Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Карвальо (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
La rosa de Alejandria, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране и форматиране
Еми (2017)
Корекция
plqsak (2017)

Издание:

Автор: Мануел Васкес Монталбан

Заглавие: Александрийска роза

Преводач: Нева Мичева

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: Испански

Издание: Първо

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: Роман

Националност: Испански

Печатница: „Инвестпрес“ АД

Художник: Стефан Касъров

Коректор: Любов Йонева

ISBN: 978-954-529-589-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2519

История

  1. — Добавяне

— Тутакси надушихте къде е хубавото.

Свирачът се засмя, дръпна един пластмасов стол от мястото му до стената и го премести към Карвальо и към светлината, която хвърляше лампата върху нощното шкафче. На тази светлина лицето на стареца нямаше нищо общо с лицето, което Карвальо бе наблюдавал като учтив сътрапезник на някакъв си колоритен местен образ. Тя обтягаше кожата му и подчертаваше ромбоидните, сурови очи, жестокостта на старата му уста, в която езикът валяше ли, валяше думите, подавани от мозъка.

— Не ме очаквахте. Честно да ви кажа, и на мен не ми е приятно, по никой начин, защото вие си гледате вашия интерес, а аз — моя, и ми е криво, че симпатичен човек като вас, който толкова ми допадна и се държа така сърдечно в ресторанта, е тръгнал да се вре там, дето не са го канили. Ще прощавате, че съм така директен, но колкото по-рано си изясним отношенията, толкова по-добре.

— Да не ви праща попът?

— От къде на къде попът?

— Рекох, че разнасяте Божието слово по бардаците. Има такива щураци, ходят по бардаците и призовават грешниците да се покаят.

— Ти с мен ли ще се будалкаш?

Последната дума прозвуча в същия миг, в който острието на автоматичен нож блесна пред очите на Карвальо. Коленете на стареца се забиха в неговите, ножът застина на два сантиметра от лицето му, тялото му хлътна в подвижната мекота на дюшека. Карвальо се почувства приклещен, без друг изход, освен една усмивка и нюанс на наивно учудване в изражението си, които да предложи на добрата воля на стареца да му повярва. Свирачът сякаш се овладя, защото отдалечи ножа, поклати глава, недоволен от себе си, и отново заговори на Карвальо на вие, в малък знак на уважение.

— Не ме принуждавайте да правя неща, които нито искам, нито е редно да правя. Ето сега — хванали сте се да разлайвате кучетата. Не може да обикаляте от клуб на клуб с името на дон Луис на уста. За два часа стресирахте всичко живо. Взели са ви за полицай, но вие не сте полицай… И търговски пътник не сте.

— Зависи от гледната точка.

— Документите, моля.

— И защо да ви ги показвам?

— Няма да излезете оттук, ако не ги покажете. Волю-неволю.

Ножът посочи вратата. Можеха да се включат и още ножове. Ромбоидните очета зорко проследиха всеки милиметър от пътя на Карвальовата ръка до вътрешното джобче на сакото му и изваждането на портфейла с документите. Едно изщракване глътна обратно стоманеното острие и ръцете на стареца се освободиха, за да разровят по-лесно онова, което им подаде Карвальо.

— Частен детектив. Ти да видиш, става интересно.

— Знаете как е, сигурно ходите на кино.

— Не съм стъпвал на кино, откак даваха оня филм с римляните, в който се разправяше за Нерон.

— „Quo vadis“?

— Именно. Та какво, собствено, търси един частен детектив в Албасете?

Карвальо си помисли: кажи му, че търсиш тайната на прочутия ламанчски кашкавал. Но старецът беше кибритлия, то си личеше.

— Луис Родригес де Монтиел.

— Защо?

— Отговорът на този въпрос не ми влиза в задълженията. Моите клиенти са ме натоварили да го издиря и толкоз. Не знам какво смятат да правят с информацията.

— Кои са вашите клиенти?

— Роднини на Енкарнасион, съпругата на дон Луис.

— И за какво им е на тях дон Луис?

— Предполагам, че е нещо, свързано с наследства или застраховки. Не зная.

— Наследства, застраховки — друг път. За немотията на тая цяр нямаше.

Изрече „тая“ с неприязън, по-голяма и от старостта му.

— Добре. Ще приема за чиста монета това, което ми казвате, и ще го сметна за приключено, ако утре си вдигнете чукалата и си отидете там, откъдето сте дошли. Дон Луис не е нито в Албасете, нито в Мадрид, нито в Испания. Замина на дълго пътешествие, защото беше сломен, както можете да си представите.

— Идеално си представям. Аз на негово място бих сторил съвсем същото.

— Това се вика разбран човек. Утре се омитате и повече не питате.

Старецът се засмя на неволната рима, изправи се, върна стола и загърби Карвальо. Вече с ръка на топката на бравата се обърна.

— Повтарям. Сега си починете. Отспете си, а на сутринта — право вкъщи.

— Значи Черната няма да дойде?

Старецът сви устни.

— Дайте да не си разваляме рахата.

И изчезна, а в коридора се разнесе ехото от стъпките на цял взвод, които постепенно заглъхнаха в далечината. Карвальо се отпусна върху кревата. Отблясъците от крушката рисуваха по тавана лунен сърп в клетка. Стана да надникне в коридора и да се увери, че тишината наистина означава, че е сам. Двете бабички и котката вече ги нямаше на рецепцията, само угасналият телевизор потвърждаваше реалността на разигралата се преди минути сцена. Гранитното стълбище беше безлюдно, сетне дървената врата, която свързваше общежитието с бара, отново разкри пред него панорамата на полупразната зала. Касиерката продължаваше да поучава двете си питомки, встрани една се занасяше с последния клиент, а електронният маниак продължаваше да получава оргазми пред игралната машина. Ни помен от русокоската, Черната или стареца и заплашителните сенки, които го съпътстваха.

— Видяхте ли оня с китарата?

Касиерката и събеседничките й изпаднаха в недоумение и взеха учудено да се споглеждат.

— За кого говорите?

— Не го знам как се казва. Един господин, който навсякъде ходи с китара, пее майос и разправя, че бил анимеро из планинските села.

— А, Лебриханеца. Викат му Лебриханеца. Той от малък живее тук, но не е от Албасете, а от Лебриха[1], обаче къде е това — не мога много да ви кажа. Той е анимеро.

— Всъщност няма значение. Просто ми се стори, че го видях горе, по коридора, а когато излязох, вече си беше отишъл.

— Ами оттук не е минавал. Може да е отишъл направо горе.

— А какво е „анимеро“, ако нямате нищо против да ме осветлите?

— Той, Лебриханеца, май даже води цяло братство на анимерос, в планината някъде, но не знам, да ви кажа, в Иесте ли, в Елче де ла Сиера ли, или Молиникос, все по чукарите е. А братството на анимерос си е братство като братство, но от анимерос — осем-десет човека коледари, които отслужват деветте меси на радостта, на Рождество е последната, Петльово богослужение. Нали ма?

— Че мен какво ме питаш, не ме ли виждаш, че съм от другаде, пък съм и млада?

— Че аз да не съм някоя дъртофелница? Анимерос е имало и някога, и сега. А месите им са девет, заради всеки от деветте месеца, които детето Мануел[2] е изкарало в корема на майка си, Дева Мария. По време на меса пеят едни чудни песни: С тази светена водица,/с която си миеш ръцете,/от мъки спасявай душите,/а моята — от греховете. Е, не е ли хубаво?

— Много е хубаво, което си е вярно, вярно е. Значи Лебриханеца това пее.

— И пее, и парада командва, защото то не са само служби и песни. Има и шествие с камбана по селата и чифлиците. Удрят камбаната и викат: здравей, пречиста Марийо! Стопаните на къщата отговарят: „Кой е там?“, тогава анимерос пак се обаждат: „Душите. Да пеем или да се молим?“. И стопанинът, ако му е вървяло през годината, отвръща: „Да пеем“. А ако се е случило нещо лошо, казва: „Да се молим“. Много е красиво. Гледай значи, спомних си като бях малка и ми се дорева.

Вече нямаше спирачка за битоописателните спомени на касиерката. Канят коледарите във всеки дом, на чиято врата са потропали, и ги черпят със суспирос, въздишки — въздишката е тукашен сладкиш, да знаете, — роскиляс[3] и конфитюр, поят ги с ракия, коняк или анасонлийка, момите понякога танцуват с тях и им дават я вещи, я пари в брой, я нещо друго, но все щедро. По мое време анимерос обикаляха на мулета и си пълнеха дисагите с дарове и обичаят беше хората по къщите да пеят песни, покатерени на някой орех, на ореха, да, на ореховото дърво, из планината растат на поразия, и да пеят малагеняс, хотас или сегидиляс. Тук касиерката понечи да запее, но Карвальо пресече порива й:

— Къде мога да открия китариста?

— Трудно ще го откриеш — той като си свърши работите в Албасете, се запилява. Шило в торба. Чуйте, чуйте каква песничка пееше тате:

Пред души благословени

не затваряйте вратите,

помолете ги за прошка

и доволни ще отлитнат.

Тоурон запокити встрани салфетката и се вторачи в разлатото кафяво петно върху джоба на бялата куртка на сервитьора. След това вдигна очи към тези на мъжа, който прекъсна работата си, за да се включи в меренето на сили с поглед.

— Според вас прилично ли е да обслужвате масата със сако, извадено от клоаката?

— Съжалявам, просто нямах време да…

— Свалете го незабавно! На офицери не се сервира, както се сервира по долнопробните кръчми!

Сервитьорът свали бялото горнище и го хвърли върху една табуретка. Ризата му беше с навити ръкави и Тоурон огледа критично оголените му под лактите ръце.

— Закопчайте си ризата.

Сервитьорът погледна към останалите офицери в търсене на подкрепа, но единствено Хуан Басора се размърда неспокойно на мястото си, сякаш готов да се намеси. Закопча си ръкавите и сипа яхнията от боб с наденица. Капитанът хвана чинията с две ръце, вдигна я до носа си и помириса.

— Сигурно са й сложили от онази астурийска наденица, от която ми се гади.

Но върна чинията обратно и хвана лъжицата. Когато всички бяха обслужени и сервитьорът напусна помещението, Басора каза:

— Не се обадих по-рано, защото не искам да давам повод за дързост на подчинен по средата на рейса, но не смятам за правилно да го порицавате публично.

— Имаше гнусно петно!

— Видях го. Можехте да го смъмрите по-късно или да кажете на Херман, той е по тази част, той отговаря за екипажа.

— Гнус ме е от петна.

И се хвана за яхнията, която според всички беше много хубава даже, жалко обаче, че я бяха яли и преди три, и преди шест, и преди девет дни. Да видим кога ще почнеш да си гледаш интендантската работа, Херман, та да спрем да набиваме едно и също. После се усмихна, но вече не ги слушаше, загуби се из криволиците на някакво свое си умствено пътешествие, далеч от каюткомпанията, където се върна само за да предупреди:

— Коригирайте курса, като наближим Саргасово море, искам да го избегнем.

— Достатъчно е да си затапим ушите, за да не чуваме сирените, и да се въоръжим с ножове, за да има с какво да режем топките на гигантските октоподи, и туйто. Няма страшно.

— Недейте да остроумничите, Басора. Саргасово море крие и други, не толкова митични опасности. Знаете ли вие, че съветската флота е там постоянно, спотаена, уж изучава природата на водораслите, произхода им, а само дебне сгода да се намърда в Карибския басейн? Трябва да се придържаме към Гълфстрийма и Северноатлантическото течение, докато не се покажат Азорските острови. И ако видите струпвания от водорасли, внимание, може да са заредени с мини.

— Мен най ме е страх от малайските пирати. Тук е фрашкано с малайски пирати. Завчера гледам — един плува след кораба, захапал кинжал. Слава Богу, като му изсипах една кофа развалена риба отгоре, изчезна яко дим.

Херман сръга Хуан Басора. Капитанът или не го беше чул, или се правеше на разсеян. Сервитьорът, вече с чиста куртка, разнасяше панирани рибни филета.

— А така. А така. Усещате ли сам промяната? От чистото сако до мърлявото разликата е огромна. Аз първото го изядох погнусен по вина на вашето петно. Второто обаче ще ми се услади, защото сакото, което сте си сложили, е прекрасно.

Това „прекрасно“ по подхождаше на филхармонично изпълнение, прилагателното беше несъразмерно голямо за неугледното горнище от пижама, което си беше намъкнал сервитьорът, прекалени бяха и усмивката на капитана, и стремежът му да се покаже симпатичен, цял вдаден в чудесата на сервитьорския гардероб.

— Видяхте ли? Опрятността е добродетел, особено в мъничък свят като нашия.

Хинес се извини с липса на апетит и излезе на мостика, за да стовари тялото и душата си върху парапета. След малко чу стъпки надолу по трапа и Херман застана до него с пуфтене.

— Леле-мале, докъде я докарахме. Така е изкуфял, че няма оправия. Лепна се за сервитьора и сега му разправя живота си. В Испания ще се наложи да го свалим с усмирителна риза, слушай какво ти казвам. По-зле е и от Ташака, огняря. Той превъртя някъде между Маракайбо и Ла Гуайра. Видял бил жена на борда, жена, при това с ветрило, моля ти се, в открито море. И не е като да беше загорял, понеже тъкмо си тръгвахме от Маракайбо. Отивам да нагледам товара. Сега се самонавива, че сме щели да попаднем в щорм след Бермудите, та да не се изненадаш, ако нареди да поръсим палубата с пясък. Де да го беше толкова срам, колкото го е страх.

Хинес остана сам, но не гледаше морето. Започваше да го обзема обичайното при дълги преходи състояние — съществува само корабът, корабът е целият свят и човек накрая дори забравя за морето, като за декор, който заслужава внимание единствено ако се развилнее. Дори тогава обаче четирите посоки на кораба си оставаха най-важни. Тръгна да върши рутинната проверка на апаратите за метеорологични измервания и точно когато отчиташе показателите за влажност, получи съобщение от капитана, че го очаква на бака. Тръгна по пътя нататък, маркиран от товарните стрели, и отдалече видя Тоурон на корабния нос, покатерен на трапа.

— Каза ли ви вече Херман, че очакваме вълнение?

— Аз знаех от по-рано. Пишеше го в днешния метеорологичен бюлетин.

— Защо не сте ми съобщили?

— Поръчах да ви предадат бюлетина.

— Трябваше лично да ми го донесете, за да го обсъдим. Все едно. Няма значение. Само че сте много разсеян напоследък. Тези дни непременно ще си поговорим с вас. Cherchez la femme? Коя е дамата?

Замълчаването на Хинес не попречи на капитана да дръпне една реч, която слабо се нуждаеше от присъствието на събеседник.

— Виждал съм ви с дамата в Барселона. Доста време мина оттогава. Май беше при последното междинно спиране за осемдесет и първа или първото за осемдесет и втора. Да, това ще е било. Първото за осемдесет и втора, защото, доколкото си спомням, беше посред зимата. Купих си един разкошен балтон от разпродажбите в „Корте Инглес“, морскосин балтон от дебел вълнен плат с подплата на шотландско каре. Разпродажбите са хубаво нещо, особено за хора, които на практика живеят сами, като нас. Ние трябва лично да се грижим за себе си. Нали, Хинес? Пристанищата са пълни с жени, които остават. А ние преминаваме. Ние сме важните. Нито една жена не си струва да си загубиш ума по нея. Имам предвид и себе си, и вас. Като баща ви говоря, или по-скоро като по-голям брат. Видях вашата приятелка, така де, да се върнем на вас, в Барселона. Много красива жена, много нашенски тип хубост, много испански, да, испански. Вие не знаете, но аз съм ви виждал и друг път, и то съвсем неотдавна. Макар че, да, да, то вече си стана доста време. При летния ни престой в Барселона през осемдесет и втора. И после пак. Виждал съм ви и по-нататък, но вие не се и криехте, показвахте се по Рамблите, по ресторантите, насам, натам, та ми се е случвало да ви засека, без да искам, и това ме притесняваше, защото се чудех какво да правя, да ви поздравя ли, да не ви ли поздравявам. Мъчен избор. Затова обичам да съм си на кораба. Няма откъде да те налети някоя изненада. Срещаш все същите лица, знаеш към какво да се придържаш. Не ми е скучно. Всички светове са ми в този свят.

И посочи челото си.

— А очите ми виждат всичко, което мозъкът ми пожелае. Погледнете морето. Какво виждате? Само помислете: намираме се над една чудовищна планинска верига, която прекосява Атлантическия океан от север на юг, като гръбнака на змия. Надали е случайно. Или облаците. Вижте, високи и купести. В тях няма нищо обезпокоително. Най-обезпокоителни са перестите. Не мога да ги понасям. Ще се запитате — че защо? Защото във всяко нещо е вложен код, а следователно и опасност, ако не разчетеш кода навреме.

След моментно мълчание, което Хинес използва за безрезултатен опит да разгадае скришния код на привидно невинните купести облаци, реши, че капитанът го е забравил и тръгна да си ходи.

— Как се казваше тази жена?

— Енкарна.

— Енкарнасион[4]. Колко сполучливо. Имаше прекрасни сенки около очите. Жените със сенки често са прекрасни, но умират млади, ядат ги неясни, дълбоки болежки.

Това бе последната му дума. Затвори уста и му обърна гръб. Хинес се отправи към кърмовата надстройка, където срещна Хуан Басора, който изкозирува.

— Почвай да свикваш, че лудият скоро съвсем ще ни военизира. За какво ти надува главата?

— За разпродажби в „Корте Инглес“, облаци и сенки около очите на жените.

— Жалко, че няма талант на поет, от това щеше да стане чудно стихотворение. Виж, музикален талант не му липсва. Чувал ли си го?

— Не.

— И по-добре. Вие с Херман нали спите чак в другия край на кораба. Моята каюта обаче е до неговата и какво да ти кажа. С часове пее някакви пошли песни, на които и Кончита Пикер[5] може да му завиди. Има една, La bien paga, от която няма отръвка. Смешката е, че понякога я пее баритоново, ей така, смело изпъчен, а друг път — с глас на туберкулозно мецосопрано.

Басора сложи леките си очила с позлатени рамки и замина да търси капитана.

— И на мен ми е определил аудиенция. Ще ми изнася лекция за здравето на борда. Изглежда или е учил медицина, или е изпоскал цяла енциклопедия по здравни въпроси. Той е най-голямото зло, което можеше да ни дойде до главата. Сега току-виж се бои от скорбутна епидемия. Що не вземе да хване пичи въшки или един хубав сифилис, че да му минат всички фантазии.

Самота в синевата и водите. Отдалечаваха се от пътя на летящите риби, а и не беше времето на миграциите им. От доста време птиците бяха изместили полетите си на юг и бяха изоставили на произвола на съдбата неподвижното небе. Затвори се в каютата си, за да направи обичайния запис в корабния дневник, първо метеорологичните наблюдения, за които отговаряше. Но не можа да се отърве от смущението, което предизвика у него намесата на Тоурон в отношенията му с Енкарна. Присъствието му се беше промъкнало в тях и бе засенчило всичко, дори самата постановка на спомена. Хинес и Енкарна, а до тях — призракът на капитана. На улицата, в кафенетата, в ресторантите, в хотелските стаи. Едно-едничко местенце оставаше неопетнено от погледа му. Или пък не? По тялото му пробяга неудържима тръпка, от която го заболя, като от ощипване по гръбнака.

Бележки

[1] Градче в провинцията Севиля, автономна област Андалусия, Южна Испания. — Б.пр.

[2] „Детето Мануел“ (от еврейското Имануел, „Бог с нас“) е името, с което се нарича младенецът Христос в някои испански народни песни, най-често коледарски. — Б.пр.

[3] Печен или пържен сладък кравай със сушени плодове. — Б.пр.

[4] Енкарнасион (букв. „въплъщение“, това на Бог в Христос) е едно от многото испански женски имена, заимствани от типично християнската лексика: Инмакулада (непорочна), Консепсион (зачатие), Долорес (страдания — на Богородица), Асунсион (успение) и други. — Б.пр.

[5] Консепсион Пикер (1906–1990) — популярна певица и актриса, най-известна с изпълненията си на коплас, типични за Испания популярни градски песни. — Б.пр.