Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Quarantaine, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
NomaD
Разпознаване, корекция и форматиране
ventcis (2017)
Допълнителна корекция и форматиране
NomaD (2018)

Издание:

Автор: Льо Клезио

Заглавие: Карантината

Преводач: Пенка Пройкова; Венелин Пройков

Език, от който е преведено: Френски

Издание: първо

Издател: „Хемус“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2001

Тип: роман

Националност: Френска

Печатница: „Балкан прес“ АД

Редактор: Елена Константинова

Художествен редактор: Веселин Цаков

Технически редактор: Веселин Сеизов

Художник: Атанас Василев

ISBN: 954-428-213-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/486

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция и форматиране (NomaD)

Заминават, ще изчезнат. Ще ми се да ги виждам още миг, да ги задържа такива — Ананта и Гирибала, седнали на кейчето между корените на грамадното дърво край Интендантството. Наоколо има много имигранти, някои седят на сянка, а вързопите им са пред тях, други обикалят нетърпеливо и някак подплашени в странните си облекла — жените са с розови сарита, с големи медни гривни на ръцете и на глезените, в ноздрите им са боднати украшения като златни капчици. Мъжете са мършави, чернобради и потъмнели от слънцето, очите им лъщят като галенит.

Сердарите чакат на слънце около пристанището да настъпи часът на потеглянето. Облечени са с овехтели куртки на английската армия, с чаши на главите, държат в ръце дългите си абаносови тояги.

Рано тази сутрин агентът на „Бърд и компания“ на име Линдзи, в безупречен черен костюм и с тропически шлем — helmet, — е разпределил имигрантите, назовавайки имената на съответните захаропреработващи стопанства. Тези за Плейн-Уилхелмс, тези за Мока, тези за Черната река. Ананта и Гирибала отиват да седнат под дърветата с имигрантите, придадени към Мока. Мани и синът й са отишли на другия край на кея. По крайбрежната улица конете са впрегнати, скоро ще се потегля.

Ананта не пуска ръката на Гирибала, стиска я също тъй силно, както в деня, когато минаха по трапа в Бхованипур и се озоваха на кораба. Иска й се да приказва, да разпитва майка си, но сякаш има буца в гърлото си. Над пристанището тегне плътна тишина, като че ли се задава голямо събитие. Дори птиците по дърветата са замлъкнали.

Най-сетне към десет часа потеглят. Отначало множество орачи поемат пеша към Голямата река, към Кан-Беноа или към Бо-Басен. Крачат по двама като затворници, повечето са боси, главите им са увити с парчета плат, носят в ръце вещите си.

После агентът призовава определените за Черната река. Ананта съзира далеч слабата фигура на Мани. Тръгва с другите, качва се, без да се обърне, кочияшът вече шиба конете и колата се отдалечава по крайбрежната улица, изчезва отвъд къщите. Почти веднага след това извикват хората за Алма, Гирибала и Ананта се присъединяват към имигрантите, които се качват в колата. Гирибала сяда най-отзад, Ананта е в краката й. Теглени от изтощени коне, колите потеглят по паважа сред грохот на колела. Вече е много горещо, жените си веят с палмови ветрила, прахът се наслоява под чергилото — отначало сив, после червен, когато излизат от града и се насочват през нивите към Сигналната планина.

Гирибала се е покрила с шала си, ала Ананта все наднича изпод чергилото към изчезващите зад облак прах градски къщи, към ширналата се синева на пристанището, където още личат мачтите на корабите, към всичко това, което си отива, което вече е част от един друг свят.

В Пай прахът така се сгъстява, че момиченцето започва да кашля, но не дава на майка си да я прибере под шала, иска да види всичко, всяка подробност от пътя, всяка колиба, всеки гъсталак. Наблизо е тъмната скала на планината Ори, едната й страна е още в сянка, от другата червени урви се спускат към река Мока, ето ги потъналите в зеленина хълмове, градините, входовете на големите къщи — „Багател“, „Бокаж“, „Еврика“. После пътят извива около планината и няма толкова прах. От време на време повява лек хлад, Ананта чува как водата бълбука между черните скали. Прелитат косове, червени птици, пеперуди.

Колите спират до брода на Суйак. Кочияшите разпрягат конете, за да ги напоят. Имигрантите се възползуват от това, за да слязат да се поразтъпчат. Жените се скриват зад храстите да се облекчат, мъжете приклякат край реката. Водата между дърветата е синя като небе. Има мангови дървета, децата ги замерят с камъни с надеждата да обрулят някой плод. Жените обаче ги привикват разтревожено. Още не е избледняла легендата за мароните Раситатан и грамадния Сакалаву, които забягнали в планините, по склоновете на Палеца, из клисурите на Дълбоката река и нападали колите с работници, за да им крадат децата.

Конете топуркат и пръхтят, докато ги впрягат отново. После върволицата от коли пак потегля, минава по базалтовия брод, спуска се към полето, към необятните тръстикови ниви, които се полюшват на вятъра, към Бел-Роз, към Агреман, към извисяващите се захарни фабрики, които сякаш плават над изумруденото море като грамадни неподвижни параходи: Мон Дезер, Сирконстанс, Бар-льо-Дюк и — ниско долу, близо до един бент — Алма.

 

 

Навярно е един следобед, когато керванът пристига пред Алма. Колите спират на кръстопътя и имигрантите тръгват под слънцето към портала на имението. Колите продължават сред прахоляка към източните земи, към Бон-Вен, Есперанс и Кан-дьо-Маск.

Работниците тръгват под строй, водени от сердаря. Тръстиките са толкова високи, че Ананта не може да види нищо друго, дори като подскача. Само Средния връх в края на нивите, който е полускрит от облак. Тя върви, отметнала глава назад. Небето над нея е великолепно, наситено синьо, по него се гонят бели облаци. Листата на тръстиките отразяват слънчевата светлина. Носи се плътна, странна миризма — тръпчив и сладък мирис от сока на тръстиките, мирис на ферментиращи листа.

После групата стига до град Алма. По-скоро село, затиснато от слънчевия пек, с еднакви къщи от варосани дъски и покриви от шума. Няма кой да ги посрещне, всички работят в нивите.

За миг имигрантите спират, сякаш се колебаят дали да продължат. Ананта отново е уловила ръката на Гирибала, изпитва същата тревога, както в деня на заминаването, когато се качиха на големия сив кораб. Дръгливо куче се движи бавно по площада на Алма. По-нататък има огромно дърво, фикус, украсен с гирлянди като някакво божество.

Един подир друг имигрантите влизат в града, следвайки високата фигура на сердаря. За пръв път Ананта чува как горещият вятър донася отдалеч глухото тракане на мелницата, подобно на шума на прибоя в скалите.