Жан-Мари Гюстав Льо Клезио
Карантината (24)

Не можех да заспя. По едно време се измъкнах от убежището, без да събудя Суря. Бавно пропълзях сред скалите, за да не би птиците да вдигнат врява. Вятърът бе силен. Потърсих закътано място сред базалтовите отломки, за да погледам небето и морето. Нощта бе ясна и звездна. Видях на хоризонта примигващия блясък на фара на нос Стрелкови ъгъл, вляво бяха светлинките на къщите на Гран-Гоб. Всичко ми се струваше близко, познато и същевременно нереално, като очертанията на съзвездията. Нощта бе изгладила морето. Слушах как вълните се удряха в скалата, как лагуната с плисък се източваше през пролуката. Исках да задържа всичко това, да го съхраня завинаги — то бе мое, моят живот, моят произход. Очите ми пареха — от умора, от треската. Лицето ми бе окаменяло, чувах как кръвта ми шуми в жилите заедно с прилива и отлива. Спомнях си как бях заслепен при онова мое първо идване на островчето, когато семето ми се изля по черната скала и се смеси с пяната.

Сега ми се струва, че тъкмо затова съм живял, за да намеря Суря и да заживея с нея в тази пукнатина, сред скалите на Габриел. Да бъдем съседи с един вълшебен птичи народ с очи без клепачи, да чакаме с тях мига, в който слънцето се подава от морето.

Потръпнах, когато Суря ме докосна. Дойде безшумно. Може би фаетоните вече са наши приятели, свикнали са с присъствието ни. Може би сме станали част от техния порядък.

Дълго седяхме и гледахме морето, нощта. После се върнахме в цепнатината, под палатката.

— Виж, бхаи, толкова ми е топло.

Суря доближава дланта си до лицето ми, за да усетя вълните, които се предават по страните, по шията ми. Раздразнените от нашето сноване птици започват да крякат една през друга, викат се и накрая всички просто пощуряват. А ние оставаме напълно неподвижни, притиснати един към друг, слели дъха си, без да се смеем или да шепнем, докато врявата не е стихнала.

Любовта на Сурявати е жарка като слънцето, бавна и силна като морето, истинска като вятъра. Ние сме в нашето леговище, в нашето владение, притиснати един към друг като птици.

Никога не съм изпитвал такова щастие. Вече няма разумни въжделения, блянове. Просто морето разяжда и блъска основата на острова, бавно се сменят прилив и отлив, усещаме вкус на сол в устите, в гърлата си. Черните камъни са тъй гладки, прахът се плъзга по кожите ни и е ласкав под пръстите ни като някаква древна пепел. Крясъците на птиците по върха се усилват, те са остри, дрезгави, нетърпеливи, те са единственият глас на този остров. Двойките, будуват в дупките си, очите им следят черното небе в очакване да се съмне.

Долових трептенето вътре в тялото си. Него бях усетил още първата нощ, когато лежах до Жак и до Сюзан в колибата в Палисейд, неспособен да заспя. То не е шум. Ниско и бавно е като биене на сърце, като недоловимия пулс в кръвоносните ми съдове. Като шума на морето, като пляскането на криле около Пиджън хаус рок. То няма име.

Долепих ухо до гърдите на Суря, в нежната вдлъбнатина между тях. Ето, иде, секва, и пак. Надига се по жилите на земята чак до извисилия се ръб, до устната на океана, до тялото на Суря. Аз пия живот от нейните устни, вдъхвам дъха й, поемам топлината на ръцете й. Тя ме пленява с утробата си, камъните и теченията на лагуната ни притискат.

Внезапно преставам да се боя от предстоящото. Усещам по устните си вкуса на пепел от кладите, на неунищожимата сол. Вече не съм сам, аз съм и в Суря, тя е аз и аз съм тя, слени сме в едно силно и нежно движение. Ние сме още и черната кожа на острова, и вятърът, и морето, и духът на птиците, очакващи първия слънчев лъч. Нощта ни е обгърнала, тя притиска планината, шубраците — нощ, примесена с вятър. Дъждовните капки барабанят на пристъпи по брезента над нас, вятърът нахлува в пукнатината и ни докосва с хладната си ръка. Долавям в гърлото си туптенето на неговото сърце, аз съм в Суря, в мен е звукът на нейния живот, далечно, истинско трептене. Дишането й се ускорява, усещам капчиците пот по тила й, в косите й, в слабините й. Потта ни е една. Аз съм в нея и тя е в мен, членът ми е дълбоко в нея, стиснат от нейната женственост — камък и листо, юмрук и обхванала го длан. Не може да има нищо преди, нищо след — само тия черни, голи, сурови скали, вятърът, свирещ в храстите, бушуващото море. Нищо освен базалта, праха, пепелта. И небето, из което се разстилат облаци, скрепени върху звездите, и фаетоните в дупките си с очи без клепачи, зачакали слънцето.

От време на време те кряскат, стенат. Излизат, чувам тракането на клюновете и шумоленето на перушината им. Гласовете им се издигат, сливат се и заглъхват. Сурявати се е вкопчила в мен, лицето й е извърнато. И ето внезапния взрив, сякаш сърцето спира и времето умира. Острота в дълбокото, болезнена звезда, Суря изстенва и леко ме отблъсва с длани. Излял съм се в нея, напрегнал мускули, бездиханен. Пулсирането продължава, после затихва, отдалечава се. Проснахме се един до друг в скалната пукнатина. Сега тишината бе бездънна. Слушах грохота на морето. Птиците бяха замлъкнали. Трептенето бе секнало може би, като език, който се прибираше към центъра на земята, потъваше в потайни подземия. Отиваше си. Още, още — по-ниско, по-далеко. В лоното на земята, сред забравените звезди.

Суря се притисна към мен. Нуждаех се от топлината й. Тя прошепна до самото ми ухо:

— Тази нощ имам дете от теб.

Няма как да знае, а все пак съм сигурен, че е права. Сега си имаме дете.

Нощта е тъй дълга. Сурявати стана и се промъкна навън. Фаетоните не се разкрещяха. Чакам, потта се изпарява от тялото ми. Долавям киселата миризма на съседите ни, птиците, мирис на пикоч и на гуано, както и тръпчивата миризма на лантаните. Задрямвам. Събужда ме хладното тяло на Суря. Измила се е в лагуната, дрехите й са мокри, косата й е натежала от солената вода. Кожата по ръцете й е настръхнала.

Преди зазоряване всичко се успокоява. Дори фаетоните вече не крякат. Започва отливът, лагуната се изпразва през пролуката, ромолейки като река. Суря спи, сгушена до мен в базалтовата пукнатина — топла и жива сред хладината на ранната утрин.