва онова, което е търсил — нещо ново, прекъсване на пъпната връв с Рюей-Малмезон, отхвърляне на детството. Тук е и морето, за което му е говорил Жак, морето на Анна, което кипи и блъска брега при О-Буйи. Човек се чувствува, сякаш е на сал, откъснат от целия останал свят. И очите на Леон блестят заради неразгадаемата тайна на морето, на ослепителната светлина, на жегата в пустинята. Той смята, че почти е стигнал до целта, че е пред прага, че една крачка го дели от неговата обетована земя. Преди заминаването Жак му е подарил подвързан скицник и Леон рисува онова, което вижда — извивката на залива, нос Стиймър, белите постройки, фигурите на разтоварачите, понтона, към който е привързан лихтерът сред рибарските ладии и пироги, черната планина, настръхнала в далечината като някоя развалина. На друг лист старателно изобразява „Ейва“ сред платната на гемиите, неподвижна по средата на залива.

 

 

Суетнята по лихтера е стихнала. Оживилият се за миг кей отново е пуст. Слънцето продължава да пече, Жак и Леон излизат от склада на открито и поемат към носа. Първата сграда е Гранд хотел, едноетажна къща с ламаринен покрив, разположена навътре в попарена от сушата градина. По-нататък е редицата от търговски предприятия, представляващи белосани базалтови кубове с плоски покриви, а сред тях — незавършеният хотел „Йоръп“, имитиращ представата за дворец. В сянката на портиците от фалшив мрамор Жак разпознава мъжа с черния редингот и сивия панталон, когото са забелязали преди на кея и който поглажда внушителната си като на пророк брада.

Как е разбрал, че Жак е лекар? Навярно е попитал помощник-капитана Сюсак, преструвайки се на безразличен към хората, слизащи тук само по време на престоя. Дали изобщо се е представил? Във всички случаи името му не говори нищо на Жак и на Леон. Те дори не са го чули.

Мъжът разговаря с тях любезно, френският му е безупречен, без никакъв акцент, с нотка на провинциална превзетост. Обръща се към Жак така, сякаш месеци наред е бил лишен от всякакъв контакт със себеподобни свои съвременници. От обичайните баналности преминава към политическите трудности след убийството на император Жан и бунта на Менелик против италианските власти. Магазинът му представлява голямо, мрачно помещение, изпълнено от бръмчене на мухи, но вътре е хладно. Жак сяда на един стол и разговаря с търговеца, а Леон остава отвън да наблюдава сновящите в прохода носачи. Жак забелязва арабските и индийски служители, които разопаковат и описват стоките в сервизното помещение зад магазина. Има един сандък с френски вина, от друг сандък някакъв служител вади шевна машина с такъв вид, сякаш е съкровище. Търговецът като че ли е особено горд от този артикул. „Надявам се да продам много такива в Абисиния.“ После отваря дума за някакъв човек, един от съдружниците му, французин, който в момента бил в болницата на нос Стиймър в очакване да замине обратно за Марсилия. Каза: „Много е зле, «Амазонка» ще пристигне тук чак след два дни, не знам дали ще го дочака.“ Жак си мълчи. Сигурно е нащрек. Сега си дава сметка, че търговецът го е заприказвал именно, за да му разправи за болния си съдружник и да си изясни положението му. Той ненавижда импровизираните консултации и няма никакво желание да ходи до болницата, за да преглежда някакъв умиращ, пък бил той и сънародник. Толкова е топло, че отиването дотам навярно би обезсмислило благодатното въздействие на утринта, прекарана по кейовете на този нос. Освен това Сюзан вероятно го очаква. Търговецът обаче е настоятелен и е трудно да му откаже. Жак възнамерява да се отърве под претекста, че „Ейва“ скоро ще отплава. Понечва да изпрати брат си с корабчето, но Леон иска да го придружи. Няма да прекрачва прага.

Търговецът поема натам, все тъй нахлупил изумителната си бяла шапка. Жак го следва с нежелание. Не е попитал нищо, дори не си е направил труда да научи името на клетника, когото ще преглежда.

Когато влиза в тясната, нажежена стаичка, той наглася очилата си с жест, който е възприел в „Сейнт Джоузеф“, за да си придава по-авторитетен вид. Поразен е от вида на болния. Мъжът е още млад, много висок, измършавял като скелет, проснат в прекалено късото за него легло. Лицето му е костеливо, пожълтялата от слънцето кожа е опъната по скулите и по ръба на носа. Челото е набраздено от дълбоки бръчки, изпъстрено от тъмните петна, с които тропиците белязват светлокожите. Ала Жак е най-поразен от очите — сиво-сини, студени, умни, гневни. Болният е разпознал търговеца и още преди той да се е обадил, се надига напрегнато и го пъди: „Вървете си! Махнете се! Нямам какво повече да ви кажа!“ Търговецът обаче не се отказва, представя Жак — френски лекар, пътуващ към Мавриций, — а мъжът се изсмива: „И какво от това? Махнете се и го вземете със себе си! Вървете по дяволите!“ Гневният изблик го е изтощил и той се отпуска отново на възглавницата.

Жак е учуден, че човекът не е с болнични дрехи. Облечен е като за път, с вехт, изцапан от прах сив панталон и с широка риза от небелено платно с дялани кокалени копчета, каквито се носят в Абисиния.

Единствено измъченото изражение на болния удържа Жак да не си тръгне начаса. Единият му крак е скрит под превръзка до средата на бедрото, на другия обаче има тежка, черна кожена обувка, все още покрита с прахоляк от пътищата, сякаш той ей сега ще стане и ще продължи да крачи. На белосаната стена до леглото е опрян дебел абаносов бастун, а зад вратата целият багаж е готов: кожена чанта с каиш за носене на рамо и грамаден кожен куфар, пристегнат с ремъци.

Търговецът сяда до леглото на единствения стол с изплетена от слама седалка. Като че ли е изтощен от горещината, бърше тила си с грамадната носна кърпа. Жак остава прав до вратата, сякаш всеки миг ще си отиде. Леон се е приближил, стои в коридора пред прага, не смее да влезе, само гледа. Търговецът отронва няколко банални забележки за времето, сушата и прочие, а отпуснатият на възглавницата мъж му отвръща, кривейки лице или с кратки ръмжения, гласът му е пресипнал сякаш от безсъние. Тук всичко е просмукано от страдание — белосаните стени, тесният прозорец с полупритворени капаци, голият под, вехтото легло с метална рамка, в което мъжът лежи облечен, напрегнат, с глас, дрезгав като приглушен вопъл.

Дали името му изобщо е било споменато? Дали Жак го е чул? А ако го е чул, разпознал ли е в обезкръвеното, прекършено, вдървено от болката тяло яростния юноша, връхлетял преди двадесет години в една кръчмица в старата част на Париж и срещнал с мътните си очи погледа на деветгодишното момченце? Оня странен младеж, когото поетът Верлен отвел навън, в мрака, и който изчезнал, сипейки проклятия, а чичо Уилям казал за него само: „Нищо особено… Нехранимайко.“

Сега си представям Жак прав в жестоко напечената от слънцето гола стая, където лежи същият младеж — вече мъж с изострено от болката лице. Може Жак да е разпознал за миг нещо, стоманеносиния блясък на очите, присвитата уста, тънката, сякаш прехапана от гняв долна устна, или пък ръцете, широките, възлести ръце на селянин, загрубели, осеяни с петна от слънцето, същите онези ръце, разперили се заплашително и отблъснали келнера, опитал се да го прогони.

Търговецът не се е отказал от идеята си да подложи болния на преглед. Навежда се към него, промълвя няколко думи полугласно, но мъжът буйно се противи. Гласът му стърже, нисък и глух, той говори насечено, несвързано. Споменава нещо за заговор, за лекарите, които искат да го подложат на ампутация, също и за работите си, за парите, които са му откраднали в Африка, за дурго, който трябва да плати на Менелик, та бабаитите му да не нападат керваните. Споменава за кучетата, които го подлудяват, които бродят денонощно около болницата, около него. Внезапно се укротява. Дори подмята иронично: „Впрочем съвсем безсмислено е да безпокоите господина. Откакто лежа, се чувствувам много по-добре.“

В тясната стаичка е станало още по-горещо, въздухът просто се е разширил и разпъва стените. Жак гледа потта, която е избила по челото на търговеца, стича се по страните му и мокри дългата брада. Търговецът е видимо притеснен, търси начин да се измъкне. Бърше се с кърпата, трескаво размахва индийско ветрило от санталово дърво.

Болният лежи и като че не забелязва това. Мършавото му лице си остава сухо, по ръцете и в късо подстриганата му коса няма и следа от пот. Очите му блестят тъй силно, че Леон дори се учудва. Той полекичка е влязъл в стаята и се е доближил до леглото. Жак също е някак омаян от сцената, като че в нея има нещо неустоимо. Мъжът продължава да говори сам за въображаемите си стоки, за ярдове английски памучни платове, за кълба индигови нишки джано, за Lune^[1], за турско червено, за цибетов мускус, за Zebad^[2], а най-вече за кафе, за проклетото кафе! Леон слуша тези странни думи, които мъжът изрежда, сякаш са най-важните на света, също и датите, на които потеглят кервани-миражи — април, март, бъдещи и минали дни, всичко се смесва, той реди цени, цифри, споменава бивни, пушки, талери все с този пресеклив, равен глас, като че диктува условието на непонятна аритметична задача. Когато търговецът се изправя, за да го прекъсне, болният повишава глас, тембърът му става метален, заплашителен, той удря с ръка ръба на леглото, сякаш да покоси нещо.

Търговецът иска пак да отвори дума за здравето му, но мъжът извиква: „Да, знам, всички сте се зарекли да ми отрежете крака!“ Отново се надига в леглото, очите му святкат гневно. „Аз обаче съм решил да се прибера цял. Трябва да се оженя във Франция, как според вас да си намеря жена, ако съм еднокрак?“

Отново се отпуска върху възглавницата. Прежълтял е, ръцете му са изпънати от двете страни, сякаш е покойник. Търговецът не издържа повече. Побягва, без дори да се сбогува с Жак и с Леон, които стърчат насред стаята.

„Боли ли ви много? Искате ли да ви предпиша опиум?“ Нещо странно звучи в гласа на Жак, нещо различно от лекарския тон.

За миг мъжът се вторачва в него със сивите си очи, сякаш се мъчи да си спомни. Вглежда се и в тъмнокосото мургаво момче, застанало до разтворената врата. Може би в този кратък миг се случва нещо, суровият взор поомеква, забулен от тъга или колебание. Мъжът не отвръща нищо, обляга се назад, затваря очи. Най-сетне изрича уморено, почти тихо: „Жаден съм. Искам малко вода.“ Той копнее за изворната вода на своя роден край, за водата от Рош, за жива вода, а не за лугавата, блудкава, мъртва вода от кладенците на Аден, пречистена в болничните резервоари. И понеже няма как да я получи, затваря очи и потъва в бляновете си.

 

 

Вече е обед, Сюзан навярно се е притеснила и наблюдава движението на съдовете в залива. Сандъците и бъчонките са разтоварени от „Ейва“, боботенето, идещо откъм машинното, се е усилило. Глухо и трептящо, то достига до болничната стая. Нос Стиймър е остров, затиснат от слънчевия пек. Белосаните стени и ламариненият покрив на болницата блестят с вълнообразна светлина, а в далечината Сюзан съзира ширналата се белота на солниците и арабските планини. Капитан Боало й е казал: „Имам добра новина. Тази вечер ще можем да отплуваме.“ Дали е доверил на Сюзан защо е толкова доволен от възможността за непредвиден престой в Занзибар, как има тайна среща със съпругата на един офицер и заради това пренебрегва заплахата от епидемия и забраната на Морските съобщителни линии? Ала Сюзан също е нетърпелива, така че не е помислила да му задава въпроси.

В болницата Жак се кани да си върви, улавя Леон за ръката, но младежът се възпротивява, иска да остане. Ето че се доближава до леглото, гледа лицето на заспалия мъж. Чул е не бълнуванията на болния, а разигралите се думи в тетрадката, където Жак е преписал стиховете — и то може би единствено заради Верлен.

Свободен в парите на здрача виолетов,

пробивах небосвода като ален зид,

вълшебният му вид тъй скъп е за поета,

с мъх — слънчеви лъчи, с лазурна слуз покрит.

 

 

През осемдесет и девета, когато напуска Рюей-Малмезон с тетрадката в джоба на палтото си, Леон е седемнадесетгодишен. Тези стихове се отнасят до него и само до него — дете, бродещо като изгнаник по парижките улици и мечтаещо открай време да се завърне отново на родния остров, при шепота на вятъра между филаосите, при звучащия като молитва вечерен крясък на птиците-рибари, при морето, което кипва в края на деня откъм Анна.

Ала как би могъл да разпознае изчезналия поет в това едро тяло, проснато върху болничното легло, това олекнало, прекършено от болката тяло с омотан крак, разпръскващ мирис на смърт в помещението? Мъжът отново е отворил очи. Сега е по-спокоен. Гласът му звучи ясно:

— Кога тръгвате?

— След няколко часа.

Той сякаш обмисля нещо.

— Да не беше проклетият ми крак, и аз бих заминал с вас.

Надига се в леглото. На Жак му минава през ума, че гърбът и задникът му сигурно са целите в струпеи. За да премести левия си крак, е принуден да го хваща с две ръце като безжизнен предмет. Сивият крачол е бил срязан до средата на бедрото, за да бъде усукана огромната превръзка, която тръгва от коляното и стига до стъпалото. „Проклети доктори, зарекли са се да ме довършат!“ Той ръмжи някакви имена, Ноукс, Степън, болничния хирург. Искал да го прехвърлят в хотела на Кресчънт.

— Желаете ли да ви прегледам?

Жак се е решил да зададе този въпрос. Ала мъжът отказва. Отново замахва с ръка, сякаш разсича нещо.

— Не, не, не си струва.

Говори така, все едно че темата е незначителна. Жак се кани да си върви, но болният се надига съвсем, погледът му издава объркване. Като че ли му се ще още мъничко да позалъже болката и самотата.

С тревожен глас задава въпроси, за да задържи двамата непознати — стеснителния млад лекар и тъмноокото момче, което му напомня за овчарите от Харар. Впрочем дори не въпроси, той не чака отговори, споменава политическата ситуация във Франция, клането във Фурми, раздвижването на анархистите. Също и Тонкин, завладяването на Конго и Санга — искал да завърти там постоянна търговия. Изразява се крайно отрицателно за Менелик, за всички, с които си е имал работа — Барде, Савуре, Дешан, Тиан, който го ограничава, Илг, който му забива нож в гърба. Пощадява единствено изследователя Борели, с когото е пътувал. Жак вече се дразни, но Леон слуша омаян разсъдливото бълнуване на този мъж, равния му, натрапчив глас. После човекът отново се отдава на мечти. Разказва за нещата, които обича, за пътя към Анкобур, за планините в земите на черчерите, на оборрите и минджарите, за недостъпния град Антото. За студените нощи, за леда край пътищата призори, който пропуква под копитата на конете. В почервенялата от праха душна стая той бленува на глас за Харар, за мразовито и синьо зимно небе. И ето че внезапно е отново в Рош, в родния си дом, при майка си и сестра си, там водата на горния етаж замръзва върху тоалетната масичка в стаята му, той вижда през прозореца стелещата се по полетата мъгла, чува крясъците на враните.

Жак се е измъкнал на пръсти. Изчаква малко в коридора. Недалеч от вратата стои двадесетинагодишен чернокож младеж от Еритрея, облечен в също такава риза от небелено платно, с бял панталон. Опрял се е на стената и безмълвно гледа отминаващия Жак.

В стаята болният е спрял да бълнува. Отпуснал се е върху възглавницата, лицето му е като тъмно, сиво петно сред белотата. Леон се доближава до леглото, за да го погледа. Сега лицето на мъжа изглежда кротко, чертите му не са напрегнати. Може би в съня си той съзира мечтаната вода, ледените утрини, забравя болката, изпълваща болничната стая, която пламти, алена като жарава.

 

 

През този следобед Жак се връща на борда на „Ейва“. Корабът все още не е напълно подготвен, в крайна сметка ще отплава следващия ден на разсъмване. Изтощен от тази заран, прекарана на нос Стиймър, Жак е легнал на твърдата кушетка в тясната каюта и е прегърнал Сюзан. Двамата дълго се любят, телата им са облени в пот сред аления полумрак. Леон е останал на пристанището. Той броди из пустите улички със скицник в ръка, без да открие нещо за скициране. Може би самите бели листове най-точно изобразяват кратера на Аден.

Мога да си представя жежкия, задушен следобед, червената светлина между стените на каютата, полускрития зад вехтото перде илюминатор. Струва ми се, че нося в себе си спомена за този ден, че тогава е бил заченат моят баща. Жегата тежи върху телата им, вкус на пот, биещи едно през друго сърца, все едно че заедно са потънали в огнен кладенец. Винаги съм си мечтал да бях заченат на кораб, спрял в пристанище на края на света, в Аден.

Жак не е споменал за Рембо. Без съмнение той изобщо не си е представял кой е този измършавял несретник, проснат върху болничното легло, облечен и обут като пътник за никъде. Само е казал на Сюзан; „Видях един човек, който ще умре.“ Сюзан го е погледнала учудено. Жак никога не говори за онова, което е видял в Лондон, в болницата „Сейнт Джоузеф“, в „Елифънт & Касъл“. Тя пита:

— Ами Леон?

— Остана там. Каза, че щял да се върне с последната лодка.

 

 

Като че го виждам как крачи по Кресчънт. Слънцето е високо горе. Сенките по земята приличат на мастилени петна, стените направо заслепяват. Какво привлича отново Леон към болницата, към дългите коридори, из които бръмчат оси, към тясната стаичка, в която лежи болният мъж с яростното, напрегнато лице, с немигващите, непомръкващи сиво-сини очи? Лихтерът е вече разтоварен, всички магазини са затворени, кейовете пустеят. Търговците са се прибрали и обядват. Моряците спят в сянката на провисналите платна на пришвартованите гемии, хамалите са се събрали под сводовете край залива и пушат лули с хашиш. Леон ги подминава, стига до склада за въглища на Морските съобщителни линии и по-нататък, до фирмата „Люк Томас“. По прашния път към Маала, към кратера се движи една-единствена каручка, теглена от дръгливи мулета.

Няма друг признак на живот. Тук не се срещат нито птици, нито насекоми. Водата в залива е гладка, синьо-черна, над нея „Ейва“ се очертава като полупотопен палат от метал. Малко преди да достигне до края на залива, Леон вижда кучетата. Цяла глутница в далечината, излезли са измежду празните постройки, движат се косо, долепили муцуни до земята, прегладнели, като призраци. Когато Леон се обръща, кучетата се притаяват зад стените. После тръгват отново, следват го, неусетно се приближават. Внезапно Леон е обзет от страх. Тъкмо за тях говореше болният в бълнуването си. Скитащи, недохранени, бесни кучета, които обкръжават града, влизат в дворовете, бродят дори под прозорците на болницата. Кучетата от Харар, на които всяка вечер е хвърлял храна с отрова.

Когато Леон влиза отново в стаичката, Рембо не го познава. Жегата, задухата, прахолякът и болката изпълват помещението със светлина като зелени и червени пламъци. Младият чернокож галла, слаб и строен в прекалено широките си дрехи, е седнал на сламения стол, където същата сутрин се бе настанил търговецът. По бузите му има странни белези, сякаш медни стърготини. Леон понечва да се приближи, но чернокожият се изправя и го спира безмълвно, само протяга ръка. Гледа го с жълтите си, спокойни, безразлични очи. Навярно смята, че Леон е един от лекарите, които се стремят да отрежат крака на неговия господар.

Болният бълнува, потънал в трептящия полумрак. Не крещи, гласът му е все тъй еднозвучен, както когато пресмяташе, все тъй метален.

Не помръдва, отпуснат върху възглавницата, изпънал ръце край тялото си, левият му крак е прехвърлен настрани, сякаш се е мъчил да стане. „Тук са, под прозореца. Знаех си. Всеки ден все същото, и никой нищо не прави. Чуйте ги! Те са тук, под прозореца.“

Наистина Леон чува ясно дрезгаво ръмжене сред мъртвешката тишина в града. Това са истинските господари на Аден, те го обкръжават, проникват в него — призраци с пясъчен цвят, — прииждат от изсушените хълмове и долчинки, бродят по брега и търсят храна. Дошли от далечните планини на Абисиния, от хладните улици на Харар, кучетата са го проследили дотук, до тази забравена скала — кучетата, които отвличат малки деца и изравят мъртъвците.

 

 

Леон върви чак до вечерта из улиците по нос Стиймър и търси нещо със скицник в ръка. Дали той, юношата, е разгадал същинската самоличност на търговския пътник, който умира в болничната стая? Като че ли би могъл да прозре в разяденото от болката и засухата тяло изяществото на детето, танцуващо с думите, ироничния му взор, проникващ отвъд лустрото, неговата ярост. Не, заблуждавам се. Леон не го е познал. Никой не би го познал. Само кучетата са го усетили, надушили са го, сякаш излезли издън земя, дотичали са, призовани от недоловим сигнал, за да го измъчват всеки ден със своя вой.

 

 

На девети май призори боботенето на машините събужда Леон. Той отива бос по палубата до задната надстройка, за да погледне арабския бряг, който бавно се плъзга в полумрака. Жак вероятно е вече там, опрян на парапета, а очилата му са още замъглени от нощните изпарения. Те виждат заедно как скалата се отдалечава — острият връх на нос Стиймър, където още свети сигналната петролна лампа.

Големи морски птици следват парахода в небрежен полет и надават печални крясъци. Дневната светлина вече озарява пустинята и морето, над кратера се разстила огромно червено петно. Дали се сещат в този миг за човека, останал в болничната стаичка, за безсънно застиналия му поглед, за това, че той навярно е чул далечния звук от сирената на „Ейва“? Ето че и Сюзан пристига, загърната в японския си пеньоар, промъква се помежду им, прегръща ги и те забравят всичко при допира на още топлото й след съня тяло.

В мига, когато „Ейва“ излиза от залива, на хоризонта се появяват възхитителните, някак нереални очертания на двата комина и надстройките на „Амазонка“.

Бележки

[1] Видове цветни влакна. — Б.пр. ↑

[2] Видове цветни влакна. — Б.пр. ↑