Жан-Мари Гюстав Льо Клезио
Карантината (21)

На седмия ден от пътуването Гирибала написала: Неделя. После теглила дебела черта отдолу. През този ден студената богиня Шитала пристигнала на кораба. Призори, когато моряците слезли в трюма да подберат двама каторжници, които да почистят палубата, един от сипаите, окован за крака на свой другар, се бил свил в невероятна поза до вътрешността на обшивката. Дошъл лекарят, господин Сен. Той поставил огледало пред устата на каторжника и установил, че наистина е мъртъв. Гадната миризма в трюма и мръсотията по тялото му не оставяли никакви съмнения относно причината за смъртта. Лекарят съобщил лошата новина на капитана, който се разгневил, събрал аркотите и попитал защо не е бил предупреден. Сега на борда имало холера, това означавало забавяне, още болни, навярно и смъртни случаи. Той носел отговорност пред „Бърд и компания“, задето е качил болен човек.

Моряци освободили трупа, увили го в парцали, напоени с амоняк, и го изкарали на палубата. Тогава имигрантите заговорили за студената богиня.

В туиндека назрял бунт. Едни искали да се върнат обратно в Индия, други настоявали да напуснат вътрешната палуба и да излязат на чист въздух, за да избягнат заразата. В женското отделение страхът също растял. Повечето жени се били скупчили назад, за да бъдат по-далеч от отходното място и от затворените каторжници. Само жените Догли Локе не помръдвали, а очите им били разширени от ужас, те дори не разбирали какво става. Ананта слушала нарастващия ропот и се притискала към майка си, като че ли отново се били озовали в Каунпур.

Въоръжените с тояги моряци развързали останалите сипаи и ги извели на палубата. Чул се тъпият звук на падащо в морето тяло и отведнъж на вътрешната палуба отново станало тихо. Малко по-късно моряците донесли кофа и туба с течен „Кондис“, за да дезинфекцират трюма. Един от тях обяснил на някакъв имигрант, който разпространил новината, че каторжниците вече ще пътуват в тясното помещение на лазарета, на палубата, за да се избегне заразата. Мани поклатила глава:

— Сега студената богиня е на кораба, ще умрат и други.

Окачила на шията на сина си предпазен амулет — едно черно зърно и парче санталово дърво. Ананта си нямала нищо друго освен гердана с месинговата плочка, върху която бил изписан номерът на майка й.

Сега в утробата на „Ишкандер Шоу“ зреели смут, заплаха, смътен страх. Те витаели непрестанно в сумрака на туиндека, изпълвали въздуха, трептели с боботенето на машината, долавяли се в поклащането, в скърцането на шпангоута. Усещали се в изминаващите часове, в променящия се цвят на небето, което прозирало през пролуките на платнището.

Богинята бродела най-вече нощем. Гирибала и дъщеря й лежали на рогозката си прегърнати, жената чакала, без да заспи, с широко отворени в тъмнината очи. Заспивала за миг, и то все едно че падала, вървейки, сепвала се и се събуждала с разтуптяно сърце, с обляно в пот лице, след което притискала Ананта към себе си.

— Кога ще пристигнем, мамо? — питала полугласно Ананта.

— Скоро, мила, може би утре или вдругиден.

Ала тя знаела, че им остава още много — дни и нощи, може би месеци.

Понякога в сумрака се разнасял дъх, въздишка, студен полъх, от който космите настръхвали по кожата. Гирибала усещала как този полъх се плъзва по нея и по Ананта и не смеела нито да помръдне, нито да диша. Това бил дъхът на Шитала, която известява за появата на бог Яма, властелина на смъртта. Гирибала си спомняла оня ден, когато срещнала сред тръстиките на Ямуна девойката с безизразни очи, която стискала в прегръдката си своето мъртво дете и неумолимо пристъпвала към нея с протегната ръка, докато Лил не я дръпнала назад и не я откъснала от вцепеняващия взор.

Всяка заран, след като отекнело изсвирването на аркота, имигрантите се надигали и се оглеждали, за да се преброят на сивата утринна светлина. Озъртали се да видят кой си е отишъл през нощта, кого е досегнал дъхът на богинята.

Една заран останало да лежи дете. Било на няколко крачки от Ананта — съвсем бледо, с посинели устни, проснато върху куп мръсно бельо с полуотворени очи, а майка му се опитвала да го събуди, като издавала равномерен скръбен звук.

Болестта се развивала бързо, студът прониквал в тялото, насинявал пръстите и устните, за няколко часа детето изгубило всичката вода в себе си. Когато дошъл лекарят, то умирало. Един моряк го отнесъл, увито в парцали като стара кукла, останал само тихият стон на майката, онзи припев, който сякаш се леел отвсякъде сред мрака на туиндека. И отново тъпият звук на плисналото тяло, погълнато от морето.

Откритата палуба вече не била същата. Когато идвал редът на Гирибала и на Ананта да излязат, те пак били заслепени и усещали вихъра на небето и на морето, топлия вятър, който издувал грота, високият комин все така бълвал кълбета дим над надстройката и сипел искри. Ала сега витаел страх, досущ като взора на девойката на брега на Ямуна, като блудкавия мирис на тялото й и ледения й дъх.

Жените се суетели по палубата, перели, всички мълчали. Край лодките, там, откъдето всяка сутрин спускали телата, обсебени от богинята, имало белег от протрито.

И Мани вече не говорела. Все си седяла на своето местенце до шпангоута с шал, спуснат над лицето, и притискала сина си до спаружената си гръд.

Екипажът също се бил умълчал. Откакто сипаите били затворени в лазарета, моряците спели отзад, на самата палуба, край машинното. Не се спускали до туиндека. Готвачът оставял под стълбата голямата тенджера с ориз и имигрантите си сипвали сами един по един, надзиравани от аркотите. Единствено двамата мъже от Севера с дългите бели дрехи и високите тюрбани продължавали своята игра на шах върху голяма кърпа на червени квадрати, като че ли нищо друго на света нямало значение. Ананта много пъти се промъквала да ги погледа, ала те дори не я забелязали.

Гирибала вече била запълнила двадесет и осем страници от ученическата си тетрадка, за четвърти път написала Понеделник, когато се случило нещо ново и стъписало всички имигранти. Било още рано сутринта, вятърът бил стихнал, по морето не се носели онези дълги вълни, които бъхтели обшивката и карали шпангоута да простенва — вълнението било сгъстено, както при преминаването на устието на Ганг край Пясъчни нос.

Чул се странен звук, скърцане, вопъл, толкова необичаен, че всички жени се завтекли да надникнат през омазнените стъкла на илюминаторите. Мани разпознала източника на звука. Стиснала ръката на Гирибала и лицето й се озарило от радост.

— Слушай! Слушай! Близо до земята сме! Слушай!

Пробила си път до илюминатора, като дърпала подир себе си Гирибала. Гирибала видяла през стъклото изумруденото море, очертанията на островите, невероятните щръкнали кокосови палми. Морските птици, които сподиряли кораба, издавали тия скърцащи звуци, кръжейки в небето току над палубата.

Още не бил ударил часът за излизане, но Гирибала и Ананта се втурнали нагоре по стълбата, следвани от Мани и от другите жени. Островите били ляво на борд и полека се плъзгали покрай носа на кораба. Толкова отдавна не били виждали суша, че тези острови им се стрували недействителни, непостижими като устието на някаква грамадна река. На хоризонта право напред, отчасти скрита зад платното и комина, се забелязвала друга, сякаш безкрайна земя, поръбена от пяна, с високи върхове, които се издигали чак до облаците. Мани посочила ивицата суша.

— Това е. Пристигнахме. Ето Мирих Деш.

Очите на Мани били пълни със сълзи от вълнение, а може би от силната светлина. Ананта се вкопчила в ръката на Гирибала.

— Наистина ли пристигнахме, мамо?

Но Гирибала не била в състояние да й отговори. Можела само да се взира в тази дълга, бяла земя, в тези планини и в облаците, докато сълзи се стичали и от нейните очи. Просто не можела да осъзнае, че наистина били пристигнали.

Постепенно останалите имигранти, дори и мъжете от предната част, се изсипали на палубата. И аркотите се били качили, стоели на носа и се пречкали край уредите, но на моряците дори не им хрумвало да разчистят палубата. „Ишкандер Шоу“ бил със съвсем смъкнати платна и напредвал само с мощта на парата, сякаш за да покаже за последен път на какво е способен.

Пред тях трите тъмни острова бавно се измествали като навлезли в плитчина животни, а по-нататък, по средата на протока, от океана се издигала остра скала. Най-накрая капитанът се сепнал, издал заповеди и аркотите засвирили, за да приберат всички обратно долу на вътрешната палуба. Въпреки утринния хлад слънцето било нагряло туиндека. Вън въздухът бил неподвижен, морето — спокойно. Имигрантите вече бързали да си опаковат нещата, да затегнат възлите на вързопите си. Отеквали гласове, викове, витаело трескаво нетърпение. Пристигали.