Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Quarantaine, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
NomaD
Разпознаване, корекция и форматиране
ventcis (2017)
Допълнителна корекция и форматиране
NomaD (2018)

Издание:

Автор: Льо Клезио

Заглавие: Карантината

Преводач: Пенка Пройкова; Венелин Пройков

Език, от който е преведено: Френски

Издание: първо

Издател: „Хемус“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2001

Тип: роман

Националност: Френска

Печатница: „Балкан прес“ АД

Редактор: Елена Константинова

Художествен редактор: Веселин Цаков

Технически редактор: Веселин Сеизов

Художник: Атанас Василев

ISBN: 954-428-213-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/486

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция и форматиране (NomaD)

Четвърти

Суря не е идвала вече два дни. Оня ден мина рано заранта през лагуната с ладията заедно с жените, които носят ориз и мантека. В торбата й от вакоа имаше плодове и листа от бевилаква за Сюзан. Постоя в колибата, изражението й бе особено, тревожно. Говореше полугласно на Сюзан, докато приготвяше лапата. Когато си тръгна, я изпратих до плажа. За миг двойка фаетони прелетя в небето над лагуната, вятърът развяваше дългите им ленти и тя каза:

— Като хора са, имат си само едно дете.

Разпита ме за Сюзан, искаше да знае къде са се срещнали. Говореше за Англия. Не разбирах за какво иска да чуе всичко това.

Когато си замина с лодката и с другите жени, проумях, че Ананта е умряла. През целия ден стоях на площадката, край цимента, останал от семафора. Исках да я видя, да й извикам. Отливът продължи до средата на следобеда, пясъчната плитчина се очертаваше като бял полумесец чак до проливчето. От другата страна по брега вървяха хора, събираха миди, деца ловяха урити в черните локви. За пръв път си позволяваха да дойдат насам. Нещо се бе променило.

Веран не се появи. Само Бартоли излезе от лазарета, засенчил очите си с ръка, за да погледне в нашата посока. После се прибра в постройката. Как ли си прекарва времето? Представям си, че може би разиграва въображаеми шахматни партии, обърнат към стената, или бленува като Мари, пушейки ганджа.

 

 

Чаках Суря. После престанах да чакам. Вече бях сигурен: Ананта си бе отишла. Беше се „върнала при Ямуна“, както казва Суря.

Потърсих листа в скалите край върха. Уроците на Джон Меткалф все пак не се оказаха безполезни. От западната страна открих широко изрязани листа от псиадия, които са добри за мазила. В едно тихо кътче намерих и див амарант — Суря го нарича „малбарови бреди“ — и кастика. Малко по-долу, под склона на фаетоните, набрах цитронела, от която можех да сваря чай за Сюзан.

Благодарение на Суря умея да разпознавам следите на хората, които са живели месеци наред тук, на кулитата от „Хайдари“, изоставени на Габриел преди нас. Навсякъде откривам ръждясали парчета желязо, късчета от глинени съдове, та дори стари китайски и индийски монети.

В една пукнатина забелязах странни знаци, издълбани в лавата — кръгове, триъгълници, някакви розетки. Кой ли е оставил тия белези? Представих си как някоя жена с обжарено от слънцето лице чертае бавно тези рисунки, сякаш отправя молитва, взряна в далечната, плаваща като мираж линия на Мавриций. Или как на скалата срещу морето седи неподвижно като наблюдател от вечността мъж с лице, обвито в парчета плат.

Те са посадили амаранта, цитронелата и живовляка, който расте по-надолу, близо до резервоарите. Понякога ми се струва, че чувам стъпките им, гласовете им, имената, които отекват около острите възвишения и се сливат с крясъците на фаетоните. Както в Палисейд вечер подвикват деца: Шота, Аукла, Сабара-ам! Ауи!

Птиците вълшебници кръжат на вятъра около семафора! Когато съм прекалено близо до дупките им, с безмълвен вик перват косата ми. Дали пък не ме застрашава лудост на това островче, както съм пленник сред базалтовите късове и сред кипналата пяна, а тътенът на вълните ме разтърсва отвътре!

Остава единствено Сурявати. Само тя ни свързва със света на живите. Погледът й, светлината в очите й, топлината на ръцете й. Преди Сюзан казваше „твоята баядерка“ с онази лека насмешка, която винаги влага, обсъждайки отнасящите се до мен неща. Сега всеки ден я чака, загледана във вратата, а трескавият й поглед заблестява по-силно, когато някой се появи на прага.

 

 

Вечерта сърцето ми биеше до пръсване. Онова трептене вътре в мен се смесваше с шума на прибоя и с непрестанните крясъци на морските птици. Усещах как треската се връща, малко по малко ме завладяваше идеща много отдалеч тръпка. Погледнах лицето си в парчето огледало, което Жак е сложил до вратата, за да подрязва пред него брадата си. Отдавна не бях изпитвал желание да го видя, пък и всекидневните грижи ми пречеха. Промяната ме удиви. Кожата ми е почерняла от слънцето, косата ми се е превърнала в тъмна грива. Имам чувството, че и аз самият изглеждам като луд. Сурявати ми каза, че приличам на Анголи Мала, горския разбойник, който режел пръстите на хората и когото Буда излекувал от лудостта. Но нямам петна или други признаци на болестта.

Докато излизах от къщата, Сюзан ме проследи с поглед. Изражението й отново бе тревожно, както когато се промъквах нощем, за да ходя до Палисейд. Но къде бих могъл да избягам тук?

Върнах се при нея. Проговори тихо, за да не безпокои Жак, който се беше свил в дъното на колибата и спеше. Помислих, че има нужда от нещо, от малко вода, или пък да й помогна да отиде до нужника. Ала тя каза само следното: „Спаси ни.“ После се обърна към стената.

 

 

С наслада се потопих в морето. Водата в лагуната бе черна, неподвижна, под още светлото небе. Закрачих по пясъчния полумесец, после се хвърлих право в течението. Почти не се отклонявах. Когато се гмурках, чувах как вълните шепнат край ушите ми. Плувах бавно, задържах дъха си, за да напредвам с отворени в сумрака очи, докато единствено трептенията на морето ми служеха за ориентир.

Преплуването ми отне доста време. За миг различих отпред основата на Флат, разкъсаните очертания на вулкана.

Безшумно, тъмно. Все едно грамадно животно, задрямало над морето.

Стъпих на сушата близо до полуразрушеното кейче. Царството на отровните бодливи каленици. Тук Суря се погрижи за мен за пръв път, когато се порязах на парче корал.

При излизането от водата вятърът ми се стори едва ли не студен. Носеше се мирис на дъжд, луната бе като замрежена от някакви изпарения. Затичах се през шубраците по моята пътека, към носа. Още разпознавам белезите, които съм оставил, краката ми са привикнали към дирите, към препятствията. Нищо не съм забравил. Заобиколих отдалеч изоставените къщи на Карантината. Веран и Бартоли остават там само денем, за да поспят. Нощуват на вулкана, затаени зад разсъхналите се стени, за да не ги изненадат въображаеми врагове. Дори резервоарът сякаш е запуснат, лантаните са го обгърнали. Преминах през миризмата на застояла вода и облаците от комари. Ето че границата на автократа стана истинска, като че ли всичко на отсамната страна на острова е отровено.

Побягнах от тази разруха. Някакъв студен полъх ме караше да потръпвам. На два пъти се заблудих в мрака, натъквах се на трънливи прегради. После внезапно се озовах от другата страна, над стръмнината, откъдето започват кокосовите плантации. Бях до селцето на париите, виждах залива Палисейд.

Навсякъде светеше, в къщите, пред вратите, по брега червенееха клади. Вдишвах някак мудната миризма на храна, примесена с дима от кладите, надушвах я като куче от горния край на склона. Седмици и месеци не бях помирисвал нищо подобно. Сега принадлежах към един свят на камъни и вятър, свят без ухание, в който се движеха само птиците с жестоки очи. Където морето и слънцето раняваха.

Боях се да сляза. Позаобиколих, за да не ме усетят кучетата, за да се приближа срещу вятъра. Видях колибата на Мурияма в селцето на париите. Нямаше никой, а пред вратата гореше малка лампа.

И къщата на Ананта бе пуста. При входа трепкаше пламъчето на лампа с почти изгорял керосин. Там, където бе лежала Ананта, земята бе чиста, преметена. Нямаше вече мрежа против комари, нито постелка. Санталовото сандъче, култовите образи и миризмата на тамян бяха изчезнали. С разтуптяно сърце затичах по брега до крайморската платформа. Не видях веднага Суря. Забелязах в светлината на кладите фигури, жени, заети да подклаждат огъня, мъже, които го разръчкваха с дълги клони. На платформата имаше увито в рокля тяло.

Познах Суря. Седеше на ръба на платформата и от време на време пушекът я обгръщаше цялата, сякаш и тя гореше. Пред нея бе Ананта. Дребничка, тъничка като дете, вече овъглена от пламъците. В краката й бе санталовият сандък с цялото й имане, с целия й живот, със скъпоценностите, гребените и мазилата й. Ала Суря бе запазила калаената кутия на компанията „Бърд“ с емигрантската карта на баба си и месинговия гердан с номера 109, който Ананта носела на шията си, когато се качила на кораба в Бхованипур.

Бях дошъл за последния миг. Не се доближих до Суря. Останах от другата страна на кладата, под платформата, откъм морето, на мястото, където бяхме прекарали първата си нощ заедно.

До Суря бе застанал един човек. От време на време наливаше масло в огъня и пламъците се издигаха, пращейки. Познах стария Рамасвами, когото бях сметнал за помощник на Шаик Хюсеин и който бе всъщност истинският ръководител в Палисейд. Не говореше нищо, само наливаше масло и димът се виеше около мършавата му фигура.

Всичко протичаше безмълвно. Просто пламъците фучаха сред поривите на вятъра и искрите съскаха.

Малко по-нататък по главната улица вървяха насам-натам хора, имаше незаспали още деца. Кучета се съешаваха, а после се биеха и квичаха. Привлечени от светлините, прилепите от пещерата се щураха сред кълбетата дим. Носеше се сладък, противен мирис на тамян и на пот. Треперех. Треската бавно ме завладяваше, изпълваше ме със студ. Седнах близо до пламъците, за да се сгрея. На един ръб бе приседнало неподвижно като статуя момче. Това бе Шото, свирачът на цафара, когото Ананта обичаше. Сурявати гледаше пламъците. Тя също не помръдваше, само от време на време бършеше раздразнените си от пушека очи.

Легнах на земята сред топлината от кладата. Постепенно шумовете заглъхнаха и аз заспах, а сънят ме притискаше към земята. Когато призори отворих очи, кладата бе догоряла. Всичко бе сиво чак до морето, като покрито с тънък слой сажди.

Отидох до храстите, приклекнах и се облекчих. После отидох до брега да се измия. Имаше отлив, водата бе топла. По плажа бродеха кучета и търсеха останки от храна. Заръмжаха към мен и аз тръгнах с вдигнат камък в ръка. Уличките в селцето на париите бяха пусти. Само по плажа във водата стояха няколко молещи се мъже и жени. Керосиновата лампа в колибата на Ананта бе угаснала.

Тръгнах по пътечката на козлетата към стръмнината. Зад къщите тук-там вече се разгаряха огньове. След малко сердарят щеше да изсвири, за да оповести, че е време жените да подгреят водата за ориз и за чай. После мъже и жени щяха вкупом да се отправят към плантациите, понесли мотиките върху главите си или помъкнали торби от вакоа, за да прехвърлят черни камъни на дигата.

Когато стигнах под пещерата, видях блясъка на моята звездичка. Сурявати бе там. Представих си как спи, увита в чаршаф, обърнала глава към сивото небе, изтощена и скръбна.

Зачаках, не смеех да се приближа. Исках тя да ме усети, да ме повика, както ме бе призовала мислено в нощта, когато спахме заедно.

 

 

Суря не спеше. Чакаше ме. На утринната светлина лицето й изглеждаше състарено. По страните й, по ръцете и по роклята й имаше следи от пепел. Когато стигнах до пещерата, тя угаси с пръсти фитила на лампата и ме поведе по склона към полуразрушеното гробище. Над нас се издигаше застрашително все още тънещата в мъгла черна стена на кратера. Струваше ми се, че всеки миг може да чуя заплашителния, предупредителен вик на Веран: „Кой там?“ — като че ли и сега е в гвардията, на барикадите.

Вървяхме, а дъждът ни шибаше. Прекосихме филаосовата горичка, сподиряни от песента на вятъра. Легнахме върху килима от иглички под дърветата, където още бе нощ. Сурявати се притисна към мен. Толкова ми беше студено, че не можех да спра да треперя. Докоснах клепачите й с устни, вкусих сълзите й. Вече не знам какво говорех, тя ми каза да замълча.

— Свърши се, никога вече няма да бъда същата.

После се успокои. Поспа, докато аз будувах. Когато слънцето се издигна над облаците, взе торбата си от вакоа, където бяха чаршафът и вещите й и калаената кутия на Ананта. При кейчето старият Мари като че ли чакаше нас. Прехвърли ни от другата страна, на островчето Габриел.

 

 

Бях при Сюзан, в колибата, когато се появи Веран-Неверан. Може би му бе известно, че Суря е дошла с мен на острова, и бе пристигнал да я арестува. Твърдеше, че идвал да провери как сме. Надявал се лечението да върви добре. На колана му обаче висеше револвер, изглеждаше зловещо, сякаш бе представител на някакъв доброволчески отряд. От безкрайното денонощно будуване лицето му е добило землист оттенък, погледът му е войнствен, изпитателен. Когато влезе в колибата, Жак искаше да го прогони, обаче Веран го бутна към стената.

Тогава Сюзан се надигна в постелята си. Гневът оживи лицето й, очите й блестяха мрачно.

— Искате да разберете как съм ли? Какво ви трябва? Не се ли наситихте? Или смятате, че много бавно мрем?

Опитах се да я успокоя. Жак остана долепен до стената, не можеше да се помръдне.

Сюзан бе побесняла и чувствуваше прилив на сили. Успя да се привдигне сама, направи няколко крачки из помещението. Задушаваше се. Внезапно разкъса с две ръце нощницата си до кръста. В сумрака гръдта й лъщеше странно — бяла кожа, белязана от тъмните петна на раните със спечена кръв.

— Искахте да знаете, а? Е, вече знаете, видяхте! Сега изчезвайте! Вървете си! Разпращайте посланията си до Мавриций, до управата, до Патриарха! Кажете му, че не ни остава много!

Веран отстъпваше. Лицето му бе блеснало от пот, в присвитите му очи се четяха страх и омраза. Измъкна се заднишком от колибата. Промърмори:

— Тази жена е полудяла.

Докато търчеше през храсталаците към кейчето, аз постъпих като Потала. Взех да го замерям с камъни. Развиках се: Шууда хафиз! — все едно и аз бях полудял.

Видях го как се качи на лодката на Мари и се плъзна по лагуната малко накриво, после изчезна сред храстите по посока към вулкана.

Суря ме хвана за ръката. Дланта й бе нежна и топла. Настанихме се заедно пред колибата на Жак и Сюзан, под опънатото платнище.

Потала дойде да ни извика. Просто застана пред палатката, без да каже нищо. Лицето му бе застинало. Жак напразно му правеше знаци да влезе, предложи му купичка ориз — той не се приближи. Когато тръгвахме към него, побягваше. На фона на слънцето изглеждаше някак непохватен, като удължена сянка. Сурявати пое след него към другия лагер, а Жак и аз я последвахме. Преди да стигнем дотам, видях Сара Меткалф. Тя ни наблюдаваше, прикрита зад шубраците. Понечих да я заговоря, но Сара изчезна в храстите. Изписка особено, като подплашено животинче. Потала бе стигнал до лагера и бе клекнал пред прага, вторачен във вътрешността.

В дъното на колибата имаше запалена лампа. Мурияма седеше, превила колене, поклащаше се напред-назад и издаваше странен звук със затворена уста, като бръмчене на насекомо. Когато Суря влезе, старата жена се обърна и забелязах следите от пепел, които бе изрисувала по лицето си. Очите й бяха някак мудно-студени. Поотдръпна се, сякаш се боеше. Суря пристъпи към стената и аз видях проснатото направо на земята тяло на Расама, увито в мръсен чаршаф. Лицето й бе съвсем гладко, свежо, като детско лице. Нямаше следи от болестта, освен по ъглите на устата и ниско по шията.

Въпреки горящия тамян миризмата бе непоносима. Жак хвана мен и Суря за ръцете и ни изведе навън. Не можех да откъсна очи от лицето на Расама. Челото й бе високо и гладко, носът й бе правилен, клепачите й тънеха в сянка, резците блестяха в полуотворената уста, тялото й изглеждаше тъй младо под старото мръсно платно, ръцете й бяха отпуснати с дланите надолу върху земята. Струваше ми се, че чувам думите, които Суря ми бе предала и които ме караха да потръпвам, сякаш бяха реплика от трагедия: „Защо Бог ми е дал това лице и това тяло, щом ме е захвърлил да живея в клоака?“

С помощта на Потала Суря и аз събрахме колкото се може повече сухи съчки и парчета дърво от плажа, изхвърлени от вълните дъски от сандъци, разядени от солта. Суря се бе загърнала в големия червен шал, който носеше и през нощта, когато служеше на кладите. Нещо в нея се бе променило, бе станала някак по-сурова след смъртта на Ананта, изглеждаше — знам ли — по-неуверена, по-замечтана.

Нямаше за кога да издигаме олтар, нощта наближаваше. Жак каза с онзи студен глас:

— Трябва бързо всичко да се изгори на място. Помогна ми да свалим брезента, единственото ценно нещо, навихме го на земята. Расама изглеждаше още по-дребна и крехка сред стените от черен камък, над които вече липсваше по-голямата част от покрива. Сякаш отсега се намираше в саркофаг.

Лицето й вече бе започнало да се покрива с прах. Нахвърляхме отгоре й сухи клони. Топъл вятър обгръщаше острова и донасяше шума на морето. Сурявати изля масло върху тялото на Расама. Беше миг преди да се спусне нощта, небето бе избледняло, морето бе добило синьо-виолетов цвят. Суря подаде лампата на Потала, показа му откъде да припали. Няколко минути нищо не се получаваше, дървото бе солено и не искаше да се разгори. Чух как нервно шумолеше ветрило, обикновен квадрат от плетена слама, който Мурияма размахваше. Познат звук, същият, както когато пали огъня под котела с ориз. После пламъкът лумна — ален сред вихъра на пушека. Жак погледа още малко и се върна в лагера при Сюзан.

Не можех да откъсна очи от пламъка. Сега нощта бе настъпила, подухваше лек ветрец. Край кладата прехвърчаха прилепи и преследваха насекоми. Суря поддържаше огъня. Хвърляше съчки, разместваше главните. Мурияма бе подпалила всички вещи на Расама, дори скъпоценностите и мазилата й. Сякаш бе решила нищо от нея да не остане на тази земя. Потала стоеше неподвижно от другата страна на огнището. По едно време видях, че е легнал направо на земята и спи.

Аз също заспах, загледан във вихрушката от искри.

Сурявати докосна рамото ми, за да ме събуди. Не разбирах какво ми казва. Повтори:

— Сюзан иска да те види.

Залитайки, стигнах до колибата. Жак ме чакаше пред входа. Отблясъкът от лампата придаваше на лицето му странно изражение. Във вътрешността на колибата светлината бе също тъй разсеяна, както в помещението, където бях видял Расама. Сюзан изглеждаше много зле на своята постеля.

— Бълнува — каза Жак, — непрестанно повтаря името ти, декламира стиховете, които е научила с тебе, Рембо, Бодлер. Пита за теб, иска тебе.

Колебаех се дали да се приближа, а Жак добави хладно:

— Може да не умре, да се пребори.

Спомням си как, когато бе стажант в болницата „Сейнт Джоузеф“ в Лондон, ми бе разказвал за онази жена, умираща от родилна треска: „Току-виж се оправила въпреки лекарите.“ Не се сещам оздравя ли — като че ли това би могло да има някакво отношение към живота на Сюзан.

Положих длан върху пламтящото й чело. Тя бавно, мъчително се обърна. Очите й бяха също като на Расама — страданието ги правеше някак по-мъдри.

— Ще умра ли, сега ли?

Промълви едва чуто тези думи, да не я чуе Жак. Стиснах ръката й. Исках да й прелея силата си. Помня как тримата вървяхме срещу вятъра в Хейстингс. Може би и тя се сещаше за тогава, за свежия морски вятър, който ни зовеше на път. През онзи ден решихме да заминем за Мавриций.

Говореше, нареждаше неясни думи, като пияна. Жак легна до нея и почти веднага заспа. Слушах дишането на Жак, несвързаните приказки на Сюзан, нощните шумове, крясъците на птиците из скалите. С настъпването на прилива бе задухал вятър.

На разсъмване станах. Сюзан дишаше спокойно. Кризата бе преминала. Лицето й вече не бе подуто, косата й бе залепнала от пот по челото.

Вън миризмата от кладата се бе разсеяла. Вятърът разпиляваше пепелта. Забелязах очертанията на Мурияма и на Потала, а по-нататък Сурявати спеше до една скала. Вятърът бе студен, сякаш идеше нейде от дълбоко. Докоснах лицето на Суря, тя се обърна и ме притегни до себе си, в топлата пясъчна вдлъбнатина. Усетих устните й, долепени до моите. Дъхът ни бе един.