Мануел Васкес Монталбан
Александрийска роза (14)

— Ако искаш да знаеш, Бискутер, не ми харесва тая работа. И почти никой от тях не ми харесва.

— Ами зарежете ги, шефе.

— То ако бях зарязвал всеки случай, който не ми харесва… Но човек полека-лека му намира цаката. Влюбва се в някого. Аз — почти винаги в трупа. Отвътре ми идва да взимам страната на мъртвите.

— Надали им е притрябвало. Шефе, приготвил съм ви студено телешко руло, пълнено с трюфели и тарос, в сос от бит каймак.

— Бискутер, ти стигна върховете на новата кухня.

— Надали е особено нова, тази рецепта ми я даде пилчарката от пазара „Бокерия“. Извинете, шефе, но взех кримката, дето я държите ей там, за да затисна с нея рулото, трябваше да му се сложи нещо тежко отгоре, докато изстива.

— Следващия път я готви барабар с телешкото.

— Направил съм ви и trinxat amb fredolics^[1] по рецептата, която ви даде управителката на „Испания“.

— Тя не знам дали ми каза цялата истина.

— Вкусно стана.

Карвальо яде и от едното, и от другото, в компанията на Бискутер от отсрещната страна на писалището — човечето се беше свило зад една кухненска кърпа, провесена като салфетка над немощните му гърди. После детективът изпуши полагаемия си кондал номер шест, неоткриваеми иначе пури, които му пращаше един верен клиент от Тенерифе в знак на благодарност за разкритата изневяра на неговата съпруга, прокудена сега чак отвъд Атлантика. Всеки път, щом Карвальо запалеше кондал номер шест, се замисляше за странната участ на хората, които се преструват, че ги е страх да изгубят онова, което не обичат, и даже са склонни да се борят, за да задържат необичаното.

— Я кажи, Бискутер, какво знаеш за Албасете?

— Образува отделен район с Мурсия.

— Това беше преди. Вече не са заедно. Сега е част от автономната област Кастилия-Ла Манча.

— Мурсия сама ли е останала? Значи вече не е район, а провинция.

— И преди имаше райони само с една провинция, например Астурия. Само че и това не е, Мурсия вече е автономна област.

— Официално ли?

— По-официално няма накъде. Нещо друго да се сещаш за Албасете?

— Там е студено и произвеждат ножове. Това е.

— Нищо ново не ми казваш.

Бяха се уговорили с Чаро да я заведе на вечерна прожекция. Тя искаше да гледа „Под обстрел“, защото в него играел бедният брат от сериала „Богат, беден“. Филмът беше толкова отявлено просандинистки, че дори на Чаро й направи впечатление.

— Абе революционерите бяха най-симпатични. Ти искаш ли да стане революция?

Когато задаваше подобни въпроси, Чаро увисваше на ръката на Карвальо и се прилепваше до тялото му, за да му попречи да продължи напред. Обичаше да го гледа в лицето, когато очакваше важни отговори.

— Къде да е тая революция?

— Тук, в Барселона.

— Ще излязат танкове по улиците и съвсем ще се задръсти движението.

— Стига де. Аз сериозно питам. Ей, да ти кажа, Нолти е страхотен, Джин Хекман — също, но на мен Трентинян ми обра точките. Иска ми се ти да приличаше на Трентинян. Сещаш ли се за него в „Един мъж и една жена“?

И Чаро затананика мелодията от филма толкова силно, че Карвальо се огледа, за да види налага ли се да се засрами.

— Чаро, ти какво знаеш за Албасете?

— Там се правят най-добрите ножове.

— Нещо друго?

— Не.

— Нищо ли не знаеш за семейството на покойната си братовчедка? Какъв е мъжът й? Как е живяла там?

— Не.

— Май ще трябва да отскоча до Албасете.

Чаро се изкиска.

— Защо се смееш?

— Не знам, има неща, които ме разсмиват. Някои думи например. Маруля. Мен думата „маруля“ ме разсмива. И ходенето до Албасете. И Ла Коруня ме разсмива. Представа си нямам защо.

Сбогува се с Чаро близо до „Бокерия“. Тя тръгна към къщи да чака своите първи насрочени срещи или позвъняванията на редовните си клиенти, а той — да си вземе колата от паркинга на площад „Ла Гардуня“. Искаше да се прибере рано и да свърши нещо важно, което още не беше решил какво да е, но вместо да хване някоя от стръмните улици нагоре, към Валвидрера, незнайно как се оказа на булевард „Меридиана“ в посока към Монкада и половин час по-късно вече търсеше място пред „Домашни потреби Ампери“. Магазинът беше затворен и единствената светлина вътре бе тази на телевизионните екрани, които излъчваха едновременно трите канала под погледите на редовните зяпачи на витрини. Заобиколи групата сгради в търсене на черния вход на задното помещение и в момента, в който зави зад ъгъла, видя автодидакта да излиза от уличката. Карвальо забави крачка и го последва отдалече. Автодидактът вървеше леко и решително към някаква неотложна цел. Мина две пресечки и влезе в малко бистро, претъпкано с младежи, задъвкали пластмасови на вид хотдози. Чак до улицата се донасяше миризмата на одимено и граниво от кренвиршите индустриално производство, в съчетание с вонята на явно правената с пикочна киселина горчица. Повечето посетители се бяха облакътили на бара, обслужван от момичета в сини униформи и бели шапчици на вариететни морячета. Имаше и къси маси за двама, със столчета, негодни да издържат дори дупето на класическа балерина с тения. Омразата на Карвальо към този сорт заведения — чието разложително въздействие над младото поколение по негово мнение бе не по-малко, отколкото това на дрогата или глупавите родители — се изразяваше в подобни мисловни описания, които той спускаше като филтър между онова, което виждаха очите му, и онова, което мозъкът му не приемаше. Така или иначе, там седеше Андрес в очакване на своя приятел и двамата се впуснаха в шушукане, в което автодидактът увещаваше, а другият се мусеше. Карвальо погледа разговора от разстояние, после реши да се яви изневиделица.

— Бистрим футбола, а?

От гърлото на Андрес излезе нещо като стреснато изръмжаване, а автодидактът изпадна във видима тревога за онази част от секундата, която му беше нужна да разпознае напълно Карвальо. Беше безпредметно детективът да се озърта за свободен стол. Нямаше, а и да имаше, структурата на мястото не позволяваше маса за трима — щеше да заприщи движението по коридора, откъдето осъдените души минаваха да си вземат съмнителното ядиво за космонавти с претръпнали небца, без съмнение родено от мозъка на някой бавен, но сигурен убиец. Създалата се ситуация бе невъзможна. Или Карвальо трябваше да се откаже да седне при тях, или и тримата трябваше да се откажат от бистрото. Автодидактът пръв предложи да отидат в кабинета му в задната стая.

— Въпреки че ти след малко ще трябва да тръгваш за „Меркабарна“.

— За къде?

— За „Меркабарна“. Не си ли там от няколко дни?

Андрес не схвана веднага какво му подхвърля неговият приятел, затова звучното „А, да!“, с което го потвърди, бе произнесено с очи, впити в тези на Карвальо, с надеждата детективът да се върже. Само че той се чувстваше в настроение да ги притеснява, така че вложи няколко капки от най-язвителната си ирония в ответния си поглед към студента. Андрес смутено извърна лице, но продължи в духа, зададен от автодидакта.

— Още имам време. Втора нощна смяна съм, чак сутринта.

Автодидактът не използва черния вход. Влязоха през главния и прекосиха осветеното в неон помещение, където бялата си плът предлагаха домашни уреди и някой и друг малък компютър, на който зяпачите се дивяха, както индианците от Далечния запад на първите телеграфни жици, опънати на фона на Скалистите планини. Жестовете на автодидакта бяха изключително премерени. За броени минути помещението зад магазина се изпълни със струнния квартет в си бемол мажор на Моцарт, а в ръцете на тримата събеседници разцъфтя по едно уиски с лед, което стопанинът извади от минибар, какъвто Карвальо веднъж бе видял в офиса на един мениджър убиец. Или убит.

— Кажете сега.

— Нямам много за казване. Минавах наблизо. Или ако предпочитате, минах нарочно, за да се вживея. Обичам да дишам въздуха, който дишат моите клиенти.

— Въздухът на Монкада е замърсен от циментения прах на „Асланд“.

— Още когато идвах да летувам тук, всичко беше много прашасало.

— Летуване ли? Че на кой ще му хрумне да летува в тази дупка?

— Господин Карвальо беше тук онзи ден, когато ходихме у вас, и ми разказа епизоди от своето детство.

— У онзи животновъд имаше едно яре. Много умно, сиво. Още не му беше паднала пъпната връв и вече скачаше насам-натам като щуро. Много се привързах към него, но един ден го откараха. В кланицата, предполагам, повече не го видях. Сега, като се случи да мина покрай стадо кози, ги оглеждам внимателно всичките, с надеждата някъде да го мерна това яре.

— Абе какви ги дрънка тоя човек? Да не бълнува?

— Остави го да говори. Нещо иска да каже.

— Не. Нищо не искам да кажа. Всъщност дори не знам дали се върнах тук заради вас, или за да се убедя, че нещата не са каквито бяха.

— Сантиментално пътешествие през любовта и смъртта — обади се Андрес измъчено, но саркастично.

— Какво знаете за Албасете? Само не казвайте, че там е кучешки студ или че правят отлични ножове.

— Не, нямаше това да кажа. Албасете е една от провинциите, които в последно време най-силно дръпнаха напред, главно благодарение на постепенното осъвременяване на стария тип земеделие с нови култури и иригационни способи. В областта има много подземни води и започнаха да се прилагат системи за поливане, изградени на базата на централната дълбочинна сонда. Освен това местната земевладелска класа не заспа на стари лаври, а съумя да влезе в час.

Карвальо си помисли: така, така те искам, автодидакте. И автодидактът продължи енциклопедичното си изложение. Макар че то по същество не беше нищо особено. Достатъчно беше да се назубри наизуст някой енциклопедичен речник, Албасете фигурира още на А.

Андрес седеше като на тръни. И през ум не му минаваше да повярва в сюрреалистичната ситуация и предпочиташе да мисли, че Карвальо и Нарсис използват някакъв недостъпен нему секретен шифър.

— Защо питате за Албасете?

— Вие ме замесихте в този случай. Не мога да се допитам до полицията, вие нищо не знаете, а съпругът на Енкарнасион, както изглежда, живее в Албасете. Тази жена е умряла или по случайност, или защото е водела двойствен живот, който на вас ви е неизвестен.

— Че то кой не води двойствен живот?

— Аз например. По цял ден се вра в чуждите работи и нямам време за два живота. Голяма глезотия би било. Но вие сигурно водите два. Това помещение примерно. То е декор на един живот, който е алтернатива на живота в магазина оттатък. А ти? Какъв е твоят двойствен живот?

Дойде му на „ти“, защото Андрес имаше детинско лице, лице на преждевременно състарено, вече уморено дете.

— Аз живея три смотани живота. Семейството, безсмисленото ми образование и безразборните ми напъни за работа. Мен не ме гледайте. Никога нищо няма да постигна. По ваше време момчета като мен са започвали от пикола и са ставали банкери. Сега и до пикола не могат да се доредят. То и пикола вече няма.

— Според статистиките работещите в тази страна са повече, отколкото безработните.

— Искам да видя колко ще излязат, ако ги преброя един по един.

— Аз наистина дойдох почти случайно, но така или иначе исках да ви кажа, че това е една от най-скучните истории, с които съм се захващал. Вярно, завръзката с разпарчетосаното женско тяло е интересна. Но какво интересно може да последва в разследване, което води към Албасете, само Господ знае.

— Представете си историята от гледната точка на някой французин. Албасете ще му прозвучи толкова интригуващо, колкото на нас — Поатие, да речем, сцена на престъпленията на Мари Беснар, Черната вдовица^[2]. С какво Поатие е по-добро от Албасете? Или Ийстборн, където през 1924-та се е случило онова извънредно интересно престъпление, известно като „убийството в бунгалото“? Полицията открива четирийсет и две парчета от едно човешко тяло! Иначе „Ийстборн“ щеше ли да ви говори нещо? От вас зависи увековечаването на Албасете, известно впрочем още от времената на Гражданската война със зверствата, приписвани на Андре Марти^[3], един от водачите на Интернационалните бригади. Албасете вас чака.

— Има резон, не отричам.

— Аз си тръгвам.

И Андрес си тръгна, последван от любознателния поглед на своя приятел. Настъпи мълчание, от което автодидактът се възползва, за да издирижира с един пръст оркестъра от плочата. Отдясно на Карвальо, хлътнал в старото канапе от протрита кожа, се намираше интелектуалната светая светих на чудовището, маса, уредба, етажерки с книги, а отляво, отделена с въображаема линия, гора от метални стелажи, препълнени с малки домакински уреди — кафемелачки, кафемашини, отварачки за консерви, точила за ножове. Като два набора кулиси на въртяща се театрална сцена, в киностудио или телевизионна снимачна площадка в очакване да бъдат използвани в зрелище, което се играе от другата страна на стената.

— Не отива в „Меркабарна“.

— Не. Не отива в „Меркабарна“.

— Но на родителите си казва, че работи в „Меркабарна“.

— Той е добър син, според класическите разбирания за това, що е добрият син. Народът пази културни модели, заимствани от педагогическите наръчници от миналия век. Правилата за куртоазия например ги спазват само бедняците, когато се мъчат да покажат, че са възпитани.

— С какво се занимава?

— Има ли значение. Каня ви на вечеря.

Скъта любимите си вещи и в жестовете, с които загаси лампите и натисна пружината на автоматичната врата, вложи топлота, като при нежно сбогуване до следващия ден. Карвальо кара след него до булевард „Колумб“ и потърси място за паркиране до Борсата, недалеч оттам, където Нарсис вече беше оставил новия си фолксваген. Ресторантът, до който се стигаше по коридор, директно свързан с улицата, приличаше на банков клон. На остъклената врата се мъдреше гравираният надпис

Raco d’en Pep^[4]

а зад матовата й непрозрачност се разкри салонче в Г-образна форма, отляво със съразмерно малка кухня, чиито огняри се суетяха едва ли не пред очите на присъстващите.

— Hola, maco! Tens la tauleta teva com sempre^[5].

Човекът, който посрещна Нарсис така фамилиарно, бе млад и късобрад. И въпреки че заведението беше претъпкано, тутакси се появи край масата им, за да издекламира менюто със съответните коментари относно достойнствата му. Мина на испански, като видя, че Нарсис говори с Карвальо на испански, и верни на препоръките му, двамата си поръчаха боб с миди и печена глава от мерлуза с чесън. Кръчмарят се оказа и добър познавач на вината и подкрепи родолюбието на Нарсис, който настояваше за бели вина от Пенедес^[6].

— Si, maco, si. Hem de fer pais^[7].

Или беше подигравка, или търговска угодливост. Вечерята излезе бляскава по начина, възможен единствено при съчетанието от семпло приготовление и благородни материи. Това важеше с особена сила за превъзходната мерлузена глава, коронясана със ситно накълцани златисти скилидки. Нарсис се гордееше с авторитета си на редовен клиент на ресторанта и разхвалваше чудесата на семейната му кухня.

— Много пъти, най-често на обяд, на онази маса седи областният управител на Барселона.

— И вие смятате това за доказателство, че тук готвят добре?

— Областните управители винаги са се хранили по-добре от министрите. Имат по-чорбаджийско отношение към вкуса. Харесва ми това място заради размерите му, заради разположението му в най-красивата зона на Барселона и заради каталонското име. Досега Каталония си е възстановила само имената. И не ми се вярва някога да си възстанови нещо друго.

Въпреки виното и първокласните пури коиба, поръчани от Нарсис в чест на консумиращата коиби испанска политическа класа, автодидактът не успя да се отърси от историческия си песимизъм на социален ентомолог.

— Значи това е вашият двойствен живот?

— Имате предвид хапването и пийването? Не. Всъщност за мен добрата кухня е изключение. Приятно ми е да ме посрещат, както ме посрещат тук, а това се постига с известно постоянство. Но по принцип ям каквото падне в задната стая на магазина на майка ми. Или ходя в закусвалнята, където ни намерихте.

Наблюденията над поведението на другите не бяха достатъчни на автодидакта и той се самонаблюдаваше от зори до мрак. И без съмнение имаше теория за себе си.

— А сега — по курви.

Карвальо не беше подготвен за такъв изход от замислянето на Нарсис.

— Моля?

— Викам, време е за курви — обясни слаботелесният мераклия за екскурзия в низините, разпален от двете бутилки бяло вино и чашките ягодов ликьор.

— Имам ли право на избор?

— Съветвам ви да дойдете, понеже ще минем през едно местенце, където ви чака сюрприз. Проституцията е точен превод на нашето общество. Намираме се в разгара на меренето на сили между промишлената модернизация и сивата икономика. Е, ако направим една класификация на действащите в момента шантонерки, ще научите повече социология, отколкото ако се запишете да я следвате в Автономния университет, както направих аз навремето. Първо, имаме традиционната улична или барова курва в долнопробните квартали, вид във физически упадък, който живна отново, откакто в него започна да се влива свежата кръв на поколението на безработните. Това е най-необразованият и съответно най-неамбициозен в търсенето на по-висока котировка на занаята си вид курви, но ако се разтърсите, сред тях можете да намерите страхотни парчета на невероятни цени, главно в долната част на Рамблите или около пресечките на „Оспитал“ и „Порта Фериса“ с Рамблите. Второ, традиционните видове, които са се променили едва забележимо, като курвата от кафенето, чиито исторически корени следва да търсим около магистралата към Сария. Те понастоящем са ощетени от конкуренцията на телефонните курви, рекламирани в разделите за отдих и запознанства на „Ла Вангуардия“ и „Ел Периодико“. Чели ли сте литературните образци, на които се гради този тип проституция? Не ги пропускайте. След това идва уж инцидентната курва, пласирана от сводник, но тайно, да не би да разбере мъжът й — на нея й е трудно да връзва двата края другояче заради безработицата, сещате се, или защото са я вкурвили я наркотиците, я някоя религиозна секта, какви ли ги няма. Дълга история е, няма да ви занимавам, само ще кажа, че личните ми предпочитания клонят към курвите за отмора, които се продават като масажистки. Човек само трябва хубаво да се осведоми, преди да иде при такива, защото очакванията невинаги отговарят на предлагането. Най-добре изберете салон с някакви традиции, където предлагат класическа пълна програма: от сауна до чукане без ограничения, като се мине през добре направен масаж, сух или мокър, с японски водорасли или без японски водорасли, уиски черен етикет и видеозапис, в който задължително има негър с голям чеп и блондинка, която му го лапа.

Очите и наплюнчените устни на автодидакта лъщяха.

— Сега отиваме в един образцов салон за отмора. Това е нещото, в което най си приличаме с Римската империя в тези времена на упадък, в които Каталония загива като народ, въпреки че изглежда обратното. И да се готвят следващите, Испания и Европа, варварите са на прага.

Не уточни за какви варвари става въпрос. Дали от любопитство за това, какво му се пише, дали защото бездънният кладенец на Нарсисовите познания го всмука непреодолимо, Карвальо първо позволи на опасния си полупиян спътник да шофира, а после го последва надолу по стълбите към една лъжесауна, където ги посрещнаха две засмени момичета в ефирни бели халатчета, готови за захвърляне.

— Ти знаеш как е тука, хубавецо. А твоят приятел?

— Моят приятел всичко знае — отряза ги автодидактът и подбутна Карвальо към съблекалните.

Екскурзиантът се оглеждаше наляво и надясно, сякаш в съблекалнята липсваше нещо или някой, но скоро малкото плът по лицето му се изопна в усмивка, когато отнякъде се зададе Андрес, с бяла тениска и бял панталон, двойно пламнал от червените светлини и от изненадата, с купчина хавлии в ръцете, неохотно закрачил към най-нежеланите сред клиентите си.

— Ето го сюрприза!

Карвальо не знаеше на автодидакта ли да се сърди, на себе си ли. Андрес сложи хавлиите на дългата скамейка по средата на съблекалнята и излезе, без дори да ги погледне.

— Момче за всичко на курвите, от девет вечерта до три сутринта. Не мислете, че е лесно. Това е най-опасната смяна. Понякога стават обири.

Когато вече бяха в сауната, Карвальо се загледа във вадичките пот по тялото си, които отнасяха тръпчивите винени излишъци към имитацията на дъсчен под. Парата превръщаше автодидакта в размазано голо телце, свряно на най-високата лежанка на сауната.

— Като тръгнете за Албасете, от Валенсия най-добре се отклонете към Хатива и Алманса.

Карвальо притвори очи, донякъде за да отвърне, че да, така ще стане, донякъде просто защото потта преля над веждите и му заби в очите кисели иглички.