Той е на около двадесет мили северно от нос Нещастни, почти кръгъл е и по форма прилича на умалено копие на Мавриций. Въпреки названието му на югозапад върху острова личат останките на двоен кратер, чиито стени са се сринали откъм морето. Роден от грандиозната вулканична активност, повдигнала дъното на океана преди десет милиона години, отначало островът бил свързан с Мавриций посредством провлак, който бавно потънал в океана. На югоизток от Флат има островче, наречено Габриел. Срещу най-източната му точка стърчи базалтова скала с форма на пирамида, където гнездят морски птици: Пиджън Хаус Рок. По-далеч са пръснати други острови, които свидетелствуват за някогашната обширна суша: Кръглия остров, Змийския остров, а близо до самия Мавриций е Гънърс Койн — Стрелковия ъгъл.

Когато стигнахме до Флат, бе около девет и морето беше неспокойно. „Делхаузи“, стара шхуна, превърната в параход, плаващ под британски флаг, ни взе призори от пристанището на Порт-Луис, прехвърлихме се по трап, свързан направо с долната палуба на „Ейва“. Към обед шхуната хвърли котва югоизточно от остров Флат, но силният вятър и вълнението ни принудиха да изчакаме целия следобед. Най-накрая спуснаха две лодки, с които да бъдат прехвърлени пътниците. Лодките на няколко пъти за малко не се преобърнаха, докато пътниците се вкопчваха във висилките. Жак и Сюзан гледаха притеснено острова, край който бяхме спрели. Тъмната стена на вулкана, храсталаците по склоновете, грамадните базалтови плоскости около залива Палисейд, в който вълните се разбиват с грохот. Не забелязвахме никакъв признак на живот върху острова освен мимолетната поява на понесен от вятъра гларус, който се изгубваше заедно със затихването на стържещия му крясък. Пътниците се тълпяха край висилките по палубата на шхуната. Неколцината европейци, мъже и жени, загърнати в одеяла, се криеха под чадърите си от плющящия дъжд. Разпознах на палубата мистър и мисис Меткалф, бизнесмена Веран и други, които не можех да различа. Останалите пасажери бяха индийски имигранти, качили се в Занзибар, повечето транзитно пътуващи от Индия. От трюма на шхуната сегиз-тогиз се чуваха гласове, подвиквания, детски плач. С това тъмно и надвиснало небе, с почти водоравно свистящия дъжд и разпенените талази, които се носеха по зеленото море, гледката напомняше корабокрушение.

До мен Жак се притискаше към Сюзан, погледнах го — блед, нездрав. И двамата бяха просто хипнотизирани от тъмната маса на острова и островчето, досущ като заблуден в бурята грамаден морски бозайник с малкото си.

В този миг усещането за надвиснала катастрофа бе непреодолимо. Вулканът задържаше вятъра, който фучеше из залива, разпръскваше пяната на летящите в противоположната посока вълни, а черните облаци бягаха на юг с такава скорост, сякаш цялата земя се преместваше напред. Лодките, стоварили първите имигранти, вече се завръщаха от брега. Към един стълб на плажа бе привързано въже, което благодарение на една мауна се проточи до палубата на шхуната. Дори не успях да се запитам какъв е смисълът на тази операция: скоро специално устройство с макара прехвърли първите товари над вълните до брега.

Странно, видът на опънатото между кораба и острова въже сякаш успокои пътниците, струпани около прохода към платформата, която трябваше да ги спусне до лодките. След жените и децата дойде ред и на мъжете. Пътниците, от първа класа се смесиха с имигрантите и сред вихъра на бурята раси и привилегии бяха забравени. Наложи се всички да оставят по-голямата част от багажа си на борда на „Ейва“, тъй като предполагаемият престой не трябваше да бъде повече от няколко дни. Без да повишава глас пред разтревожените пътници, господин Алар дори спомена за неколкочасова карантина на остров Флат, преди да се уреди прехвърлянето до нос Каноние на Мавриций. Въпреки това някои си бяха взели нещата, мистър и мисис Меткалф носеха кожените си дисаги с ботанически принадлежности, а имигрантите — вързопи бельо и торби с храна.

Лодките започнаха да сноват между шхуната и брега. Имигрантите, които възнамеряваха да си вземат всички вещи на Флат, за да не би да им ги окрадат, се отказаха, като видяха какво рискуват. Лодките не можеха да се приближат до брега на по-малко от десет метра, тъй като прииждащите вълни биха ги съборили. Пътниците трябваше да се хвърлят в морето, издебвайки падината между две водни грамади, и да се доберат до базалтовата скала, хванати за багажното въже. Стискайки своите вързопи, имигрантите едва не се издавиха. Един от моряците насила ги откъсна от багажа им — иначе прибоят щеше да ги запрати в дълбокото.

Скоро повечето пътници бяха на сушата. Жак и Сюзан слязоха последни. Жак си носеше лекарската чанта, както и чантата на Сюзан, а аз не взех нищо освен един скицник, автоматичния молив, принадлежал някога на Елиасен, и томчето със стихове на Лонгфелоу, което Сюзан ми бе поверила. Солената вода и дъждът ни бяха вкочанили, дрехите ни бяха залепнали за телата като мокри чаршафи. Когато се хвърлихме сред талазите, за да доплуваме до брега, морето ни се стори приятно топло. Една силна вълна ни изтика до базалтовата плоча. Едновременно се бяхме сетили за Хейстингс миналото лято, когато се къпахме в тамошното море.

Изведнъж слънцето проби и озари залива Палисейд. Изглеждаше огромен и страховит с извивката си в подножието на вулкана, поръбен от тъмна зеленина, която го засланяше от вятъра. Откъм дъното на пристанището се зададоха хора, индийски заселници. Навярно се бяха крили от дъжда под палмите и бяха наблюдавали нашето пристигане. Не се приближиха съвсем, а пътниците, посъвзели се след изпитанието, тръгнаха към тях. Сюзан бе застанала на самия бряг, обърната към морето. Гледаше отдалечаващата се шхуна, от чийто комин сред вихъра се отдели кълбо пушек. Жак обгърна раменете й. „Ела, да не стоим тук.“ Тя го последва неохотно. Дългата й, измокрена от морската вода рокля бе залепнала за краката и за гърдите й. Лицето й бе напрегнато, развълнувано. Толкова дълго бе очаквала това пътуване, завръщането на Жак на Мавриций, в къщата в Анна. Не можеше да си представи нищо по-лошо от това изчакване, от това корабокрушение край някакво брулено от вятъра и дъжда островче. Тя трепереше. „Ела да се скрием някъде.“ Хвана ни двамата и тръгнахме към селцето на кулитата.

Повечето пътници вече се бяха приютили в една голяма колиба с покрив от палмови листа над залива, близо до плантациите. Малко по-нататък имаше други къщи, наредени край главната улица. На плажа имигрантите се суетяха около докараните по въжето хранителни припаси. Бяха струпали вързопи и сандъци под навес от листа. Вълните бяха изтласкали до базалтовите плочи бъчонки с олио и индийци ги изтикваха на плажа. Всичко това се надзираваше от странен, висок и слаб мъж, облечен с дълга роба, със светлосиня чалма, подпрян на бастун, който стърчеше над него. Тогава видях за пръв път сердаря Шаик Хюсеин. Стреснах се от суровия начин, по който ни стовариха тук, защото той подсказваше не неколкочасово пребиваване, както ни бе уверил господин Алар, а подготовка за престой, чието времетраене бе непредвидимо.

Никога няма да забравя първите ни стъпки на Флат покрай залива Палисейд, към лагера на кулитата. Спускащият се здрач бе уплътнен от облаците, които поглъщаха последните слънчеви лъчи. Заливът Палисейд е обърнат на запад и аз можех да съзра пламналото небе през процепите между облаците над искрящото като лава разбунено море. „Изглежда тъй, сякаш е краят на света“ — промълви Жак.

Имигрантите се бяха добрали до селото и се бяха настанили по колибите. Сердарят ни пресрещна. Придружаваше го стар индиец на име Мари. Сердарят се преструваше, че не говори английски (така поне подсказа полугласно Жюлиюс Веран), и ни обясни с посредничеството на Мари, че било много късно да се настаняваме в европейския квартал на Карантината, от другата страна на острова. Посочи ни колибата, където трябваше да пренощуваме — дъсчена барака встрани от лагера. Селцето на кулитата се състои от дванадесет общи колиби, разделени от застлана с пясък уличка, на около три метра разстояние една от друга. Семейните двойки и самотните жени са в предните колиби, а ергените са в края на селцето.

Оттатък, в другия край на залива, живеят париите.

Бяхме напълно изтощени. Жак и Сюзан легнаха на земята, като опряха глави на просмуканите си от морска вода чанти, без дори да си направят труда да изсушат съдържанието им. Старият Мари донесе храна. Повечето пътници отказаха да ядат сухия ориз, напоен с рибена чорба. Аз си го излапах. Въпреки бушуващата все още буря въздухът в колибата беше задушен, престоял и влажен като в корабен трюм. Преди да излезе, старият Мари бе оставил една газена лампа, която поразсейваше мрака и осветяваше причудливо лицата на хората в колибата. Когато бяхме влезли вътре, един мъж, легнал на рогозка, се бе понадигнал на лакти. Ветроупорният фенер бе озарил мършавото му лице и блестящите очи. Може би бе промълвил дрезгаво някакъв въпрос на своя език. После бе легнал отново.

През цялата нощ дежурихме, за да си пазим чантите. Жак се страхуваше да не му откраднат инструментите. Наложи се да придружим Сюзан до отходното място в края на лагера — продълговата барака с дупки, изровени в земята, която вонеше тъй чудовищно, че предпочетохме да отидем до съседните ниви.

Посред нощ вятърът стихна и стана толкова горещо, че не можехме да заспим. На Жак му прилошаваше от миризмата на сажди и на пот, която се излъчваше от пода и от стените. Безшумно (вече се бяхме поддали на внушителното присъствие на сердаря) пренесохме чантите до вратата, за да спим на течение. От време на време връхлитащият дъжд ни измокряше, но усещането бе прекрасно. Освен това вятърът пропъждаше комарите, които вече бяха успели да ни изпохапят в дъното на колибата. Там заспахме тримата, прегърнати под един голям шал на Сюзан, който ни служеше за завивка, а до ушите ни долитаха свистенето на вятъра в шубраците и нестихващият грохот на вълните откъм базалтовия бряг.

Преди да заспя в мътната светлина на поставената до вратата лампа, видях профила на Жак, който се бе опрял на чантата си и гледаше навън, сякаш се мъчеше да различи небето. Чух как говореше безсмислици на Сюзан, все едно приспиваше дете: „Ще видиш, утре ще дойдат да ни вземат, корабът ще ни откара на Мавриций, ще нощуваме в Анна.“ Може би си мечтаеше на глас. Сюзан не отвърна нищо.

БОТАНИЧЕСКИ ДНЕВНИК

28 май сутринта

Ранно излизане за избягване на горещината. Суха камениста почва около Карантината, различни разновидности троскот, все ендемични. Житни растения: образци от Panicum maximum (фатак) и Stenotaphrum complanatum (едър троскот), и двете добри за фураж.

Тръни (по-точно аргемонии) и един бодил, от който открих образци в Махе: Lalvastum (моравче), което чернокожите наричат herbe bali (метляна трева). Sida rhombifolia, друга разновидност на метляната трева, но без бодли.

В по-голямата си част тази страна на острова като че ли е превзета предимно от Zoysia pungens с жилаво стъбло и листа с остри като нож ръбове. Слаба почва, песъчлив вулканичен варовик.

В най-северния край открит образец от цитронела, Andropogon schoenanthus. Силно ухание. Знаейки колко полезно може да се окаже, извадих стрък заедно с коренчетата.

Всичко е великолепно на Флат — небето, морето, вулканът, застиналите потоци лава, водата в лагуната и очертанията на Габриел. Островът стърчи и се чернее самотно сред озарения океан — просто скала, шибана от вълните и ронена от вятъра, сал, претърпял крушение досами зелената линия на Мавриций. И все пак никое друго място не ми се е струвало тъй необятно и загадъчно. Като че ли границите му не се свеждаха до бреговите извивки — за нас, затворниците, той се простираше отвъд хоризонта, до света на бляновете.

Още на следващата заран прекосихме острова и стигнахме до кварталите, предназначени за пътниците от Европа, до сградите на Карантината, гръмко наречени болница, къща на управителя, склад и пр. Половин дузина постройки, издигнати от циментирани късове лава. Настаняването бе почти също толкова жалко, както и в селцето на кулитата в Палисейд: никакви мебели, свещи или маслени лампи за осветление, примитивни отходни места, завладени от храсталаците. На разположение имаше само вода от полупродънен резервоар, обитаван от хлебарки и ларви на комари. Поне бяхме изложени на вятъра, а и източната страна бе по-уединена — след душната нощ в Палисейд за Жак и за мен това си бе направо разкош. Бяхме шест души в основната постройка; Жак, Сюзан, аз, съпружеската двойка Меткалф, която щеше да се заеме с преподавателска дейност в анабаптисткия колеж в Бо-Басен, един бивш пощенски инспектор на име Бартоли и неописуемият Жюлиюс Веран. Двама души бяха свалени още преди нас и отведени направо в лазарета при вълнолома срещу островчето Габриел. Единият бе пътник, господин Турноа, другият — член на екипажа на име Никола̀, и двамата се бяха качили нелегално в Занзибар и бяха толкова зле, че санитарните власти в Порт-Луис бяха отказали свободен достъп на капитан Боало. Жак бе прегледал моряка Никола̀ и бе споделил с мен, че открива у него всички симптоми на едрата шарка.

Жюлиюс Веран е точен пример за съмнителен спътник, за човек, с когото е по-добре да си нямаш работа. Всеки ден го срещах на палубата на „Ейва“, след като потеглихме от Марсилия. На средна възраст е, тип „хубавеляк“, с плътни мустаци и късо подстригана черна коса, с вид на гвардейски подофицер или на джамбазин. Прочу се с лошата си слава на кораба и всички го възприемаха като някаква карикатура. Комарджия, женкар, самохвалко и мошеник — май се бе наложило да напусне Франция по спешност заради някакви далавери. Представяше се като търговец на едро, който отива в Порт-Луис, за да се заеме там с внос на френски вина. Жак още отначало се подразни от перченето му, от прекомерната му учтивост към дамите и от начина, по който целуваше ръка на Сюзан. Измисли му прякор — Веран-Неверан. А и близостта му с Бартоли — човека, за когото подозират, че е доносник на пощенските служби и че е уведомил британските власти за престоя ни в Занзибар — не допринася с нищо, за да го направи по-симпатичен.

Снощи, докато Жак се опитваше да поуспокои Сюзан, чух как Веран-Неверан се ухили. Когато го изгледах, сви рамене, и отиде да се излегне в дъното на бараката. В светлината на маслената лампа бялото му лице, пресечено от мустаците, изглеждаше невъзмутимо, но очите му играеха и проблясваха злобно. Дълго останах буден и го наблюдавах. Откъм земята се долавяше едно несекващо звуково трептене, което не можех да си обясня — ту бавно и ниско, ту остро — и което се врязваше в ушите ми.

— Чуваш ли? — попитах Жак.

Той надигна глава и се помъчи да ме различи в тъмнината.

— Звука. Нещо като „джи-джи“, или по-скоро „джън-джън“…

Жак сви рамене. Сънят ме заля като потоп, който удавя всички погледи и заличава всички звуци.

Сердарят разпореди складът на Карантината да бъде зареден с ориз, сушена риба, мантека, масло и газ. До вечерта ни бе обещал и готвач, но времето през целия ден бе лошо и никой не се появи. Мари, старият индиец с надупчено от шарка лице и безизразен поглед на слепец, който живее до лазарета, ни даде две съвсем черни тенджери и трябваше някак да се оправяме с тях. Аз събирам дърва за огъня из горичките около Карантината. В едната тенджера приготвяме ориза и рибата, в другата преваряваме съмнителната вода от резервоара. Решихме да минем без помощта, обещана ни от сердаря.

Джон и Сара Меткалф организираха всичко с протестантски ентусиазъм, почистиха къщурката, преметоха, изтръгнаха буренаците, окачиха капак на единствения прозорец и завеса на вратата. После прочетоха откъс от Библията без особени церемонии, тъй като първият ден от пребиваването ни на острова се падна събота. През него заедно с Джон обследвахме околностите на Карантината, търсейки плодове и растения, които биха могли да се ядат. Джон Меткалф е запален по ботаниката. Носи в една чанта всичките си принадлежности — стъкленици с формалин, щипци, ножици и голям тефтер, с който не се разделя никога и в който вписва откритията си. Заедно с Жак и Сюзан ходим за вода до резервоара с кофи, измайсторени от срязани тенекиени бидони с промушени през ръбовете клони вместо дръжки.

Въпреки дъжда следобед отидохме до брега да видим дали шхуната няма да се върне. Морето бе гневно и зелено, а вълните — по-внушителни дори от онези при пристигането ни. Вятърът ни обсипваше със солени пръски през лагуната. Облаците сякаш извираха от хоризонта като дим от исполински пожар. Над нас свистяха ледените струи на примесения с морска вода дъжд и се наложи да се приберем тичешком в Карантината, треперейки от студ. Аз се опитах да разпаля огън, но вятърът вкарваше дима обратно вътре и не можехме да си поемем дъх. Чак ми домъчня за задухата в колибата през първата ни нощ в селцето на кулитата.

Само от няколко часа бяхме на остров Флат, а вече имах чувството, че сме прекарали тук дни, седмици. Часовете изглеждаха безкрайни, всеки миг бе различен, докато вятърът и дъждът ни тласкаха насам-натам и ни принуждаваха да търсим местенце, където да се приютим. Часове наред не бяхме продумали, очаквахме да чуем сирената на шхуната, която ще ни призове да се втурнем към залива Палисейд и да се прехвърлим на Мавриций. В края на деня времето просветна и аз изтичах до най-южната точка на острова, до края на плажа, откъдето зърнах появилите се за миг иззад облаците очертания на Мавриций — светлата линия над скалите и извисяващите се планини. После всичко потъна и настъпи нощта.

През следващите дни постепенно престанах да се интересувам от линията на хоризонта. Изпивах сутрин канче горчив чай, затоплен на огъня, и поемах на юг, към вулкана. Пътят не струваше, вероятно не бе използуван от години. На някои места се губеше в шубраците и трябваше да прескачам от скала на скала, като от едната ми страна бяха бодливите храсти, а от другата — разбиващите се върху базалта вълни. А когато скалите ставаха прекалено заострени, търсех проход сред режещите като ножове треви.

Вятърът бе разпръснал облаците и слънцето за пръв път пламтеше сред пролука ясно синьо небе. Припомних си как бях очаквал всичко това — слънцето, морето — през изминалата зима в Рюей-Малмезон. В общото спално помещение в пансиона прозорците бяха като сиви правоъгълници, подрасквани от сухите клони на кестените.

Спомням си как една вечер чух морето. Беше известно време след смъртта на баща ми. Звукът бе тъй силен, тъй истински, че ме събуди. Тръгнах по нощница през спалното, стъпвах бос по студения каменен под. Звукът вътре в мен се усилваше, беше толкова оглушителен, че затиснах ушите си с ръце. Може би се страхувах, че ще заглъхне като пресекнал дъх и ще остана сам в спалното. Пристъпих до вратата, натиснах бавно бравата, затваряйки очи, за да чувам по-ясно. Студен вихър нахлу, когато тя се отвори, придружен от грохот на вятър и море, от птичи писъци. Стоях неподвижен на течението срещу пустия двор, едно момче на име Флешьо дойде и ме дръпна назад. Спомням си лицето му, изплашените му очи. Повтаряше: „Какво правиш? Какво ти е?“ А аз му отвръщах: „Слушай, слушай!“ Флешьо бе затворил вратата и звукът внезапно бе стихнал. Чак до тази нощ, когато с Жак и със Сюзан легнахме до вратата на колибата в Палисейд.

В подножието на вулкана морето е наситено синьо, каквото е навътре, с дълбочина, от която на човек му се завива свят. Тъкмо тук обичам да сядам всяка сутрин призори, за да гледам морето. Оправданието ми пред Сюзан бе, че следя дали няма да се появи спасителният кораб. Всъщност идвам тук, за да се опиянявам. За да слушам звука, който ме събуди, когато бях на тринадесет години и умря баща ми.

Морските птици се реят из пролива между остров Флат и придаденото му недоносче Габриел. Следвайки приливите и отливите, водата от лагуната се изцежда в морето или пък вълните проникват мощно през тесния проход. Тук за пръв път видях фаетоните, които летят тежко срещу вятъра, влачейки своите дълги опашни пера, подобни на червени ленти.

Върнах се, когато слънцето вече се опираше в хоризонта и по небето се разливаха червени петна. Искаше ми се да се изкача през храсталаците до фара, за да видя другата част на острова, откъм Палисейд, селцето на кулитата. Стигнах до ръба на вулкана прежаднял, обжарен от последните лъчи. Морето приличаше на ширнала се огнена лава, вятърът бе толкова силен, че трябваше да се държа за скалите. Минах по хребета на кратера чак до фара. Той представляваше малка кула, построена от късове застинала лава, белосана навремето, с полусрутена горна част, в която някога бе имало осветително отделение, навярно всяка вечер са палили вътре газена лампа. Повреден е от ураганите и явно никой не си е дал труд да го поправя. Фарът на нос Каноние навярно е достатъчен, за да сигнализира за опасността в този район. Не зная защо още същата вечер ме обзе мечтата да поправя осветителното отделение и да възстановя фара. Може просто да ми се е искало да виждам сиянието му от дълбините на къщурката в Карантината, да го различавам сред надвисналите облаци.

Продължих до другата страна на кратера и се озовах точно над залива Палисейд.

Горе-долу в този час бяхме пристигнали преди толкова много дни (вече ставаха три, може би четири). Седнал върху къс лава, виждах острова такъв, какъвто се бе открил пред нас тогава от палубата в бурята, сред бушуващото море, с черния склон на вулкана и с дългата ивица суша, по която растат кокосови палми, та чак до северния край с Пиджън Хаус.

Загледах се в плажа, на който слязохме, в огромните базалтови плочи, върху които се разбиваха вълните. По-нагоре бяха поляната, селището на кулитата, дългата бяла улица, по която се шляеха имигрантите. Нагоре, към отходните места, бе колибата, където бяхме прекарали първата нощ.

Тогава ни се бе сторило, че сме се озовали в корабокрушенски лагер, сред няколко съборетини от снадена шума в островно кътче с оцелели някак си жалки изгнаници. „Не ходете натам — бе казал Веран. — Може да ви нападнат, за да ви откраднат парите, часовника или дори дрехите.“ Семейство Меткалф прояви недоверие, но Сюзан се притисна изплашено към Жак. Постройките на Карантината, целите от базалтови блокове, с тесни врати и прозорци, приличаха на укрепления, построени за отбрана срещу нападенията на индийците. В Палисейд всичко бе по-различно. Под вулкана въздухът бе спокоен и шумът на бурята не се чуваше.

Сега, щом ми остане време, отивам да гледам селцето на кулитата. То ми се струва много по-различно. Колибите са големи, хубаво построени, с онези покриви от преплетени листа, които навярно шумолят под напора на вятъра и са като дреха за закрила от дъжд и от слънце, а над входните врати имат навесчета, там жените и децата се настаняват по здрачаване, както в този миг, за да разговарят и играят. Улиците са чисти, прави и бели заради кораловия пясък. Долната част на къщите е варосана, прозорците са с кепенци и край стените никнат цветя. В този час сердарят вече е оповестил със свирката си края на работния ден и пред всички къщи е пълно с хора, мъже и жени, които се занимават с домакинските си задължения, метат, чистят. Пред една от ергенските колиби бръснар остригва до голо едно момче. От мястото, където съм, мога да доловя миризмата, която се носи откъм откритите кухни. Тя е приятна, лека — миризма на хляб, на къри и магданоз, разстила се наоколо въпреки поривите на вятъра. Жените, омотани в своите сарита, са се наместили около огньовете. Ясно чувам гласовете, смеховете им. Чувам също животински звуци, врещящи козлета, дрезгаво се обажда петел. Всичко е нереално, удивително. Просто не мога да се откъсна.

Когато настъпва нощта, лампите грейват във вътрешността на къщите до другия край на залива, където е селцето на париите. Носи се музика, хората пеят, молят се, някой приспива дете. Червенеят се последните огньове, миризмата на сантал сякаш пронизва небето. Спомням си как Жак ми бе описвал навремето дългите вечери в Медина след селската работа. Песните около огньовете, танцуващите момичета. Сякаш всичко това е било в мен и най-сетне го преоткривам.

Проучихме с Л. западната част (в близост със старото гробище).

По брега събрани множество отлични екземпляри от прословутото балсамово дърво на остров Флат: Psiadia macrodon, с широки и дълги съцветия, с по 30–40 цвята във всяко. Най-вече Psiadia balsamica, особено ценена като лек срещу изгаряния, инфекции, антракс, отровни наранявания или ухапвания и пр. Яйцеобразни листа с по три нервюри, практически без дръжчици при тази разновидност. Ендемични прояви в Бурбон и на Сейшелите. Добре разпространена по този склон (за няколко часа изброих повече от шестдесет разсада). Като че ли липсва разновидността quinquenerva.

В Палисейд животът върви според свирката на сердаря. И това го бях забравил. Навремето, когато ми разказваше за Медина, Жак ми бе описвал сигнала — далечен, много далечен, като приглушен звук призори. Всяка сутрин в просъница прозвучава острото изсвирване и призовава орачите на нивите, животът отново поема по своето русло, разлайват се кучета, развикват се деца.

Първият призив отеква още преди зазоряване, когато нощният мрак започва да изсветлява. Вятърът фучи през покривите от шума в пренаселените къщи на Палисейд. Първата сутрин изсвирването сякаш ни прониза — остро, студено и зло, то прокънтя, проникна вътре в нас, накара ни да настръхнем. Още беше тъмно, Сюзан се надигна, ала Жак я хвана за ръката.

— Няма нищо, това е сигналът на сердаря. Сега е време жените да станат.

Той не каза „сега“, а „сиа“, като креолците. Просто му се изплъзна неволно, като някога.

Зачакахме в сумрака. Лампите бяха загасени. Около половин час по-късно се разнесе второ, по-продължително и по-силно изсвирване, за да станат мъжете. Можехме да се надигнем и да отидем до полето зад отвратителните отходни места. Бе сива, дъждовна утрин, същинска зима.

От другата страна на острова, от Карантината, чувам утринния сигнал. Не мога да свикна с него, Сюзан също. Сепваме се всеки път, сякаш се отнася и до нас. Мрачното изсвирване долита през хълма и през плантациите, носено от вятъра, смесва се с шума на вълните. Винаги щом стане четири и половина. Сърцето ми се разтуптява, струва ми се, че съм в Палисейд, че чувам тупкането на босите крака по пътеката, хленченето на децата, че долавям мириса на огъня, върху който кипва горчивият чай, леката миризма на претопляния ориз. Тук, от другата страна на острова, в Карантината, за нас няма друго освен студ и самота, и плачливите крясъци на птиците по здрач. Изсвирванията на сердаря и гласът на мюезина понякога сякаш идат от друг свят.

Всяка сутрин, когато мъжете тръгват на работа, аз съм на поста си отгоре на вулкана. Работниците се придвижват в редици към плантациите над селцето. Други се отправят към подножието на вулкана и пълнят ютени чували с талк от откритата жила. Някои пък, надзиравани от аркоти, пренасят базалтови блокове за възстановяването на дигата на Палисейд, която следващият циклон ще разруши отново. Докато имигрантите работят, на острова настъпва продължителна тишина. Завиждам на тези хора за кротката им решителност, за търпението им. Жените са облекли дрипи, преди да излязат на полето. Наведени над земята, те махат черните камъни един по един, събират ги в ракитовите си кошници и ги изхвърлят извън нивите. Ден след ден сред дивата растителност като неизлечима краста се разрастват парчета сива земя.

Вчера късно следобед Жак и Сюзан дойдоха при мен горе на вулкана. Жюлиюс Веран остана само миг, огледа плантациите и дигата и каза пренебрежително:

— Мравки!

Сюзан се учуди:

— За какво вършат всичко това? Какво ще правят с този талк, дето го събират? Ами дигата?

В отговор се чу гласът на Веран:

— Нали трябва да са заети с нещо! Не бива да се спират!

Струва ми се, разказа за инката, който бил разпоредил да ловят въшки. Сюзан не го слушаше. Тя гледаше зашеметена и изплашена лагера на имигрантите, където мъничките фигури щъкаха из залива Палисейд. Наистина отгоре селцето на кулитата изглеждаше чисто и подредено като мравуняк. Изсвирванията на сердаря и на аркотите се засичаха задъхано, ту остри и заповеднически, ту по-глухи, сливаха се с бученето на морето по скалите. Долових как Жак промълви извърнат, за да не го чуе Сюзан:

— Ние сме затворници.

На 29 май следобед

Проучването на югозападната част (залива при гробището) се забави поради лошото време и затрудненията.

Вятърът и стихиите са свели растителността край морето до пълзящи растения, бататрани и троскот. По-близо до вулкана — папратовидни и житни.

Изобилие от moreae: Ficus rubra (тревисто) и Cassythia filiformis, „безкрайна лиана“ (твърде добро описание, проследих една, пълзейки между гробовете, до дължина почти дванадесет стъпки). Обикновен Andropogon schoenanthus по плажа и по кораловите възвишения. Също така Andropogon nardus, прочутият индийски нард със силно ухание на джинджифил.

В пукнатините многобройни образци Adiantum (caudatum, hispidulum). Първата разновидност преобладава, разпознава се по по-широките листа с причиняващ обриви мъх. Поради липса на дървета пълзи по цепнатините в почвата.

На завет, не по склона и не към залива, чудесни pandanus (vacoas), сред които и един Р. vandermeeschii, който в Бурбон достига до 20 стъпки височина, тук — само седем. Както установих още с пристигането, разновидността utilis се среща често откъм северозападната страна. Би могла да бъде отглеждана от имигрантите за производство на чанти и сандали.

8 юни

Сега вече всъщност ми е все едно. Седмица, две, може би повече. Още няма цял месец. Достатъчно, за да свикне човек с непоносимото. Все така отивам до хребета на вулкана, повече вечер, за да се ободря от далечната глъчка в селцето на кулитата, за да вдъхна миризмата на пушеците. Отказах се от намерението си да възстановя осветителното отделение на фара. За какво? Наистина е по-полезно да се поправи дигата. Онези, които се занимават с това, сигурно знаят, че един ден към нея ще бъде привързана мауната на здравните служби.

Идвам да гледам селцето на Палисейд заради спомените. Заради някогашните разкази на Жак в Рюей-Малмезон. Нощта, която се спуска над къщата в Анна, в Медина. Същите звуци, същите миризми. Слънцето хвърля коси лъчи върху захарните тръстики, завръщащите се орачи си подвикват, сякаш лаят: „Ауа!“ Жените крепят мотиките върху главите си, отекват гласове, деца се смеят. Високите комини на захарните фабрики стърчат в мъглата като някакви варварски замъци. Сред здрача пожълтялото море се блъска в черния бряг, разбива се в края на скалната линия. Нямах представа, че всичко това е било в мен — тъй истинско, тъй силно. Като че ли наистина съм го познавал — болка, спомен за сън, от който ми става и хубаво, и тежко. Значи, ето откъде ида: от сиво-зелената шир на захарните тръстики, сред които са се привели кулитата, от каменните могили, издигнати малко по малко от жените с изранени от застиналата лава ръце и обжарени от слънцето очи. Ето я и миризмата на тръстиковия сок, парлива и сладка, прониква навсякъде, просмукана е в телата на жените, в косите им, смесва се с потта. Палисейд е завръщане към началото. Затова двамата с Жак потръпнахме първата сутрин, когато свирката на сердаря прониза нощта.

Сутринта, след като съм изпил черния чай, излян от тенджерата в очуканото тенекиено канче, вместо да изчакам претопления от Сюзан и Сара Меткалф ориз, се присъединявам към Джон, който прави ботанически проучвания по брега. Той не се чувствува затворник. Още от пристигането ни събира листа, цветя и зърна и ги суши внимателно на слънце върху скари, след като предварително ги е обработил с четчица, потопена във формалин. Упорито търси индигофера. Убеден е, че мястото ще подхожда отлично за плантация, която би довела до подобряване на жизнените условия на имигрантите под карантина.

Вървя по плажа, прескачайки от скала на скала. Навътре всичко е покрито с гъсталаци и троскот. Тук-там тревите са толкова високи, че човек затъва в тях до пояс. По цялата си дължина плажът е покрит с онова месесто пълзящо растение с широки листа и червени цветчета, което старият Мари нарича бататран, а Джон — ипомея. При пречупване от него потича прозрачен, лепнещ сок. Там, където никне, няма място за други растения. Откривам Джон най на север, точно срещу Диамантената скала. Така съм кръстил тази пирамида от лава, която се подава от океана, но Джон ми съобщи, че истинското й название според картата на Адмиралтейството било Пиджън Хаус Рок — Гълъбарника. Гълъбите са всъщност чайки и гларуси, които непрестанно кръжат около скалата и я белосват с гуаното си. Пляскането на крилете им и дрезгавите им вопли се долавят въпреки грохота на прибоя. Водните пръски искрят в утринната светлина. Представям си изригването на вулкана, което е изхвърлило този огромен камък посред морето преди милиони години, когато Мавриций е изникнал от океанските дълбини.

Оставям Джон Меткалф да се занимава с вероятно безплодното си издирване на дива индигофера, която да нарече на свое име, скривам се от вятъра във вдлъбнатината на една скала и гледам Диаманта. Морето сякаш изстрелва отвесно ракети, припламват дъга след дъга. Стоя неподвижно часове наред, просто съзерцавам морето, слушам пляскането на вълните, усещам солта, разпръсквана от вятъра. Тук нямам чувството, че положението е трагично. Тук човек може да забрави злокобните изсвирвания на сердаря, приканващи хората да се хранят или отмерващи сгромолясването на късовете лава, с които кърпят дигата. Може да забрави дори болните, затворени в лазарета, треската, която изсушава очите и устните им, и черната сянка на Габриел^[2], извисяваща се в очакване насреща.

Въпреки облаците слънцето пламти по средата на небето. Джон Меткалф се е завърнал в Карантината със събраните листа и корени. През останалата част от деня с помощта на Сара ще ги подрежда и описва. Оплаква се от главоболие и отпадналост. Жак смята, че е пипнал треска първата нощ в Палисейд. Нали се отървахме от комарите, като спахме до вратата, изложени на вятъра.

Като се връщах към Диаманта късно следобед, видях за пръв път онази, която по-сетне нарекох Сурявати^[3], слънчева сила. Дали наистина се казва така? Или й дадох това име заради царицата на Кашмир, на която била разказана историята на Урваши и Пуруравас, в книгата на Сомадева, преведена от Трилони, която четох в Лондон през лятото преди заминаване ни? Тя вървеше по брега леко приведена, сякаш търсеше нещо, и от мястото, където бях — на малкия кей срещу Габриел, — имах усещането, че стъпва по водата. Виждах тънката й фигура, дългата зелена рокля, през която светлината прозираше. Движеше се бавно, внимателно. Разбрах, че върви по скалната извивка, която свързва Флат и Габриел при отлив. Опипваше пътя си с крак, като че ли пазеше равновесие по ръба на невидима стена. Пред нея се простираше дълбокият мрак на лагуната, от другата страна се вихреше откритото море и запокитваше към небето облаци от пръски.

Навярно ме бе видяла. Въпреки това не се обърна към мен. Седнах на пясъка, полускрит от преплетените бататрани. Гледах я как се плъзга по скалата сред водата и ми се струваше, че отива навътре в морето. Наоколо нямаше хора, вятърът бе прогонил птиците от другата страна на острова, където носът бе преграда за стихиите. Като че ние бяхме последните обитатели.

Тя продължи все така по скалата, понякога се потапяше до пояс, изчезваше сред облаците пръски. Видях, че държи дълъг, тънък предмет, харпун, с който ловеше риба или вадеше миди или морски таралежи. Снижаващото се слънце очертаваше силуета й на фона на притъмнялата вода, сякаш бе странна, непохватна птица. За миг от храсталаците зад гърба ми долетяха детски крясъци. После животински звуци, врещене, забелязах фигурите на момчета, които гонеха козлета и ги замеряха с камъни. Девойката се спря насред лагуната, поколеба се, после се отправи към брега по скалните издатини, срещу прииждащите вълни. Само за миг го достигна и изчезна от другата страна на носа. Останах дълго на плажа с надеждата, че ще се върне. Водата в лагуната ставаше все по-тъмна, като метално огледало. Гледах островчето Габриел — тъй близко и същевременно непостижимо. Сърцето ми биеше силно, сякаш бях трескав. Със спускането на нощта комарите изскочиха от шубраците и се наложи да се оттегля към Карантината.

9 юни

Още призори се върнах на издатината срещу Диаманта. Джон Меткалф остана да лежи в къщата, изтощен е, втриса го. Когато излязох, стори ми се, че ме изгледа с упрек. Не прихванах много от ботаниката, не му помогнах да си подреди образците.

Диамантената скала ми допада със странната си форма на правилен двадесетостенник, изникнал от морето сред множеството птици, които го покриват с изпражнения тъй, че прилича на заснежен връх. Тук мога да забравя свирката на сердаря и мъчителната атмосфера на Карантината, разглаголстванията на Жюлиюс Веран. Предложих на Жак да дойде с мен, но той не иска да се разделя със Сюзан. От снощи има силен пристъп на треска. Не може да заспи от главоболие и е бледа, изморена. Жак й дава хинин на прах, разтворен в оризова вода — нали няма мляко. Когато излязох, седна до вратата с лице към морето. Но от това място може да види само черното било на Габриел.

Докато крача към носа, чувам прибоя. Звук, идещ от дъното на океана, от земните основи. Зная, че с отлива трябва да дойде и Сурявати. Чакам я на моето място, сред бататраните, в една падина между скалите. Лагуната се изпразва на запад като резервоар с изваден чеп. Скоро се появяват черните издатини на скалите, също и пясъчната дъга, достигаща до Габриел. Открива се основата на Диаманта, разядена платформа, заострена като корабен щевен. Вълните са поотслабнали. Дори вятърът вече не е толкова силен. Настъпва нещо като тишина, покой. Мисля си, че тъкмо сега температурата на Сюзан сигурно е спаднала, тя е полегнала на земята, положила е глава в скута на Жак. Най-сетне може да поспи.

Сурявати се появи. Без колебание поема по скалата, макар че морето още не се е отдръпнало съвсем. Бърка в пукнатините с харпуна си, събира раковини и ги слага в торба, окачена на шията й. За да гази по-лесно из локвите, е повдигнала роклята си и я е завързала между краката като шалвари.

Крачи с лекота, без усилие, сякаш се плъзга. Когато се опитах да я последвам по скалата, водата бе мътна, с цвета на заснежено небе, водораслите, блъскани от вълнението, скриваха прохода от очите ми. Скоро се заблудих, водата достигна до кръста ми. Същевременно прибоят ме теглеше назад, към разбиващите се талази. С мъка се добрах до брега, като се вкопчвах в острите върхове на коралите. В далечината, насред лагуната, фигурата на девойката изглеждаше недействителна, въздушна. Морски птици прелитаха над скалата, фаетоните тракаха като кречетала. Тя се обърна за миг. Тъкмо се измъквах от лагуната на плажа с издрани колене и ръце. Сурявати бе далеч, червената й кърпа засенчваше лицето й, но ми се стори, че се смееше. Сигурно съм изглеждал жалък с мокрите дрехи, със скъсания на коленете панталон.

Усещах болка в дясното ходило. Явно при бъхтенето си във водата бях настъпил морски таралеж и ми пареше ужасно. Същевременно морето придойде отново и вълните пак започнаха да заливат кораловия риф. Вятърът духаше на тласъци. Не зная защо застанах на плажа и извиках девойката. Крещях: „Ехей!“ — сякаш би могла да ме чуе. Тя забърза назад. Също като мен бе забелязала, че се задаваше буря.

Когато излезе от лагуната, аз куцуках по плажа. Изгледа ме, като й казах: „Добър ден!“ Роклята й с цвят на море бе измокрена от вълните, тя бе свалила кърпата си и черните й коси бяха залепнали по раменете. В торбата от вакоа, окачена на шията й, видях морските таралежи, които бе уловила, а на върха на харпуна като дрипи висяха набодените урити. Забелязах най-вече очите й, никога не бях виждал очи с такъв цвят — кехлибарено, топазено жълти, прозрачни и излъчващи светлина от тъмното лице. Тя дълго ме гледа, без да мигне, без страх, а сърцето ми биеше толкова силно, че не знаех какво да кажа.

Накара ме да седна на пясъка. Бодна харпуна наблизо, извади от торбата ножче, просто тънко острие без дръжка. Още преди да осъзная какво се готви да направи, хвана десния ми крак и сряза закоравялата кожа в основата на палеца. Показа ми в шепата си мъничкото синкаво шипче.

— Имаш късмет, само парче корал е.

Тя посочи скалата.

— Тук е пълно с бодливи каленици.

Понеже стоях и я гледах, реши, че не съм разбрал думата.

— Вие ги наричате риби-скорпиони. От такива се умира.

Гледах я удивен, защото ми говореше на френски без акцент. Искаше ми се да я обсипя с въпроси, да я питам за името й, защо е тук, откога, но тя стана, събра си нещата и си тръгна бързо, затича през шубраците. Изкатери се по гладкия склон в края на носа и навлезе в горичката от филаоси, която ни делеше от Палисейд.

Въпреки раната на крака си се опитвах да я проследя. Сякаш тя си играеше с мен, сякаш се бе скрила зад някой храст, за да ме изненада. А може би си въобразявах, че е дошла до скалата, за да ме види, да ме срещне отново. Струва ми се, че именно на мен ми хрумваха детинщини. Усещах как кръвта напираше в жилите ми, вятърът и светлината ме замайваха. Куцуках бос през гъсталака, а коленете и ръцете ми пареха.

След като минах през филаосите, внезапно се озовах срещу селцето Палисейд. Бях се доближил от северната страна, където живееха париите. Колибите им бяха от клони, укрепени с неснадени късове лава, палмовите покриви изглеждаха зле. Някои явно бяха доста стари, бурите ги бяха рушили многократно и всеки път бяха позакърпвани. Почти отвсякъде излизаха пушеци и поривите на вятъра ги усукваха. Зад колибите, в подножието на склона имаше обработена сива земя, в която никнеха зеленчуци, грах, фасул, изсушени от слънцето царевичини. Мършави кучета бродеха между колибите; надушиха ме и заръмжаха. Едно от кучетата заобиколи отдалеч, за да ме доближи изотзад, заплашително озъбено.

Спомних си какво ме бе научил Жак като малък. Казваше, че били думи на стария Топси, готвача от къщата в Анна: „Искаш воюваш с кучи, няма пушка, само камик тряба.“ Поговорка — всекиму своето, но в този случай ми се стори особено уместна. Грабнах остро парче лава и с вдигната ръка се оттеглих към моята страна на острова. На сердаря не му трябват граничари.

През онази вечер отново се качих на вулкана, за да погледам селцето на кулитата. Настаних се на завет под полусрутения фар и слушах как вятърът свири между камъните. От време на време валеше и морето беше бурно, със същия зелен цвят, както при пристигането ни. Небето притъмня още преди да се смрачи, сякаш някъде отвъд хоризонта имаше пожар. През воя на вятъра чух как изсвирването на сердаря извести на вярващите, че е време за молитва. Пред къщите под навесите блещукаха огньове. Долавях мириса на приготвяния ориз, сладката миризма на кимиона и подправките. Толкова дълго не бях ял, усещах същинска дупка вътре в себе си, дори леко потрепервах, като от неутолено желание. Исках да обхвана с поглед и другия край на улицата, където започваха бедняшките къщурки, където живееше Сурявати. Чаках да видя тънката й фигура, когато тръгне към резервоарите за вода заедно с другите жени и деца. Тя обаче не се появи. Може би знаеше, че я дебна.

Върнах се в Карантината. За пръв път усетих треската, болка, която се зараждаше в раната на крака ми и пропълзяваше по цялото ми тяло, карайки всеки косъм да настръхва и всеки мускул да изтръпва. Жак се разтревожи: „Да не се разболееш?“ Прегледа ходилото ми, намаза го с метиленов мехлем. Сюзан ми даде да пия вода, дезинфекцирана с перманганат — нямаше повече чай. Очите на Сурявати блестяха в нощта, жълти като котешки ириси. Треперех, увит в шала на Сюзан. Заспах, когато вятърът утихна, а грохотът на бурята се превърна в далечен тътен.

* * *

На 10 юни следобед

Целия вчерашен ден лежах заради треската и зле прекараната нощ. Облачно. Проучването подновено на североизток. По края — Casuarinae, ниска растителност. Няколко акации на завет, по границата на варовика — Pemphis acidula: кичест храст с височина около три стъпки, единични цветове, свързващите опашки къси и мъхести. От подветрената страна — няколко неголеми бадемовидни, плодовете са с размерите на орех, много твърди черупки: Terminalia catappa. Групирани са в закътана долчинка, според мен изкуствено засадени. Най-голямото навярно достига дванадесет стъпки. Приблизителна възраст — тридесет или четиридесет години.

Съвпада вероятно с най-ранното заселване на острова (1856, първо установяване на Карантината на остров Флат).

Жак се върна от Палисейд потиснат и обезсърчен. Бе пожелал да провери здравословното състояние на имигрантите, тъй като според Веран-Неверан епидемията от едра шарка се разпространявала от другата страна на острова. Заедно с Бартоли стигнал до основата на кратера, а там се сблъскал с аркотите, които го спрели. С помощта на стария Мари Жак дълго, но безуспешно преговарял с тях. Работниците от плантациите взели да се събират и изведнъж Бартоли се уплашил. Дръпнал Жак назад. Каза, че разни хора крещели заплахи и хвърляли камъни.

Мрачна вечер. След душния следобед в сградата е настъпила мъчителна тишина. Маслената лампа странно озарява лицата с трепкащата си светлина. Жюлиюс Веран е застанал в дъното на помещението и се озърта неспокойно. Започва да държи пламенна и високопарна реч, която никой не слуша. Иска да реагираме, да „вземем мерки“. Мършавото му лице е бледо, пресечено от черните като запетайки мустаци, които подстригва всяка сутрин с ножица. От престоя на Флат изглежда още по-плешив. Сюзан го беше кръстила „Бел-Ами“. Само че белите дрехи, с които се перчеше в салона на „Ейва“, са посивели от пясъка, а джобовете на сакото му са провиснали.

Говори за заплахата от болестта. За карантината, която може да се удължи, за растящото напрежение в лагера на кулитата.

— Трябва да въведем правила. Положението ни е критично. Можем да разчитаме единствено на себе си.

Жак свива рамене. Веран му е смешен. Неуспял авантюрист и далавераджия. Жак си мисли, че той може би е един от мошениците, ограбили Антоан след настаняването му във Франция, един от хората, продали му акции от несъществуващи компании или земи, върху които не са имали право на собственост. От пръв поглед намрази Веран. „Не хващам вяра на сух, червив плод.“ Така му измисли прякора. Маврициански обичай.

На борда на „Ейва“ Жак го отбягваше. Всеки път, когато онзи се канеше да седне на нашата маса, ставаше. Това дразнеше дори Сюзан, но Веран сякаш не забелязваше. „В края на краищата остави го, нека се прави на дявол“ — казваше Сюзан, а Жак отвръщаше: „Дявол ли? Къде такава чест за него? Той е само дребно дяволче.“

Веран-Неверан продължава да ни залива с приказки. Обръща се към Жак, иска да му направи впечатление. Жак го притеснява, защото е лекар, а и заради името. На Мавриций всички знаят рода Аршамбо. Още е жива легендата за Александър, за Патриарха, страховития пръв крепител на „Нравствения порядък“, основателя на Партията на Синархията. Винаги съм се удивлявал, че въпреки бедите, които ни е навлякло това име, Жак все още се възползува от него. Веран-Неверан веднага разбра какво предимство му дава принудителният ни престой на остров Флат. Ние сме пленници на този скален отломък и Жак няма как да се измъкне. Веран може да говори — най-после дойде и неговият ред.

— Трябва да се организираме, ако искаме да оцелеем, докато корабът се върне. Може да прекараме тук дни, седмици наред.

— Какво предлагате? Да установим вечерен час? Военновременен закон?

Жак звучи хладно. Джон Меткалф е стъписан. Не му е съвсем ясно. Веран продължава. Насмешките са го раздразнили. Споменава за византийски закони, настоява да учредим доброволен отряд, да поставяме хора на пост, да следим кой идва и кой си отива, да изолираме болните на Габриел.

Помните ли онова момче, дето го спуснахме в морето срещу Махе? Твърдеше се, че е умряло от пневмония. Като че ли се умира току-тъй от пневмония за няколко часа! Знаете ли в какво състояние е морякът, дето го качихме незаконно в Занзибар! Другият пътник също е много зле и според мен няма да изкарат още дълго.

Въпреки изгарящата я температура Сюзан се надига. Тя е възмутена.

— Млъкнете най-сетне! Как може да говорите такива неща!

— Говоря истината и вие я знаете не по-зле от мен. От другата страна има много имигранти в същото състояние, с всички симптоми на едрата шарка, които са свалени от кораби, потеглили от Индия. Докторе (той набляга на обръщението „докторе“), вие видяхте ли ги?

Жюлиюс Веран знае чудесно, че Жак не е могъл да стигне до Палисейд. Лесно му е да тържествува.

— Аз ги видях, след като пристигнахме. Десетки са, утре може би ще бъдат стотици, няма ваксина. Тъпчат ги в колиби и горят труповете на плажа.

Сюзан потръпва. Чувам как пита Жак полугласно:

— Вярно ли е това, което казва?

Дошла е с Жак на Мавриций, за да се грижи за индийските имигранти, да създава лазарети, следвайки примера на Флорънс Найтингейл, а сега внезапно й хрумва, че тъкмо тук, от другата страна на острова, има изоставени, болни хора, които може би умират. Речовитостта на Веран-Неверан дава ефект — с тази смесица от насмешка и ужас, също и заради играещите му, хитри, зли очи.

— Не го слушай, той нищо не знае. Просто е луд.

Жак дори не си е направил труда да говори тихо.

Дали Веран го чу? Млъкна, лицето му остана безизразно, по него е изписана само безумната страст към насилие, безцелната ярост. Внезапно той напусна къщата и потъна в мрака. Вътре е тъмно. Имам чувството, че сме претърпели някакво поражение, че нещо в нас е разместено, разрушено.

Веран пося съмнението. Неволно се прислушвам към нощните шумове. Ами ако говори истината? Ако Шаик Хюсеин тайно реши да превземе Карантината, да ни избие до един в памет на измрелите на този остров, за да отмъсти за потиснатите?

Погледнах Жак. Лицето му изглежда напрегнато в светлината на лампата, изражението му е странно, не мога да го позная. Въпреки всичко, което казахме, струва ми се, че и у него се породи смут, че е завладян от обаянието на страха. Видях как стисна в ръка един камък, сякаш навън бродеше глутница кучета.

Тази сутрин въпреки температурата си Сюзан поиска да отиде до постройката на лазарета срещу кея, откъдето се тръгва за Габриел.

През по-голямата част от нощта тя не можа да спи. Беше разтревожена, развълнувана. Говореше за болните, за Никола̀ и за господин Турноа, за изоставените индийци от другата страна на острова, за жените и децата, лишени от грижи. Искаше й се те да дойдат да се настанят в Карантината, Жак да се грижи за тях, а тя да бъде милосърдна сестра. Властите не можели да ги изоставят, плантаторите от Мавриций неминуемо щели да се намесят, сигурна била. Възнамеряваше да изпрати доклад на губернатора. Искаше да пише на Флорънс Найтингейл. Накрая заспа помежду ни, както през първата нощ, когато се добрахме до Палисейд.

При пристигането ни в лазарета старият Мари, който изпълняваше задълженията на болногледач, бе на обичайното си място, седнал на камък пред вратата и дъвчещ бетелово листо. Остави ни да влезем, без да продума. Очите му са помътени от глаукома, а черното му лице е издълбано от дребна шарка. Затова и двамата мъже, легнали на креватите в лазарета, не представляват опасност за него. Казах кревати, но всъщност бяха одъри — прости сламеници, положени върху няколко дъски направо на земята.

С мъка разпознах старшия матрос Никола̀, когото бяхме взели в Занзибар. Когато се качи на борда на „Ейва“, имаше само лека температура — пристъп на треска според капитан Боало. За няколко дни якият, червендалест мъж се преобрази в пожълтяло, безсилно тяло, устните му се напукаха, а на челото му имаше хематом. Редом с него господин Турноа, търговец, дошъл на кораба същия ден, изглежда доста по-бодър. Когато влизаме в помещението, той се надига. Говори нетърпеливо, гласът му има метален тембър. Смята, че мауната на санитарните служби е пристигнала и ще ги прехвърлят.

Когато Жак опровергава очакванията му, внезапно се разбеснява тъй, че Сюзан се стряска. Става, прекосява стаята и отива до вратата. Облечен е в сива нощница с отворена яка от лечебницата на „Ейва“. Залита бос по каменните плочи. Преди слизането всичките му дрехи са били изгорени.

За миг е обзет от някаква полуда, както стои на прага на лазарета, заслепен от слънцето и вятъра.

— Ей сега си тръгвам, прибирам се у дома, там ме чакат!

Къде ли е домът му? На хиляди километри, толкова далеч, че той може би дори не го помни.

Светлината пречи на очите му, пълни ги със сълзи, които потичат по носа, по бузите му. Сюзан се приближава, говори му кротко, опитва се да го убеди да влезе обратно, да не се излага на вятъра. Той обаче я подминава, без да забележи, върти се, сякаш търси нещо, вятърът издува нощницата и открива кльощавите му крака. После се отпуска, сяда, опрял гръб о каменината рамка на вратата. Говори си сам с глух, пресеклив глас, споменава за къщата си в Тарб, за жената и децата си. Сюзан сяда до него, опитва се да го успокои, а ние с Жак само зяпаме и се чудим какво да направим. Най-сетне Турноа става с помощта на стария Мари и се връща на постелката си — единственото му убежище.

Не казваме нищо. Сърцата ни са свити. Жак и Сюзан се върнаха в Карантината, а аз се отдалечих от лагера колкото можех по-бързо. Значи, докато ние сме чакали там, унесени в приказки, свади и игра на шах или в мечти за деня на избавлението, тук, само на няколко крачки от нас, и от другата страна на острова умират хора. Струва ми се, че още чувам гласа на Турноа, проклятията му, обърканите му спомени. Сякаш още виждам застиналите, невероятно ясни очи на Никола̀. И сега в ушите ми звучи тежкото пльосване на момчето, чийто труп предадохме на свръхестествено синия океан близо до Махе. Чувам и гласа на Боало, който издава нареждането си на „Ейва“: да не се споменава за това пред никого, абсолютно пред никого — и с него един ден ще бъде знаменит в историята на Съобщителните линии.

Почти тичешком се изкачих до ръба на кратера. Настаних се на моя пост, на завет до мазилката на полуразрушения фар. Оттам мога да обхвана с поглед всичко, залива Палисейд и селцето на кулитата, плантациите, дългата пясъчна ивица, служеща за връзка с островчето Габриел, и — далеч над морето — купола от облаци, надвиснал като мираж над планините на Мавриций.

11 юни

За да успокои Сюзан, Жак говори съвсем тихичко. Късно следобед е, лежим на земята до вратата, сгушени под големия бял шал с ресни. Сами сме в къщата. Джон и Сара навярно са заети да мажат своите листа с формалин, Бартоли и Веран-Неверан са на кратера в напразно очакване да се появи шхуната.

Времето е приятно, след бурния вятър са дошли пасатите. Небето е сякаш леко забулено в бяло. Усещам допира на заобленото бедро на Сюзан, усещам как ребрата й мърдат, когато диша. Така беше и в Хейстингс миналото лято. Бяхме заедно на плажа, гледахме как плуват облаците и бляновете и ми се струваше, че нищо никога не би могло да ни раздели.

Въпреки годините, прекарани във Франция, въпреки живота в Лондон и болницата „Сейнт Джоузеф“ Жак все още говори напевно, не е загубил креолския си акцент. Когато го чувам, си спомням гласа на татко. Вечер той разговаряше с майор Уилям в апартамента на Монпарнас и аз задрямвах над чинията със супа, заслушан в гласа му. Жак говори за Медина, за къщата в Анна. Толкова време е изминало. Може би просто си измисля, също като бълнуващия господин Турноа.

— Когато по Коледа или през зимата, тоест през юли-август, се връщах от пансиона „Льо Тури“, не можеш да си представиш какъв празник беше, прибирах се у дома, отново бях в стаята си, можех да тичам където си поискам из захарните тръстики, до саваната, до морето. Ще ти покажа как се стига. Имаше едно момче, мой връстник, казваше се Пиер, Пиер Пастьор, и друго, малко по-голямо, креолче, син на един изполичар от Анна, викаха му Майок, не знам защо, май го бяха кръстили така като малък, защото все тичал и бъбрел като птиче. Всъщност се наричаше Азиз.

Спомням си, зад Анна имаше развалини, останали от някогашна захарна фабрика — висок черен комин и обрасли със зеленина стени. Малко по-нататък, близо до морето, беше варната пещ. Ще ти покажа всичко, също и на Леон. Няма начин да не ти хареса, това са най-прелестните места на света — едни яркозелени ниви, които са се ширнали така, че човек не може да ги разбере къде свършват, сливат се с морето. През последната година ходех навсякъде с момчетата, ловяхме гугутки из развалините. Мама не искаше да ходя там, все се страхуваше да не би някой зид да се срути. Криехме се из сводестите подземия. Стените бяха дебели, от замазани с вар късове лава, беше студено, влажно, като в пещера, викахме, за да чуем ехото, Азиз разказваше разни страхотии, за да ни стряска, твърдеше, че можело да събудим мъртвите, че тия места се населявали от призраци — наричаше ги дженати. Ходехме и до морето. Минавахме по тясна пътека през огромна камара камъни и внезапно стигахме до брега — направо открито море, нямаше скална преграда, вълните прииждаха, такава красота…

Сюзан стискаше ръката ми и слушаше със затворени очи. Заедно плавахме на сал, понесени от обратен прилив, който ни отвеждаше към изначалното.

— Не се връщахме по обед. Понякога мама пращаше жена да ни търси, чувахме писклив глас да вика напевно имената ни: „Майо-ок! За-ак! Пасто-о!“ Скривахме се в развалините, без да издадем звук, и жената се връщаше с празни ръце. „Не можла да намери тез младези! Не разбрала къде мозе отишли!“ Вечерта се връщах грохнал, краката ми бяха целите издрани от листата на захарните тръстики, баща ми се ядосваше, обаче мама казваше: „Остави, просто не е усетил, че е минало толкова време.“

Когато започваше рязането, в Медина наставаше същински празник, искам да кажа, беше като пред битка. Подготовката траеше седмици наред, всички бяха нетърпеливи. Заедно с Майок ходех горе на Сен-Пиер и на О-Бон, гледахме нивите — като море, разлюляно от вятъра. Или пък минавахме през проходите между тръстиките, за да ги миришем — беше горещо, земята изгаряше стъпалата ни. Почти всяка година рязането започваше в Медина, понеже бяхме на запад и тръстиките узряваха по-бързо. Случваше се да е във Волмар или на север, в Мека. Понякога започваше във Волмар или в Албион, близо до Кам-Креол. Рязането се извършваше на смени, за да издържат работниците. Сердарите събираха хората в двора на захарната фабрика и каруците тръгваха с господин Фере начело в неговата кола, теглена от катъри. Работниците стояха от двете страни на пътя с дългите си ножове, началникът на сердарите даваше един нож на господин Фере и работниците поемаха към нивите. Когато господин Фере пристигаше там, всички го чакаха и никой не помръдваше, докато той не отрежеше първата тръстика. Даваше я на един работник, който я хвърляше в една от каруците и всички навлизаха в нивите, и през целия ден се чуваше само шумът от рязането и гласовете на работниците, които си подвикваха, лаеха като кучета — ауа, ауа!

Аз тичах насам-натам с другите деца, следвахме каруците по пътя. Жените бяха облечени в широки, дрипави рокли, събираха тръстиките и ги хвърляха в колите. Ние с Майок и с Пастьор гризяхме парчета тръстики, тичахме из нивите и също като резачите викахме: ауа, ауа! Веднъж с Пастьор се озовахме на едно място, където работеше грамаден чернокож без нос, сигурно прокажен, а той, като ни видя, размаха ножа: „Къде насам? Я къш, бели плъшоци!“ Никога през живота си не съм се плашил така.

Сюзан лежи, притисната до Жак, опряла глава на рамото му. Още държи ръката ми, но усещам, че заспива. Виждам нежното й, малко детинско лице, светлокестенявите, прибрани на кок коси, затворените очи с гъсти ресници. Жак също се е изтегнал със затворени очи, вятърът развява дългата му коса. Млъкнал е. Мисли за друго, все едно че е на плаж някъде, на сватбено пътешествие. Струва ми се, че са заедно откакто ги познавам, че са ми като баща и майка. Аз също се опъвам на земята, гледам как тихият вятър побутва облаците. Когато опирам главата си о рамото на Сюзан, усещам как тя леко погалва косата ми.

* * *

12 юни

През част от сутринта — подреждане на откритото. Формалинът издава непоносима миризма, принуден съм да се уединя в постройката на лазарета.

Досега — добра сбирка от барабоеви и зърнени. В околностите на Карантината открити „бреди“ (друг знак за човешка намеса): Solanum nodiflorum (мадагаскарска бреда), nigrum (бреда Lartin), ядивни. Други ядивни: Solanum indicum (с други думи — див патладжан), както и облагородената разновидност Solanum melongena, вероятно пренесена от първите колонисти — плодовете са с големината на ябълки ренети, бледоморави или почти черни.

Други ценни барабоеви: разновидности на capsicum (див пипер, дървесен пипер), както и, в по-малка степен, auriculatum, заместител на тютюна (дълготрайни листа, покрити с пепеляв мъх, би могъл с успех да се въведе вместо ганджата (или индийски коноп), която правителството внася за работниците-имигранти). В съседство с границата със скалите по югоизточния склон — Lycium physalis и angulata, ядивни барабоеви. Вкусни плодчета на гроздове, напомнят френско грозде, жълтооранжеви, известни из земите около Индийския океан с названието покпок.

Тази сутрин морето бе почти спокойно, никога не бях го виждал с такъв цвят — синьо-зелено, но сякаш отвътре струеше светлина и грееше чак до небето. Беше толкова прекрасно, че не се върнах в Карантината да изпия канчето черен чай и да изям купичката изсъхнал в котела ориз. Тичах по брега към Диаманта. Имаше затишие след отлив и бях сигурен, че ще открия Сурявати да върви по скалата, по своята пътечка от полускрити под повърхността водорасли, която бе известна единствено на нея. Но лагуната бе пуста.

Нямаше вятър и тишината бе някак странна след всички тези бурни нощи, също както когато някакво звънче е звъняло часове наред и внезапно е замлъкнало.

Вече бе много горещо. Белият пясък блестеше силно и непреклонно, сред късовете лава. В края на носа около Диаманта кръжаха птици. Някои бяха накацали по черния му щевен, открит при отлива. Други прехвърчаха край мен — чайки, морски лястовици, буревестници. Кряскаха почти заплашително. Забелязах и тежко летящи над морето фаетони, повече от друг път.

Както всяка сутрин, свалих дрехите си зад една скала и се гмурнах в лагуната, заплувах с отворени очи близо до коралите. Водата ми се струваше лека, съвсем малко по-хладна от въздуха. Имах чувството, че и аз съм птица. Недалеч от скалната преграда имаше пясъчна площ. Спрях се там, поне нямаше да ме заплашват морски таралежи и риби-скорпиони.

Тук си припомням парижките разкази на Жак, които са се сраснали със собствената ми памет. Морето при Анна по време на изгрев, все още хладната от нощта вода, плажа с черния пясък. Тогава плуваш под водата, без да я раздвижваш, протягайки напред ръце и изтегляйки ги после към тялото, без да дишаш, заслушан в ромона на прииждащите вълни… Всеки ден се доближавах все повече до тоя миг. Морето при Флик-ан-Флак след Волмар, черния естуар на Тамарин. Сякаш съм преживял всичко това, когато майка ми и баща ми още са живеели в къщата в Анна. Стар сън, който всяка вечер си припомнях в Рюей-Малмезон, преди да заспя. Вървя с Жак по брега, по тясната пътека, която лъкатуши редом с линията му през такива високи треви, че човек може да си пореже устните на тях. Може би и там има същите птици, черни корморани, които се стрелкат над водата, сякаш искат да ни пропъдят. Като че ли съзирам отново червените клюнове, злобно лъсналите им очи. И морето в пролуките като плиснала искряща лава. Спомням си, че преди морето има мочурище, тръстики. Бяха казали на Жак: „Недей да ходиш там, опасно е, може да се загубиш. Има плаващи пясъци.“ Всичко това е толкова далеч. Тук, сред тишината, на белия пясък, докоснат от морето, си го спомням напълно. Няма как да се объркам. Мама вече е била болна, всяка вечер я е мъчила температурата, гадело й се е. Аз съм в утробата й, когато се отправя към плажа, за да се наслади на вечерното захлаждане и да послуша жалбите на птиците-рибари. През февруари над морето е минал циклон и е опустошил всичко. Една нощ вятърът е профучал през цялата къща, угасил е лампите и фенерите. Баща ми е останал в Порт-Луис. Призори е пристигнал на кон по пътищата, обградени от изкоренени дървета. Аз съм се родил през онзи ден, след урагана.

Кожата ми е потъмняла от слънцето, косите ми са втвърдени като шлем, слепени от солта.

— Трябва да внимаваш — казва Сюзан.

После добавя със смях:

— Черен си като циганин, никой не би повярвал, че си Аршамбо.

Това е от кръвта на Амалия Уилям, която тече в жилите ми. В Париж, в апартамента на Монпарнас, баща ми имаше само една нейна снимка — когато е пристигнала във Франция на осемнадесет години, слабичка, мургава, с обло лице и извити вежди, събрани като криле, с дълги, наситеночерни коси, сплетени на тежка, спусната върху рамото плитка.

Сурявати е тук, а дори не съм я чул как е дошла. Стои насред лагуната, роклята й с цвета на водата е привързана между краката й, голяма червена кърпа скрива лицето й. Оглежда вдлъбнатините на скалата, търси морски таралежи и урити. Върви спокойно, сякаш мен ме няма. Излязох от водата и бързо се облякох зад моята скала. Тя бавно прекосява пясъчната площ, идва до брега, спира и отмята кърпата. Слънцето озарява гладкото й лице, жълтите й ириси искрят. Струва ми се по-млада от оня ден, почти дете, тъничка и гъвкава, дългите й ръце са целите в медни гривни. Черните й коси са сресани грижливо, пътят над средата на челото й е съвсем прав.

Ето я пред мен, слънцето е точно зад нея. Виждам само силуета й. Лагуната блести зад гърба й. Морето ласкаво ромоли по скалата. Днес е първият ден, в който всичко е спокойно. Колебая се дали да й кажа нещо и тя пита простичко:

— По-добре ли сте?

Гласът й е ясен, не мога да си спомня дали в началото не се бе обърнала към мен на „ти“. Харесват ми гласът й, нейната непринуденост. Тя казва:

— В къщите ли живеете?

Сочи към Карантината в края на плажа. Отвръщам утвърдително и преди да успея да задам моя въпрос, тя продължава:

— Аз живея от другата страна с майка си.

Мислех, че също като нас е тук временно. Ала тя продължава:

— Живеем тук от една година. Майка ми работи за хората, които идват, продава им неща, от които имат нужда. Освен това им готвеше, но сега е болна. Аз ловя риба и урити и ги продавам.

Толкова съм изненадан от всичко, което чувам, че не зная какво да отговоря. Тя ме гледа известно време, после добавя, и то не като въпрос, просто установява за себе си:

— Вие скоро ще заминете за Мавриций.

Отново тръгва по скалата с харпуна в ръка. Също като оня ден се опитвам да я следвам. Ала водораслите скриват пътя и отраженията ме заслепяват. Сурявати е вече далеч, в края на скалата. На няколко пъти за малко не паднах във водата, а остриетата на скалата отново отвориха раничката под палеца на крака ми. Остава ми само да се върна на брега. Сядам на една скала и гледам как девойката лови риба насред лагуната. Чакам.

Чакам толкова дълго, че слънцето се спуска към другия край на небето и потъва зад облаци. Започва приливът. Около скалата кръжат птици. По това време рибите се измъкват от дупките си и се хващат урити: виждам как Суря забива харпуна в дупките на скалата, после откача главоногите и ги пъха в кошницата си. Бученето на вълните кара основата на острова да трепти, водата в лагуната потъмнява, изпъстря се с черни жилки. Това е знак, че е време за завръщане. Девойката се придвижва по скалата към брега, върви сред вълните. Роклята очертава тялото й, вятърът развява косите й. Струва ми се, че никога не съм виждал друг човек като нея, прилича на богиня. Сърцето ми бие силно, очите ми парят. Сякаш съм на скалата с нея и усещам облаците пръски по кожата си, по устните си, а тялото ми отразява дълбоко ударите на вълните по кораловия риф.

Когато девойката стига до плажа, ме поглежда за миг безмълвно. Срещу светлината лицето й изглежда почти черно, безизразно, в косите й преливат медни оттенъци. Просто не зная защо не мога да помръдна. Сякаш сънувам — мога само да хвърлям странични погледи, приседнал на моята скала като някоя любопитна птица.

През храсталаците откъм другата страна на носа притичват деца. Те викат: „Суря! Суря-ваа-ати!“

После ме забелязват и се спират за миг стреснати в началото на плажа, но все пак се подсмиват и си говорят полугласно. Явно преценяват, че не съм опасен, затичват се отново към девойката и я наобикалят. Гледат я, докато вади уритите от кошницата си и ги обръща, а после ги измива с морска вода. След това ги окача на харпуна и момчетата ги грабват като трофей. Не ме поглежда, не ми махва, а аз не се опитвам да я последвам.

Просто горя от слънцето. Добирам се, залитайки, до Карантината. Отново съм в моя свят, в света, на който принадлежа. Не се заслушвам във въпросите на Сюзан, нито във вялите упреци на Жак. Въздухът в тясната барака е нагорещен, задушаващ. Лягам направо на земята, като опирам глава в парчето лава, на което присядаме. Лежа с отворени очи в сумрака и си представям скупчващите се облаци. Копнея да завали.

15 юни

През трите дни на затишие обитателите на острова са обзети от треска. Всеки миг се очаква сигналът за пристигането на шхуната, боботенето на машините и звукът на сирената. В Карантината цари престорено веселие. Рано сутрин Жак води Сюзан на плажа, на малкия кей срещу Габриел. Тя разтваря черния си чадър и двамата седят на пясъка, скрити от слънцето, все едно че са на почивка някъде в Англия или в Бретан.

Когато отидох да застана на наблюдателния си пост горе на вулкана, до фара, с неудоволствие открих там Веран-Неверан, придружен от неизменния Бартоли. Жюлиюс Веран бе издигнал нещо като навес — едно платно, закрепено с тежки камъни — и изследваше кристално чистия хоризонт, където върховете на Мавриций за пръв път бяха незабулени от облаци и си личеше ясно поръбената с бяло брегова ивица.

Въпреки неприязънта ми към него останах доста дълго на ръба на кратера и наблюдавах големия остров. Никога не ми се бе струвал толкова близък, толкова свой — огромен сал от зеленина и нежност, плувнал на хоризонта. Чувствувах как сърцето ми бие по-силно, как вътре в мен бликат възторг и опиянение, също както ако човек е вървял часове наред и внезапно разпознава околността на мястото, закъдето е тръгнал и което вече всеки миг ще достигне. Като че ли дори размахах ръце, сякаш бях корабокрушенец, сякаш някой, нечии дружески очи биха могли да ме видят, сякаш към нас бавно се насочваше някакъв кораб.

— Няма да дойдат веднага — отбеляза Веран. — Ще изчакат следобедния отлив.

Беше застанал до мен и изражението му бе почти дружелюбно. Дори обикновено мълчаливият Бартоли изглеждаше разведрен.

Оставих ги и двамата на тяхната наблюдателница и се спуснах обратно към постройките на Карантината. Докато слизах по пътеката между базалтовите блокове право срещу изгарящото слънце, изпитах странно усещане, сякаш надеждата пораждаше безпокойство, някаква мрачна тръпка. Навярно затова сърцето ми се бе разтуптяло. Не бях го осъзнал. Мислех, че наближава мигът на избавлението, а сега пред очите ми бе образът на Сурявати — като пламък, като мираж над гладката лагуна, роден от вълните, преливащи над кораловата преграда, който завинаги щеше да бъде изгубен за мен.

Затичах бос през храсталаците по режещите парчета лава, без да почувствувам болка, а когато наближих брега, нямаше никой, дългият, ослепителен плаж бе пуст. Всички бяха напуснали сградите на Карантината, за да дебнат кога шхуната ще пристигне в залива Палисейд. Само старият лодкар пазеше къщурката на лазарета до кейчето. Той не чакаше нищо, никого. В нажежената стаичка старшият матрос Никола̀ и господин Турноа лежаха на своите сламеници с подути от треската лица, със застинали погледи и дишаха мъчително с отворени усти.

Надявах се да открия Сурявати на плажа след всекидневния й риболов. Вятърът бе стихнал, слънцето беше ослепително в яркосиньото небе. Пъхнах се в гъсталака и затърсих пътя, по който идваше, дирята й по пясъка. После се върнах отново към плажа, сякаш тя можеше внезапно да изникне от извивката на скалата, сред лагуната. От отразяващата се светлина ми прилошаваше, завиваше ми се свят. В гърлото ми бе заседнала буца. Щом пристигнеше корабът от Мавриций, всички щяха да заминат, да се разпилеят по имиграционните служби. Това щеше да е краят.

Дори изкрещях с все сили, както децата оня ден: „Сурява-а-ати!“ Това вълшебно име можеше да спре всичко, да превърне във вечност мига, когато бях съзрял девойката върху скалата, сякаш вървяща по водата.

Около Диаманта бе гъмжило от птици. Фаетоните бяха наизлезли от дупките си по островчето Габриел и правеха широки кръгове над откритото море, сегиз-тогиз се гмуркаха надолу като камъни. Приливът бе бърз. Разбрах, че Суря няма да дойде. Вълните блъскаха основата на скалата и вдигаха цели гейзери от преливаща се в цветовете на дъгата пара. Вятърът отново задуха в посоката на вълните. Водата в лагуната помътня. Близо до брега видях как под водата премина като куче бърза сянка. Това е тазорът, баракудата, господарят на лагуната. Суря не се бои от нея, но Мари ми каза, че хапела хората, които не познава.

Жак дойде да ме търси. Беше се облякъл като за път — сиво сако, жилетка, вратовръзка, бе нахлупил пооправената си панама и бе нахлузил на бос крак черните си обувки. Беше притеснен и развълнуван.

— Ела, какво правиш тук? Днес има възможност да се измъкнем.

Гледах го, неспособен да проумея, а той почти извика:

— Корабчето на санитарните власти е в Палисейд. Трябва да поприказваме с офицера, трябва да ни вземат. Да видят, че не си болен.

— Ами Сюзан?

— Вече е там с Веран и Бартоли. Тя ми каза къде си, мислех, че си тръгнал преди нас. Какво търсиш тук?

Би ми било трудно да му призная какво чаках. Задърпа ме за ръката, а аз попитах:

— Ами другите?

Той като че ли не ме разбра веднага, после осъзна.

— Ще се погрижа за това. Най-важното е да се махнем оттук. После, на Мавриций, всичко ще се уреди, ще накарам Александър да се намеси. Оттук нищо не можем да направим.

За пръв път споменава Патриарха не като заклет враг. Очите му шарят тревожно зад очилата, обръща се да погледне към вулкана, сякаш някой може да му даде знак.

— Ще дойдеш ли най-после? Не мога да те чакам повече!

Затича се през храсталаците към залива под вулкана. Вече бе далеч, когато се обърна:

— Леон! Идвай!

Жак си бе събрал вещите набързо. Аз също си взех чантата със стихосбирката на Сюзан и със скицника.

По пътя към вулкана Жак нервно обясняваше какво ставало от другата страна.

— Нещата вървят към бунт. Трябва да бързаме, преди да се влошат. Всички имигранти са се изсипали на плажа. Никога не съм предполагал, че са толкова много. Разбрали, че корабът не идва за тях, и са побеснели. Готови са да наскачат в морето и да щурмуват мауната.

— Ама нали шхуната ще дойде.

— Не знам. Не ми се ще да я чакам.

Жак отново се затичва по пътя. Задъхва се. Мъкне лекарската си чанта и пътната чанта на Сюзан. Прекосяваме старото гробище, като прескачаме полуизравнените гробове. Жак спира за миг, за да си поеме дъх. Криви лице от появилата се болка в хълбока.

— Останаха навътре и никой не слезе. Разбираш ли? Не искат да ни качат. Не искат да качат никого. Трябва да дойдеш и ти, да ни видят всички заедно.

— Ама защо?

Аз също викам, едва дишам, храстите дращят краката ми. Внезапно осъзнавам, че съм бос: забравил съм си обувките в Карантината. Искам да се върна, но Жак извиква:

— Остави, няма време, ще си купиш други в Порт-Луис.

Гласът му е неузнаваем, звучи напрегнато. Сега си давам сметка, че там, в Палисейд, се е развихрила колективна лудост. Преминавам през билото, разделящо двата склона на острова, и застивам от онова, което виждам: по брега на целия залив Палисейд се е скупчила тълпа. Повечето хора са около недовършения вълнолом, по който кулитата работят всяка заран, мъчат се да пазят равновесие върху късовете лава. Други са наизлезли по големите базалтови плочи, полузатънали във водата въпреки прииждащите вълни. Вляво от залива, близо до палмовия навес, който служи за склад, стоят на плажа и чакат пътниците европейци. Сюзан се е скрила под навеса, облегната на една от ъгловите опори. Обърнала се е към нас, чака ни. Не ни маха, но аз зная, че е видяла Жак, който слиза тичешком по пътя към залива.

Плажът не е достатъчно голям, за да побере всички имигранти. Мнозина клечат в храстите навътре от залива. Жените са дошли с черните си чадъри — единствените им ценни вещи. Зарязали са работата, нивите, грабнали са по нещо от съвместните обиталища и сега са тук, гледат параходчето на бреговата охрана, което се върти, захванато за котвата си, на няколко кабелта от брега. Никой не се обажда, всичко е съвсем тихо с изключение на равномерния шум от машината, само от време на време се чува детско изпискване или някой призивен вик. Дори кучетата са млъкнали. Лежат, заврели муцуни в праха пред опустелите къщи, сякаш и те очакват нещо да се случи.

На плажа, недалеч от пътниците на „Ейва“, виждам изхвърлени на сушата вързопи, бъчонки с олио и сандъци, доплавали до брега. Никой не е помислил да ги изтегли на сухо, вълните ги обливат с пяна, подхващат ги и ги завличат навътре. Явно командирът на параходчето не е пожелал да рискува да се доближи — или заради вълнението, или от страх да не го нападнат имигрантите. Когато се приближавам, забелязвам, че някои хора от екипажа са въоръжени, стоят на палубата с тежки пушки шнайдер, каквито има на въоръжение в индийската армия.

Жак е далеч пред мен, вече е достигнал плажа. Тъкмо съм започнал да се спускам по склона между напечените скални отломъци, когато чувам как целият залив Палисейд се оглася от глъчка. Това е изтръгнал се от всички изплашен и гневен вик, който нараства и затихва, усилва се отново, залива целия плаж, извира от всички уста, мъжки и женски — ту дрезгав, ту писклив. Никога не съм чувал нещо подобно. По тялото ми пробягват тръпки, защото това е и песен, музика, гневен и жален вопъл. Офицерът от здравния корпус, който е стоял на палубата сред хората си — и който ясно се различава заради белоснежната си униформа, — току-що е взел решение да вдигнат котва. Моряците я изтеглят покрай форщевена, а офицерът влиза в задната надстройка, за да задействува машините. Бумтенето им отеква из залива. Шумът и вдигналият се стълб пушек са причината за гневния възглас на имигрантите. Те са разбрали, че корабчето на бреговата охрана се изтегля и ни оставя всички на собствената ни съдба.

Когато пристигам на плажа, блъсканицата е невероятна. Мъжете тичат насам-натам, обзети от ярост и отчаяние. Изоставили са торбите, имуществото си, устремяват се към брега, навлизат в морето въпреки вълните, крещят ругатни. Аркотите и техният водач, сердарят Шаик Хюсеин, са изчезнали. Вероятно са се спотаили сред скалите над залива. Никой не би могъл да удържи гнева на тълпата. Тези хора, които бях виждал да пристъпват тъй кротко в редици, приведени под тежестта на кошниците с камъни и да ги мъкнат към дигата, са като обезумели. Някои са съборени на земята с облени от кръв лица. Изплашените жени и деца се опитват да избягат към селцето на кулитата, но въоръжените с тояги и мачете мъже ги изтласкват назад. Докато се приближавам към убежището на пътниците от „Ейва“, усещам как в гърлото ми засяда тревожна буца: от мястото, където съм, виждам само плътната тълпа, която се измества във въртеливо движение, чийто център е складът-навес. Острите камъчета, пръснати из пясъка, отново отварят раничката на десния ми крак и ми е трудно да вървя. Внезапно през една пролука съзирам Жак. Лицето му е застинало от страх и от гняв. Той също крещи и размахва юмрук. Държи Сюзан за ръка и се опитва да се върне назад, но тълпата е прекалено плътна и ги изтиква към брега. За миг двамата стоят сред пяната с гръб към прииждащите вълни. Другите пътници от „Ейва“ са изчезнали — Джон и Сара, Бартоли и Жюлиюс Веран. Навярно са успели да се измъкнат към стръмнината на вулкана. Оглеждам се за Сурявати, опитвам се да различа фигурата, лицето й. Ала около мен има само бегълци, тичащи полуголи младежи с безумно лъснали очи. Близо до работната площадка на дигата забелязвам групичка жени. Някои са оставили встрани куфарите и пакетите и държат бебетата си притиснати към коремите, сякаш наистина се канят да се качат на някакъв кораб и да заминат надалеч. Суря не е с тях. Сещам се, че трябва да е останала с майка си в квартала на париите, в другия край на залива. Невъзможно е да се добера дотам. Тъкмо се колебая, провирайки се между тичащите хора, когато чувам как Сюзан ме вика. След миг съм в морето. Двамата с Жак я предпазваме с телата си и с приведени глави се придвижваме към края на плажа, като за малко не се подхлъзваме по базалтовите плочи. Тук поне нападателите не могат да ни заобиколят.

Заливът Палисейд е изпълнен от същата глъчка, но сега тя е по-приглушена, по-неясна, едновременно се носят крясъци, призиви и заплахи. Момчета по набедрени превръзки с лъснали от потта и от морската вода тела тичат във водата около нас, ругаят ни и хвърлят камъни към отдалечаващото се корабче на бреговата охрана. Когато се обръщам, виждам фигурите по палубата, те са само сенки на фона на слънцето. Поривите на вятъра разпръсват пушека. Тътенът на машините вече не се чува, корабчето се губи във водните падини и се люшка от талазите. Само след миг изчезва зад носа в подножието на вулкана.

Грохотът на вълните заглушава човешките гласове. Морето разбутва наобиколилите ни младежи, те излизат от водата и се връщат нагоре по плажа. Дърпам Сюзан към едничкото достижимо убежище, към хаотично разхвърляните базалтови късове под вулкана, откъдето извира питейна вода. Докато се катерим по скалите, виждам, че лицето на Жак е окървавено. Едно от момчетата го е уцелило с камък. Ударило го е над лявото око и е счупило едното стъкло на очилата му. Достигаме до южния склон на вулкана точно колкото да видим как корабчето на бреговата охрана бързо се отдалечава по зеленото море, тътрейки подире си дългата, клатушкаща се празна лодка.

На 15

Тази сутрин на открито място намерено плътно насаждение от Colubrina. Заострени листа с дължина половин стъпка, подсказват принадлежност към полинезийската разновидност, случайно покарала тук (може би е била пренесена от буканиерите).

При отиването до Палисейд — оглед на палмите. Hyophorbe от разновидността amaricaulis, близка до африканската маслена палма, но, струва ми се, неядивна.

Близо до селото — латани (около 50 стъпки) с характерни съцветия, сгъвките и клоните са дистихозни, всеки клон е покрит от пресечено, косо разположено листо в основата си.

Разпознати (отдалеч, с далекоглед) няколко образеца американска агава, вероятно останала от опит за присаждане, направен от първите обитатели с медицинска цел.

Никаква следа от хлебно дърво, което би било полезно за Карантината.

16 юни

Бунтът трая почти цялата нощ. Прекарахме я в къщата в Карантината — Сюзан и Сара Меткалф лежаха в дъното, а Жак, Джон и аз се редувахме да пазим. От време на време вятърът носеше крясъци от другата страна на острова или шум от стъпки из околните храсталаци. Кучетата виеха непрестанно. Усещаше се остър мирис на пушек. Струваше ми се, че чувам наблизо пращене на пламъци. Излязох, повървях към брега. Нощта бе тъмна, облачна, но видях светлината на пожарите — трепкащо червено сияние над дърветата. Бартоли и Веран-Неверан нощуваха в кратера. Веран дори извади самодоволно отнякъде оръжие, стар армейски револвер — Жак подозира, че го е отмъкнал от трупа на някой от военните, присъединили се към Парижката комуна. Нима се е надявал с това нещо да спре размириците?

Метежът утихна призори. Секна, както бе избухнал, без причина, може би просто защото тази безумна нощ бе изчерпала силите.

Веран и Бартоли се върнаха. Съобщиха, че индийците се прибирали по къщите да спят. Около Палисейд изгорели няколко колиби на парии. По-късно разбрахме какво се бе случило — пияни младежи нахълтали в къщата на една проститутка на име Расама и я изнасилили. И бунтът приключил с тази сцена на насилие, жалка и неизбежна като ритуално убийство. Шаик Хюсеин разпоредил да затворят виновните в колибата, в която нощувахме при пристигането си.

Останах при Сюзан. Тя бе получила пристъп на треска след снощните събития и трепереше. Пред къщата се водеше някакъв разговор с двама пратеници на Шаик Хюсеин. Чух как няколко пъти повишиха тон, Жак каза: „Ами водата? Кой ще се грижи за тях, къде ще бъдат настанени?“ Веран говореше за резервоари, за временно убежище. Разбрах, че искаше да изолира нашите болни, да отдели някъде Никола̀ и господин Турноа. Жак е възмутен. Той бе споменал за индийците, които англичаните забравили на Габриел през 1856 година, а сега Веран бе готов да обрече тези хора на смърт, за да може да продължи пътуването си. Чувам как Веран говори за спешност. Повтаря една нелепа, куха фраза: „Въпросът е на живот и смърт.“ Той е превъзбуден, разпален. Щом няма съгласие, да се гласува. Аркотите са застанали встрани. Мълчат. Не разбират какъв е спорът между Жак и Веран, дошли са да отведат Никола̀ и господин Турноа. Сцената е едновременно зловеща и смехотворна, като че ли пред нас ще се произнася присъда над нещастниците, лежащи на сламениците в лазарета.

Не можех да издържам повече. Целунах Сюзан и я оставих със Сара. Поех към плажа сред утринната хладина. Старият Мари вече е изтеглил ладията във водата до кея и чака да дойде време за тръгване. В пролуките между облаците все още наднича луната. По гребените на вълните искрят лъчите на дневната светлина.

Нужно ми е да видя Сурявати, изпитвам огромно желание да погледам тънката й фигура сред лагуната, докато се движи по невидимата скална пътека.

Струва ми се, че единствено тя би могла да заличи станалото, глъчката по време на бунта в Палисейд, страха, сковал Сюзан, докато се мъчехме да избягаме, кръвта, потекла по бузата на Жак. И нощта, отекващите гласове, заревото на пожарите. Плажът обаче остава безнадеждно пуст.

Още бях на плажа, когато Никола̀ и господин Турноа бяха прехвърлени с лодката на Габриел. Аркотите пренесоха Никола̀ върху набързо приготвена носилка от два пръта и един чаршаф. Турноа вървеше след тях, облечен с широката си болнична нощница. Не погледна никого, качи се в лодката и седна до Никола̀, сякаш го придружаваше. Като че за да уравновеси бройката, сердарят бе разпоредил да докарат от Палисейд и две болни индийки, загърнати в платна, една по-възрастна и една млада, вероятно от париите. Наместиха върху лодката платнище, да ги пази от вятъра. После Жак се качи отпред, а старият Мари застана на кърмата и натисна дългия прът, за да оттласне лодката. Тя се отдалечи бавно по огледалната повърхност на лагуната, претоварена, загребвайки по малко вода — не можех да не се сетя за последното пътуване с лодкаря по Стикс. Колцина още ще поемат натам?

Жак се върна от Габриел блед и развълнуван. Не пожела да се поспре, бързаше да отиде при Сюзан. Вървяхме заедно до Карантината, без да продумаме. Първоначално изпитвах презрение към Жак, задето бе отстъпил пред Веран-Неверан. Сега разбирам, че е било неизбежно. Такава е била волята на сердаря, а може би така му е било наредено от Мавриций, след като сме слезли от шхуната.

Сара седи до Сюзан. Опитва се да й даде оризова вода, но треската на Сюзан е прекалено силна, тя не е в състояние нито да пие, нито да яде. Имаме само гадна вода, дезинфекцирана с перманганат. Сутринта никой не можа да се насили да приготви чай.

Не сме в състояние да се отърсим от спомена за тази нощ и за заминаването на болните. Отивам до брега да погледна лагуната. Водата е гладка като езеро и очертанията на Габриел се открояват на фона на светлото небе с върха, обитаван от фаетоните, и с останките от семафора. Палатката на болните е вдигната от другата, подветрената страна на острова. Няма как да се види от мястото, където сме ние.

— Как стигнахме дотук?

Жак изпитва потребност да даде воля на гнева си. Избягва погледа на Сюзан. Неусетно за самия себе си е взел страната на Веран, обвинява сердаря:

— Той къде беше вчера? Изобщо не се появи. Всичко е наредено от него. Не се опита да ги успокои. Как един път не чух проклетата му свирка!

Веждата му е подута, по клепача му е засъхнала кръв. Счупеното стъкло на очилата раздвоява погледа му. Той се движи нервно. Ръцете му са сухи и горещи. И него го тресе. Спомням си разказите му как някога треската завладявала Медина. Говореше за нея като за вятър в полето, за придошла вълна. Обгръщала всичко в къщата в Анна, коридорите, стаите, затаявала се в мокрите чаршафи, във водата от съдовете, във въздуха, в сянката на навесите, прокрадвала се в пушека от кухните, във вечерните крясъци на птиците-рибари, в шумоленето на филаосите, в грохота на морето. Гадене, страх, от който сърцето започвало да бие по-силно, от който космите по кожата настръхвали като пред буря.

— Защо не прави нищо за нас?

Той се бе приближил до самия бряг, сякаш се опитваше да различи очертанията на Мавриций отвъд Габриел, долепените до върховете пухкави облаци.

— Никой не ни обръща внимание, никой не се застъпва за нас, та да ни измъкнат оттук!

Не иска да изрече името на Александър. Всъщност вярно е, че Патриарха сигурно знае къде сме. Невъзможно е да не е осведомен. Щом не се намесва, значи си е наумил нещо. Ние сме призраци от миналото. Когато Антоан и Амалия са напуснали Мавриций преди близо двадесет години, просто сме престанали да съществуваме. Сега остава само да бъдем изтрити като кулитата от „Хайдари“ през пролетта на 1856 година.

— Всичко ще се нареди. Въпрос на дни е.

Това бе опит да успокоя Жак. Той обаче не ме слуша, явно заради треската. Гледа ме, сякаш не ме разбира. Може пък да съм сбъркал, да съм повторил сентенцията на Веран: „Въпросът е на живот и смърт.“ И аз не знам вече.

Помогнах на Жак да се добере обратно до Карантината. Трудно му е да върви. Казва:

— Все едно че мъкна някого на гърба си.

Сетих се за приказката за стареца навръх планината и подметнах:

— Само да не прекосиш някоя река^[4]!

Той отива до един храст, иска да се облекчи, ала не успява. Краката му треперят от треската, зъбите му тракат. Старае се да се овладее, та Сюзан да не го види в това състояние. Давам му хинин с перманганат.

Сюзан лежи, сякаш спи, но гледа през полуспуснатите си клепачи. Натежалите от потта красиви кестеняви коси са разпилени по раменете й. Когато Жак идва, тя промълвя името му. Той ляга до нея. Гледам ги разнежен. Жак е с девет години по-възрастен от мен, а имам чувството, че аз съм по-големият брат, че трябва да го закрилям, да закрилям Сюзан като сестра. Обичам ги.

17 юни

В Карантината цари безпокойство. Бартоли и Жюлиюс Веран направиха сметка с какви провизии разполагаме: двадесет кила ориз и сушена риба за около седмица. Бъчонката с олиото е почти празна. След два-три дни ще трябва да пестим светилната газ. Сердарят е разпределил продуктите, оставени от корабчето на бреговата охрана, без да се погрижи за нашия лагер. Защо? Дали знае нещо, неизвестно за нас, относно датата на заминаването ни? Или е решил да ни подложи на глад? Сред бъркотията на бунта индийците са ограбили запасите. Разкъсани са чували с провизии, а съдържанието им е било разпиляно в морето с надеждата, че така корабчето ще се върне, Жюлиюс Веран е обсебен от своя кошмар. Чувам как споделя гробовно с Меткалф: „Remember Cawnpore“. Един ден Жак ми разказа какво се случило там, в северната част на Индия, когато армията на Нана Сахиб превзела Каунпур и избила всички англичани, мъже, жени и деца, във водите на Ганг. По ответния поглед на Джон обаче си личи, че той няма представа за какво става дума.

Навън слънцето грее в една огромна пролука между облаците над островите. Не мога да стоя повече в сградата на Карантината. Задушавам се, противни са ми бледото лице на Веран, страхът, който той насажда у останалите, насилието, към което призовава. Дори Жак се поддаде на натрапчивата мисъл, че е налице някакъв заговор. Колкото и да набеждават индийците и сердаря — него го изкараха цяло страшилище, — все пак именно те изпратиха Никола̀ и господин Турноа на островчето Габриел. Единствено Сюзан и Сара Меткалф не се поддадоха на самозабравата и омразата. Сюзан само чака треската да й мине, за да отиде в Палисейд, да организира помощите, да осъществи ангелските си мечти. Дори убеди Сара да й помага. Джон Меткалф пък няма търпение да продължи ботаническите си проучвания.

Вървя по плажа край малкия кей, вторачен в плътните очертания на островчето. Опитвам се да си представя как са се устроили там — под някакво си непромокаемо платнище, като само скалата им пази завет.

Оттук островчето изглежда необитаемо — само храсти и пръснати изсъхнали дървета, щръкнали от черните камъни. Никакъв признак на живот, никакъв пушек. Единствено фаетоните кръжат хаотично и неуморно около върха, надавайки дрезгави крясъци. От време на време идват към брега, наблюдават ме. Те са внушителни и тромави, пречат им дългите червени пера, които се влачат след тях като тържествени ленти. Малките индийчета идват да ги дебнат между скалите, навярно мечтаят да пипнат някое такова дълго перо. Phoenix rubricauda — така ги нарече Джон Меткалф. В Африка ги смятали за божествени.

Седнал съм на моето местенце сред базалтовите късове, в пясъчна вдлъбнатина, където никнат растения с мънички розови цветчета. Вечер е, морето е притихнало, а скалната ивица не се вижда в сянката на лагуната. Габриел и черната грамада на вулкана са зад мен, а пред мен е изравненият с водата провлак с приведените от вятъра бататрани. Между него и островчето виждам на хоризонта очертанията на Змийския и на Кръглия остров — приличат на полупотопени зверове.

Сега разбирам. За мен тази гледка е добила по-голяма значимост, отколкото изгледът, който се открива от върха на вулкана, където Веран и Бартоли неуморно се взират в бреговата линия на Мавриций. Оттук погледът ми се рее на изток, в обратната посока. От морето няма да дойде нищо, но всеки миг измежду скалите може да се появи тя, Сурявати. Струва ми се, че открай време познавам това място — плажа, сливащата се с морето суша, голямата, населена от птици скала.

Не съм я чул кога е дошла — ала ето я тук, на плажа, пред мен. Изглежда странно, озърта се притеснено, сякаш се опасява от нечие присъствие. Пак е със зеленото като водата сари, а избелялата от слънцето червена кърпа я скрива изцяло. На челото й има тъмножълто петно.

— Какво искаш? Какви са намеренията ти?

Говори бавно и ясно, но без възбуда.

Въпросът й ме учудва:

— Нищо не искам, чаках те.

Очите й заблестяват. Тя казва сериозно:

— Значи, всеки ден стоиш тук и чакаш мен?

Сяда на пясъка и отправя поглед към лагуната. Слънцето ту се скрива, ту наднича, озарявайки лицето й. Зъбите й са съвсем бели. За пръв път забелязвам, че лявата й ноздра е пронизана от златно гвоздейче.

— Откъде знаеш толкова добре френски?

Въпросът ми е тъп и заслужава насмешливия отговор:

— Ами и аз като теб. Това е моят език.

Но добавя:

— На Мавриций ме възпитаваха монахини. Истинският ми език е английският. Майка ми е англичанка.

Не знам защо попитах:

— Бих ли могъл да видя майка ти? Много ми се иска да се запозная с нея.

— Майка ми? Искаш да се срещнеш с майка ми?

Сурявати се изсмива кратко, сякаш трудно би могла да си представи по-абсурдна мисъл.

— Невъзможно.

— Защо?

Сурявати се поколебава. Опитва се да измисли основателна причина.

— Защото… защото майка ми не е от хората, с които би могъл да се срещнеш.

Ново колебание.

— Защото майка ми не желае да се среща с бели хора.

Тя каза „големи муни“, по креолски.

— Че аз не съм голям мун!

Все едно не ме е чула. Или не вярва. Гледа ме и продължава:

— По-рано тя беше на Мавриций, работеше за големите муни в Алма. И баща ми работеше в захарната фабрика. После стана нещастие, той умря, когато бях на една годинка, и майка ми ме даде на монахините. Отиде си в Индия. А като се върна, монахините не искаха да ме дадат пак на майка ми. Казаха, че вече им принадлежа.

Сурявати ми разказва всичко това напълно естествено, сякаш е приказка, която съм чувал неведнъж. Чертае по пясъка с парче дърво — рисунки, знаци, кръгове. Гривните й са разноцветни, от покрита с емайл мед, около китките са свободни, а над лактите — стегнати.

— А тя какво направи? Взе те въпреки това?

— Не, нямаше начин. Големите муни не пускат онова, което е тяхно. Виждахме се скришом. Хвана се на работа близо до манастира, за да бъде до мен. И когато станах на шестнайсет години, тръгнах с нея. Крихме се на Мавриций, един ден тя намери лодка и дойдохме тук, на остров Флат, понеже беше сигурна, че така монахините няма да ни открият. Сега е болна. Вече не може да замине оттук.

Гледам лицето й, медната й кожа. Очите й са кехлибарени, с цвета на залеза. Никога не съм виждал такова красиво момиче, влюбен съм.

— Там, откъдето си, какво е?

Гласът й звучи някак глухо. Вече не иска да говори за майка си. Иска тя да задава въпроси.

— Как е във Франция, в Англия? Разправи ми за Англия. Сигурно е красиво, с големи градини и дворци, а децата приличат на принцове и принцеси, така ли е?

Измъква от една гънка на сарито си парче хартия и го разгъва грижливо. Донесла го е заради мен, знаела е, че ще бъда тук. Това е страница от „Илъстрейтед лъндън нюз“, от нея се хили някакво ужасно бебе. А отдолу пише: „FRY’S Finest COCOA“.

Не успявам да се сдържа и избухвам в смях. Тук, на този плаж, на този остров, където сме откъснати от света, лицето на засмяното пеленаче изглежда някак комично и несериозно. Сурявати също се разсмива, като прикрива устата си с ръка. В крайна сметка и ние не знаем защо се смеем. Случва ни се за пръв път от толкова дни, истинско щастие. Бебето на картинката е облечено с дълга дантелена ризка и има смешна шапчица.

— Децата там не са принцове.

Разказвам й за действителността, за улиците в Париж и в Лондон, за дъжда и студа, за апартаментите, които се отопляват от печки с въглища. За онова, което съм виждал в Лондон, в квартала на „Елифънт & Касъл“ — тя трепва, когато чува названието: нима в Англия има замъци и слонове? Виждам обаче, че иска да слуша друго. Изражението й е тъжно и разочаровано. Започвам да говоря за несъществуващи неща, за Англия на бляновете й, за широките булеварди с редици от дървета, за парковете с езера и фонтани, за минаващите по алеите карети, в които се возят жени с красиви рокли. За Операта, за театрите, за Кристалния дворец в Лондон и за Световното изложение в Париж. Измислям си, описвам й балове, каквито никога не съм виждал, празненства, за каквито съм чел във „Величие и падение на куртизанките“.

Суря слуша извънредно съсредоточено, взира се в мен със светлите си очи и поглъща фразите ми, сякаш редя „Приказки от хиляда и една нощ“. Продължавам да съчинявам, обрисувам въображаеми мъже и жени. Това не ме затруднява особено. Когато баща ми умря, бях на тринадесет години. В пансионата в Рюей-Малмезон трябваше да измислям заради останалите всевъзможни небивалици за баща ми, за майка ми, за пътуванията през ваканциите, за къщата си. С Жак дори имахме такава игра. Всеки път, когато се събирахме на Монпарнас при чичо Уилям, си измисляхме приключения. Поддържахме приятелства, ходехме на соарета и танцувахме с момичета, свежи като цветя, или дори имахме връзки със загадъчни омъжени жени. Жак беше влюбен в Мени Мюриъл Доуи, която пътуваше из Карпатите в мъжки дрехи, въоръжена с бастун-шпага и револвер, нахлупила каскет като лондонски хъшлак.

Сурявати повтаря името, сякаш е вълшебно: Мени Мюриъл Доуи. Като омаяна е. Чувствувам се малко неудобно, но зная, че престана ли да говоря, ще си отиде.

Изведнъж слънцето се измества от другата страна на вулкана и плажът потъва в сянка. Следобедът мина доста бързо. Чувам как шуми прииждащото море и усещам онзи дълбок тътен, който сякаш иде от самата основа на острова. Струва ми се, че в мен протича електрически ток, нова сила. За пръв път от дни не чувствувам заплахата, която тегне над острова, забравих дори бунта. От островчето Габриел заедно с птиците по лагуната се завръща ладията със стария Мари, застанал прав в задната й част.

Сам съм край лагуната. Сурявати изприпка през храстите и се стопи като дим. Успях само да й извикам: „Кал!“ — „Утре!“

На 18

Други растения, годни за медицинска употреба: Tylophora laevigata (под прикритието на млечките), по-известна като ipecacuana vomitiva.

Напразно търсих пълзящата разновидност asthmatica, открих Euphorbia peploides (средиземноморска), чието местно название е фангама.

Многобройни разновидности Capsicum frutescens (дървесен пипер) в стари плантации близо до Палисейд. Вечерта от източната страна — няколко екземпляра от рода Diospyros, но изсъхнали и почти без листа, клоните сгърчени, красиви листа с цвят на абанос или на дъб, нашарени от пурпурни нервюри.

По стръмнината значителни площи с тревата Boerhaavia diffusa.

Щирови. Местни, диви и поради неизвестна за мен причина — пренебрегнати (не си личат следи от целенасочено отглеждане).

Само няколко часа са изминали и бунтът в Палисейд е напълно забравен. На следващата сутрин извършилите изнасилването бяха бити на главната улица, после жените наложиха раните им с листа и мазила и животът навлезе в обичайното си русло с периодичните призиви към молитва и изсвирванията на сердаря — ако това може да се нарече обичаен живот.

Подпомогнат от стария Мари и от един кули, Жак извърши дезинфекция в лазарета и в бараките на Карантината. Това стана пред очите на двама аркоти, изпратени от Шаик Хюсеин. Измърсените чаршафи и сламениците бяха изгорени на брега, след което Жак напръска пода на къщите с течен „Кондис“. Когато подпалиха сламениците, не издържах. Усетих как ми се повдига и изтичах да се уединя на носа, в моята вдлъбнатинка между скалите. До обед напразно чаках Сурявати. Тя не дойде, докато морето бе спокойно. Островчето Габриел, обкръжено от досадните прелитащи фаетони, изглеждаше по-голямо под буреносното небе.

Снощи на несигурната светлина на маслените лампи (в бидона с газ не е останало вече почти нищо, пълен е със сгурия) присъствувах на нелеп и зловещ ритуал в сградата на Карантината. Както винаги председателствуваше Жюлиюс Веран: след надутото и педантично встъпително слово, изречено с пресипнал глас, наблягащ сегиз-тогиз при произнасянето на буквата „р“, той ни прочете текста на постановлението, което възнамерява да доведе до знанието на губернатора сър Чарлз Камерън Лийз посредством хелиотроп. Опитвам се да го възстановя по памет, но оригиналът беше по-високопарен: „Считано от тази вечер, и докато законните власти не сложат край на настоящото положение, на целия остров се въвежда вечерен час за всички жители, както за пътниците европейци, така и за имигрантите индийци от Палисейд. Вечерният час влиза в сила от залез слънце до заранта, като началото и краят му се обявяват с дълго изсвирване от едната и от другата страна на острова. Всяко лице, нарушило вечерния час, ще се възприема като опасно за общността и ще бъде незабавно арестувано. Най-сетне, считано от тази вечер, освен при изключителни обстоятелства, между източната и западната част на острова се установява граница с цел да се контролират придвижването на жителите му и опасността от разпространяване на епидемии.“

После Веран-Неверан пусна за прочит текста, написан на френски и на английски и подписан от него, от Бартоли и от Жак, а най-отдолу с индийски букви и съответната транскрипция на латиница — от двамата главни управители на Палисейд Шаик Хюсеин и аркота Ачана. Съпрузите Меткалф се въздържаха — Джон като че ли не знаеше нищо за инициативата.

Вечерта завърши с обща молитва. Веран-Неверан бе измислил тази церемония, която напълно му подхождаше. Застанал насред опушеното от газениците помещение, той изрече „Отче наш“, след което прегракнало занарежда импровизирани кухи разсъждения относно нашата съдба. Сюзан се е притиснала до Жак, очите й блестят от сълзи или от треската. Сърцето ми бие силно, също като нея изпитвам нещо, което прилича на омраза. Жюлиюс Веран опорочи всичко. След като нищо не представлява, се намести посред нас и успя да ни преобрази по свое подобие. Нито за миг не се съмнявам, че е измислил границата, за да попречи на Сурявати да идва на плажа. Докато четеше постановлението си бавно и превзето, погледът му се стрелна към мен и ми се струва, че съзрях хитър блясък в очите му.

През целия ден сновах между Карантината и скалистия нос — без сам да вярвам особено, чаках Суря. Открих, че съм оставил диря сред бататраните и храстите, от многобройните ми минавания се е оформила пътечка, каквито правят животните. Това откритие ми подсказа по-добре от всякакъв календар колко време бе изминало. Имам чувството, че познавам всеки камък по брега, всички пролуки между гребените от мъртви корали, всеки стрък троскот, всяко растение.

Птиците от Пиджън Хаус Рок, които в началото се бояха от мен, вече не бягат, когато се появявам. Нося им храна, сушена треска, парчета сухар, намазани с лой. Чайките кръжат около големия плосък камък при пролуката в скалната ивица, а после с крясъци се нахвърлят върху даровете ми. Аз обаче искам да опитомя фаетони. Те непрестанно прелитат между Габриел и носа, минават близо до мен. Усещам как наблюдават сцената с острите си очи, чувам дрезгавия им грак — след това литват към другия край на лагуната, повлекли червени пламъци подире си, бавни, с господарско безразличие.

И тъй, островът е разделен на две от въображаема черта. Опитвам се да вървя по нея в края на следобеда, докато придружавам Джон Меткалф, който извършва своите изследвания. Спускаме се по обраслия с гъсталаци склон на възвишението до горичката от филаоси в средата на острова. Чертата върви по ската и разсича носа до Диамантената скала. Приближавайки се към фара, виждам, че Веран-Неверан е устроил нещо като временно убежище с дъски от сандъци и брезент от лазарета. Твърди, че оттам можел да наблюдава хоризонта и да се свързва с Мавриций посредством хелиотропа и морзовия си речник. Но аз зная, че така наблюдава и границата, придвижванията на индийците в плантациите и в града — а следи и жените, които отиват да се къпят вечер в потока под вулкана. От другата страна на острова Шаик Хюсеин и неговите аркоти може би обхождат пътя редом с демаркационната линия, стиснали големите си, възлести тояги.

Привечер задухата стана страшна и Джон Меткалф бе принуден да съкрати урока по ботаника. Всички в Карантината бяха налягали по земята. Сюзан и Жак се бяха притиснали един към друг, лицата им бяха зачервени от треската. Никога не съм изпитвал такова силно усещане, че се задушавам. Одобрявайки постановлението на Веран-Неверан, стремейки се да ограничат общуването си с индийците, за да се измъкнат по-скоро от Карантината, пътниците от „Ейва“ сами си създадоха затвор.

Реших да пренебрегна нелепия вечерен час, за да видя отново Суря. Тази нощ, когато всички заспят, ще се престоря, че отивам до отходните места, ще се промъкна през гъсталаците и ще премина от другата страна. Планът ми е толкова забавен, че приех да участвувам в смехотворния ритуал на колективната молитва с повтарящия „Отче наш“ Неверан, който после се канеше да кацне отново на кратера. С Жак и Сюзан си поделихме полуразваления ориз и горчивия чай. Жак иска аз да заставя Сюзан да яде, да я накарам да изпие чая, в който е разтворил хинин на прах. Толкова мили са, толкова отдадени един на друг. Тази вечер ги гледам и ми се струва, че са от друга раса, от друг свят. Говорят за Мавриций, за живота, който ще водят там, Сюзан бъбри как щяла да основе училище за милосърдни сестри в Медина. Надява се да получи част от имението за него и плановете на бъдещата постройка са вече в главата й. Жак говори за хората, които ще се намесят, за агентите на Съобщителните служби и техните каблограми, все още вярва в Синархията, не се е отрекъл напълно от името, което носи заедно с Патриарха.

Дори Джон Меткалф, така погълнат от издирването на своята Indigofera flatensis М., споменава за анабаптисткия колеж, за това как оттам щели да осведомят обществеността и да ги освободят от Карантината.

А аз съм като човека от Аден, когото видях да лежи с очи, станали неумолими от страданието. Нямам друго освен спомени и мечти. Зная, че нищо не мога да очаквам извън този остров. Всичко, което имам, е тук, в извивката на скалата, във вълшебното присъствие на ходещата по водата Сурявати, в светлината, струяща от очите й, в чистия й глас, когато ме разпитва за Лондон и за Париж, в смеха й, когато се учудва от думите ми.

Нуждая се от нея повече, отколкото от когото и да било друг на този свят. Тя е като мен, тя е оттук и отникъде, принадлежи на този остров, който не принадлежи на никого. Свързана е с Карантината, с черната скала на вулкана и с успокоените вълни на лагуната. А сега и аз съм част от всичко това.

Изсвирването, известяващо за вечерния час, отеква по хребета и Жюлиюс Веран отива при Бартоли на билото на кратера. Жак духва пламъчетата на лампите. Легнал в тъмнината, слушам как вятърът донася грохота на разбиващите се в скалата вълни. Държа хладната ръка на Сюзан. Хининът вече я е приспал. След миг ще се промъкна вън, ще усетя вълшебния прохладен полъх от откритото море. Ще поема през гъсталаците, надушвайки собствената си диря по лъсналия под облата луна плаж.

Луната озарява пясъка и лагуната. Вятърът е изчистил черното небе. Почти студено е. Крача безшумно бос по моята пътека. Облечен съм само с панталон и риза без яка, потръпвам с наслада от нощния въздух. Сърцето ми бие като на колежанин, който се е прехвърлил през стената на общежитието. Докато чаках всички да заспят, слушах ударите на сърцето си и ми се струваше, че отекват из цялата сграда на Карантината чак под земята, че се сливат с трептенията на отминаващото време. Откакто сме на острова, часовникът ми е спрял. Вероятно заради морската вода, заради черния пясък, заради избилия над почвата талк, разнасян от поривите на вятъра. Оставих го някъде, вече не помня къде, забравих го, може би в лекарската чанта на Жак заедно с копчетата ми за ръкавели и със златното моливче на прадядо Елиасен. Сега измервам времето с други мерки, с приливите и отливите, с прелитането на птиците, с промените в небето и в лагуната, с биенето на сърцето си.

Когато излязох като крадец, видях как проблеснаха очите на Сюзан. Тя не спеше. Лицето й бе извърнато към вратата, осветено от луната. Целунах хладната й буза и докоснах с пръст устните й, за да мълчи. Знае много добре къде отивам, но не ме разпитва. Тя ми е истинска сестра.

Моята пътека стига до носа срещу Диаманта. Свих на север сред базалтовата бъркотия, която разделя острова като гребен на гигантски гущер. Над скалите е границата. Денем се вижда другата страна на острова чак до залива Палисейд. Идвам тук по здрач, за да хвърля поглед към селцето на кулитата и към квартала на париите, без да се излагам на опасността да срещна сердаря или да бъда забелязан от двамата, които дебнат горе на вулкана. Съвсем близо съм до къщата на Сурявати. Виждам как светлините блестят между скалните блокове.

В Карантината всичко е тъмно и враждебно. А тук пред всяка врата има запалена лампа. Няма вятър, времето е тихо. Сякаш това е селце в някой съвсем спокоен край на света, защитен от нещастия и войни. Луната озарява равномерно разположените проходи, палмовите покриви, разхвърля искри по дъгите на вълните в залива. Над селището се носи кротък мирис — дъх на пушек, сънен дъх. От време на време изджафква куче, проплаква дете. Приклекнал между скалите, приличам на дивак, който шпионира обиталище на щастливи хора.

Стоя неподвижен, едва се осмелявам да дишам. Долавям мириса, слушам гласовете. Като че ли идвам от дъното на някакъв ров, на някаква руднична чернилка. Не проумявам. Не проумявам какво загубихме, какво се случи на изток от вулкана, та се променихме така. Просто не мога да повярвам, че онази вечер се носеше ревът на бунта, че хората кръстосваха острова, изнасилваха и палеха.

Слизам от склона към селището, като сривам надолу пръст и камъчета и вбесявам кучетата — отначало само едно-две, а после всички се надлайват през улиците. Чувам как козлета ритат в откритите кошари, как подвикват жени. Отивам до брега, сядам на пясъка до къщата на Суря. Дървена барака с палмов покрив, разположена малко встрани. Пред вратата гори светилниче.

Отпускам се на пясъка, опрял глава в камъка. Слушам песента на комарите. Кучетата се поуспокояват, полека-лека спират да лаят. Чувам ги как бродят наоколо, лапите им топуркат по пясъка, дишането им е пресекливо. Оня ден Жак спомена за кучетата. Каза, че трябвало да внимаваме, сега бил сезонът на бяса. Жюлиюс Веран предложи хайка, отрова. Сюзан потрепера и повтори: „Сезонът на бяса!“ Тук обаче никой няма да иска да избива кучетата. Спомням си за бълнуването на човека от Аден. За кучетата, които се спускали от възвишенията и навлизали в града. И за него — как сънуваше, че крачи по улиците на Харар и разхвърля отровни хапки.

И все пак тук не ме е страх. Има и други шумове — пропукват земни крабове, може би протраква и стоножка, промушваща се между камъните. Харесват ми тези звуци, те се вливат в мен като еликсир, леят се като балсам върху изгарящия ме огън, навлажняват очите ми, отпускат мускулите ми. Близо съм до Суря, усещам топлината на нейния дъх, чувам през пясъка тупкането на сърцето й. Тя спи в колибата на земята, до майка си, завита в парче платно. Струва ми се, знае, че съм тук, и ми говори в съня си. Звездицата на светилника пред вратата й грее за мен, гледам я тъй дълго, че взорът ми се замъглява и всичко се превръща в сън.

Събужда ме нейният поглед. Сурявати седи пред мен на пясъка. Виждах със затворени очи лицето й, извитите черни вежди, тъмночервеникавото петно между очите й и златната точица, лъснала върху ноздрата й.

— Защо си тук?

В първия миг нищо не разбирам. Вече се зазорява. Още не е светло, само на небето се е появило сиво петно. Върху скалите са надвиснали облаци и се влачат над морето. Тя повтаря:

— Защо си дошъл тук? Какви са намеренията ти?

Същия въпрос ми зададе и първия път, близо до скалата. Сега в гласа й звучи твърдост, сдържан гняв.

— Отдавна не беше идвала.

— Не можех. Тук станаха страшни неща, не можех да оставя майка си. Шаик Хюсеин каза, че не бива да ходим от другата страна, че имало въоръжени хора, които не давали да се минава.

Гледа ме, жълтите й ириси блестят гневно, нетърпеливо. Не иска да споменава за миналата нощ, за мъжете, нападнали Расама. Известно време мълчи. Утринната светлина постепенно пробива, вече се виждат брегът, вълните, къщите на париите. Навън са наизлезли жени и ръчкат помръкналата жарава. Недалеч от нас по плажа са налягали кучета, заровили муцуни в пясъка. Суря понечва да стане.

— Трябва да си вървиш, не може да останеш тук.

— Шаик Хюсеин ли е забранил?

— Не, нищо не е забранил. Каза само, че не бива да се доближаваме до големите муни, защото при вас има хора, които са умрели от болестта.

Не мога да проумея думите й: нима границата, установена от Веран и Бартоли, не съществува? Нима тя е дело на Шаик Хюсеин?

— Трябва да се върнеш там, от другата страна. Не искам майка ми да си има неприятности заради вас.

Опитвам се да я задържа.

— Ама това не е вярно! Никой при нас не е умирал. Има двама болни, които са изолирани на остров Габриел.

— Умрели са. Шаик Хюсеин каза, че сте изгорили телата и дрехите им на островчето.

— Не е вярно, той лъже.

— Това е истината, вие искате да я скриете. И аз видях пушека.

— Пушекът беше от дюшеците и бельото, но те не са мъртви. Брат ми ходи всеки ден при тях, носят им храна. С тях има и индийци.

— Ти говориш лъжи! Изгорили сте ги, за да не се разбере. Вчера бях от другата страна, видях дима на островчето.

Не е сложила червената кърпа на главата си, дългите й коси са разпуснати по раменете, лицето й лъщи с метален блясък. Много е красива. Не знам какво повече да кажа, за да я задържа. Готова е да си тръгне и после ще трябва да се върна към чернилката на Карантината. Внезапно разбирам, че казва истината. Може да се е случило, докато съм спал, или когато съм бил на носа срещу птичата скала. Спомням си как Жак избягваше погледа ми, като се върна от Габриел. Сюзан го попита как са болните, а той отвърна рязко: „Всичко е наред.“ После отиде да си легне, трепереше сякаш от студ.

Улавям ръката на Суря, стискам я до болка. Сигурно изглеждам отчаян, защото тя отново сяда на пясъка. Гласът й звучи малко глухо.

— И при нас има умрели. Вчера умря една стара жена, прибра я богинята на студа. Казваше се Насеера и живееше ей в онази къща.

Тя поглежда към горния край на селцето на париите. Из проходите тичат деца.

— Майка ми й помогна. Снощи я изгориха край дигата.

Седим безмълвно един до друг, докато слънцето изгрява. Струва ми се, че съм прекарал нощта с нея на плажа, до топлото й тяло, че съм вдъхвал уханието на косите й, бленувайки за бавно въртящите се около острова звезди. Тя е тъй лека, иска ми се да чуя смеха й, докато разглеждаме страниците, изрязани от „Илъстрейтед лъндън нюз“, или докато й говоря за Мени Мюриъл Доуи.

— Днес ще дойдеш ли от другата страна?

Тя се е изправила и ме гледа, сякаш се стреми да отгатне какво всъщност си мисля.

— Не знам. Може би.

Тръгва си бързо, без да се обърне назад. Влиза в колибата и духва пламъчето. Чувам как говори тихо с напевен глас, сякаш приспива дете. След миг на вратата се появява фигура. Висока, слаба жена, облечена в дълга тъмносиня рокля. Стои на прага, виждам изостреното й лице и костеливите ръце, обсипани с блестящи медни гривни. Вдигнала е дясната ръка над очите си заради изгряващото слънце, а с лявата прави знак, сякаш да прогони досадно животинче. Казва на английски: „Go!… Go!…“ Някакви жени гледат насам, надсмиват се над изпокъсаните ми дрехи и разчорлената ми коса. По плажа тичат деца. Крача бързо към скалите при носа, сякаш може да започнат да ме замерят с камъни. Очите ми парят, слюнката ми има странен вкус на перманганат. Усещам туптенето на сърцето си в кръвоносните съдове на ръцете и шията. Струва ми се, че съм страшно изморен. Когато пристигам в Карантината, изпитвам някакво непонятно усещане, подобно на облекчение, съзирайки ужасните постройки от късове лава, потънали в храсталаците. Островчето Габриел лъщи на слънцето при лагуната като черен айсберг.

На 19 юни

С Л. обходихме площите, заети от различни видове ипомея, или иначе казано — бататрани. Относно произхода на името: на Мавриций го смятат за съкратено от „батат на Дюран“. Кой е този Дюран? Защо е бил така обезсмъртен? Приемам го по-скоро като креолско (или малгашко) видоизменение на „батата“, докаран навремето от робовладелските кораби, които са пътували между Бразилия и Маскареновите острови.

Тук този представител на семейство поветичови е станал ендемичен. Никне на най-различни почви, в базалтовите котловини в подножието на вулкана и по варовитите плажове от югоизточната страна. Слави се като лек за всичко: изгаряния, ухапвания, екзема, жълтеница. Листата съдържат сапунообразен сок със затягащи свойства.

Ipomoea paniculata, туберкулите са неядивни. Има обаче и Batatas edulis, насажденията са в добро състояние, с широки туберкули, от които събираме с Л. I. pes-caprae (maritima) с кръгли туберкули, негодни за ядене. Цветовете яркочервени.

Следобед въпреки умората отново по източния склон на вулкана. Голямо количество морава метляна трева. Открити многобройни екземпляри акажу (Anacardium occidentale), но от храстообразната разновидност (африканската стига до 20 стъпки на височина).

В подножието на вулкана — Indigofera endecaphylla (тревообразна, пурпурни венчелистчета) и Portulaca (калдъръмче). Надявам се скоро да открия индигофера.

Обед е. Стоя срещу Габриел. Сутринта, когато тръгнах с Джон Меткалф, небето бе черно, но изсветля от слънцето. От единия до другия край на хоризонта се е открил простор и небето е като отражение на нашата лагуна и на бреговете й.

Джон ме поведе много рано, към седем часа. Всъщност аз почти не бях спал през нощта, но предпочетох да го последвам. По очите на Жак познах, че ще ме разпитва, а предпочитам уроците по ботаника.

Джон е силно възбуден. Върви бързо, право през храстите. Прекосяваме старото гробище и се изкачваме по склона на вулкана до прохода към Палисейд. Намираме се на граничната линия, ала той изобщо не обръща внимание на това. Търси между базалтовите блокове. Осем часът е, слънцето вече изгаря ръцете и лицата. Джон е с широка панама, но от жегата лицето му е почервеняло също като брадата. След като обикновено е толкова внимателен към заобикалящия го растителен свят, крачи направо, без да се интересува от растенията, които мачка, или от храстите, които кърши. Трудно ми е да го следвам. Забързан е, движенията му са резки, нервни. Едва се поспира, за да ми покаже насаждения от бреди, които са тъй подредени на тераски от пресъхнали камънаци, че е невъзможно някога да не са били отглеждани изкуствено; все барабоеви, между които и разновидност на дървесния пипер, както и широки пепеляви листа, от които той откъсва едно и ми го подава, навито като пура:

— Ето нещо интересно за брат ви, който явно не може да мине без пушенето. Solanum auriculatym, или иначе казано — кафяв тютюн.

Той търси Indigofera tinctora, дива индигофера. Убеден е, че тук, в подножието на вулкана, на завет от солените морски пръски и под ярките слънчеви лъчи ще намери липсващия във веригата образец, който ще покаже връзката на Флат с Мавриций и Мадагаскар — а оттам и с южния континент.

През цялата сутрин следвах Джон Меткалф през мъчнопроходимите скалисти местности под вулкана. Слънцето бе толкова ярко, че от време на време ме заслепяваше. Единствените растения, които успяваха да се задържат по тези места, бяха троскотите и онази разновидност на моравата трева, която тук наричат „метляна трева“, тъй като свързаните й сухи стръкове вършат добра работа за метене. Малко преди обед се завърнахме в Карантината. Меткалф се оплакваше от силно главоболие и виене на свят. Сметнах, че е получил слънчев удар, и го оставих в бараката при Сара, след като му донесох прясна вода от резервоара. После се свих на мястото си до вратата. Спах непробудно, без дори да чуя изсвирванията на сердаря, който приканваше на работа жените в находището на талк под вулкана. Може би пък тези изсвирвания са само за да ни се съобщи от другия край на острова — „ние сме тук“. За да не забравяме никога другата страна, мълчаливата тълпа от имигранти, техния глад, техния страх в края на това пътуване, бавното придвижване на жените в плантациите на Мавриций, кошниците с камъни на главите им и армията от резачи, които секат с ножовете си стъблата на тръстиките.

Когато се пробудих, за миг ми се стори, че съм сам в тъмното помещение. Долових нечие дишане, бавно, хрипкаво. В дъното с гръб, опрян на стената, седеше Сара Меткалф и държеше ръката на мъжа си. Приближих се безмълвно, а тя вдигна поглед към мен и потръпна. Очите й бяха като светли петна в изгорялото от слънцето лице. Кожата и косите й бяха мокри от пот. Тя каза:

— Джон наистина не е добре.

Тихичко, шепнешком, както прави обикновено, с малко измъчена усмивка. Изглеждаше по-скоро изненадана, отколкото разтревожена. Попитах:

— Какво му е?

Тя се отмести, за да мога да погледна Джон. Беше се проснал с разгърдена риза. Очите му бяха полуотворени. Челото му гореше.

— Взе ли хинин?

Тя ме изгледа все така безизразно, без да отговори. Промълви:

— Преди малко вашият брат му даде лекарство, беше толкова зле, когато се върна.

Като се прибрах сутринта, Жак не ми каза нищо. Известно му е, че цялата нощ съм бил навън въпреки вечерния час. Може и да ме накажат. Ще ме затворят в някоя от развалините без врати и прозорци. Или ще ме зарежат на островчето Габриел като някой прокажен. Тази представа е тъй нелепа, че ми се вижда дори забавна.

— Искате ли да отида за прясна вода?

Сара продължаваше да ме гледа с безизразните си очи. Устните на Джон бяха сухи, напукани. Не можеше да говори. Дишаше мъчително. През подутите клепачи очите му имаха онзи особено жив блясък, който ме бе поразил при Никола̀. Усетих как потръпвам. Изтичах до резервоара, махнах запушалката от парцали, която препречва пътя на комарите. Спуснах тенекиената кофа с въжето, докато се наклони във водата. Силните дъждове, които се изляха в южната част на океана, поне напълниха резервоарите. Водата е студена и почти безсолна.

Донесох кофата на Сара, която изми главата и гърдите на Джон. Самата тя пи направо от кофата въпреки забраната на Жак. Сюзан бе полегнала до стената. Изглеждаше изтощена. Когато я попитах къде са Жак и останалите, тръсна глава. Легна да спи до Джон.

На брега няма никой. Ладията е на плажа, където стои обикновено. Кейчето има вид на запустяло и много старо. Железните скоби са ръждясали и стърчат между базалтовите блокове и почернелите замазки. Внезапно започва да ми се струва, че съм спал сто години и съм се събудил в призрачен свят.

Слънцето гори все на същото място, в средата на пролуката между облаците. Морето е спокойно. Виждам през водата в лагуната дългата дъга на пътя, водещ към Габриел. Тихо е. Няма начин сега да не се появи Сурявати. Никога не сме се нуждаели толкова от нея.

Събличам се и скривам дрехите си сред скалите, до скалата. Тук срещнах Суря първия път и тук тя се погрижи за мен, когато се нараних в отровните корали. Сега вече умея да вървя по скалата, стъпвам бавно, без да се опитвам да гледам, сякаш познавам отлично всяко острие, всяка дупка. Прохладната вода на лагуната угасява изгарящия ме огън, плувам бавно, с отворени очи в прозрачната вода. Усещам как докосвам дъното с корема и коленете си, чувам как вълните плискат звънко по пясъка. Плъзгам се безкрайно под повърхността, виждам как от всички страни искрят слънчеви отблясъци, промъквам се през добре познатия ми тесен проход, който се спуска към средата на лагуната и прераства в дълбока тъмносиня падина. Когато водата става почти студена, разбирам, че съм доближил Океана — мястото, откъдето лагуната се изпразва и пълни при отливите и приливите. Изпивам с широко отворени очи безграничната синева, летя като птица с разперени ръце, сдържам дъха си тъй дълго, че ми се завива свят. Жак ме научи да плувам така през лятото, когато отидохме с чичо Уилям в Бретан, в Бел-Ил. Говореше ми за морето в Блу Бей, за дигата, край която се бе научил да плува. Водата била толкова лека, че морските игли изглеждали като птици. Казваше: „Ела, ще те науча да летиш!“ Само че водата в Бел-Ил бе студена и излизахме от нея разтреперани, с вкочанени пръсти.

Плувам бавно, като сегиз-тогиз надничам над водата, за да се насоча към островчето Габриел. Сега съм над пролива. Виждам закръглените форми на коралите, морските таралежи, водораслите. Близо до мен преминават множество риби, струва ми се, че ако се пресегна, бих могъл да ги докосна. Изведнъж сърцето ми започва да бие ускорено. Между коралите се прокрадва сянка и се завърта зад мен като злобно куче. Сянката бързо хлътва между коралите, но аз зная, че е зад мен, струва ми се, че усещам как ме измерва с противния си поглед. Това е тазорът, баракудата, Суря ми бе говорила за нея на плажа. Тя е господарят на лагуната. Ако човек се бои от нея, пристига и хапе. Когато познава човека, оставя го да мине. Може би Суря е споменавала на тазора за мен, защото прекосявам безпрепятствено лагуната. Сега съм над пясъчната площ, която се простира до Габриел. Стъпвам на дъното и крача към острова. Целият път ми отнема не повече от десет минути, а имам чувството, че съм достигнал другия край на света.

Островчето Габриел е пред мен — много по-голямо, отколкото изглежда от брега. Върхът в средата е със съвсем правилна форма, сякаш исполинска ръка е образувала конус, трупайки базалтови късове. Мрачен е, почти черен, по склоновете има ниска растителност, а край брега като непроходима стена се издигат бататраните. На запад, откъм подветрената страна, има малка горичка от филаоси и лантани (Жак ги нарича „стари, моми“). Поемам по брега и пясъчната ивица се стеснява все повече, докато накрая се губи сред блъсканите от морето камънаци. Заобикалям издатината от запад и забелязвам струи пара, които избликват от дупки сред скалите, чувам как морето вилнее дълбоко в потайни пещери. Тук слънцето грее по-силно. Усещам как изгаря гърба, раменете ми и съжалявам, задето се съблякох и останах само с набедреник. Както съм тъмнокож, с тази дълга, сплъстена от солта коса, с мустаците, които подчертават горната ми устна, сигурно приличам на индиец кули, така поне ми каза Жак оня ден. Приличам най-вече на майка си, Евразийката. На нея дължа черната си и много гъста коса, кехлибарените си очи и извитите вежди, като нарисувани с въглен, които се събират над носа. В пансиона в Рюей-Малмезон момчетата ми викаха: циганче, циганин! Сега наистина си беше така.

Настаних се на сянка в една скална вдлъбнатина, за да си поема дъх. Тук морето е прекрасно и чак забравих защо бях дошъл на островчето. Навътре е много тъмносиньо, почти черно, а надигащите се вълни, преди да се устремят към границата на прибоя, са изумруденозелени. Мисля си за Суря. Трябва да дойдем с нея тук, далеч от изпитателните погледи на наблюдателите, далеч от властта на сердаря и от неговата свирка. Тук ще бъдем свободни.

Право на юг се открива брегът на Мавриций, какъвто никога не съм го виждал от Флат. Дори от билото на кратера не ми се е струвал тъй дълъг и красив, озарен на места от слънчевите лъчи, които открояват изумрудения цвят на планините, ивицата пяна покрай скалите, та дори очертават между сиво-сините полета с тръстики като някакъв мираж покривите на къщите и белите комини на захарните фабрики. А над всичко това чак до средата на небето се издигат кулите от облаци, набъбнали, разпрострени, разноцветни, с всички оттенъци от чисто бяло до черно, пресечени тук-там от тъмни пелени — булото на Дева Мария, — разкъсани от сияния. И не ми омръзва да съзерцавам всичко това, и морето с устремените към брега виолетови талази, кипнали като огромна река, и черните острови, които сякаш се плъзгат назад заедно с нас, понесени далеч от Мавриций в незнайна посока.

Сега вървя към вътрешността на острова, търся заслоните, в които са затворили болните. Искам да ги видя, усещам как вътре в мен расте нетърпение, неприязън, та чак краката ми се разтреперват. Напредвам мъчително. Няма пътека, острите камъни израняват краката ми. Навсякъде проходите са затворени от трънаци, сякаш някой иска да ми попречи да стигна дотам.

Внезапно се озовавам пред резервоарите. Представляват паралелепипеди от циментирана лава с коритообразни покрития и отворени дупки по средата. Когато се навеждам над отворите, не виждам водата, но я надушвам — черна, тежка вода с възкисела миризма. Резервоарите са по-големи, отколкото на остров Флат, но са напукани, почти разрушени. От единия е потекла вада, по която са се накачили пълзящи растения.

Стъпил на един резервоар, търся заслона на болните. Няма нищо — нито поляна, нито пътека, само базалтови блокове се подават от люшкащите се от вятъра храсталаци. Иска ми се да се разкрещя, да извикам имената им, Никола̀, господин Турноа, но гласът ми изневерява, а и знам, че няма смисъл.

Тогава забелязвам гробовете. На няколко крачки от мен са, пред резервоарите. Сливат се с базалтовите блокове, разпилени по ската. От резервоара различавам площадка, която някога трябва да е била разчистена, а после отново завладяна от прорасналите лантани и бататрани. Тук има двадесетина гроба — повечето са увенчани просто от грубо одялани скали, побити в земята. Крача между гробовете, търся имена, дати. Вятърът е изтрил всичко. Ала един от по-скорошните гробове носи все още четлив надпис. Представлява пресечена базалтова пирамида и откъм морето успявам да разгадая името и датата:

Horace Lazare Bigeard

died 1887 from smallpox

Age 17.^[5]

Всичко е безмълвно, застинало. Само фаетоните прелитат над мен и надават хленчещи крясъци. Слизайки към брега, откривам онова, което търся: колибите от Карантината. Вече нямат покриви, нито платнища, само кръгообразно разположени стени като някакви стари коралови зидове.

Приближавам се бавно, сякаш се боя да не събудя обитателите. Няма никакъв признак за живот. Слънцето напича черните каменни стени и листака на лантаните, а сянката изглежда още по-плътна. Когато се озовавам сред стените, потръпвам. Въздухът е студен, носи се миризма на угаснал огън. По земята вятърът разпръсква пепел. Няма следа от обитатели, няма мебели, сламеници. И другата колиба е празна. Усещам някакъв световъртеж, за миг ми се налага да приклекна до вратата, за да се съвзема, после бързо тръгвам към брега, като си пробивам път през препречващите се храсталаци. Близо до морето, там, където основата на островчето се изостря като щевен, преди да се слее с подводната скала, толкова близо до вълните, че до мен долитат пръски, има белег от старо огнище, голямо кръгло черно петно, от което прехвърчат частици от изгоряла материя и се носи остра, силна миризма. Суря е казала истината: тук Никола̀, господин Турноа и двете индийки са били изгорени без никаква церемония, направо скришом.

Представям си как Жак е стоял на плажа с Веран-Неверан и Бартоли и е гледал изгарящите на кладата тела. Жак, който е напръскал колибите със своята туба с течен „Кондис“, който е дал нареждания да се махнат платнищата и да се изгори всичко — дрехи, сламеници, вещи, чанти и документи. Черният дим е омърсил утринното небе, а аз съм спал.

Къде са Жак и Веран? Може би от другата страна на острова, преговарят с Шаик Хюсеин за продукти. Или са горе на вулкана и обследват хоризонта? А защо не идва Суря? Дали се крие в гъсталака близо до Диаманта в очакване да се махна? Крача по брега срещу остров Флат и ми се струва, че усещам погледа й. Искаше ми се да й кажа, че не съм знаел нищо, че съм спял, когато са изгорили телата, че няма защо да се бои от мен. Всичко тук е нейно — невидимата скална пътека, върхът на Габриел с фаетоните, водата в лагуната и прииждащите вълни, всичко й принадлежи. Бродя гол и изгорял като безумен, блъскам се в черните скали, храстите и режещите листа на лантаните дерат краката ми. Носи се опияняваща, тръпчива, остра миризма, като мириса на кожата й. Търся между скалите нещо, някаква следа от хората, които са умрели тук — останка от Никола̀ и от господин Турноа, късче плат от индийките. Има само черни камъни, а в полето на огнищата — пепел и овъглено дърво. Иска ми се да оставя знак за паметта на загиналите, но островчето е пусто, няма нито една дъска, няма на какво да пиша, а скалите са прекалено твърди, за да издълбая имената им върху тях. Единственото, което успях, бе да наредя четири купчинки камъни до огнището. Странно, че купчинката на Никола̀ се получи по-висока, а на господин Турноа — по-тумбеста, каквито бяха те самите приживе. Купчинките за жените наредих малко по-встрани. Струва ми се, че те биха пожелали да е така. Близо до брега са, гледат към морето и към очертанията на Мавриций на хоризонта, прекрасен под сводовете от облаци.

Вървя около върха, а фаетоните ме придружават. Отначало една двойка, после две, три, а сега дузина птици прелитат тежко над мен. Тревожат се, задето човек е проникнал в техните владения, на върха, където са гнездата им. Докато бях на брега, не ми обръщаха внимание, но сега, след като се приближих, изглеждат почти застрашително. Те са моите свидетели. Навярно са летели над кладата, когато Жак и Веран са подпалили телата. Острите им като изсвирвания писъци, кръжащите им крясъци ме изпълват с безпокойство, завива ми се свят. Застанал на склона на острия връх, отмятам глава назад, а небесната светлина измъчва очите ми. Струва ми се, че пропадам в бездънен кладенец и върхът се издига по средата му.

Не мога да продължа нататък. Затварям очи и слизам опипом към брега. Отивам до най-южния край — дълга скална издатина, шибана от откритото море и вечно брулена от вятъра. Оттук Мавриций изглежда огромен, далечен, цял континент. Отляво се издигат черни острови: Кръглия, Змийския и — право напред — самотната сред вълните плоча на Стрелковия ъгъл. Тук съм си у дома, на мястото, за което винаги съм мечтал, на мястото, което винаги е било предопределено за мен. Не мога да проумея как е възможно, но разпознавам всяко кътче, всяка подробност, вълните, подводните течения, които променят цвета на морето, рифовете. Вече не се чувствувам като затворник. Тревожният полет на фаетоните, дълбокият тътен на морето, напиращо срещу основата на острова, вятърът, огнената светлина, извираща през облаците, мълниеподобният блясък на камъните и горчивият мирис на останалите след прилива локви — всичко това е светът на Суря, който аз споделям с нея. То няма нищо общо с някогашните разкази на Жак за Медина и за къщата в Анна, за полюшването на тръстиките, за миризмата на захарните фабрики, за празненствата по плажовете през зимата, под звездното небе. Дали тези неща съществуват още? Тук, в света на Суря, всичко е сурово и голо. Аз съм на края на земната твърд, където започва царството на птиците.

Усещам все същото виене на свят, пиян съм от разбиващите се в скалите вълни, от самотата сред фаетоните, от полъха на пепел, достигащ дори до морето. Полягам на черната, жежка земя в една кривина, която вълните лижат с пяната си. Като слепец съм, докосвам с ръце захабените, гладки подобно кожа камъни. Камъкът е за мен като тялото на Суря, тънко и гъвкаво, недостъпно и отдаващо се. Тя ме обгръща със сянката, с водите си. Аз чезна в светлия кехлибар на нейните ириси, талазите на разпуснатите й в моя чест черни коси ме обгръщат, нежни като нощта. Усещам до гръдта си младите й, леки гърди, които съзирах през мократа рокля, когато се връщаше от скалата, чувам музиката на гривните около китките й, музиката на вятъра, когато тя ме обхваща с дългите си ръце и краката ни се преплитат, сякаш танцуваме. Членът ми е твърд, напрегнат до болка, изгарящият огън на небето и вечната самота сред птиците трябва да намерят отдушник, силата в мен не може да остане затворена, трябва да избликне. Сърцето ми тупти чак в гърлото, сърцето ми пламти със слънчев жар, с жарта, погълнала телата на покойниците на плажа, сърцето ми искри от копнеж. Внезапно светлината нахлува в очите ми, клепачите ми дават път на слънчевите мълнии и аз усещам как семето ми бликва по черния камък. Бликва, потича по него, по опърления пясък и аз оставам неподвижен, изтощен, вслушвам се в биенето на сърцето си и в прибоя, блъскащ основата на острова, в безкрайното трептене, сляло се със светлината.

Дрезгавите крясъци на фаетоните бавно се отдалечават. Птиците вече не се боят от мен. Изоставят ме и се завръщат към дупките си по склоновете на върха.

Мисля си за Сурявати, която се разхожда от другата страна, може би към потока, извиращ от базалта на юг от Палисейд. Струва ми се, че чувам шума от стъпките й, гласа й, когато си играе с децата по пътя, когато вика козлетата. Нейния глас сред гълчавата в селцето на кулитата, нейния смях, докато се разправя с жените, тръгнали да си наливат вода от потока.

Сега затварям очи, вече не се безпокоя. Повече не ме е страх от времето. Утре, вдругиден, по-късно пак ще бъда тук, на края на света, далеч от отмъщенията. Суря ще бъде с мен, ще съумея да я задържа, ще й говоря за Англия, за Париж, за несъществуващи страни. Неуморно ще я слушам, тя ще ми разказва какво е прочела в „Илъстрейтед лъндън нюз“ или какво още се е случило с майка й. Ще ми говори по нейния си начин — нежно, ромолящо, напевно.

Мушнах се във вълната, заляла края на базалтовата плоча, и оставих пяната да ме покрие. Вързах по-здраво набедреника и пригладих назад косата си. Странно, в този миг не изпитвам никакъв срам. Само пълнота след опиянението, някакво усещане за невероятна яснота.

Когато се гмурнах в лагуната от края на пясъчната ивица, за да се върна на остров Флат, ме подхвана отливът с хладната си мощ. Сега вълните с грохот се прехвърлят през кораловия риф. Водата се оттича в двете посоки като придошла река и трябва да се напрягам, плувайки, да се промъквам под водата, както Жак ме учеше в Бретан, за да си пробия път между талазите. За миг вълнението ме отнася към открито море, озовавам се извън пролива. После стигам над коралите. Острите им върхове издраскват коленете и ходилата ми. Кейчето е пред мен — черен чукан, към който е привързана ладията. Ето ме от другата страна, като някой оцелял корабокрушенец. Само че не видях отново сянката на тазора.

21 юни

През по-голямата част от деня спах в края на гората от филаоси. Харесва ми как вятърът шумоли сред игличките им. Спомням си какво ми разказваше Жак някога в Париж, когато бяхме заедно при баща ми, и как тогава „филаос“ ми звучеше като вълшебна дума, като име на приказно дърво.

— Зад къщата в Анна имаше филаосова гора, по цялата падина, спускаща се към морето. Един ден приятел на дядо дошъл от Франция на гости за няколко дни. Седнал на масата за вечеря и точно тогава задухал вятърът от морето. Дядо му поднесъл ориза и понеже той си сипал малко, попитал го: „Да не ви е зле?“ Гостът отвърнал: „Напротив, много съм гладен.“ Подчертано се заслушал в шума, идещ отвън: „Пазя си силите за онова, което се пържи!“

Тази история толкова се бе харесала; че се бе превърнала в част от семейните спомени, Жак на свой ред ми я бе разказал и тя звучеше прекрасно през време на парижката зима с обезлистените дървета. Само това ни бе останало от Медина и от Анна — шумът от пържене, носещ се във въздуха вечер, когато вятърът от морето раздвижва игличките на филаосите, а аз си добавях и вкуса на трепкащите във врялата мазнина риби.

През този ден не се върнах в сградите на Карантината. Не мога да понасям повече душния полумрак, черните каменни зидове, не ми се слуша мъчителното дишане на болните. Сара Меткалф също е напълно отпаднала. Вече не прави нищо, само помага на Джон да се придвижи до отходните места или му носи вода от резервоара. Откакто съпругът й се разболя, изражението й е променено. Върху лицето й е застинало безпокойство и тя си седи неподвижно в ъгълчето, наметната с някаква завивка, почти без да говори. От време на време отронва несвързани фрази на смесица от английски и френски, въздиша. Жак ми каза: „Бълнува.“ Но това не е просто треска. Засегнат е нейният разум. Беше толкова млада и свежа на борда на „Ейва“, Джон я представяше като „Сара, моята съвсем млада съпруга“ — с онази строга синя учителска рокля, с прибраните на кок руси коси и порцелановосините очи, помощник-капитанът Сюсак я закачаше и всички се обръщаха, когато се разнасяше нейният леещ се смях. Сега тя е жалка, с изгоряло от слънцето лице, с измърсени дрехи, а безизразният й поглед шари наоколо, като че ли не й е ясно какво точно става.

Жак също се е променил. Има объркано изражение. Често сваля очилата със счупеното стъкло и се взира безпомощно, късогледо, безразлично. Когато се върнах с твърдата увереност, че Никола̀ и господин Турноа наистина са били изгорени на островчето Габриел, той се досети за моя гняв, за моето презрение. Понечи да разговаря с мен, да се оправдава. Започна със: „Слушай, Леон…“ Гласът му прозвуча особено, глухо — измамнически, рекох си аз. Измъкнах се: „Остави ме, уморен съм.“ Нямаше какво повече да си кажем, късно беше. Жак сви рамене като човек, който нещо се е объркал, и пак отиде да седне при Сюзан.

И изведнъж ядът ми мина. Жак е мой брат, нямам си никого другиго. Ако не съм на негова страна, кой ще го подкрепи? Какво би могъл да стори? Събитията не се развиваха по негова воля, нито по волята на Неверан, дори сердарят не би могъл да ги промени. Редът идеше от другаде, от Мавриций, от Синархията, от клуба на Патриарсите, заради страха от една непозната болест, застрашаваща острова, заради призрака на „Хайдари“.

Жак е останал при болните до края. После се е заел с мръсната задача да унищожи телата, за да избегне заразата. Не ми е казал нищо. Вероятно Сюзан се е възпротивила да ме уведомят. За нея аз съм дете, което трябва да бъде предпазено от гледката на смъртта. Жак винаги е постъпвал така с мен. Когато баща ни се разболя от енцефалит, не ми каза нищо, опита се да скрие от мен истината, може би защото самият той се страхуваше от нея. Дълго след смъртта му продължаваше да говори за него в сегашно време, сякаш още е сред нас.

Отидох да седна до Жак. Заговарям го, за да не се тревожи:

— Как е тя?

— От два дни не яде. Повръща дори от водата, не мога да я накарам да поеме хинин.

Сюзан гледа в нашата посока, но според мен не ни слуша. Диша съсредоточено, трудно й е, сякаш върху гърдите й е легнала огромна тежест. Около очите има тъмни кръгове, отслабнала е, кожата й е суха, склерите й са кръвясали. В другия край на къщата Джон Меткалф също е зле. Засега има само температура от треската. Но Веран, щом дойде, се вторачи в болните. Подозира Жак, че се опитва да скрие нещо сериозно, за да спести на жена си пътуването до островчето Габриел.

Отидох навън при Жак. Той е приседнал в здрача. Извадил е последния си пакет тютюн, за да си свие цигара. Не му споменах за Solanum auriculatum, кафявия тютюн, — който Джон откри оня ден по склона на вулкана.

— Свърши ли, и аз ще мина на ганджа като хората — шегува се Жак.

Изглежда обезкуражен. Изпитва чувство на вина, задето е довел тук, в капана на Карантината, сред епидемията, своята млада, крехка жена. Думата ме кара да подскоча:

— Епидемия ли? От какво?

Жак ме поглежда. Нима само аз не съм наясно с онова, което става?

— Ами от всичко, малария, едра шарка, холера.

Говори ми за онова, което е видял сутринта в селцето на кулитата — обезсилени хора, изгарящи от температура, с червени и подпухнали лица. Хининът е недостатъчен за всички, ваксина няма. Би трябвало от Мавриций да изпратят лекарства, храна и най-вече — една юница. Но кой ще се заеме да праща юница на тази самотна скала, след като никой дори не мисли за хората? Жак се споразумял със сердаря и получил малко ориз, леща и сушена риба. Ако обаче шхуната не се върне до четири дни, сме обречени да умрем от глад.

Опитвам се да проявя оптимизъм:

— Няма начин да не дойдат за нас.

Жак свива рамене.

— Няма да дойдат, докато епидемията не стихне. Освен това май се задавала и буря.

Според барометъра на Жюлиюс Веран налягането спада, откакто сме тук. Иначе небето изглежда прекрасно — яркосиньо, облаците само тук-там се червенеят на парцали в светлината на залеза.

Откакто състоянието на Джон Меткалф се влоши, Жюлиюс Веран и Бартоли се преместиха по-нататък, в къщата на суперинтенданта, която е до лазарета. Представлява продълговата сграда с ламаринен покрив, който денем се нажежава като скара от слънцето. Когато не дебнат от билото на вулкана, двамата се прибират в просторната постройка и необезпокоявани замислят планове за сражения с индийците и бъдещи разпределения на островната територия. Нима някой го е грижа? Всички се умориха от перченето на този автократ. Като смешно подражание на големите муни от клуба на Синархията и той мечтае да установи „Нравствен порядък“ на остров Флат. Обаче само той си вярва. След изблика по време на бунта на острова отново се възцари фаталистично равнодушие. Неизменно звучи единствено свирката на сердаря, давайки знак мъжете да се събуждат и да поемат към дигата, а жените — към залежите от талк, или призовавайки сред фучащия вятър към вечерна молитва като вопъл, дошъл от отвъдното.

Пътеката към Палисейд извива по черните скали, обрамчващи залива в подножието на вулкана. Оттам, започват залежите от талк, днес представляващи само бяла рана над морето, където индийките пълнят кофи. В дъното на залива хаотично са разхвърляни базалтови блокове, тънещи под пълзящи растения — Джон напразно търси сред тях ендемична индигофера. Тук е старото гробище. Гробовете са огладени от вятъра, надписите им не се четат. На една килната плоча, разядена от лишеи, забелязах име:

Thomas Lelotte, died 1856

От Жак научих за хилядата имигранти, пристигнали от Калкута с брига „Хайдари“ и изоставени през онази година на Флат, защото на борда върлували едра шарка и холера. Също като нас те чакали дни наред, вторачени в пустия хоризонт, в очертанията на Мавриций, с надеждата, че ще видят как се появява корабът, дошъл да ги вземе. Вероятно са пращали сърцераздирателни известия, палили са клади на плажа, за да привлекат вниманието на незнайните хора там, от другата страна, обрекли ги на бавна смърт. Почти всички загинали от болест или недохранване. Когато най-сетне властите на Мавриций решили да изпратят помощ, били минали три месеца и онези, които дошли на острова, открили само неколцина оцелели и купища кости по земята.

Никой не идва до това гробище. Има нещо свръхестествено в хаоса от скали й съборени от вихрушките надгробни камъни. Нещо кара сърцето ми да бие и ме мъчи, сякаш все още живите очи на изоставените имигранти продължават да се взират в хоризонта — протяжно трептене, отекващо в основата на острова. Тъкмо това трептене съм чул, когато легнах с долепено до земята ухо през онази първа нощ, прекарана в Палисейд.

Исках да намеря мястото на брега, където са изгорили труповете. Ала бушуващото море се нахвърля върху него, вълните са издълбали залива чак до първите гробове.

И все пак обичам да идвам до гробището. Тук цари истински мир, някакво умиротворение, каквото понякога съм долавял в църквите, усещане за време, надхвърлящо продължителността на моя живот, за присъствие, което взорът ми не би могъл да обгърне. То не ми е съвсем понятно. Всяка вечер, щом чуя свирката на сердаря, изпитвам потребност да дойда до изоставеното гробище.

Седя дълго сред гробовете и слушам как комарите пеят около косата ми. Кацат по краката ми, по опакото на ръцете ми, но аз почти не усещам ухапванията им. Когато станат прекалено много, ги прогонвам с жест или ги издухвам. Те са храбри и нападателни, телата им са пъстри, леки и умни са. Има също пясъчни мушици, мравки, понякога дълга стоножка пробягва по гробовете с метално потракване. Жак ненавижда стоножките и яростно ги мачка с пета. Аз съм им свикнал. И те като птиците са истинските обитатели на острова. Те ще си останат дълго след като ние си тръгнем.

Тук всичко е тихо. Няма вятър. От два дни сме в средата на огромна спокойна площ, чиито краища са се отдръпнали чак до хоризонта. Жак казва, че това е окото на бурята. Когато окото се измести, отново ще ни плиснат дъждовете.

Още усещам изгарянията от Габриел. Вчера на гърба ми между раменете се отвори рана, там, където кожата ми докосваше базалта. Всичко тук е напоено с погледите на пътниците от „Хайдари“, които обитават сега това заливче, с измъчените им погледи, отправени към безлюдното море. А може би треската всяка вечер напира и напряга нервите и мускулите ми, бавно отлива от своята тръпка в жилите ми. Мълвя името на Сурявати, вълшебното й име, което би могло да я призове да се появи на скалата, обкръжена от солени пръски като някоя богиня. Имам нужда от нея, толкова се нуждая от онова, което й принадлежи, от селцето на кулитата, от проходите, изпълнени с пушека на кухните, от виковете на децата, от козлетата, от момчешки глас, запял в някоя колиба, от лекия звук на някоя цафара, дори от ужасната миризма на кладите, където са положени очакващите мъртъвци. Струва ми се, че сега и аз съм част от това, от тази страна, от този различен свят.

Изведнъж се озовавам на пътеката, която минава по стръмнината на вулкана, тичам между щръкналите остри върхове на блоковете, получили се след застиването на най-големия поток от лава, сред трънестите храсти и лантаните. За пръв път съжалявам, че не съм с обувки. Колкото и да са се вкоравили ходилата ми, остриетата на лавата ме нараняват, гъсталакът драска глезените ми. Край вулкана се носи някаква опияняваща като при ферментация животинска миризма, подсилена от тежкия, неподвижен вечерен въздух.

Пътеката се спуска надясно, по посока на лагера на кулитата. Ала аз продължавам по склона на вулкана към потока на Палисейд — натам, където индийките се къпят и си наливат вода по здрач. Не се опитвам да се прикривам, подскачам задъхан между скалите. Искам да стигна, преди да се свечери. Когато подминавам билото на вулкана, внезапно виждам как морето на запад искри в залеза, а базалтовите плочи на все още озарения от слънцето залив Палисейд приличат на змийски люспи.

Сред застиналата лава потокът е оформил поредица от вирчета, обгърнати от растителност, в които небето се отразява. Няколко дървета дори са се прихванали върху ската — кадифеници и една голяма дива смоковница с тъмни листа. Тъкмо там са се настанили жените. Пълнят си стомните или си мият косите в течащата вода. Спускам се от скала на скала, като се улавям за храстите. Има много жени, голи до кръста, приклекнали край водата. Телата им лъщят в златистата светлина на залеза, чувам бълбукането на водата и смеховете им, докато се пръскат. Не се стесняват, сякаш се намират в друг свят, на брега на някоя река в Индия или в Кашмир.

Чуха ме. Слънцето им пречи, опитват се да ме видят сред скалите, между лантаните. Кожата им е кафява, водните капки се стичат по раменете, по гърдите им. Черните им коси са натежали от водата.

Суря не е с тях. За миг остават така, обърнати насам, мъчат се да ме открият в моето скривалище. Аз обаче съм се спотаил неподвижно като заек. Започват да хвърлят камъни напосоки, развикват се, сякаш съм невъзпитано дете. После се загръщат в своите сарита и си тръгват с пълните стомни на рамене. Спускат се по долчинката към брега. За миг се изгубват между блоковете лава, сетне отново чувам гласовете им и ги виждам как вървят по брега към общите къщи.

Нощта се спуска. Във въздуха вече кръжат прилепи. Също като оня ден викам: „Суря! Сурява-а-ти!“ Представям си, че гласът ми достига до селцето на кулитата и до наблюдателницата, където Жюлиюс Веран стои с далекоглед в ръка. Каня се да извикам отново, това е последната ми възможност, преди да настъпи нощта — и внезапно осъзнавам, че тя е тук, чувам леките й стъпки, краткото подрънкване на гривните й. Идва през долчинката, качва се по сриналите се камъни. Но не нея съм чул. Това са козлета, които подскачат от скала на скала и врещят тъничко. После се появява тя. С нея има момченце, козарче, което направлява козлетата по долчинката, като ги замеря с камъни. Суря е с голямата червена кърпа, която скрива косите й. Изкачва се към мен, сякаш знае, че я чакам. Гледа ме и явно не се учудва от появата ми. Поздравява ме по индийския обичай, после сяда на един камък срещу мен. Тя също мята камъчета към козлетата, които бързо се спускат по долчинката. Малко по-ниско се спират край един вир и пият от него. Козарчето се е скрило в храстите.

Не зная какво трябва да кажа. Струва ми се, че не съм я виждал дни и месеци. Тя казва просто:

— Гладен ли си? Донесла съм ти храна.

Вади от торбичката си оризови питки. Толкова просто. Дори не се учудвам. Когато й подавам едната питка, отказва:

— Аз отдавна ядох!

Казва „от-давна“, провлича напевно първата сричка.

Не помня кога съм ял за последен път, може би сутринта — малко вчерашен ориз, полепнал по дъното на котела. Струва ми се, че никога не съм ял нещо по-вкусно. Суря ме гледа и казва с особен глас, с някак отчужден вид:

— Когато остарееш, аз ще ти готвя.

След като съм си изял питките, тя ме повежда по долчинката до вира. Водата в потока е хладна и чиста. При нас, в Карантината, резервоарната вода е кисела, трябва да я филтрираме през платно, за да изчистим ларвите на комарите.

Сиянието на вечерта е меко край потока. Дърветата около нас гъмжат от птици, от рибари, които кряскат, защото иде нощта. Надвисналият вулкан изглежда суров и заплашителен. Струва ми се, че усещам как върху нас тегнат погледите на наблюдателите, стаени в развалините на фара. Спускаме се до морето и си търсим скривалище в скалите. Момчето се е върнало към Палисейд, гонейки отпреде си козлетата. Суря сяда на една плоска скала на фона на тъмното море.

— Говори ми още за Англия.

Небето не е притъмняло, виждам лицето й, светлината в очите й. Косите й са събрани в една-единствена дебела плитка. Златното гвоздейче блести на ноздрата й като капчица.

Иска всичко да знае, как живеят хората там, в Лондон, как се обличат, какви са децата им. Не ми е съвсем ясно какво иска да чуе от мен. За пръв път отидох в Лондон през лятото след смъртта на баща ми. Жак живееше при чичо Уилям в някакво място, което се казваше Бекънам. Там имаше къщи от червени тухли, не особено приветливи градини, розови храсти. Предпочитам да й разказвам онова, което съм чел в романите на Дикенс — за затвора, където отива Пикуик, за големия двор за разходки, в който затворниците се шляят, сякаш се намират в театър. Суря слуша с широко отворени очи, смее се.

— Странни са!

За миг се замисля, после казва:

— Майка ми е родена в Лондон.

Очите й блестят, като че ли се пълнят със сълзи.

— Майка ми не знае кои са истинските й родители. Не знае как са се наричали. През войната срещу англичаните в Индия е била в Каунпур. Моята баба Гирибала я открила, когато била на пет годинки, била се обесила на шията на дойката си и не мърдала. Баба я видяла, че е още жива, и я прибрала. Дала й име, нарекла я Ананта.

Внезапно изпитвам срам от моето дърдорене. Суря ме е молила да й разкажа за нейната майка, за града, в който се е родила, а не да й разправям лъжи. Тя казва:

— Кажи ми английски имена, може да попаднеш на нейното.

Премислям. Това е игра:

— Ами ето: Мери, Емили, Амалия.

— Амалия е хубаво име.

Не смея да й кажа, че това е името на майка ми.

Изреждам други имена:

— Агата, Виктория.

— А, само не Виктория!

Разсмивам се от този вик.

— Тогава Ан, Алис, Джулия. Но ти си права, може името й да е Амалия.

— Много обичам майка си.

Млъква. Седим един до друг на тази скала, която се е вклинила в морето като носа на кораб. Вече е почти нощ, едва различавам профила й. Усещам мириса на тялото й, на косите й. Имам чувството, че я познавам открай време.

Говори ми за Мавриций, за манастира в Махебург, за баща си, когото не познава.

— Умрял е при нещастен случай, когато съм била на една годинка. Майка ми все отказва да ми разправи за него, май се омъжила, когато станала на шестнайсет години. Той е бил християнин, от Вил-Ноар.

Иска ми се този миг да продължи безкрайно. Тя говори и за Индия, за голямата река, в която баба й изкъпала Ананта, след като я намерила. Говори за градовете с такива чудни имена — Аллахабад, Бенарес, Калкута. Казва, че един ден ще заведе майка си там, ще стигне до Каунпур, за да види мястото, където е била спасена, и голямата река, Ямуна, където се е родил бог Кришна.

Сега тя е облегнала глава на рамото ми, сякаш е много уморена. Мирисът на кожата й ме обгръща, кара ме да потръпвам. Улавя ръката ми, усещам нежните й, захабени, толкова топли длани. После се поотдръпва. Опитва се да ме види в тъмнината, гласът й звучи приглушено.

— Много обичам майка си и си нямам другиго. Искам някой ден да й поговориш за нейната страна, всичко, което ми разказа. Баба ми умряла тук отдавна, преди да се родя. Изгорили я на плажа, но е още тук. Майка ми казва, че мъртвите не си отиват, а остават да живеят с нас — мястото, където са били изгорени, става техен дом.

Притискам Суря до себе си, усещам лицето й до своето, трепкането на ресниците й, устните й, дъха й. Вече се е смрачило, но още виждам силуета й на фона на светлото небе. Ударите на вълните отекват дълбоко, камъкът под мен потреперва. Всичко е тъй странно, ново, надхвърлящо надеждите ми. Изпитвам същото виене на свят, същия копнеж. Струва ми се, че съм поел на път със Суря, че сме на каменен сал пред планината, издигнала се като вълна.

Тя бавно притиска с длани лицето ми. И ето че вече е права, отдалечава се. Викам я: „Сурявати!“ Вървя подир нея, но тя е толкова пъргава, че ми избягва. Всяка скала, всяко храстче са й познати. Отивам към Палисейд.

Бележки

[1] На френски островът се нарича Plate, на английски — Flat. И двете думи означават „плосък“. Историята на Мавриций, принадлежал на Франция до 1814 г. (под названието Ил дьо Франс) и на Великобритания до 1968 г., обяснява смесицата от френски и английски названия. От 1992 г. остров Мавриций е независима република. — Б.пр. ↑

[2] Намек за архангел Гавриил, на когото е кръстено островчето. — Б.пр. ↑

[3] В индуистките вярвания Суря е слънчевото божество. — Б.пр. ↑

[4] В приказката онзи, който се съгласи да пренесе пътник през реката, е обречен да върши това, докато не се намери друг да го смени. — Б.пр. ↑

[5] Орас Лазар Бижар, умрял през 1887 от едра шарка, седемнадесетгодишен (англ.). — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Жан-Мари Гюстав Льо Клезио Карантината (4)

Метаданни

Данни

Карантината

Информация

История

Сваляне / Връзки

БОТАНИЧЕСКИ ДНЕВНИК

Thomas Lelotte, died 1856

Жан-Мари Гюстав Льо Клезио
Карантината (4)