Мануел Васкес Монталбан
Александрийска роза (28)

Лежащият сякаш не чу встъплението на стареца, който с тих глас и дискретни движения подкани Карвальо да се доближи до ръба на леглото. Посочи живия труп в цялата му дължина.

— Ето ви го. От доста време вече ни е болничък. Нали, дон Луис Мигел? Така е от месеци. Прогресивна дяволия. Хвана го преди почти три години. Костите.

Костите. На мястото на очите стърчаха скули, защото очните ябълки бяха хлътнали в два сенчести кладенеца и от дъното им излъчваха удивлението на човек, обречен навеки да съзерцава тавана.

— Може да става и има сили колкото да се задържи на крак един час, не много повече. Но после всичко го оболява и рухва. Когато дъщеря ми е тук, тя го гледа, а като я няма — снахите. Заинатил се е, че иска да види майка си, и понякога й пише, но съвсем накратко, защото всичко го изтощава, даже яденето, а едната му ръка, лявата, вече съвсем я няма. Не знам въобще останал ли му е и глас да охка, но все пак вижте.

Старият извади клечката за зъби от устата си и няколко пъти я заби в лявата ръка на болния, който с нищо не показа, че убожданията го притесняват.

— Виждали ли сте подобно нещо? Мушнете, мушнете.

Старият подаде клечката на Карвальо, а като видя, че няма да я вземе, я върна в устата си, където тя продължи скокливите си движения в тайния вътрешен ритъм на анимерото.

— Голяма загадка е човешкото тяло. Има хора, дето ще паднат от седмия етаж и ще им мине като на куче. А има и такива, дето не могат да пръднат, без да се повредят.

Главата на скелета се наклони на една страна в търсене на източника на шумовете, проникнали в мрачните му селения.

— Аз съм, господин Луис Мигел, Лебриханеца. Искате ли да извикам Черната? Днес дойде от Албасете, за да се грижи за вас.

Главата събра сили, за да потъне между раменете. Или може би раменете се вдигнаха, за да подкрепят жеста на безразличие на главата.

— Какво искате, господине? Вашите желания са заповеди за мен.

Старецът долепи ухо до устата на болния, после се отдръпна и укорително поклати глава.

— Не разбирате ли, че така ще я изплашим клетницата? Като се пооправите, тогава. След сватбата ще посетим госпожата и ще видите как ще се зарадва. Иска майка си, горкият. Върти го, сучи го — когато се случи животът да ни свари със смъкнати гащи, първо за майка си се сещаме.

Карвальо беше адресатът на това наблюдение, което продължи така:

— И се питам понякога, особено като чета по вестниците, че примерно деца се раждали от епруветки… ей на, в Барселона, да речем, оня ден излезе в новините, че успели да направят бебе в стъкленица… впрочем баш един от лекарите, които са преглеждали нашата госпожа, както личи от фактурата, та, питам се аз, тези деца от епруветка също ли ще викат майка си, когато ножът опре о кокала?

Не даде време на Карвальо нито да се замисли, нито да отговори. Изкара го от спалнята със собственото си рязко излизане и думите, подхвърлени към болния:

— Ние си тръгваме, но сега ще дойде Черната и ще ви направи като нов.

В коридора Карвальо го хвана за рамото, спря го и го завъртя към себе си.

— Не е мръдвал от леглото от месеци, така ли?

— Първо беше в Албасете, но след като убиха жена му и ходи до Барселона за разпознаването, си го преместихме тук. Оттогава все по-зле става.

— Семейството му знае ли?

— Той самият кри, докато можа, а сега ние си траем, за да не се намесят и да ни натирят по живо, по здраво.

— В кревата ли ще се оженят?

— Още може да става от време на време. Бият му една инжекция, която ни даде докторът, и става, дори се пораздвижва. Но не издържа дълго.

На стареца не му харесваше погледът на Карвальо.

— Какво зло сме сторили? Младият господин няма да изкара повече от година, то е ясно, и ако не си запретнем сега ръкавите, какво ще остане за сирачето? Хем голо и босо, хем курвенско изчадие — казвам си правичката, нищо че ми е дъщеря, знам я каква е. Моят Антонио, синът ми, е безработен, а тук има работа за всички, място за дъщеря ми и бъдеще за внука. На кого причиняваме вреда? Цял живот съм се лашкал насам-натам из планината, за да свиря и пея и да угаждам на една шепа албасетски големци. На тези години вече заслужавам почивка и тук ми е най-добре. Че тя Къщурката е по моя, отколкото на тоя.

„Тоя“ беше смъртникът, от чиято стая току-що бяха излезли. Върнаха се в дневната, Черната изглеждаше кротнала и подскочи само като чу бибипкането на клаксона, което Карвальо беше заръчал на кметицата.

— За мен е. Моята придружителка ми напомня, че трябва да тръгвам.

— Сега какво? — Черната питаше баща си за окончателната присъда.

— Господинът е джентълмен и ще прояви разбиране.

— Има ли някой, който да знае какви ги е вършила Енкарна без знанието на мъжа си? Някоя близка или далечна приятелка в Албасете? Някой, с когото да си е споделяла?

— Не. Така и не се вписа. Те, богатите семейства в Албасете, са дупе и гащи, виждат се често, разговарят, мешат си капите само помежду си, но тя до края си остана бяла врана. С годините се научи да прави приеми, да ги събира на по чашка, да пие шоколад с дамите. И толкоз. Продължаваше да си бъде същото дръпнато хлапе, което младият господин един ден доведе от някакво мурсийско село, Масарон ли беше, Картахена ли.

— Агилас — поправи го Черната с тона на човек, който не пропуска нито една подробност относно врага.

— А в Агилас?

— Пишеше си с някаква Пака, която още живеела там.

— Адреса й имате ли? На някой плик?

— Не. Всичко изхвърлих. Дрехите й, писмата, портретите, всичко, което намерих.

— Ами много лошо, Карменсита, както виждаш, можеха да са от полза за господина. Хиляди пъти съм ти повтарял, и на двамата от малки ви повтарям, че преди да изхвърлите нещо, трябва хубаво да си помислите, защото току-виж утре ви потрябвало изхвърленото днес. Той, животът, рано или късно те учи на тая предвидливост, няма измъкване, сам виждате, приятелю, колко струваме в крайна сметка. Но и да заринеш някого с полезен опит, ще ти плюе на усилието, човек вади поука само от собствените си нещастия.

— Тоя сега ще отърчи при дъртата да й разправи и да иска комисионна.

— Няма да отърчи. Пък и работата е почти опечена вече. Сватбата е вдругиден, друже, ако искате да участвате във веселбата, заповядайте.

— Каква веселба, татко?

— Тази, дето ще си вдигнем тук, в тесен семеен кръг, но пък с цялата радост, която заслужаваме.

Анимерото даде път на приключилия гостуването си Карвальо и двамата минаха пред хванатия за пушката син, който никак не изглеждаше доволен да пусне външния човек. Но авторитетът на бащата беше достатъчен. Излязоха на двора, чиято хармония се стори на Карвальовите очи просмукана с мръсотията на всичко чуто. Старият крачеше весело и си припяваше.

— Да ме бяхте видели преди месец, когато коледните празници бяха в разгара си. Аз не съм тукашен, но все едно бях свой. Знам местни молитви и песни, които никой вече не помни. Не е ли прекрасна?

Прекрасна според свирача беше бездънната ивица небе над гребена на Алкарас, отляво пак се донасяше пресипналото клокочене на извиращата вода на река Мундо, а обраслите с борове склонове пропадаха шеметно надолу, устремени презглава към долината.

Седем баира превалиха, пребродиха река и планина

и що да видят — агнето заклано. И така

в деня на Пасха го занесоха на господаря.

Издекламира старият с очи, зареяни отвъд хребетите и далечината.

— Стар романс от Алкарас. Почти като във вашия случай. Агнето трябва да се търси, докато е живо, не след като го заколят. Мъртвите мируват, живите пируват.

Карвальо не си направи труда да се обърне и да се сбогува с главатаря на лешоядския клан. Може би наистина си заслужаваше да се осигури непосредственото бъдеще на едно десетгодишно курвенско изчадие, си мислеше, когато видя кметицата да търка измръзнали ръце до колата и да тъпче около нея, за да не се превърне в ледена шушулка. Извини се за закъснението и надве-натри го оправда с лошото здравословно състояние на стопанина и новината за предстоящата сватба с дъщерята на анимерото.

— Добре се е уредил злодеят. Няколко тукашни деребеи го бяха превърнали в институция и сега никой не може да го трае. Обиколките на анимеросите бяха нещо спонтанно, народно, както музикалните групи от моя край. А него всъщност винаги са го смятали само за натрапник, който се възползва от моралната низост на повечето хора, за да им влезе под кожата.

Кметицата недолюбваше анимерото.

— Славата му стигна и до нас, нищо че той в Молиникос не припарва. Вие сега какво ще правите? Ако оставате, с удоволствие ще ви поканим да хапнете.

Какво щеше да прави?

— От Елче де ла Сиера има ли хубав път за Мурсия?

— Има един до Каравака, после трябва да се мине през Лорка и оттам нататък не знам, понеже от тези чукари рядко излизам. Понякога си викам: виж как те завъртя животът — от Валенсия попадна в албасетските планини и на тези си години си видяла само две шосета накръст и туйто.

Но не бяха много годините на жената, която толкова ентусиазирано разказваше за будителските дела — нейни и на съпруга й — по тези краища, тънали във вековен франкистки унес.

— Тук е имало франкизъм столетия преди Франко да дойде на власт.

— В Испания е имало франкизъм почти винаги — допълни Карвальо, завладян от политвъодушевлението на госпожа кметицата.