Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Карвальо (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
La rosa de Alejandria, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране и форматиране
Еми (2017)
Корекция
plqsak (2017)

Издание:

Автор: Мануел Васкес Монталбан

Заглавие: Александрийска роза

Преводач: Нева Мичева

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: Испански

Издание: Първо

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: Роман

Националност: Испански

Печатница: „Инвестпрес“ АД

Художник: Стефан Касъров

Коректор: Любов Йонева

ISBN: 978-954-529-589-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2519

История

  1. — Добавяне

— По̀ ще е хубава една екскурзия до Мансаниля бей.

Таксиджията понечи да го откаже от намерението му да иде на летището и оттам — на екскурзия до Тобаго, но понеже се беше научил да тълкува мълчанията на Хинес, накрая съвестно го откара до местоназначението му, разбунено като влакова гара в разгара на поголовно преселение в началото на Третата световна. Сякаш всички негри и индийци от Карибите се бяха заинатили да превземат с щурм залите за чекин и чакалните на тринидадското летище и за да стигне до гишетата, човек трябваше да избира между да бута ли, или да го бутат, а ако се добереше дотам, двойка шизофренични служители с вежливи обноски и раздразнени гласове му нареждаха да изчака реда си и го въдворяваха в края на някаква мистериозна опашка от бежанци за Тобаго. Най-нетърпеливи се показваха европейците и американците, корабокрушенци в морето от примирени туземци, дегизирани подобаващо за карибската зима. Тяхна пълна противоположност бяха вездесъщите младежи с касетофони и слушалки, докарани по харлемски тертип: блузи с отпрани ръкави, извадили на показ голи мускулести ръце, и гривни, избрани наслуки от кой да е битак на интернационала на евтинията. Когато масите се сурнаха към гишето, зад чиято преграда служителите четяха списъка с избраниците за следващия полет, на Хинес три пъти му се причу, че съобщават неговото име. Но нито един от трите пъти не беше той и когато най-сетне се домогна до плота през телата на деца, старци и охранени матрони, които не се оплакаха от ръгането му, както не се оплакваха и от прокапалия заради непрестанния дъжд покрив, служителят извади слушалката, в такта на чиято музика се поклащаше седналият му скелет, за да отговори:

— Не знам. Може би днес. Евентуално утре.

— Чак утре?

— Не знам. Може да пуснат по-голям самолет следобед.

— Но в такъв случай ще се наложи да преспя в Тобаго.

Събеседникът му сви рамене и отново си затъкна слушалката. Хинес се отдалечи от гишето през тесен коридор от чернота, под пръските на все по-дръзките течове, замислен за малкото пари, които му оставаха, и за тъй скорошната необходимост да прибегне до кредитната си карта. Навън валеше и хората се тълпяха под козирките от азбестоцимент. Хвана такси, без да прекъсва тревожното пресмятане на оставащите си долари и за разлика от друг път, влизането в Порт ъф Спейн му се стори като доброволно встъпване в гробница, която се затваря зад гърба му. Пред хотела му се счу телефонен звън. Отначало помисли, че е вътре, после заключи, че е сирена, която пищи оттатък постройките и навесите на дока Кингс Уорф. Въртящата се врата се задвижи и изплю Гладис и бармана. Тя се направи, че не го вижда, а барманът намигна, но сбърченият му нос издаваше известно презрение. Хинес влезе във фоайето, за да не се налага да почва разговор с двойката, но веднага щом ги видя да се качват на едно такси, се върна вън, отхвърли поредното предложение за Маракас бей на личния си таксиджия и се отправи през „Док роуд“ към пристанищните заграждения. Над покривите прелитаха на забавен кадър крановите стрели, после внезапно спускаха куките си към трюмове и товари, сякаш да не изпуснат готова за бягство жертва. Един либерийски петролоносач скри от погледа му широкия подстъп към залива. Малко преди да го подмине, погледна отново часовника на ръката си. Двайсет и първи януари. Увери се в датата и затича, за да освободи полезрението си колкото се може по-скоро. Там беше. Корпусът на „Александрийска роза“ тъкмо изпълняваше отклонението вляво, с което започваше маневрата по заставането на кея. Сякаш при него пристигаше родният му дом, четирите посоки на един по-честит свят, отечеството. Преговори с поглед очертанията на кораба, тъй както се преговаря тялото на любимия човек след дълга раздяла или напразна забрава, и спря да изчака окончателното му спиране, почти сам, без друга компания освен тази на апатичните пристанищни работници с фасове в устите и лениви, но точни движения при завързването. Към кораба се упътиха няколко самосвала, за да си приберат съкровищата, а малко по-далеч се бяха разположили камионите с ответните товари — ритуал по размяната, отработен до детайли, който той бе свикнал да наблюдава от палубата или преходните мостици. И си представи своите другари: Херман, Хуан Мартин, капитан Тоурон и другите, чиито фамилии беше безпредметно да запаметява, защото просто техните физиономии или някои от привичните им жестове се бяха превърнали в опознавателен белег за солидарното им общуване в дългите дни на плаване по морето и срещу него. Близостта на „Александрийска роза“ правеше присъствието и зова на морето далеч по-осезаеми, отколкото когато с вълните в Маракас бей си биеха плесници. Морето не съществуваше за него без корабите. Той разтвори обятия, сякаш да приласкае вече притихналата бяла грамада, макар че всъщност искаше да прегърне себе си, да укроти дълбокото си вълнение. Щяха да минат поне два-три часа, преди моряците да тръгнат да слизат, и Хинес започна да кръстосва около кея, като се стараеше през цялото време да има видимост към кораба, без той самият да е видим от него. Операциите по товарене и разтоварване тръгнаха в темпо, което предполагаше цял ден работа, та когато нещата влезеха в релси, Херман сигурно щеше да слезе, винаги щом стигнеха пристан, го влечеше към сушата, а този път щеше и да опита да го издири. И най-сетне го видя: първо в горния край на трапа, след това — да слиза в уверен тръс, чиято инерция го принуди да се затича, вместо да закрачи, когато стъпалата му докоснаха земята. Офицерът се поколеба, попита нещо един от товарачите и пое към Порт ъф Спейн. Хинес го последва, остави го да завие към „Холидей ин“ и на една пресечка преди хотела високо извика името му. Херман се обърна, позна Хинес и изчака да го настигне.

— Жив си бил, значи.

— На това ако му викаш живот. Виж какво шибано време.

— Ти пък да беше видял какво слънце пече по цялото крайбрежие на Венесуела.

— Такъв ми е бил късметът.

По пътя към хотела обмениха новини от последните седмици, без Херман да се реши да отвори темата за странната самоотлъчка на Хинес, и така продължи, докато не се озоваха пред две дайкирита, които Хинес поръча два пъти на бара, преди да ги получат.

— Не е лошо тук. Тропическа градина, басейн със седалки, можеш да си пиеш разни бъркочи направо във водата.

— А ако се покажеше и малко слънце, цена нямаше да има. Гледай го индиеца. По цял ден чисти басейна. Иди го разбери.

— Да бе, кой знае. А ти — какво?

— Не знам.

— Идваш, или оставаш?

— Не знам. Какво каза Тоурон?

— Първо те псува до десето коляно и добре че Хуан му тегли едно конско евангелие, та нашият, нали е по-бъзлив от стрелян заек, си млъкна. Знаеш го Хуан. Но тая няма дълго да я бъде. Ако не се върнеш сега, Тоурон е длъжен да те докладва на компанията. Засега само телеграфира, че си взел отпуска по здравословни причини. То не е лъжа де, ти не си съвсем в ред на горния етаж.

— Кога отпътувате?

— Утре. Можеше още тази нощ да заминем, да не беше Тоурон с неговите измишльотини. И от тебе е по-чалнат, от сутрин до вечер мели за опасност от война в тези води и разправя, че релефът на морското дъно се променял всеки ден, заради някакви си секретни ядрени опити. Като стигнем в Испания, ще кажа две топли приказки за тоя пич в профсъюза, да видим какво може да се направи.

Хинес се взираше в остатъците от жълтеникавозелената напитка и набодената на клечка черешка, която започваше да губи влажния си блясък. Приличаше на капка кръв в мига нерешителност, преди да се отрони и да падне.

— Май трябва да се върна. Изглежда няма друг изход.

— Че какво ти пречи, майка му стара? Ще ме побъркаш, да знаеш. Слушай, нямам време да обядвам с теб, искам да пришпоря товаренето. Слязох само да видя дали ще те намеря. То нищо не пречеше и ти да се качиш. Още си ни в личния състав. Или си забравил? Иначе довечера може пак да сляза и да ходим да забием нещо. Как е положението?

— Не знам, да ти кажа.

— Как така не знаеш?

— Мисля, че няма кой знае какво, защото времето е кофти и всички туристи се изнесоха за Тобаго или Аруба и Кюрасао. А на тези тук само им дай да се развяват по улиците с музикалните си щайги или да се събират по изоставените складове да си репетират панаира.

— Какъв панаир?

— Калипсото, за карнавала. Абе, махни. Все тая.

— Да слизам или да не слизам?

— Мога да ти предложа една канадка, да я изчукаш и да отсрамиш нашата Spanish чест. Аз преди няколко дни опитах и не успях.

— Да не е прокажена? Или няма крака?

— Не. Хич не е зле. И не се офлянква, кара по същество.

— Не си поплюва значи. Трябва да я видя. Въпреки че така му отпуснах края в Маракайбо и Ла Гуайра, че сега тялото ми плаче за целомъдрие. Но ако мадамата е много засукана…

— Чак много не е.

— Тогава ще си стоя на кораба. Иди си стегни куфарите и довечера се връщай на борда. За един час всичко ще уредим.

— Чакай да помисля за последно. Една нощ още.

— Тръгваме рано сутринта. Ако решиш да останеш, ела поне да се сбогуваме и да си прибереш партакешите, още са горе.

Хинес гледаше как Херман се отдалечава и му се искаше да го спре. Но не го направи, допи си чашата, сдъвка черешката, която излезе горчива, и я изплю вътре. Като се качи в стаята си, отвореният куфар, полуразопакован от деня на пристигането му, се превърна в повик. Долавяше го все по-натрапчиво, докато нервно кръстосваше между отрязъка град и морска далечина, който се виждаше от балкона, и вратата, през която не очакваше идването на никого, когото да обича. От огледалото в банята го погледна лице, изкривено от всякакви абстрактни и конкретни бесове и страхове, но той не пожела да ги назове, дори когато приближи устни до стъклото и се целуна, и произнесе своето име, или когато, от дълбините на някаква кошмарна бездна, простена името на Енкарна. В дъното на огледалото лицето му изчезна и отстъпи място на Златния рог, видян от терасите на Топкапъ, на корабчетата, които се отклоняваха от босфорския си курс към истанбулските потайности. Никога не беше плавал в Черно море. Само го беше съзерцавал от плажовете на Кильос и Анадолу Фенери. Някой му беше казал:

— Щом влезеш в него, все едно си отиваш завинаги. Босфорът е нещо като последно изпитание, последна порта. Сякаш е направен нарочно за това. За предупреждение.