Жан-Мари Гюстав Льо Клезио
Карантината (15)

За нея мисля сега, за момиченцето, стиснало здраво ръката на майка си, когато трябва да се прехвърлят по трапа на сивия кораб, чийто висок комин бълва плътен дим и който трябва да поеме на път за Мирих Тапу, за Мавриций, за там, откъдето няма връщане. Вали, мусонът се е надигнал след горещите и сухи месеци по реката, след безкрайните дни в лагера в Бхованипур край канала Толис Нуллах в Калкута.

Всички кораби вече са заминали за другия край на света. Само „Ишкандер Шоу“ е пришвартован пред лагера, той трябва да поеме имигрантите за Мавриций, около двеста мъже и към шестдесет жени, а също и деца, овце и хвъркати.

За какво си мисли тя, докато минава по проядената дъска, опряна о палубата на кораба? Дали се обръща да погледне за последен път лагера, дали нещо от нея остава привързано към този пейзаж, към стената от кал, обграждаща лагера, към високата дървена порта, към общите къщи на кулитата с техните дъсчени стени без прозорци и покриви от шума, към наредените в полукръг край стената колиби, където несемейните жени и мъже са готвели всяка сутрин, към резервоара и към няколкото опоскани дръвчета, под които привечер мъжете са присядали да побъбрят. Ананта стиска ръката на майка си и гледа безмълвно лагера. Ще го помни винаги, до смъртта си.

Мисля за Ананта като за своя позната, като за далечна роднина от миналото, чиято кръв и памет, чиято душа все още живеят в мен. Известно ми е само името й, както и че е била взета от окървавените гърди на своята убита дойка в Каунпур по време на голямото въстание на сипаите през 1857 година. Това съм слушал от баба ми Сюзан, когато бях дете, за прословутия й изчезнал девер.

Ала аз не зная нищо за жената, която й е спасила живота и която наричам Гирибала в памет на Рабиндранат Тагор. Само за пътешествието на Ананта и на Гирибала съм сигурен, то ми е по-ясно от всяко друго приключение. Зората грейва откъм естуара на Толис Нуллах въпреки донесените от мусона облаци, ибисите прелитат току над водата и се спускат в извивките й. Трапът представлява зеленясала, хлъзгава дъска, по която те пристъпват, като се държат здраво за ръцете, а взорът на Ананта е вперен в лагера, който тя никога няма да забрави.

Нощта е отминала. Отнесла е воплите на умиращите, писъците на промушените от сабите на убийците жени, жалките фигури на избесените в Бенарес деца с кокарди на шиите. И всичката онази кална вода, която бавно, тежко се е влачела ден след ден, месец подир месец, онази необятна река с отсрещния бряг, неразличим в мъглата — чак до Калкута, до лагера в Бхованипур.

Гирибала също се обръща, поспира за миг въпреки повелителните подвиквания на аркотите от палубата на кораба. Може би през този миг тя също се сеща за всичко онова, което остава на този бряг, в поселището на имигрантите, сякаш то вече е свързано с някакво друго съществуване.

В Джаунпур срещнала посредник, който продал нея и дъщеря й на французина Льомер, представител на „Бърд и компания“. Дребен пълничък човечец, облечен в безупречен ленен костюм, с нахлупен на главата по английски helmet^[1], придружаван навсякъде от своя преводач, не по-малко хитър и лъжлив от самия него. На всички пристигащи жени разправял все едно и също, как работата просто ги чакала на онзи чуден остров, какви дворци имал английският „Саркар“, какви градини и реки имало, как щели да си съберат пари, да си оправят живота, да се омъжат. Той организирал прехвърлянето към Хугли, към Калкута. Ту ги очаровал, ту ги заплашвал, когато някоя от жените понечвала да оттегли дадената дума и да си тръгне. Чрез преводача искал да върне направените разходи, от рупията, платена на аркота, та до похарченото за пътуването с кораба, за получения чаршаф, а също тъй за беления ориз и за сушената риба, които била изяла от пристигането си в лагера.

Гирибала обаче не плакала и не хленчила. Без колебание поставила отпечатък от намазания си с червено мастило палец върху регистъра на „Бърд и компания“, където било отбелязано: придружена от дете от женски пол на около седем години.

В замяна получила „гердана“, месингова плочка с изписаното в ъгъла число 109, и тенекиена кутийка, в която трябвало да съхранява документите си, договора за наемане и паспорта, с който можела да напусне колонията. За пръв път чула названието на имението, в което щяла да работи, а то звучало тъй странно, че си го повтаряла мислено, докато й станало близко, сякаш винаги била живяла там: Алма.

През онази вечер след подписването на договорите жените се скрили от дъжда при лагерните готварници и заразказвали невероятни истории за деца, отвлечени, за да изстискат маслото от черепите им, все едно са кокосови орехи, за старци, с които белите хранели кучетата си, за нечистата храна, която ферингите^[2] смесвали с ястията на кулитата, за да бъдат те прокълнати. Гирибала слушала тези небивалици и свивала рамене. Нищо не било по-страшно от онова, което била видяла в Каунпур — пребитите от тоягите на сипаите жени и деца, отмъщението на англичаните, които завързвали мъжете пред дулата на оръдията и ги пръскали на парчета над нивите.

Прегръщала своето момиченце, едничкото си съкровище. Била готова да се бори с всичко заради Ананта Деви — с океана, с опасностите на пътуването и с хорската злина. Заради нея, заради скъпоценните й сапфирени очи, заради дългата й златиста коса била готова да отиде на другия край на света, в Мирих Тапу, Мирих Деш.