Жан-Мари Гюстав Льо Клезио
Карантината (5)

Ямуна

Като че ли съм преживял това, като че ли съм го сънувал вчера. Корабите, пришвартовани по Толис Нуллах в квартала Бхованипур в Калкута, очакват имигрантите. По пътя към Калкута ръчните колички на хамалите, разпрегнатите каруци и приклекналите в праха волове, калните води на канала се стичат към естуара на Хугли. Корабите се чернеят, комините им изпускат лек пушек, платната на бизанмачтите трептят под напора на мусона, а над водата е буреносното небе, рукналият над града дъжд, тежък като сив водопад, който се изкачва нагоре по реката и навява хлад, преди да ливне.

Мисля си за Ананта, за малката й ръчица, хваната здраво за ръката на майка й, докато двете чакат под кръглия навес в лагера, а наоколо сноват хора, непознати, дошли от всевъзможни краища на света, от Авадх, от Бенгал, от възвишенията на Гонда, от Пенджаб, от Гуджарат, за да се качат на борда на „Хайдари“, на „Кларъндън“, на „Ишкандер Шоу“.

Тогава сигурно над лагера в Бхованипур е настанала пълна тишина. Осеяното с черни петна жълто небе, здрач посред бял ден. Нахални косове вещаят нещо, прескачат от дърво на дърво, възбудени от дъжда, кацат по оковете на каручките. Има и деца, голи момченца си играят край канала, хвърлят се в калната вода, а жените ги викат. Късен следобед, в кухните край външната стена вече са запалени огньове. Жените готвят ориз, приклекнали край огнищата, с дълги съчки в ръцете. Мъжете са се събрали на брега, някои са разтворили чадъри, за да се запазят от първите капки дъжд. От време на време слънцето блясва между облаците и роклите и медните дрънкулки на жените грейват.

Всичко е бавно. Водата в канала бавно се спуска към естуара на реката, понесла цветя от жълта пяна, клони, понякога незнайна дрипа, която се усуква във въртопите и се закача за кърмата на някой кораб.

— Кога тръгваме? — пита малката Ананта.

Майка й стиска здраво ръката й. Гирибала не иска да я пусне. Струва й се, че обърне ли се дори за миг, дъщеря й ще потъне в стихията на канала. Капки пот се стичат равномерно по лицето на младата жена и мокрят ресниците й като сълзи.

— Не знам. Скоро, утре, може би призори.

Ананта сочи дима, който се вие над високите комини на корабите.

— Виж, да не заминат без нас?

Гирибала продължава да стиска ръката на Ананта тъй, че почти й причинява болка, защото това е едничкото нещо, за което е сигурна — всичко останало е бездна, като този канал, като тази река, като този бряг, където безвестни мъже и жени безкрайно чакат да отпътуват за несъществуваща страна.