Мануел Васкес Монталбан
Александрийска роза (8)

Събуди се на здрачаване на първи януари хиляда деветстотин осемдесет и четвърта. Беше гол, в леглото си, отвит, беше му студено, но го топлеше тихото задоволство, че почти не е живял този ден. Трябваше да се забрани първи януари. Втори също. И годината да почва от двайсет и първи март. Изненада се, че умът му е дотам бистър, че да роди подобни проникновени съждения. После, когато се събуди отново в девет и усети три пробождания в черния дроб, като три предупредителни сигнала, осъзна колко много беше пил предната нощ и как животът му от мига, в който се бе покачил върху някаква кола, до настоящия момент бе бяла страница. Къде бяха потънали Чаро и Бискутер? Убеди се, че не са вкъщи с една неуверена обиколка из апартамента, сякаш не беше неговият, като през цялото време високо викаше имената им, в случай че си играят на криеница или си отспиват запоя в някое неподозирано ъгълче. Но от тях нямаше и помен. Може би ги беше зарязал в канавката и те бяха умрели от студ под преспите. Друг път. Нямаше сняг. От все още отрупаните с книги лавици извади „Чистите съвести“ на Карлос Фуентес, мексикански писател с когото случайно се беше запознал в Ню Йорк през време на агентурния си период в ЦРУ. Той тогава му се стори от вида интелектуалци, които живеят в профил. Или най-малкото поздравяват в профил. Беше му подал ръка, загледан нейде на запад. И то без да знае, че Карвальо е от ЦРУ. Да знаеше, поне щеше да има идеологическо основание да се държи неприятно. Само че Карлос Фуентес нямаше никаква причина да му подаде ръка тъй между другото, без да откъсва поглед от запада. Намираха се у една еврейска писателка, испанистка на име Барбара, която Карвальо разработваше по нареждане на Държавния департамент, защото подозираха, че в дома й се подготвя таен десант в Испания с цел отвличането на Франко и подмяната му с Хуан Гойтисоло^[1]. Културното аташе на Испанското посолство дискретно го ориентираше кой от стеклите се на партито гости откъде се с взел.

— Събрали са се всички червени антифранкисти. Оная там е вдовицата in pectore^[2] на комунягата Дашиъл Хамет.

Особено забележителен беше един испански писател, който се мъчеше да убеди всеки, пожелал да го изслуша, че най-доброто блюдо от испанската кухня, в сравнение с който и да било деликатес от арабската, е фабадата^[3]. И произнасяше „фабада“ с уста, пълна с гнил боб и магарешка наденица. Карвальо проведе беседа на политически теми с един испански имигрант, преподавател по икономика, който скоро след края на Гражданската война^[4] с помощта на испанистката Барбара и сестрата на Норман Мейлър избягал от Долината на загиналите, където Франко го бил пратил да му строи изкупителен храм в компанията на други политически затворници^[5]. Карвальо написа отчет за ЦРУ, където се постара да докаже, че става дума за безобидни хорица, които просто страдат от недостиг на обич, както впрочем почти всички хора. Може и някоя подробност да му се губеше, но едно бе сигурно — Карлос Фуентес се беше отнесъл снизходително, без никакво право на това, и сега романът му щеше да послужи за подпалки в лагерния огън, който малко от малко трябваше да сгрее апартамента и душата на Карвальо. Разпарчетоса книгата, смачка страниците и върху мъртвите хартиени гълъбици постепенно издигна архитектурата на кладата, поднесе кибритената клечка към нея и тя се превърна в епицентър на пламък с литературна основа и призрачен димно-копнежен връх. Огънят се разгаряше, а Карвальо броеше с крайчеца на окото си книгите, които му оставаха. Достатъчни бяха да ги гори една по една; книги, с които го бяха обвързвали нуждата и чувствата, докато още вярваше, че думите имат нещо общо с реалността и с живота. Достатъчна суровина до края на дните или на силите му да пали камината си. Някой път щеше да се сгромоляса насред улицата или в същия този хол и щяха да го отнесат в съответното депо за старци, за наказание, че е допуснал да остарее, и вече нямаше да е в състояние дори да стъкне огън с тези вероломни съчинения, със събраните пиеси на Гарсия Лорка например. Тези дни щеше да види сметката на събраните пиеси на Лорка, преди смъртта да ги раздели. Веднъж вече беше пробвал да изгори „Поет в Ню Йорк“, но се бе възпрял — по пътя към камината се зачете наново и попадна на няколко стиха, които му се видяха прекалено заредени с истина:

Илюзия са ветровете. Има само

едно креватче детско на тавана,

което помни всичко на света.

Главата му бе пълна с креватчета, които му напомняха всичко на света. Трябва да изгоря тази книга, преди да умра. Или тя, или аз. Не и днес обаче. Карлос Фуентес стигаше за днес, а напъните на черния му дроб да претака всичкия изпит алкохол предизвикаха във вътрешността му титанични клетъчни движения, които го принудиха да легне на дивана, откъдето не се виждаше друго, освен набора пукнатини на тавана. Къщата бе на път да рухне. Тя също. Или тя, или аз. Ако падне къщата, книгите ще се спасят, те нямат кости, мускули, мозък, черен дроб, сърце, те са препараторско дело, по-мъртви от надгробни плочи. Виж, аз ще пукна под развалините. Поне да избухне пожар. Аз предпочитам да ме изгорят. То това изречение даже не беше негово, а на един швейцарски писател антишвейцарец, на мода между двете световни войни или май между двете граждански войни, все тая. Един швейцарски писател, чийто герой привечер си готвеше паеля, понеже навремето движел с интербригадистите в Испания^[6]. Кухнята сближава народите. Самото споменаване на думата „кухня“ му обърна червата и ураганно гадене се надигна откъм стомашната му база данни. Явен белег, че ставането не си беше заслужавало барута и беше най-добре да изчака този ненужен ден да мине, та да се приземи направо в първия работен ден на годината в по-добро разположение на духа. Заспа и начаса нечия ръка го хвана за рамото и лекичко го разтърси. Човекът се държеше с безличната учтивост, с която се поднасят съболезнования на непознат или се помага на падналия на улицата да стане.

— Днес е. Трябва да се върнете в затвора.

— Но аз си излежах присъдата, още преди години.

— Сбъркали сме при калкулацията на наказанието. Остават ви три месеца.

— Три месеца.

И без преход, ето го затвора със спретнатите, идеални решетки, може би алуминиеви или от посребрено желязо, което блести, облизвано от далечното слънце. Пълчище от функционери в зелено го хвърлят отново зад решетките.

— Колко остава?

— Вече ви казахме. Три месеца.

— Но аз излежах каквото трябваше преди години. Сега е демокрация. Няма политзатворници.

— Допусната е грешка. Законът си е закон.

— Междувременно имаше няколко амнистии и служих в ЦРУ.

— Социалистическото правителство трябва да е по-изрядно в съблюдаването на закона от всяко друго.

Функционерът започва да важничи. Личи си, че е функционер на ръководен пост, облечен в специално дизайнерско облекло на Ерменеджилдо Дзеня, предназначено за функционери на ръководен пост, от голямото сезонно намаление в „Ел Корте Инглес“.

— Аз лично бих ви пуснал. Но опозицията ще ме обвини в съучастие. В червени пристрастия. Имам досие.

— И вие значи.

— Всички имаме досиета. Само че в моето фигурират едно несъстояло се покушение срещу Франко и по-късната ми дейност като съосновател на „Свитъци за диалог“^[7].

Едва сега проумява. Функционерът е като Карлос Фуентес, само дето сега не е застанал в профил, а го гледа в очите и е притеснен от притеснението на Карвальо.

— Три месеца ще хвръкнат като насън.

— А ще ми разрешите ли свиждания с жена ми и децата?

— Вие нямате жена и деца.

— Вярно.

— Но ще ви разрешим свиждания с когото пожелаете. Свирите ли на китара?

— Не. Но бързо се уча.

— Търсим китарист за латиноамериканската църковна служба в неделя.

— Защо латиноамериканска?

— Латиноамериканските са най-добрите. Никога ли не сте ходили на такава? Тук дори си набавихме латиноамерикански Библии. Заповядайте. Подарявам ви тази. Вътре ще намерите ликовете на Елдер Камара^[8] и Фидел Кастро. Социалистическият интернационал не я препоръчва, но аз съм инакомислещ.

Последваха коридори, хлопане на резета зад гърба му като сатър о изненадани кости, диря от метални стъпки, неговите стъпки, и купол от многоцветно стъкло, осеяно с пукнатини, които се разпълзяха и изсипаха върху очите на Карвальо ситен дъждец от разбито стъкло. Трябваше да вдигне клепачи, за да се увери, че още вижда и че са си по местата напуканият таван, снимките на неговите мъртъвци на плота над камината, почти угасналият огън, книгите, отвореното барче, мразът на кутийки, господар и повелител на дома, часовникът, който сочи един сутринта. Втори януари хиляда деветстотин осемдесет и четвърта.