Жан-Мари Гюстав Льо Клезио
Карантината (22)

Вятърът не спира. Благодарение на него изобщо не ни заплашва буря. Небето е тъй синьо, че боде очите, морето е тъмно, сурово, непреодолимо. Двамата със Суря си вдигнахме лагер съвсем на юг, в подножието на върха, под дупките на фаетоните. Тя избра това място. Каза, че искала да живее близо до птиците, да гледа като тях хоризонта и сушата на големия остров, където те никога не отиват.        Преди да напусне Флат, раздаде всичко — мрежата против комари, кухненските си съдове. Запази си само харпуна и торбата от вакоа. Изгори ученическите си тетрадки и изрезките от „Илъстрейтед лъндън нюз“, в които пишеше за Лондон и за Париж. Като разбрах това, като проумях, че вече си няма нищо, ме прониза тръпка — тръпка, каквато човек усеща, когато е твърде близо до истината.

Поривите на вятъра брулят ръбестите базалтови скали, бататраните и храстите. Вятърът иде отдалеч, носи полъха на откритото море. Слънцето е жарко от първия миг до спускането си отвъд морето. Базалтът искри. Дори вакоата е обсипана с искрици. Понякога сред ослепителната светлина прелита насекомо, оса, понася се към морето.

Върхът непрестанно трепти. Отначало човек не си дава сметка за това. Струва му се, че чува боботенето на морето, бученето на прибоя в черните скали при издатината на островчето. Но трептенето е като вятъра. То иде от дълбините, от недрата на земята и достига до канарата, в която сме се вкопчили. Дори когато лежим на земята, на дъното на пукнатината, пак го долавяме. Сурявати улавя ръката ми, стиска я силно.

— Ще бъдем винаги заедно, нали, бхаи?…

Може би треската трепти така — отдън земя в телата ни. Обитаваме студената богиня.

Недалеч от нашето убежище живее Сара Меткалф.

Откакто Расама умря, Суря й носи храна — ориз, малко плодове, миди. Опитах се да разговарям с нея, но тя е станала толкова плашлива, че дори не пожела да излезе от скривалището си. Тази заран морските бикове ометоха чинията с останките от ориза и сушената риба. От Суря не я е страх. Сяда на един камък и яде бързо, безмълвно. Пие от резервоара, направо от кофата, когато наоколо няма никой. Дрехите й са станали на парцали, смърди. От какво, от кого се бои? Суря твърди, че се крие от Веран, да не би той да се разпореди да я затворят. Прекарва дните си, спотаена в своята бърлога като преследвано животно. Излиза само по здрач да пийне вода или да посъбере миди из локвите по време на отлив.

Вятърът събори дъската, върху която бе изписала името на Джон, но не й хрумва да я изправи. Иначе съм забелязвал Сара край грамадите, издигнати от мен в памет на първите жертви, които дадохме, Никола̀, господин Турноа и индийките. Но може да отива там просто за да не я духа вятърът. Потала все я замеря с камъни въпреки укорите на Жак, може би защото се страхува от нея. Тя бяга и писка като птица.

 

 

Да, птици, птици. От ранна утрин Суря ме води горе на върха, при леговищата на фаетоните. Пълзим безшумно сред изсъхналите шубраци. Вятърът свири сред скалите, морето е тъй синьо и свободно! Сега ние го изследваме със суровия поглед на птиците, които изучават дъното, теченията. Тази заран Суря ми показа тъмна сянка, която се плъзгаше под повърхността оттатък носа.

— Погледни!

Една косатка се движеше сред кипналата вода, преобръщаше се, показвайки белия си корем.

Фаетоните кръжат и търсят храна. Току над върха с крясък прелита морски бик, разперил огромни, поръбени с черно криле, понесен от вятъра. Забелязал е риба и пада като камък, следван от фаетоните, които се стрелват надолу един подир друг. Чуваме сблъсък на тела над морето, започва битка. Никой не може безнаказано да навлиза в техните владения.

Познаваме всяко леговище. Суря първа пропълзява до отвора. Фаетоните вече я познават, не ни нападат. Само куцукат по склона и съскат със зейнали клюнове. Сурявати им говори тихичко, разправя се с тях на онзи благозвучно шептящ таен език на Домите, който е научила от Ананта. Казва:

— И те са като нас, скитници и крадци.

Каза ми думи, които искаше да ме чуе да изричам: шхурм — крадецо, — шало гул лайе — да влезем в дома. Но никога не взима нищо от тях.

Лежи на земята и ги гледа дълго, а птиците идват и си отиват. Аз оставам малко по-назад, сред скалите. Обичам да гледам как птиците политат към морето, а дългите им огнени ленти се вият на вятъра и телата им блестят като седеф.

 

 

Не разговаряме. Само по някоя дума, като песен. Или единствено докато сме сгушени в нашето обиталище, а вятърът свири над нас, дъхът й се слива с моя, по средата на челото й е онова широко отворено око и тя бавно повтаря името ми: бхаии…

Всеки следобед се спускам от носа. Отивам за вода до резервоарите с меха от козя кожа, който ми даде Мари. После се отправям към лагера да взема нашия дял ориз, а Сюзан тъкмо става. Много е отслабнала, дългата рокля се вее около тялото й. Помага на Жак в приготвянето на ориза. Храни се с апетит. Взима си ориз много изящно с три пръста, Суря й показа как се прави. Смее се, когато й го казвам. За пръв път от много време я виждам да се смее.

Жак съобщава новините.

— Посети ни Бартоли. Твърди, че днес или утре бреговата охрана щяла да дойде за нас. Разправя, че кулитата се били струпали на плажа и чакали.

Слушам го разсеяно, пълнейки с ориз емайлирания съд. Суря обича изгорялата коричка от ориза по дъното на котела — отлепям я внимателно.

— Веран май бил почнал да полудява. Барикадирал се горе на кратера, будувал по цели нощи, казвал, че иде страшната нощ и че ще ни избият до един.

Сюзан се обажда:

— Ама нали все някога слиза да яде?

Жак свива рамене.

— Сигурно разполага с достатъчно запаси, след като ни окраде. А изворът е точно под него.

Разправя полугласно, за да не го чуе Сюзан:

— По-миналата нощ заклал едно козле, за да му източи кръвта и да си я прелее по тръба, забита в бедрото. Полудял е, никой не смее да се приближи до бърлогата му.

Само допреди няколко дни новината за лудостта на Веран щеше да ме изпълни с радост. Оплисканият с кръв Веран, заседнал сред развалините на фара с револвер в ръката в очакване на призрачно нападение. Сега ми е все едно. Като изхабен кошмар, който се присънва след дълго боледуване и избледнява, щом човек се изпоти.

Сюзан ме хвана за ръката. В светлината на залеза ми се струва бледа, чужда. Казва притеснено:

— Защо не дойдете тук, при нас?

Не смее да произнесе името на Суря. Срамува се, че навремето я наричаше „твоята баядерка“.

 

 

Вятърът на Габриел отвя всичко. Вече няма поезия. Нямам желание да чета дългите, малко надути фрази на Лонгфелоу. Струва ми се, че дори страховитите слова на човека от Аден са се изгубили в небето, вятърът ги е отнесъл и морето ги е потулило. Щом взема ориза и напълня меха с прясна вода, бързам към носа, а там ме чака Сурявати, полегнала под натрапчиво летящите птици-комети.

Сюзан е усетила, че нещо й се губи. Не знае какво, мъчи се да ме задържи. Опитва се както някога да ми говори за Лондон, за Хейстингс, за „Песента на Хайауата“. Иска Жак отново да разправя за Мавриций, за полята на Медина, за къщата в Анна. Казва:

— Чу ли го? Утре или вдругиден най-сетне ще бъдем там.

Нима вече е забравила? Отмъщението на стария Аршамбо се е плъзнало по нея, без да остави белези.

Сетила се е и за друго нещо, което да реши всичките ни проблеми.

— Я да отидем на Реюнион, там имали нужда от лекари и сестри, в Равин-а-Жак — млъква за миг. — Поне това име ще ни отива… Пък и това си е моята страна. Лете ще се качваме на рикши горе, до Силаос, там е студено, има ледени водопади, горите са пълни с орхидеи, истински рай.

Жизнеността й се е възвърнала, бузите й розовеят от прилива на кръв, очите й блестят. Измисля какво ли не, отново мечтае. Жак я прегръща, целува я. Очите му са късогледо премрежени. Помъчи се да говори, но вече не му се удава онзи разказ за Мавриций. Като че ли сам не си вярва. Обърна се към мен, за пръв път видях онова хладно, почти издаващо омраза изражение и разбрах, че каквото и да се случи, той е решил да не дължи никога повече нищо на името на рода Аршамбо.

 

 

Затичах се към върха, към моите владения и към Суря. Сред шубраците срещнах скитащия се Потала. Слаб е, почернял. На ръст е като дете, а погледът му е суров като на възрастен. Представям си какво ли е преживял, откакто е заминал от Калкута.

Опитах се да го предразположа с малко храна. Подавам му емайлираната съдина с парчетата загорял ориз. Очите му святкат гладно. Обаче отстъпва, когато правя крачка към него. Казвам му на френски:

— Хайде де, ела, не се бой! Няма да те изям! Много си мършав.

Не говори никакъв език. Суря каза, че той и майка му били „джипси“, колхати, индийски планинци, жонгльори, крадци. Те отвличали деца, дресирали маймуни, които да влизат по къщите, и имали не кучета, а змии-пазачи.

Сега, след като лагерът им изгоря, Мурияма и той си нямат подслон. Не могат да живеят с Жак и със Сюзан, прекалено са диви. Денем се скриват от слънчевия пек сред филаосите край плажа. Свиват се между бататраните, откривам в листата вдлъбнатините от телата им. Вечер спят на поляната до резервоарите и отходните места. Мурияма всеки ден взима безмълвно полагащия й се ориз. На островчето Габриел думите пресъхват. Вятърът, твърдостта на камъните и грохотът на морето по скалите са единствените останали ни слова.

Жак също дойде до южния край да погледне очертанията на острова. Гледа почти без да мига. Познати ми са всяка подробност, всяка вдлъбнатина от този пейзаж. Бих могъл да го нарисувам на пясъка със затворени очи. Веднага вдясно е корабокрушенският нос Стрелкови ъгъл, далеч назад е дългата пясъчна площ, която се слива с морето и с небето и се простира на изток, после зелените склонове с тръстиките, редицата от дванадесет върха, достигащи до облаците, канарата при Черната река, планината Рампар, Кор дьо Гард, планината Ори, Пус, Дьо Мамел, Питър Бот с шапката, планината Калбас, Бялата планина, планината Бамбу, Кан дьо Маск. Жак ми бе втълпил тези имена, вечер си ги повтарях като молитва в леглото в Рюей, в пансиона на госпожа Льо Бер. Бях си записал имената в тефтер. Мечтаех да се изкача по Питър Бот. Жак и аз направо си го бяхме обещали. „Татко казал на Александър: «На бас, че няма да се покатериш догоре с мене:» Александър го придружил до шапката, където почва въжената стълба. Обаче му се виело свят. И татко стигнал горе самичък, седнал на каменната шапка. Казал, че никога не е виждал по-красиво нещо.“

Сега зная, че няма да се изкачим до върха Питър Бот. Твърде много неща се случиха. Все едно не е било. Питър Бот е планина като всяка друга, остра издатина на синкавата линия, в която съм се взирал, докато ми се завие свят, докато ми се догади.

 

 

Жак обаче не е дошъл да гледа, нито да провери как сме се настанили. Дошъл е да ме разпитва.

Жак:

— Какви са намеренията ти?

Аз:

— В какъв смисъл — намеренията ми?

— Знаеш какво имам предвид. Утре или вдругиден корабът ще се появи. Трябва да вземеш решение.

— Ако това е, което искаш да знаеш, тук няма да остана.

Язвителният ми тон не му харесва.

— Говоря за това момиче. Какво си й обещал?

Сега пък аз съм раздразнен.

— Нищо! Какво да й обещая? Нима тук човек би могъл да обещае нещо?

И Жак е раздразнен. Когато се дразни, сваля очилата и търка с пръст ръба на носа си. Май същото правели и баща ми, и чичо Аршамбо. По-рано ми беше забавно. Сега мъчно понасям тази привичка.

Жак говори бавно, сякаш съм заинатило се дете.

— Искам да кажа… искаме със Сюзан да ти кажем, че на Мавриций няма да бъдеш кой да е, че си част от един род, Аршамбо са могъщи хора, те са част от една олигархия, от прословутия кръг на Синархията.

Прекъсвам го.

— За Патриарсите ли говориш?

— Да, тъй да бъде, за Патриарсите. Щеш не щеш, ти принадлежиш към тази каста. И каквото и да сториш, момичето е от друга каста. Тук това нямаше значение. Тук е неутрална земя, пуст остров. Щом обаче го напуснеш, всичко си става както преди. Мислил ли си за това? Трябва да бъдеш откровен с нея, да й кажеш истината.

Гледам очертанията на острова, хоризонта. Нещата се променят всеки миг. Там, на запад, откъм Стрелковия ъгъл се надига плътна, надвиснала маса от облаци, планините вече са замъглени от рукналия дъжд. Духа по-хладен вятър. Развява косата и брадата на Жак. Отстрани на челюстта му виждам белите косми в неговата брада.

Жак тълкува погрешно мълчанието ми. Обгръща ме с ръка с фалшив закрилнически жест. Нима е забравил, че Суря спаси жена му?

Казвам:

— Може и да си прав. Ние вече сме си чужди.

Виждам, че не е разбрал думите ми.

Жак ми сочи хоризонта:

— Погледни, та това е нашата родина. Никога не сме имали друга. Родени сме там, в Анна.

Протяга ръка, сякаш показва въображаеми села и къщи. Примижах и съзрях лъсналите къщурки на рибарите в Гран-Гоб, фара на Стрелковия ъгъл, кулите на варните пещи към Юнион и Харел.

Зная, че той се заблуждава. Жак спомена за Сюзан, за налудничавия й план да стане маврицийската Флорънс Найтингейл, да основе лазарети, да подобри условията на труд на орачите, а Жак да ги лекува. Не знам защо всичко това ми се струва толкова далечно, вече не вярвам.

— Не разбираш какво казвам.

Жак ме гледа учудено. Гласът ми е суров, решителен, непознат за него.

— Ние двамата вече сме си чужди, не принадлежим към един и същи свят.

Обжареното ми лице, сплъстената от солта коса — той сякаш ме вижда за пръв път.

— Ти луд ли си?

— Погледни ме. Погледни се. Нямаме нищо общо. Никога няма да бъде както преди. Ти и Сюзан ще си поемете пътя, аз ще си поема моя. Може никога повече да не се видим. Корабът ще дойде да ви вземе, ще отидете в Медина, в Порт-Луис, знам ли къде. ТИ винаги ще си бъдеш Аршамбо. Можеш да се прибереш във Франция, в Англия. Аз оставам със Суря завинаги, сега тя е моето семейство. Дори Патриарха няма да знае къде съм.

Стоя сред скалите с гръб към морето. Разгневен съм, готов съм да сграбча Жак, да му ударя плесница. Никога не съм си представял, че бих могъл да го намразя — не заради него самия, а заради онова, което представлява — духа на Патриарсите. И той е облечен с дрипи като мен, светнал е, недохранен, съсипан от треската и дизентерията, носи обувки на бос крак, очилата му са счупени; а пак се разпорежда и заповядва — господар.

— Говориш безсмислици, нелепости. Как така ще се отречеш от семейството си, от това, което си, от мен и от Сюзан, толкова сме направили за тебе…

Прекъсвам го. Внезапно изливам всичката събрала се неприязън.

— Отвори си очите! Те, Патриарсите, са виновни за всичко, те ни изоставиха, както са изоставили пътниците от „Хайдари“ месеци наред на този остров. За тях ти не представляваш нищо! За тях нищо няма значение, освен тръстиковите им плантации. Говориш за името на Аршамбо, но си син на човек, унизен, отхвърлен от рода Аршамбо! Сух, червив плод! Така го е нарекъл чичо Аршамбо, след като са си разчистили сметките. И когато е получил онова, което е искал, ни е изхвърлил, обрекъл е мама на смърт. Защото не е принадлежала към обществото, защото е била евразийка! И ти искаш да се върна сред тях, да се държа, все едно нищо не се е случило? Ти, ти си луд. Никога няма да приемат нито теб, нито Сюзан. За тях аз няма да съществувам. Дори няма да знаят кой съм. Никога няма да ги видя, освен когато ще препускат край мен в колите си, а аз ще слизам в канавката, за да не ме прегазят.

Жак е смазан. Не отговаря нищо. Сяда на скалата, лицето му лъщи на слънцето, белязаният ръб на носа му е малко блед. Погледът му блуждае далеч към хоризонта, където дъждът сякаш изтрива планините.

Досрамява ме, че съм се увлякъл така.

— Слушай, разбери едно: тук вече нямаме нито дом, нито близки.

Зная, че му причинявам болка, защото изричам онова, което той чувствува отдавна. Като че ли се върна със Сюзан на този остров само за да бъде завинаги прокуден от Мавриций.

Сюзан дойде при нас на скалата. Залита малко, дългата рокля се вее около измършавялото й тяло. Слаба е, но лицето й е озарено от усмивка. Явно усеща, че сме се карали. Притиска се до рамото на Жак, както някога на плажа в Хейстингс, гали косите му. Иска й се пак да се държат, както когато бяха влюбени и животът бе пред тях. Сюзан улавя ръката ми, опитва се да ме дръпне да седна с тях.

— Защо не дойдеш да живееш с нас? Скоро ще бъдем там заедно, всичко ще бъде прекрасно, както си говорехме, нали?

Но думите й звучат въпросително, сякаш не й се вярва, сякаш това е само блян, написан в нейния албум-споменник. Казва:

— Ще отидем да се видим с роднините. Никога няма да се разделим, нали?

Жак не отговаря. Зная какво си мисли. Усетих го, когато ме изгледа хладно. Вече нямаме роднини. Може би никога не сме имали. Било е просто блян, с който съм запълвал самотата си в студеното спално помещение в пансиона на Дьо Бер, за да се позалъжа. Когато майка ми е умряла, чичо Аршамбо е заличил всичко, и сетните следи от нас. Затръшнал е зад гърба ни портите на Анна и ние сме изгубили всичко, синята суша, изумруденото море от тръстики, върховете, край които се зараждат облаци, дори Питър Бот. Такава е била волята му. Ако бе другояче, нима щяхме да се озовем запокитени на Флат и на Габриел?

Сюзан потръпва.

— Изморена съм, помогнете ми да се върна пак в кошарата.

Дори когато нещата са трагични, успява да ни разсмее.

Тръгваме, а в храстите се чува шум, сякаш се движи предпазливо животно. Сара Меткалф. Излязла е от скривалището си, навярно я е привлякъл гласът на Сюзан. Стои сред скалите и примижава срещу силната светлина. Подмладеното й лице е зачервено от слънцето, косите й са разчорлени, оплетени, пълни със сламки. Сюзан й маха, за да дойде, но лудата незабавно хуква към бърлогата си.

Заобиколихме, за да не минаваме покрай черните грамади. За миг усетих как Сюзан трепереше, държейки ръката ми. Насилваше се.

— Разблъска ми се сърцето, не мога повече.

Двамата с Жак я вдигаме на „столче“ с преплетени ръце и така я прибираме в „кошарата“. Както ни е прегърнала през раменете, сигурно представляваме удивителна картина, нещо като Пол и Виржини в Гробищния залив. Отстрани прикритият сред бататраните Потала ни наблюдаваше, докато минавахме.

 

 

Пристигнахме в лагера. Срамувах се, че съм се развилнял така, че не оправдах доверието на Сюзан. Спомних си пристигането ни на Флат, как гледахме от палубата на кораба неприветния бряг, базалтовите плочи, в които вълните се разбиваха, и сновящата напред-назад мауна. Имах чувството, че всичко това е било през отдавна отминал етап от живота ми, а същевременно разпознавах всяка подробност, всеки трепет. Спомнях си младите, елегантни Жак и Сюзан на палубата на „Ейва“ — той със сив фланелен костюм с жилетка, с лъснати черни обувки. Тя — с копринена рокля, закопчана догоре, с бяла шапка, забодена за златистия й кок.

След миг Сюзан излезе от колибата. Беше се измила и сресала, късата й коса още беше зализана от водата, имаше наперен и доверчив вид. Стъпваше боса по земята, приличаше на млада американска колонистка, на бурско момиче.

Докато се карахме с Жак, тя премете и подреди. Окачи парче плат на вратата като завеса. Стъкна огън, сложи ориз да се вари. Невероятна е. Съумя да придаде на това злощастно място едва ли не вид на английска виличка. На Жак му става мило. Сяда до нея под палатката. Сюзан ми маха да отида при тях.

— Ела, настанявай се. Къде е Суря?

Гласът й звучи бодро, сякаш това е нещо естествено.

— Не знам. Сигурно е минала оттатък.

Изпитвам отново онова безпокойство, сякаш всичко може да се разпадне всеки миг и Суря да си отиде завинаги.

Сюзан вече е забравила. Говори за друго, за Мавриций, за роднини, за Анна, за дъщерята на Луи, внучката на Патриарха, родена миналия април, която май била тъмнокоса като мен.

Слушам я. Спомням си как само допреди месец всичко това ми се струваше невероятно важно. Гледах албума с фотографии от младежките й години, портретите на хората от семейство Морел, къщата в Силаос. Жак беше запазил снимката й, правена след причастие, заедно с едно откровено писмо с отвратителен правопис, в което тя му казваше: „Ще видиш, мило, като отидем там, ще настане часът на одобряването.“ Послушно момиченце със сериозен поглед, с дълги коси и високо чело.

Заради нея съм тук. Заради нея останах. Тя е едничкото ми семейство — а е чужденка, обучавала се от институцията на Почетния легион, с униформа, препасана от панделка с цветовете на дъгата. Момиче от Реюнион, емигрирало в Париж, в квартала Монпарнас, сгодило се за брат ми, когато било само на четиринадесет години. Обичам я, няма да мога да я забравя. Затова съм гневен и очите ми се пълнят със сълзи.

 

 

Когато настъпва отлив, Суря лови риба по рифа. В този час започва да се стъмва и вятърът отслабва. Тя е сред птиците — гларуси, чайки, морски бикове. Те идат откъм Диаманта, а тя върви по скалата между тях, обгърната от крясъците им. Морска богиня. Също като първия път е — стройна, източена, плъзга се по повърхността на водата. Размахва харпуна, забива го и вади от водата урит, чиито пипала се усукват около пръта. С бързи движения обръща по ужасяващ начин малкия октопод като джоб, после го привързва към въжето от вакоа около кръста си, сякаш е пъстро знаме. Тук всичко е тъй прекрасно, самотно и безмълвно, че просто съм като разкъсан отвътре. Крехък, мимолетен образ, който ще бъде заличен и аз няма да мога да го съхраня.

От другата страна на лагуната, на Флат, къщите на Карантината представляват нелепи развалини. Няколко деца вървят по кораловия плаж. Малко встрани забелязвам любимеца на Суря, Шото, свирача на цафара, когото тя нарича божествения Кришна. В края на плажа разпознавам някак неловките движения на метача Ука, който искаше да преплува пролива и да се изгуби в морето — събира изхвърлена от вълните дървесина за огъня. Има и жени, загърнати в своите сарита. Пълнят торби с миди, ще ги използуват за приготвяне на варно мляко.

Усещам се спокоен, щастлив. Веран-Неверан е сгрешил, нищо не е разбрал. Укрепил се е горе в своя редут, въоръжен с револвера, очаквайки да го нападнат. Индийците обаче са превзели острова безшумно, без заплашителни викове, бавно, с всекидневния труд на жените и игрите на децата. Разчистват камъните от склоновете, за да насадят по тях зеленчуци. Изкарват вода от резервоарите, за да поливат оризищата си. Черният ръб на кратера е станал като остров сред острова, Веран вече не може да се измъкне оттам.

Ладията на стария Мари мудно преминава през лагуната в здрача. Отпред е застанал един мъж, хванал дългия прът. Разпознавам фигурата на Бартоли. Мари спира за миг лодката, колкото да остави пътника и вещите му. Бартоли стъпва на пясъка, оголен от отлива. Видял ни е. Не ни маха. Намества на рамото си чувала с ориз и тръгва към лагера. Веран вече е съвсем сам на своя вулкан. Чака зад укреплението си от обрулени и захабени камъни да се спусне нощта и огньовете да се разгорят в залива Палисейд. И той си пали огън с парчета от сандъци и изхвърлени от морето клони, насъбрани от вдлъбнатините по базалта. Забравил е за хелиотропа и вече не изпраща сигнали към Мавриций и към Стрелковия ъгъл. Сега остава всяка нощ да се взира в танцуващите пламъци, над които поривите на вятъра изхвърлят вихрушки от искри. Озърта се със затъпял поглед, като че ли пламъците издигат непреодолима преграда пред собствения му страх, пред армията от кулита, пред местните главорези. Стои на пост с опърлени от внезапни припламвания вежди, сложил револвера на един камък тъй, че да му е подръка. Огънят е проникнал в него, огънят е неговата треска, неговата лудост, която го разяжда и подкрепя.

 

 

Сурявати се връща от скалата с урити, провиснали от кръста й. Очите й са странни, имат същия цвят като слънцето, когато потъва зад хоризонта между островите. Освобождава се от улова си. Уритите са проснати на пясъка, разтворени като пъстри цветя. Около ножа трепкат мушици. Жестока и обикновена картина. Суря нарязва уритите, после влиза във водата да се измие, като за молитва. Обръща се към мен и казва името ми: Бхаии, Мера бхаии…

Тъй като не се решавам, тя ме дръпва за ръката и ме повлича във водата. Въздухът и водата са еднакви — леки, безцветни, приятни. Заедно се плъзваме в лагуната и безплътната вода ни обгръща с мъглата на бляна.

С настъпването на нощта приливът завладява лагуната. Все едно дишане. Никога не съм го усещал тъй силно. Някакво движение отприщва стихията, като пулс. Суря се е вкопчила в мен, краката й са обхванали моите, ръцете й обгръщат тила ми. Лицето й е съвсем близо, виждам огромните й очи, косите й се разстилат наоколо и се плъзгат като водорасли по лицето ми. Говори ми нежно на тайния език на Домите — словата на проникващите в къщата крадци, песента на Лали, която Ананта й е пяла, когато я е приспивала. Шхурм, кала, шало гул лайе, крадецо, крадецо, ела да влезем в този дом…

Игриво ме тегли към дъното и аз също се потапям, докато се задъхваме. От другата страна на лагуната Флаг е вече само една тъмна скала на фона на жълтото небе. Дъхът на прилива леко ни изтласква покрай пясъчната плитчина в течението на обгръщащата ни грамадна река.

В здрача си представих, че съм в Ямуна, там, където Гирибала е натопила Ананта, след като я е изтръгнала от смъртта. Сега пък Суря ме увлича в реката, в тази лека, нежна вода, която се лее сред развалините на света. Прегърнала ме е, бедрата й ме стягат, гърдите и раменете й се издигат право над водата, докато се отпускаме сред пясъчната плитчина и усещаме докосванията на пясъчните рибки, които лекичко се опитват да ни хапят. Сред водата сме, по средата на лагуната, на пясъка, островите са далеч, блуждаещи сред морето черни сенки. Прелитат няколко птици, идещи от Пиджън хаус рок, печални гаги току над водата, пъргави ята стридояди и чайки, които се стрелват и разпръскват с крясъци, сякаш с тях сме последните обитатели на земята.

Приливът изпълва лагуната с дъха си. Сега водата с грохот се излива над рифа и не можем да достигнем вече дъното. Без да се разделяме, плуваме към Габриел.

Излизаме разтреперани от водата посред нощ. Разпалвам огън от сухи съчки и иглички на плажа, на закътано, при филаосите. Кибритът на Суря е влажен, налага се да изтичам до лагера да взема друг. Събарям кухненските прибори и тогава някой излиза от колибата. За миг решавам, че е Жак, после разпознавам лицето на Бартоли. Забравил, че Жюлиюс Веран е горе на вулкана, се изправям, готов на всичко.

— Кой там? — пита Бартоли.

Дали и той е въоръжен и смята да издига тук укрепление против индийците? В отговор изръмжавам само:

— Кибрит!

Това като че ли го задоволява.

— А, добре!

Чувам го как се обръща към Жак.

— Брат ви. Трябвал му кибрит.

Дали Сюзан спи вече? За миг сметнах, че ще се появи, после чух гласа на Жак, който подхващаше прекъснатия разговор с Бартоли. Обсъждат заминаването, какви мерки да бъдат взети, прословутото писмо до губернатора. После продължават партията шах, прекъсната заради безумието на Веран и нашето заминаване за Габриел. Чувам как Жак казва хладно:

— Шах.

Сякаш не се е случило нищо съществено.

Върнах се тичешком при филаосовата горичка. Боли ме сърцето. Струва ми се, че нещо се случва, някакво едновременно предвидимо и невъзможно събитие, тръпка, промяна. Затова основата на острова трепти всеки ден, всяка нощ и ми пречи да заспивам.

Толкова съм развълнуван, че не мога да намеря Суря. За миг, колкото и да е немислимо, се изплашвам да не би да си е заминала, да не би лодкарят да е дошъл да я вземе с ладията си и да я прехвърли от другата страна.

Без да виждам нищо, вървя по плажа и викам тревожно:

— Бахин! Ехей, ба-хин!

Тя ми изшътква да млъкна:

— Хш!

Коленичила е край придошлата вода и изплаква уритите.

Когато огънят се разгаря, слага пипалата да се пекат на пукащи скарички. Мурияма и Потала се приближават, привлечени от миризмата. Пристъпват безшумно и приклякат край огъня. Очите им блестят като жарава. Умират от глад. Споделяме с тях опърлените, сгърчени като парчета обработена кожа пипала, примесени със студен ориз. Ядем безмълвно, обърнати към огнището. След морския хлад парчетата урити и огънят просто парят. Никога не съм пирувал така.

Мурияма не говори. Гледа гаснещия огън. От време на време побутва с крак пръснатите въгленчета. След като се е нахранил, Потала се отдръпва и отново присяда сред шубраците, все така недоверчив.

Суря се е загърнала в голямата червена кърпа, която покрива косите и лицето й. Роклята й с цвета на морето е още мокра, изцапана от пясъка и от пепелта. След като сме привършили, отива да измие паничката от ориза в морето. После отново я напълва с ориз и с урити. Дава ми я.

— Вземи, бхаи, това е за брат ти и за Сюзан.

Изрича го спокойно, сякаш е нещо съвсем естествено. После прехвърля ориза и останките от урити в едно парче платно и завързва четирите му края. Отнася го върху плоския камък пред леговището на Сара Меткалф като дар.

 

 

Отидох да чакам Суря в нашите владения, под склона на фаетоните. Направих нещо като постеля от филаосови иглички. Така мястото под брезента е уютно, направо като птиче гнездо. Оттук съвсем ясно долавям трептенето на основата на острова. Като в ковачница, или не — по-скоро като биене на сърце. Фаетоните са над нас, в дупките си по стръмнината. Когато Суря пристигна, започнаха да се суетят, загракаха с клюнове, закрякаха един през друг, докато екнаха гласовете на всички, населяващи Габриел.

Тя се промъкна в убежището ни и легна до мен. Усетих още студените й от морската вода гръд и крака. Облегна глава на рамото ми и каза:

— Не ни искат, казват ни да се махаме, да си вървим там, откъдето сме дошли!

Тя знае, че денят на отпътуването е близък. Не сме разговаряли за това. Смятам, че е била изплашена не по-малко от мен.

Не помръдваме, притискаме се един към друг, почти без да дишаме, докато птиците се успокоят.

Нощта е студена. От черните камъни сякаш се заражда тръпка. Това е вкаменен, остър, суров свят, а ние сме толкова слаби. Само птиците имат право да живеят тук. Техните очи не мигат. Те никога не спят. Никога не сънуват.

Усещам как главата на Суря натежава на рамото ми, дишането й се забавя. Тя спи като дете, отпусната до мен в тясното убежище, което прилича на вътрешността на пирога. Много е хубаво, а, същевременно, без да мога да проумея защо, нещо сякаш е заседнало в гърлото ми, сърцето ми бие силно. Преди малко ми каза: „Бхаи, толкова съм уморена.“ Полугласно, за да не я чуят съседите ни, промълви: „Какво ще стане с нас? Иска ми се да е все сега.“

И моето сърце тупа, и мен ме е страх от онова, което предстои. Корабът трябва да замине — не корабчето от бреговата охрана, подчинено на санитарните служби, а грамадният презокеански кораб на Съобщителните линии, този метален град с бълващи пушек комини, един от тия кораби с имена на реки, които по-рано разпалваха мечтите ми, „Ейва“, „Амазонка“, „Джамна“, „Яндзъ“, „Пейхо“, „Иравади“, чиито престои и дати на потегляне бях научил наизуст. А сега ме побиват тръпки от тях.

Може би ще трябва отново да се озова на борда, да се върна в Европа, сред шумните градове, Марсилия, Бордо, Париж, Лондон. Когато майка й умря, Сурявати не плака. Не каза нищо. Когато обаче се върна на Габриел и стана моя жена, спомена за Лондон и заяви, че без Ананта никога няма да стъпи там.

Къде ще отида аз? Какво ще правя там? Нима Лондон без Суря би могъл да съществува? Помечтах си как ще я отведа, как ще се разхождаме по улиците на Сити — все едно госпожа Ауда под ръка с Филиъс Фог, — тя ще носи дългата си рокля с цвят на море, на главата й ще бъде огнената кърпа, на носа й ще грее златната капчица, а по ръцете й ще подрънкват медните гривни. Би вървяла сред тълпите като принцеса — сред тези еднакви хора, приведени под черните си чадъри, сред грохота на колите, сред пушека от обществените бани и от фабриките, по заснежените улици при Шепърдс Буш, Бейзуотър и „Елифънт & Касъл“.

Не ми се мисли вече за това. Искам да си мисля само за този миг, да усещам дъха й до себе си, да усещам натежалата й глава, да вдъхвам уханието на тялото й, да слушам безкрайния тътен на морето, вятъра и крясъците на будуващите фаетони.

Няма бъдеще, няма утрешен ден. Нощта трябва да бъде вечна, да възвива бавно със звездите около оста, преминаваща през сърцето на острова, подобна на подпората на някогашния семафор.