Жан-Мари Гюстав Льо Клезио
Карантината (11)

Ананта видяла танца на жените за пръв път тъкмо тук. Всичко било твърде странно, защото войната не била отшумяла, стените на града били нащърбени от снарядите, старите къщи — полуизгорели, и навсякъде се въртели рояци мухи и лешояди. Англичаните лагерували отсреща, от другата страна на Ямуна, а оръдията им били насочени към града.

Саловете се намирали в плитчина срещу естуара, далеч от теченията на двете реки, в голям залив с неподвижна вода, в която растели тръстики. През последните месеци тук се били настанили надве-натри бежанци от всички краища на Авадх. След поражението на Нана Сахиб, откакто английските войници на лорд Канинг се разположили в укрепен лагер, за да преминат в настъпление и да завладеят отново Делхи и северните провинции, в града били останали само жени и деца, върлували болести и глад, а колибите от кал и клони трябвало да се поправят след всеки дъжд.

Една вечер Домите издигнали клада на плажа. Старият Сингх извадил цафарата си, жените пуснали кратуни в съдове с вода, които да послужат като разнозвучни барабани — и се разнесла музика, отначало бавна, после все по-забързана. Хората наизлезли от колибите, навлезли сред тръстиките, привлечени от музиката. Мръсни деца с изтънели крайници и подути кореми, подобни на паяци. Жени, загърнати в своите сарита, с разбъркани коси и стреснати погледи. Също и неколцина мъже, орачи от околността, бежанци от Севера, които се боели от разправата на бойците на Али Наки Хан.

Притисната до майка си, Ананта изпивала всичко това с очи, сдържайки дъха си. Жените танцували край високите пламъци под ритъма на барабаните и на цафарата, тъпчели коравата земя с босите си ходила, дрънчали с гривните и с тежките си медни гердани. Били с новите си сарита с цвят на вода и на тюркоази, а върху намазнените си коси носели големи огненочервени кърпи.

После Лил затанцувала сама, а другите жени седели около нея и пляскали с ръце, следвайки ритъма на барабаните-кратуни.

Тогава Гирибала показала на Ананта как се танцува с ръце, знака на бог Кришна, двете ръце пред устата, с вдигнати пръсти, като свирача на цафара. Показала й всички жестове, които знаела, знака на птицата Гаруда с разтворени като криле ръце, знака на колелото с двете длани, които се завъртат една до друга, знака алапаллава, лотосов цвят, с разтворена пред гърдата длан, знака за щастие, е ръка пред челото, любовта и трептящото птиче сърце, с две разтворени длани, с вкопчени палци и трепкащи пръсти.

Малката била очарована. За пръв път танцувала пред майка си, все още несръчно на малките си крачета, загърната в дълго парче плат, с ръце, натежали от медните гривни. През онзи ден Лил дала на Ананта гривната си с петте стъклени зърна и медальона с изображението на богинята на танца Йелама, която била получила на шест годинки. Ананта дълго танцувала за майка си и за Лил, като тъпчела с босите си ходила изпръхналата земя сред опияняващата миризма на санталовия пушек, и докато я гледала, Гирибала можела да забрави страха, войната, окървавените гърди на аята, при която намерила детето, бягството си през нивите до реката, където измислила името на Ананта.

Дълга била тази нощ край горящия на плажа огън, докато слушали думкането на барабаните-кратуни, а всички онези хора помръдвали сред тръстиките. Когато Ананта паднала изтощена, Гирибала я сложила да легне върху вързопите до сина на Лил. През цялата нощ жените продължили да танцуват, а после Лил разказала на събралите се хора историята на прекрасната Лакшмибаи, която загинала преди два месеца, защищавайки града си от неприятелите. С жестове показала битката й с англичаните — на кон, със сабя, редом с най-близките приятелки Мандра и Каши. И ето че Мандра паднала първа, куршум пронизал сърцето й, а царицата не искала да я изостави. Замахнала със сабята си, отсякла главата на англичанина и побягнала с Каши към реката. Втори куршум повалил Каши. Тогава Лакшмибаи полудяла от мъка и накарала коня да се върти, върти, върти току до реката — и Лил с разперени ръце се завъртяла пред вторачената в нея тълпа, докато паднала на земята като Лакшмибаи, пронизана от неприятелските щикове.

Домите останали в Бенарес през целия сезон на дъждовете. Речната вода била черна, във въртопите се мятали дънери, изтръгнати от бреговете. Не можело да се плава. Тогава реката не била добра, името й било Харашакара, Гребена на Унищожителя Шива. Полята били наводнени, реколтата — погубена, разправяли, че гладът е довел по реката пирати, бивши въстаници, които ограбвали селата и изнасилвали жените.

Насилието достигнало до града. Една заран Гирибала се събудила от глъч, която се носела откъм центъра на града и се усилвала като буря. Спомнила си какво се случило в Каунпур, как виковете на сипаите кънтели из нивите и обграждали града, и сърцето й започнало да бие много силно.

Някакви младежи предизвикателно си сложили цветовете на привържениците на Бахадур Шах и английската конна бригада ги преследвала из града. По брега тичали момчета, криели се из къщните дворове, в храмовете. Гирибала не помръдвала, прегърнала разтрепераната от страх Ананта. Повтаряла: „Няма нищо, не се бой.“ Мълвяла нежно името й: „Ананта.“

Отново настъпил покой. Ала същата вечер англичаните издигнали дълга бесилка: на брега на реката, край Гхатите, и обесили десетина от момчетата, които сикхите заловили. Някои били още деца. На дрехите били сложили като кокарди цветовете на въстаниците, синьото и червено на Бахадур и зеленото и златно на Джханси и Гвалиор, на царица Лакшмибаи.

Лил и някои от жените искали да се качат на саловете и да заминат, но старият Сингх бил против. Казал, че по стъпалата на храмовете в Бенарес няма да ги закачат.

Саловете на Домите били привързани за стъпалата на Гхатите. Нощем жените се грижели за кладите срещу няколко анна или срещу малко храна. Купували от селяните дюлеви подпалки и втвърдена смола. Чистели, метели, подготвяли клади, грижели се и за мъртвите, обличали ги, пръскали ги с благовония и ги ръсели със сантал. Вече месеци наред Гирибала живеела в допир с мъртъвци. Заедно с Лил и ужасната Анала (наричали я и Ила в памет на цар Кардама, който бил преобразен в жена, защото била висока и съсухрена и имала мустаци над горната си устна) Гирибала, облечена в рокля, боядисана черна с етиопс, обикаляла стъпалата на Гхатите, за да търси умрели. Трябвало да се споразумяват със семейството, после отнасяли вече вкочанения труп, умивали го с речна вода, обливали го с разредено масло, привързвали към крайниците му вързопчета санталови пръчки. По здрач запалените на високите стъпала клади разпръсквали над града лютив дим, който прогонвал комарите.

През тази зима имало много мъртъвци заради войната, заради епидемиите и глада. Те пристигали с каруци или с широки плоскодънни лодки, а хората изпитвали страх от черните хароновци, които ги карали. Според Лил били диви хора от планините. Нямали своя религия и не познавали солта. Ядели маймуни, папагали, дори змии.

Понякога Ананта придружавала Гирибала по стъпалата на храмовете. Отначало се бояла и наблюдавала крадешком майка си и жените Доми, които подготвяли мъртъвците, разпуснатите им коси, измацаните им с пепел лица. После станала по-смела. Мъртъвците не се движели. Не говорели, не можели да причиняват зло. Били като големи изсушени кукли с почернели очи и посинели устни. Само зъбите им проблясвали, когато ги миели в речната вода.

Дори свикнала с лютивия мирис, когато пламъците обхващали намазаната им с масло кожа и пръсвали топките смола под мишниците им.

Кладите горели през по-голямата част от нощта, а жените се суетели, метели, изливали вода върху главните или пък добавяли съчки. На Ананта й било най-приятно, когато кладите догаряли. Гирибала лягала на земята край главните, а момиченцето се долепяло до нея, мушвало глава под голямата й кърпа, както първия път, когато майка му го изтръгнала от ноктите на смъртта, за да усеща топлината и мириса на тялото й. Но Ананта не спяла. Чакала да се зазори, за да премине страхът. Слушала как диша заспалата й майка, как пукат изстиващите главни. Също както някогашните звуци на бродещите около зида в Каунпур животни или като мудното шумолене на убийците, дълбаещи стената от кал, докато тя търсела гръдта на аята. Тогава Ананта се притискала към Гирибала толкова силно, че я събуждала. „Какво ти е? Какво искаш?“ Стискала зъби, за да не изкрещи, да не заплаче.

Най-сетне през мъглата се прокрадвало утрото и тя виждала очертанията на храмовете, като някакви исполини, застанали край реката. Най-сетне можела да заспи. Когато се събуждала, била на брега до привързаните салове и слънцето греело.

В края на дъждовния сезон Домите вече били събрали достатъчно пари. Можели да останат и по-дълго в Бенарес, но един ден дошъл някакъв мъж, пратен от свещеник на кладите. Бил гледал как танцували жените, знаел, че са циганки, Шаммар, жени без мъже. Но между жените бил забелязал момиченцето със светли очи и медни коси, което носело на шията си огърлицата на богинята Йелама. Разказал за него и сега трябвало да отправи следното предложение на Домите: свещеникът искал да купи светлоокото дете и да го изпрати в Муттра, на реката Ямуна, за да се научи да танцува. Нищо нямало да й липсва, щяла да бъде съпруга на Хари, щяла да бъде Радха със седефената кожа. Предлагал на Домите пари, а на майката — парчета плат, които бил получил от англичаните.

Гирибала притиснала Ананта до себе си. Разтреперала се от гняв и от страх.

— Тя е още дете!

Пратеникът на свещеника се усмихвал спокойно.

— Именно. На тази възраст може да бъде обучена.

Посочил огърлицата:

— Тя вече принадлежи на Махи.

Върнал се в храма да чака отговора.

Гирибала не казала нищо. Само си събрала нещата и се качила на сала с Ананта. Хванала дългия прът и била готова да си послужи с него, ако се опитат да й попречат да замине.

Домите я последвали. Лил и синът й се качили на нейния сал. После другите жени се наместили на втория сал. Старият Сингх само казал:

— Тъй или иначе, някой ден трябва да заминем.

Натиснал ядно пръта и двата сала се отделили от брега и отново заплавали по течението на реката.