Жан-Мари Гюстав Льо Клезио
Карантината (19)

След като вечерта преминал през устията на Ганг и на Хугли, „Ишкандер Шоу“ навлязъл в открития океан под смръщеното нощно небе, набраздено от светкавици. Пътуването било като сън, като вцепенението, което настъпва след дълго боледуване. Ден след ден, нощ след нощ вълнението бавно ги носело, корабът се люшкал и скърцал, шпангоутът стенел, витлото бучало, когато се озовавало над талазите, напорът на вятъра опъвал платната и ограничавал клатенето.

Гирибала брояла дните и си ги отбелязвала в малка ученическа тетрадка, която била купила от дюкянчето в лагера в Бхованипур. Можела да пише само на английски, това й останало от времето, прекарано в училището на мисията в Каунпур, и знаела единствено как се изписват дните от седмицата. В деня преди качването на кораба старателно отбелязала: Понеделник. После го подчертала.

Всяка сутрин, щом се събудела, изваждала тетрадката от вързопа си, изписвала новия ден, теглела чертата отдолу и внимателно прибирала тетрадката. Това бил единственият й ценен предмет.

Сутрин още в пет и половина аркотът изсвирвал протяжно със свирката си. Това бил сигналът за ставане. Всеки навивал рогозката си, бързал да натика чаршафа и нощното бельо сред нещата си и пъхал своя вързоп във вдлъбнатините около шпангоута. В шест готвачът вече разпределял дажбите ориз. Самотните жени, а после и двойките се изреждали под стълбата с паниците си, за да получат по една топка ориз, гребната с черпака. Двамата аркоти следели раздаването на храната, да не би някой да се нареди два пъти. Всичко се извършвало при пълен ред и при дълбока тишина. Всеки получавал и по едно канче черен чай, налят от грамаден меден самовар. След като се нахранвали набързо под светлината на лампите, жените отново се нареждали на опашка, за да се поизмият, и влизали по две наведнъж в отходното място — бараката по средата на вътрешната палуба.

Отначало Гирибала се смущавала, задето трябва да ходи по нужда и да се мие пред Мани. Дори когато пътувала с Домите, всяка жена си ходела отделно и клякала в реката, а водата й стигала до шията. После свикнала. Тя миела грижливо Ананта, ала солената вода от помпата правела косите лепкави, покривала ги с някакъв мазен слой. Трябвало човек да чака да се качи на горната палуба, та тогава при възможност да се поизплакне под дъжда.

После идвало време за молитва. По средата на кораба, където били настанени мъжете, мюсюлманите се просвали към изгряващото слънце и се издигал припяващият глас на аркота. Ананта се промъквала до вратата, гледала как мъжете се молят и не задавала никакви въпроси. Други мъже, както и жените от задния дек, отдавали своя първи дар на слънцето — гребната в шепите им вода.

Скоро след отпътуването в предната част на кораба избухнала свада. Двама индийски имигранти искали да запалят свещ пред образ на Иисус Назорей. Били християни от Пондишери на име Лазар и Джоузеф. Аркотът се опитал да угаси свещта и двамата мъже се сбили с него, след което капитанът оковал двамата християни при пленените сипаи.

Всяка сутрин след закуската и молитвата била посветена на разходка на чист въздух по палубата. Имигрантите се качвали поред, на групи от по двадесет души, за да подишат по половин час. Първите, които всеки ден се сменяли, трябвало и да измият палубата с морска вода и с груб сапун. Следващите изпълнявали други задачи — дезинфекцирали рогозките и дюшеците с течен „Кондис“, измивали кухненските прибори. Други кърпели платната, плетели въжета или поправяли дървенията на фалшборда. Въпреки натоварването всички имигранти с нетърпение чакали да се измъкнат от задушната вътрешна палуба и да подишат вятъра, да усетят дъжда или слънчевата топлина. Само двама мъже не участвували в тези местения, хора от севера с бели дрехи, които още първия ден били започнали партия шах и седели над нея до вечерта. Групата на самотните жени, сред които били и Мани и Гирибала, излизала по-късно сутринта, осма поред, между десет и единадесет часа. Тогава чистенето било приключило. Измитата палуба блестяла като полиран мрамор, дрехите и кухненските съдове съхнели в сандъци, а месинговият кран на кондензатора за питейна вода блестял като направен от благороден метал.

Жените носели само мръсните си дрехи, перели ги на колене, като водата била изтеглена от морето с помпата. Имали право да ги изплакнат еднократно с несолената, топла вода от кондензатора, освен в случаите, когато дъждът бил достатъчен, за да размие солта. После, наблюдавани от един аркот, скрит под грамаден черен чадър, просвали прането по палубата и го чакали да изсъхне. В повечето случаи се налагало да го простират допълнително на междинната палуба, на едно въже до котела.

На Гирибала много й харесвали тия мигове. Сядала с Ананта до прането, подвила крака, сякаш била все още в дома на леля си, в Каунпур. Отначало, когато излизали от туиндека, светлината била толкова ярка, че ги заслепявала и залитали, а очите им сълзели. Тя скривала лицето на Ананта, като я замятала с единия край на роклята си, и опипом се придвижвала до мястото си на палубата, под сянката на платното.

После, след като постепенно привиквали, Гирибала и Ананта започвали да оглеждат наоколо. Накъдето и да се обърнели, във всички посоки безкрайно се простирал тъмносиният, вечно движещ се, искрящ океан. Корабът сякаш бил неподвижен, повдигал се и се спускал между вълните, а източният вятър издувал голямото червено платно. Високият комин над задната надстройка бълвал черни кълба дим, които вихрено се устремявали към носа. Понякога вятърът се променял и отпращал облака към кърмата, а Гирибала увивала главата си и главата на Ананта със своя шал. Димът осейвал палубата със ситни червени точици, които изгаряли кожата и оставяли следи от сажди по току-що изплакнатото пране.

През първия ден жените Догли Локе, дивите, отказвали да напуснат вътрешната палуба. Вкопчвали се в гредите на туиндека с крясъци, сякаш ще ги хвърлят в морето. Ала Мани кротко им поговорила с жестове и една сутрин те склонили да се изкачат по стълбата и да походят по брулената от вятъра палуба. Отишли обаче да седнат до задната надстройка, колкото могли по-далеч от борда, и останали неподвижно притиснати една до друга, а очите им издавали, че им се вие свят.

Дните в търбуха на кораба били дълги. На Гирибала й се искало да задържи повече образа на безграничното море, на парещата очите синева, на вятъра, от който по устните полепвала сол. На палещото слънце, на голямото червено платно, което се издувало, плющейки. Ананта се мъчела да долови в изсъхналите на палубата дрехи дъха на океана. Лягала върху шала на майка си, допирала буза до вече протрития плат и се отдавала на бляновете си, залюляна от клатушкането. На Гирибала й се струвало, че спи. Веела й с ветрило, което била изплела от слама през дните, докато чакали в лагера в Бхованипур. Тихичко й напявала детски песнички, сякаш Ананта още била малка, сякаш още била кърмачето, което откъснала от окървавените гърди на аята.

Ала Ананта била потънала в странен и далечен сън, започнал сякаш преди раждането й, толкова странен, че не била в състояние да го разкаже.

Сънувала друг кораб, не старото корито „Ишкандер Шоу“ с повдигнатата като на каравела кърма и с хилядократно кърпеното червено платно, и с нагорещената машина, която се повреждала всяка вечер.

Това бил огромен кораб, грамаден като град, цял в блеснали светлини, с три мачти, отрупани от огромни като планини платна. Тя била на този кораб и се плъзгала по океана, легнала в голямо бяло легло сред облак от прозирен плат — безкрайно, леко, както човек се плъзга назад в далечен сън.

Понякога й се счувала музика, но тя не знаела каква е. Много нежна музика, никъде не била слушала такава. Вече не била на кораба, а сред голяма зелена градина, в която бликали фонтани, хвърчали хиляди птици и пеперуди, в която под слънцето греели хиляди уханни цветя.

Една нощ, когато били на края на реката, в лагера в Бхованипур, тя се сепнала и се събудила, понечила да разкаже на майка си какво чула в своя сън. Гирибала я послушала, после я прегърнала силно.

— Чула си ангелска музика.

Това обяснение успокоило Ананта и тя кротко заспала отново. Сега, когато „Ишкандер Шоу“ напредва, поклаща се и се полюшва сред океана, тя чува още по-силно и по-наблизо музиката, като че всяка вълна, която носът на кораба разсича по пътя към Мирих Деш, ги доближава до градината от нейния сън и до ангелите.