Мануел Васкес Монталбан
Александрийска роза (30)

Провери барографа и анемометъра. Вятър от североизток, сила седем. Вдигна телефона и се свърза с Тоурон, за да му докладва, както беше обещал.

— За какво ми говорите?

— За средната скорост на вятъра.

— Колко пъти да ви казвам да се изразявате уместно. В морето това се нарича фактор за поривистост. Повторете, Хинес, фактор за поривистост.

Повтори фактор за поривистост.

— Освен това — силно вълнение. Вятър със сила седем бала и силно вълнение. Потвърдете.

— Потвърждавам.

— Ще стигнем до ветрове със сила девет и бурно море. Ще видите какво ни чака. Здравата ще ни стръска. Край.

Нищо не предполагаше сериозна тревога, но екипажът беше разпределен из кораба, сякаш се очакваше ураган. Херман провери разположението на товара в трюмовете и доброто сцепление на плоскостите, които затваряха люковете. Хинес прегледа въжетата на лодките и изпускателните отвори, за да са в готовност да изхвърлят бързо водата, в случай че вълните прелеят горната палуба. Всеки един от отговорниците докладваше за резултатите на капитана, изправен на нокти от метеорологичните прогнози за деня. Следобед морето наистина се разбуни и преля страховете на хората; маневрираха с половин машина и няколко часа по-късно нощта падна посред най-голямото вълнение, но положението беше така добре овладяно, че Тоурон ги покани на по чаша в своята каюта. Беше доволен, освободен от нагнетеното от самия него напрежение и проявяваше небивала жизнерадост, която изненада и най-старите му спътници, например Басора, стъписан пред шармантните изпълнения на капитана, сякаш влязъл в ролята на друг капитан, по всяка вероятност символичен и заимстван от страниците на някой роман за далечно плаване. Още малко и щяха да му поникнат дървен крак и акордеон в ръцете, а от устата му щеше да се зарони старинна песен за пирати, папагали и бутилка ром. Просветителските му коментари, поверително отправени към ушите на Мартин, Хинес или Херман, разстройваха доброто желание на офицерите да възприемат променения си капитан.

— Ах, „Александрийска роза“, какво вълшебно име за кораб. Веднъж ми се удаде възможност да питам корабостроителите защо са избрали това име и те бяха пределно искрени с мен, да, да, пределно искрени. Единият искал да го кръсти Роза на майка си, другият — Александрия, защото му харесвало името на града. Някой се сетил, че има един вид роза, наречена „александрийска“, и готово. Но понякога най-очевидните следствия от нещо всъщност са израз на мистериозната логика на случайността. Разбирате ли? Разбирате ли вие, Хинес, специално вие, който сте влюбен? Мисля, че не разкривам тайна, като го казвам, а ако е така, вие ще ме извините, пък останалите ще се престорят, че нищо не са чули.

— И защо трябва специално аз да разбирам смисъла на името на кораба?

— Розата е символ на жената съгласно идеалите на платоничната и романтичната любов, защото предполага съвършенство. Аз малко се поразрових: розата се споменава къде ли не като мистично средоточие, като метафоричен образ на сърцето, като любима жена, като Дантевия Рай, като емблема на Венера. Има и допълнителни значения според цветовете и броя на венчелистчетата си. Бялата и червената са пълни противоположности. Синята е символ на невъзможното. Златната — на абсолюта. Седмолистната роза препраща към съответното число в кабалата: седемте посоки на пространството, седемте дни на седмицата, седемте планети, седемте степени на съвършенството. Мисля, че за вас ще е особено любопитна символиката на розата в приказката за Красавицата и Звяра, прекрасно иносказание за неудовлетворената жена. Само че не знам дали ще ви е интересно да я чуете.

— Как няма да му е интересно. Време му е да се ориентира кой е Красавицата и кой — Звяра — подметна Басора.

— Наистина ли ви е интересно?

— Да.

— Хубаво. Ето значи. Един баща имал четири дъщери и най-малката била най-красива, най-мила и негова любимка. Добрият човек искал да й направи подарък и тя си пожелала нещо наглед съвсем простичко — бяла роза. Само че бялата роза се намирала в градината на Звяра, бащата я откраднал и си навлякъл яда на чудовището, което го заплашило, че ще го убие, ако в срок от три месеца не му върне розата. Заплахата поболяла човека и дъщеря му се пожертвала, отишла в замъка на Звяра. Той се влюбил в нея и когато един ден девойката се прибрала при тежко болния си баща, Звяра изпаднал в агония, защото не можел да живее без любовта на Красавицата. После тя се върнала, погрижила се за чудовището и даже се влюбила в него. За нея вече нямало живот без Звяра и тя му признала чувствата си. В момента на обяснението й лумнали светлини и чудовището се превърнало в хубав принц, който разказал на Красавицата своята тайна: зла магия го държала в плен, докато някоя дама не се влюбела в него заради добрината му. Психоаналитиците обикновено търсят теле под вола на тази елементарна фабула. Бялата роза е символ на добрината и вирее тъкмо в градината на Звяра. Спорът за притежаването й е този, който всъщност отключва всички последвали събития до тържеството на любовта и преображението.

— Александрийската роза бяла ли е?

— Тук започва следващата загадка. Не. Не е бяла. Под „александрийска роза“ обикновено се разбира розата от Дамаск, дошла от Източна Азия през Близкия изток. И както гласи една испанска народна песен отпреди векове, розата от Александрия „през деня е бяла, през нощта — червена“. На драго сърце бих ви я изпял, но гласът ми никак не го бива, много фалшивя.

Ръцете прихлупиха устите, за да спрат смеховете. Само Хинес слушаше излиянието на капитана в съсредоточен опит да разчете някакво скрито послание.

— Гледайте какво нещо. През деня е бяла, през нощта — червена! Единство на противоположностите. А бялата роза е и съвършенството, затвореният кръг, самовглъбението на красотата в мандалите.

Капитанът ту сам си говореше, ту хвърляше бегли погледи към книгите, които подкрепяха думите му, защитен зид от томове, струпани един връз друг до една от стените на каютата, а ръцете му сякаш копнееха да се протегнат към тях в търсене на помощ или потвърждение.

— От друга страна, с мандалите нагазваме в дълбокото. На вас мандалите и връзката им с розетите на катедралите и полата на Христовата одежда сигурно нищо не ви говорят?

— Почти нищо.

— По-добре да продължим с мистериозната александрийска роза, за която се пее в ред испански народни песни от различни краища на страната. Има я в Астурия, най-прочутата версия, но се среща и в Кастилия, и в Естремадура. Може би са я разнесли пътуващите пастири. Същата тази александрийска или дамаска роза по едно време се е загубила, да знаете. Тя е третата от трите големи рози на древността. Другите две са столистната или мускусна и галската или кастилски трендафил. Александрийската винаги е била наричана дамаскиня или от Дамаск. Гърците я пренесли чак до Марсилия, Картаген и Пестум, а римляните я усвоили, макар че, както се твърди, произходът й е много по-далечен, чак от Азиатския югоизток. Удивлявала римляните, защото цъфтяла два пъти годишно и затова я наричали rosa bifera, с прилагателното, употребявано за разчленения език на змиите. „Роза на четирите сезона“ пък й викали испанците от старо време. Та значи тази роза, която се срещала главно в древноримска Италия, била пометена от лавата на Везувий и само арабите продължили да я отглеждат, докато през XVI век не се върнала на Запад, най-вероятно през Испания.

— И нощем е червена, а денем — бяла, така ли?

— Символичната александрийска роза — да, защото народната песен е мъдра и я възпроизвежда символично. Истинската роза от Александрия или Дамаск — не, поне не и тази, която е стигнала до нас. Има една пъстра разновидност, червена с бели пръски, позната и като роза на Йорк и Ланкастър, но тя е по-скоро шега с английската история. Замислете се само за народния гений, събрал двата емблематични цвята в една и съща роза, в едно раздвоение на личността, като при това ги сравнява с жена, точно с жена. Между нас казано — тук няма жени да ни чуят, — у всяка дремят и Красавица, и Звяр, и любов, и омраза, и невинност, и сладострастие.

— Тези, дето аз съм ги срещал, не са били такива. Май не ми върви.

Капитанът премига след намесата на Хуан Басора.

— Какви са били жените, които сте срещали?

— Добри момичета, обикновени, със силни и слаби моменти, като мен, като всички.

— Много ви е провървяло.

Капитанът показа, че смята аудиенцията за приключила, като се насочи към разбърканата си библиотека с вида на човек, който спешно трябва да намери скрита книга. Офицерите тръгнаха да излизат, когато Тоурон ги спря с жест.

— Ако обичате, вие, Хинес, останете.

— Излезе ти късметът, пич. Да си изкараш страхотно.

— Какво ли ще ти изпее…

— Дръж се.

Шепнеха му едва доловимо, а на Хинес не му стигаха сили да им отвърне, защото ситуацията го смазваше, главата му беше на път да се пръсне, препълнена с море, телефонен звън и идиотщините на капитана, а и се чувстваше просмукан до кости от лепкавото съчувствие, което се носеше откъм Тоурон като воня.

— Вас историята на розата ви заинтригува. Забелязах. Сега стана късно, а и днес денят беше особено изморителен, но по-нататък ще си поприказваме. Само невидимият смисъл на нещата е интересен. На нещата и на постъпките. Привидностите винаги лъжат. Колкото повече нещо на този свят зависи от вида си, толкова по-измамно се оказва. Затова жените са непредвидими. Непредвидими за нас. Но те самите всичко отлично са изчислили. Долни са, когато ги устройва да са долни. По-нататък ще поговорим за всичко това и за причината да си тръгнете, да изчезнете за няколко седмици. Направих се, че приемам обясненията на Херман, но не съм глупак.

Останалите го чакаха в каютата на Херман. Нямаха търпение да научат финалните слова на оракула, както го нарече Басора, очарован от демонстрацията на ерудиция с Красавицата и Звяра.

— Отсега нататък ще му викаме всички Красавицата и Звяра.

Хинес се извини с половин уста и се оттегли. Затвори се в каютата си и пусна резето. После се замисли над нелепостта на това си действие, отиде да го вдигне, но се възпря. Въпреки че „Александрийска роза“ самотно пореше Гълфстрийма, тласкана от западни ветрове към Азорските острови, можеха да го посетят не гости от плът и кръв, а призраците, които се стараеше дори да не назовава в дългата битка срещу думите, дето се боеше да чуе от самия себе си. Или току-виж се отбил Тоурон.