Жан-Мари Гюстав Льо Клезио
Карантината (18)

Втори, сутринта

Ставане към шест часа, когато зората се сипва над върха. Прекарвам нощите си при входа на колибата, под платнището. На Габриел всъщност няма комари благодарение на пасатите, които постоянно духат към лагуната, както и на недостига на вода и на растителност. Освен, това нощите тук са по-хладни, отколкото на Флат, почти студени, като в пустиня. Тук пристъпите ми на треска престанаха. Спя с дълбок, оздравителен сън. За постеля ми служи обикновено платно, в което се увивам, а под главата си подлагам камък. На Габриел не ни тормозят неудобствата, а гладът. Имаме само нищожните дажби, отредени от Шаик Хюсеин, по две мери сайгонски ориз на човек, една мяра царевично брашно, четвъртинка бакла, малко мантека. Жак е взел кутиите си с чай и калъпите сапун, но ги пести. Изреждаме се да готвим на просто огнище, единственото ни гориво са клонките и изхвърлената дървесина, която събирам по плажа и която гори с противен зеленикав пушек. В другия лагер готви Мурияма и сутрин, колкото и да сме откъснати и да търпим лишения, усещам как до нас се носи мирис на цивилизация. Щом изям едничката полагаща се за деня храна, отивам над лагуната да погледам Флат, дългия нос, устремен към Диаманта. И чакам Сурявати.

Вятърът е умил небето, слънцето започва да пече още щом изникне над хоризонта. Откъм северния бряг е откритото море, синьо, почти черно, нашарено от пяна. Всичко тук е спокойно, нищо не помръдва освен бавните вълни, от време на време минават фаетони и ни наблюдават, кряскайки като кречетала.

На Габриел нямаме представа какво става от другата страна. Вече не чуваме свиренето на сердаря, призивите за молитва сутрин, вечерното припяване на мюезина. Нищо не се долавя от живота в Палисейд, нито трудът на жените в плантациите, нито безкрайният строеж на дигата, нито добивът на талк от залежа в подножието на вулкана. Опитвам се да си припомня долчинката, където бистрата вода блести във вирчетата, скрити от листата на songes и на големия отровен татул, близо до мястото, където жените се къпят и перат. Застанал сред скалите, заслепен от слънцето и от вятъра, аз се мъча да съзра признаци на живот. Сега постройките на Карантината изглеждат още по-запуснати, като развалини от друг век. Жюлиюс Веран и Бартоли вече изобщо не се местят от наблюдателния си пост горе на вулкана, може би очакват някакъв последен пристъп, който така и няма да дойде. Колкото до стария Мари, след като свърши с превозването на индийките, които всяка заран носят своите дарове, той седи по цели дни край кейчето, в сянката на лазарета, бленува си и пуши като някакъв забравен стражник.

Днес по време на отлива Суря дойде на скалата. Носеше през рамо торбата си от вакоа, подпираше се на своя дълъг харпун. За миг поспря в пролива сред лагуната, водата й стигаше до кръста. После се насочи към островчето, към пясъчния полумесец, който води до брега.

Облечена е със зеленото като вода сари, което носеше онази вечер, когато отидохме в пещерата над Палисейд, и което се слива с цвета на лагуната. Слязох до плажа, усещам как сърцето ми бие по-силно, всичките ми сетива са се изострили многократно, ясно виждам лицето й, тежката плитка върху лявото й рамо, червената капка на челото й, златното гвоздейче в ноздрата й. Очите й са обкръжени от черна ивица. Много е красива.

Стои пред мен на плажа. Непринудено слага торбата от вакоа на пясъка, разтваря я, за да ми покаже какво е донесла — питки, няколко домата от градината си и вързопче билки и сухи листа.

— Майка ми ти ги праща, добри са, помагат за раните от студената болест, за измиване на кожата.

Разглеждайки листата, разпознавам бевилаквата, Джон беше открил обширни насаждения от нея по склона близо до Палисейд в деня, когато Рамасвами ни върна. Дори запомних латинското й име, Hydrocotile asiatica.

Суря скрива торбата си сред нагъсто поникнали бататрани. После улавя ръката ми. И ето, все едно че нищо не се е случило, все едно че сме се видели вчера, тя ме дърпа към върха.

— Ела, ще търся билка за мазилото.

Заедно се изкачваме по скалите. Вятърът духа силно, кара ни да залитаме, затруднява дишането ни: Суря се движи бързо. Пъргава е, прескача от скала на скала и се озърта. Открива търсеното в една падинка и се радва почти по детски:

— Ела да видиш!

В базалтовата пукнатина има растение с тъмнозелени листа, което лъщи на слънцето. Листата са нарязани, малко бодливи, а в сърцето на растението виждам грозд бледозелени цветчета. Суря бързо обира всичко, и листата, и цветния грозд, прибира ги, като връзва полата на сарито си, сякаш е торбичка.

Стигнали сме почти до горе, под цимента на семафора. Суря сяда до една скала така, че да не я духа вятърът. Великолепното жестоко море е около нас. На хоризонта е ивицата суша на Мавриций, личат пяната край нос Нещастни и сивозелените тръстикови ниви, та дори очертанията на къщите и кулите на варните пещи. Толкова близо, а е другият край на света.

Сега фаетоните са по-близо. Безпокои ги присъствието ни, летят тревожно, вият се около върха. Една двойка се засилва право към нас, после отскача с крясък, дългите, огненочервени опашни пера се веят на вятъра. Минават толкова наблизо, че ясно виждам червените им клюнове, синкавите крака и острите очи, вперени в нас като черни диаманти. Точно когато вятърът ги отнася встрани, надават протяжен дрезгав вопъл, изпълнен с отчаяние и гняв. Махвам към тях, за да ги пропъдя, но Суря хваща ръката ми.

— Недей, страх ги е, близо до гнездото им сме и мислят, че ще им причиним зло.

Повежда ме от другата, наветрената страна на върха.

— Ела, ще ти покажа гнездото им.

Вървим бавно, приведени напред, за да не се открояваме много. От тази страна вятърът не се усеща толкова, растителността е по-гъста. Има бататрани, млечки, лантани. Докато напредваме, писъците на птиците зачестяват и се усилват. Сега кръжат четири двойки, вятърът ги изтласква от другата страна на семафора, после пак се появяват зад нас.

Суря спира и шепне на ухото ми като тайна:

— Виж, бхаи, това е тяхната къща.

Пред нас има хлъзгав наклон, тук скатът на върха изглежда разкопан, разоран. На места черноземът е надупчен, сякаш има отвори на леговища. Не си личат откъм брега. Лантановите храсти закриват отвърстията. Приличат на заешки дупки. Преброявам повече от петдесет такива. Пред нас е селцето на фаетоните.

Продължаваме напред на четири крака, без резки движения и без да вдигаме шум. Суря мълви в ухото ми:

— Имат си малки, затова ни крещят. Казват ни да си вървим.

Вече сме на десетина метра над отвърстията, точно над наклона. Фаетоните безредно хвърчат над главите ни. Чувам наблизо пляскането на крилете им и особените им беззвучни изсвирвания, които издават с широко разтворени клюнове — безгласни ядни крясъци. Те са великолепни и тромави с перушината си с цвят на пяна и с дългите си червени ленти. Удрят се един в друг. Някои са накацали по земята пред нас. Един тръгва насреща ни със заплашителен вид, извил глава настрани, за да ни гледа. Гръдните му пера са настръхнали, иска да ни изплаши, но видът му е смешен, клатушка се, прилича на разгневена кокошка.

Поглеждам Сурявати. Тя лежи на земята, по лицето й е изписано детинско възхищение.

— Виж, бхаи, това е майката. Готова е да се бие, за да защити детето си.

По-нататък, малко встрани, кряска друга птица.

— Този е таткото — решава Суря.

Той се щура насам-натам, остри клюна си в земята. След като в небето изглеждат толкова грамадни с дългите си, остри като коси криле, докато кръжат около върха и се спускат като камъни към морето, на земята тези птици са дребни и беззащитни, съвсем малко по-големи от гълъби.

Суря се приближава още до леговищата, пълзейки на лакти. Вперила е очи в отвърстията, прилича на дебнеща котка. Когато идва съвсем близо, един фаетон излита с крясък, другият обаче я пресреща, върви малко настрана, гушата му е издута, от полуотворения му клюн излиза съскане, изпълнено с омраза и страх. Птицата подхвърча, съска, кани се уж да нападне. Аз също припълзявам и тя проумява, че няма да спечели тази война, внезапно отлетява, без дори да изкряска, като размахва криле с все сили. Издига се високо в небето, развявайки отзад великолепния си и безполезен пламък.

Намираме се пред отвора. Отначало не мога да различа нищо в тъмнината, само останки от храна, черупки, костици от сепия. После в дъното на вдлъбнатината забелязвам полускрито зад гнездото от оцвъкани сламки едно-единствено пиле, петнисто и рошаво. От черния клюн главата му тежи, прекалено голяма е, кожата по черепа му е синкава. Писука тревожно. Мъчи се да се изправи в гнездото, но пада заради грамадната си глава. Изглежда едновременно мило и противно. Как би могъл този дребосък да се преобрази един ден в някой от онези крилати, бели богове, които внушително се плъзгат и летят над океана, развявайки огнения си шлейф, сякаш никога няма да кацнат отново?

Двойката пак кръжи над нас и надава ужасени писъци. Привлечени от драмата, други птици се присъединяват към нея, гларуси, буревестници, дори чайки. Врявата е оглушителна. Суря ме дръпва назад, заедно се спускаме по склона на върха към лагуната. Зашеметени сме от птичите крясъци, заслепени от слънцето и от вятъра. Откриваме малко сянка при филаосите и дълго си почиваме на пясъка. Долепям буза до гърдите на Сурявати и отново слушам как бие сърцето й. Като че ли никога не сме се разделяли.

После ядем донесената от Суря храна. Внезапно изпитвам силен глад, изяждам питките от смляна бакла начаса.

Досрамява ме, че не ми е хрумнало да оставя нещичко.

— Може би трябва да занеса малко на другите, там?

Соча лагера на Жак и Сюзан, убежището на индийките.

Суря е станала. Колебае се. Поглежда към лагуната.

— Трябва да се връщам; задава се приливът.

Стои между мен и слънцето сред ослепителния пясък, роклята й е с цвета на водата, лицето й е с цвета на тъмна мед. Толкова съм разочарован, почти ядосан.

— Не може да си тръгнеш сега. Трябва да се видиш с брат ми и със Сюзан. Никой няма право да ни разделя.

Тя тръгва след мен към лагера. Закрила е лице с червената си кърпа. Прилича на обикновена жена от селцето на париите. Чувам как гривните подрънкват по глезените й, как шумоли дългата й рокля. Сърцето ми тупти, за пръв път идва с мен при брат ми.

И аз съм бос. Навил съм парче бял плат около главата си, да ме пази от слънцето.

Под палатката е страшна задуха. Има цели облаци от мушици. Когато пристигаме, Жак се надига, гледа ни. Проумявам, че не ме е познал. Казва:

— Кои сте вие? Какво търсите?

За разлика от големите муни той няма навика да се обръща към индийците на „ти“.

После намества очилата си, за да ме огледа по-добре. Сюзан ме е познала. Трудно й е да се усмихне с това подуто лице, но ми се струва, че очите й проблясват също тъй закачливо, както когато се срещнахме за пръв път при чичо Уилям.

Сурявати е застанала на прага на палатката, прилича на ученичка, която не смее да каже името си. Сюзан й дава знак да се приближи. Напуканите устни й пречат на говора, гласът й е прегракнал. Все пак изрича:

— Колко е хубава!

Мъчи се да продължи, напряга се.

— Как…

Не е в състояние да довърши изречението. Аз се намесвам:

— Името й е Сурявати.

Застанал съм пред Сюзан, тя раздразнено ме избутва, за да огледа по-добре Суря. Пак повтаря:

— Колко е хубава… Влезте, прощавайте, не мога… не мога да стана.

Пооживила се е от направеното усилие.

Внезапно се ужасявам от състоянието й. Страшно е отслабнала, кожата й е изсъхнала, цялата на грозни червени петна. В основата на шията и по свивките на лактите има открити рани. Посрещането на Суря напълно я е изтощило. Отпуска се назад, дишането й се учестява. Челото й гори, ръцете й са ледени. Жак е седнал до нея. В емайлирания съд има малко прашна вода и парче плат, служещо за компресите.

— Вече няма боракс, няма нищо.

Казва го със спокойно отчаяние, от което изпитвам болка.

— Да не взема да търся талк!

Суря се е приближила до постелята. Без да погледне Жак, е взела шепа листа, напоила ги е с водата от съда, разтрила ги е между дланите си. Потича почти черен сок. След като е превърнала листата в каша, Суря внимателно я размазва по раните. Мазилото навярно е студено, защото Сюзан потръпва.

— Какво е това? — пита тя Суря със слаб глас.

Суря казва само названието:

— Бевилаква.

Приготвя още лапа. Коленичила е пред Сюзан, разтворила е дрехата й, за да умие повредената от обрива кожа. Движенията й са нежни. Точно така се грижи и за Ананта, къпе я всяка сутрин, за да облекчи струпеите й.

Жак и аз сме се отдръпнали, застанали сме при вратата. Вън жегата се е поуталожила. Шумолящите клони на лантаните ни предупреждават за появата на вятъра, съпътствуващ прилива.

После чуваме стъпки. За миг сметнах, че сердарят или Веран са дошли на проверка. Това е Потала с майка си. Момчето е почти голо, има само набедреник. Застава със скръстени ръце пред колибата, прехвърлило тежестта си на единия крак. Мурияма влезе мълчаливо. Отметна назад оранжевото си було. Има лице на гръцка богиня, състарено, измършавяло, с цвят на бронз, сивите й коси са сплетени на две дълги плитки. Спира пред Сюзан и я гледа безмълвно.

Суря се обръща. Търси с поглед нещо, после взима един от чаршафите, които служат за защита от комарите, и го окачва като преграда на дървените подпори с помощта на Мурияма. Обръща се към Жак и му казва:

— Трябва цялата да се измие.

Изрича го кратко, като заповед, за да излезем от колибата. Жак не се противи. Излиза пръв и сяда отвън на един камък. На слънце изглежда още по-уморен, косата и брадата му са чорлави, дрехите му са прашни, краката му са боси в охлузените обувки. Говори си сам с равен глас:

— Тази сутрин влошаването беше ужасно… Едва ме позна. Трябва да издържи няколко дни още, няколко часа.

Машинално си свива цигара. Понесеният от вятъра дим има странен, някак захаросан мирис. И Жак се е свързал с рибарите контрабандисти, другари на стария Мари: той пуши ганджа.

Потала е наблизо, сред скалите. Тъничък е като черна лиана с белия набедреник и с рошавата си коса. Прилича ми на Маугли. Няколко пъти се опитвах да го заговоря. Слуша ме внимателно, но лицето му си остава неприветливо, отвръща ми едносрично. От време на време го разтърсва дълбока кашлица.

Суря вече е свършила. Откача завесата. Жак влиза пръв, коленичи до Сюзан. През една пролука на покрива е проникнал жълт лъч, който озарява лицето му. Тя има умиротворен вид. Увита е в чаршаф, който е прилепнал към мокрото й тяло и очертава гърдите, бедрата й. Късата й коса е сресана назад. Когато и аз се приближавам, ми подава прохладна, спокойно отпусната ръка. Промълвя към мен:

— Тя е ангел.

Суря не е приключила. Сега Мурияма я дърпа за ръката и я тегли към другия лагер. Върви полуизвърната пред Суря, както правят хората, които не принадлежат към никоя каста. Не е трудно да се разбере какво иска. Расама е много зле. Снощи студената болест я е поразила и за няколко часа е завладяла цялото й тяло.

Когато и аз влизам в убежището, ме блъсва силна миризма, миризма на смърт. Расама е легнала на една рогозка сред нажежения въздух в колибата. Дори в полумрака различавам почернялото й, обезобразено от подутини лице. Устата й е полуотворена. Мъдростта и жизнеността струят непоносимо от очите, блеснали под възпалените клепачи. От устните й обаче не може да излезе нито дума.

Оставам на прага заедно с Потала. Суря коленичи пред Расама. Прави знак на Мурияма да се приближи и да донесе малко вода, но старата жена не може да помръдне. Стои в един ъгъл на колибата, втренчена в дъщеря си, сякаш наблюдава отвратително и свръхлюбопитно представление.

Жак е застанал до мен при вратата на колибата. Той също гледа продължително, без да каже нищо. После тръгва обратно към нашия лагер. Когато се опитвам да го задържа, клати глава.

— Нищо не може да се направи.

Промълвя нещо и понеже не го разбирам, повтаря с хладнокръвие, което ме плаши:

— Трябва много бързо да се приготви кладата.

Зашеметен съм. Струва ми се, че всички полудяваме, ставаме като Веран-Неверан, готови сме да леем кръв за малко храна или просто за да воюваме. За миг долових шумолене в храстите зад лагера на Мурияма. Стори ми се, че съзирам фигурата на Сара Меткалф, която бягаше към дупката си, към южния край. Потала хвърли камъни подире й. Всички са луди.

Суря се отправи назад към лагуната. Тръгна си, без да се обърне, крачеше бързо между скалите към плажа. Тъмномедното й лице е застинало, преметнала е върху косата си единия край на зелената рокля.

Морето се е покачило съвсем, кораловият път е изчезнал, пясъчните плитчини са потънали. Не се налага Сурявати да дава знак. Ладията на стария Мари прекосява лагуната малко накриво заради усилилото се течение. Още преди носът да докосне брега, девойката скача в лодката. Изправя се отпред и натиска пръта, оттегля се към остров Флат, сякаш никога вече няма да дойде.

 

 

Както всяка вечер, залезът е великолепен. Вятърът е утихнал, небето е пресечено от пурпурни и виолетови ивици. Водата в лагуната е гладка, яркосиня, сякаш светлината струи отвътре. Всичко тук е толкова спокойно. Само прибоят реве по скалите от другата страна на острова и птиците бавно летят към скалите около Диаманта. Фаетоните вече са се прибрали в леговищата си под семафора.

В този час отивам да седна до Сюзан, а Жак затопля водата на огъня, стъкнат от дребни съчки. Това си е като ритуал. Ще чета на глас нейни любими стихове от тъмносинята книжка, изплескана със сажди и кал. За мен тя е най-важната книга на света и ми се струва, че всяка дума, всяка фраза в нея съдържа тайнствен смисъл, който се отнася до нашия действителен живот.

Когато започвам да чета, виждам как лицето й светва. Очите й заблестяват по-силно, струва ми се, че дори диша по-леко. Чета „Градът край морето“ и словата, написани от Лонгфелоу на 12 май 1881 година проникват в нея, разплитат мъката й, умиват духа й. Започвам да чета и чувам как Жак се приближава до входа, как Потала леко помръдва в храстите, а може би Сара слуша, скрита сред скалите, затаила дъх.

The panting City cried to the Sea

I am faint with heat — Oh breathe on me!

And the Sea said, Lo, I breathe! but my breath

To some will be life, to others death!

As to Prometheus, bringing ease

In pain, come the Oceanides,

So to the City, hot with the flame

Of the pitiless sun, the east wind came.

It came from the heaying breast of the deep

Silent as dreams are, and sudden as sleep

Life-giving, death-giving, which will it be,

O breath of the merciful, merciless sea?^[1]

Бележки

[1]

Градът Морето задушен

зове: „Изгарям аз! Дъхни към мен!“

Отвръща то: „Да, но дъхът

ми, за един живот, за друг е смърт!“

Океанидите така

смилили се над Прометей в беда,

тъй на небето пламъка

отвял от изток вятър над Града.

Дошъл на бездната отдън,

тих като блян, бърз като сън,

с твоя дъх се живее или се мре,

о, милостиво, безмилостно море!

— Б.пр. ↑