Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Карвальо (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
La rosa de Alejandria, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране и форматиране
Еми (2017)
Корекция
plqsak (2017)

Издание:

Автор: Мануел Васкес Монталбан

Заглавие: Александрийска роза

Преводач: Нева Мичева

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: Испански

Издание: Първо

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: Роман

Националност: Испански

Печатница: „Инвестпрес“ АД

Художник: Стефан Касъров

Коректор: Любов Йонева

ISBN: 978-954-529-589-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2519

История

  1. — Добавяне

Стените на Албасете продължиха да го изненадват в ранното утро — „Аз убих Мортимър Куция“, „Калво Сотело = Садат = НАТО“[1] — и това вероятно се дължеше на контраста между невидимите поети и сериозността на подранилите минувачи, между образците на младата архитектура, родена преждевременно състарена в празнотите, оставени от съборени паметни кооперации, за които човек можеше да се досети по редките оцелели от същия вид. Старата госпожа Родригес де Монтиел вече не живееше в опразнения апартамент в пасажа „Лодарес“. Пасажът приличаше на декор от италиански ренесансов театър, неокласика в тревожно сив академизъм под свод от хладно стъкло. В здрача му се беше подслонила цялата мистерия на града и това може би беше последният остатък от неговата някогашна физиономия — тъжни дюкяни, полузатворени портали с парадни стълбища към апартаменти, които младите богаташи вече не искаха да обитават и сега населяваха разни ориентирани към центъра професионалисти. Пасажът „Лодарес“ е възможно най-централното място в Албасете, го увериха в една бакалия, където разпита туй-онуй за ламанчския кашкавал и за старата госпожа.

— Доколкото ми е известно, държат я някъде в Ел Бонильо. Те там имат хубави имения. Честно казано, от години не съм я виждала, пък и не съм чувала да се говори за нея.

— А синът й?

— О, той е съвсем друга история. Много го спрягаха напоследък покрай бедата, дето го сполетя, но и него не съм го виждала от сума време.

И отново оскъдният ламанчски пейзаж с небето, отегчено от земята, или може би обратното. Сухите трънаци продължаваха да развяват лудостта си на прокълнати предмети, търкаляха се пред слепия вятър и понякога със самоубийствена решимост се пъхаха под колелата му. По пътя през Бараке и Мунера малки селища изникваха край кръстопътищата или в далечината, около някое благосъстоятелно стопанство в охра и бяло, заобиколено от монотонни заспали земи, където животът се свиваше под буците пръст, в зеленикавосивите им краища, оголени от бръснача на зимата. От Мунера до Ел Бонильо пътят си играеше на катерушка по впечатляващи хълмове, после на гоненица на завоите, откъдето възвишенията запращаха погледа на пътника надолу, към неизбежната равнина.

Остави колата си на площада пред една неокласическа църква, жълто-кафява отвън, зелена отвътре. Влезе, за да провери дали вътре самотата е същата като отвън. Статуите стърчаха отритнати в скучния си понеделник, гипсирани актьори в самосъжалителни и покровителствени пози, които никого не вълнуваха. Когато излезе и застана в подножието на един мраморен кръст, се убеди, че и в сутринта навън няма проблясък от надежда, въпреки слънцето, на което впрочем можеха да се порадват само хората по балконите на отсрещното аристократично, достолепно здание, откъдето се мъчеха да отгатнат произхода на колата на натрапника и намеренията му на странник, запилян из географията на Ла Манча. Минаваха забързани жени, навлечени в три-четири ката дрехи срещу студа, и опитът му да завърже разговор се сблъска с подозрителните им очи, сепнати от гласа, който не беше от гласовете на своите.

— Домът на Родригес де Монтиел ли? Кой по-точно?

— Този, в който живее госпожата.

— Ами не е тук. Трябва да хванете в посока към Лесуса, по шосето за Баласоте, и няма да се изгубите. На десетина километра от Ел Бонильо ще я видите — богаташка къща, най-голямата в околността, с висок дувар и с каменна арка над товарния портал. Няма начин да я пропуснете.

Пейзажът неусетно се вхълми, влеси се и се покри с разклонени реки от растителност и скоро един черен път се изви пред Карвальо с обещание за имението на Родригес де Монтиел на хоризонта. Подкара нататък, мина през портала и се озова на пръстен двор, където почиваха два трактора и стар джип, а насам-натам топуркаха две руси дечица, следвани по петите от дребно куче. Неподвижността на децата пред слизащия от колата си неканен гост бе компенсирана от нервната поява на жена, която бършеше зачервени ръце в престилката си.

— Това е частна собственост. Шосето води право в Баласоте, не се отклонявайте от него.

— Не съм се загубил. Търся госпожа вдовицата Родригес де Монтиел.

— Какво желаете?

Гласът бе мъжки, та надали идваше от жената или от децата. Зад гърба му се извиси мъжище с габардинено палто с рунтава яка, високи ботуши, кепе, очила с рогови рамки и клюнест нос над коцкарски мустак.

— Търси госпожата, дон Мартин.

Сега стояха един срещу друг.

— Именно. Дошъл съм да разговарям с госпожа вдовицата Родригес де Монтиел.

— Чудна работа, това е май първото посещение, което й правят от поне десет години. Извинете, но ако нямате нищо против, аз ще ви приема, на горката жена не й е до срещи.

— Нека първо да ви се представя, редно беше да го направя още отначало, прощавайте за невъзпитанието.

— Аз съм виновен, трябваше да започна с името си.

— Всъщност това се очакваше от мене.

— Не ме щадете.

Мъжището бе сериозно ядосано от себе си и издекламира без пауза:

— Мартин Сердан Саманиего на вашите услуги. Аз съм управителят на това стопанство.

— А аз съм Хосе Карвальо и в качеството си на нещо като застрахователен агент бих желал спешно да разговарям със семейство Родригес де Монтиел по някои въпроси, свързани с нещастието, случило се със снахата на госпожата.

— Не знаех, че има нещо за дооправяне.

— Нищо ли не ви е казал дон Луис Мигел?

— Той и „добър ден“ не казва.

С жест управителят подкани Карвальо да го последва към централния вход от камък и дървесина, одялана навремето от някой способен занаятчия и сетне изоставена на произвола на слънцето и вятъра. Студена сянка на каменен трем предвари влизането им в кабинет, където нямаше друга покъщнина, освен една изографисана маса с крак от ковано желязо и няколко метални кантонерки като от районно на Гражданската гвардия. На масата едно разпятие надзираваше подредените бумаги, на стената висеше плакат с фуражни смески. В единия ъгъл бумтеше цилиндрична желязна печка, но студът, загнездил се в стаята още от есента, така или иначе заемаше много място.

— Влезте ми в положението: не мога да разговарям по моите дела с всеки. Аз по принцип искам да стигна до дон Луис, но той не е в Албасете и никой не можа да ми каже къде е.

— Аз и не искам да ме занимавате с господина, неговата работа си е негова работа, както тази на майка му си е тази на майка му. Управлявам имота, който е изключителна собственост на доня Долорес, и нямам нищо общо с дела на сина й. Поканих ви да влезете, за да не се разправяме на висок глас пред персонала, колкото и да му имам доверие. Времената се менят и преданост като някогашната иди я търси днес. Не знам докъде ще я докараме.

— Можете ли да ме упътите към дон Луис?

— Не.

— Току-виж майка му знае къде е.

— Не. Не мисля.

Управителят се намръщи и отиде до печката, за да погледне пълна ли е. От един плетен кош взе четири дървени трупчета, толкова наскоро нарязани, че посипаха фини бели трици за краткия си преход до огненото гърло на печката.

— Пък и не е добре жената, разбирате ли? Да беше добре, иди-дойди. Но има дни, в които нито си владее тялото, нито помни, че има син. А той един да беше, седем деца има, но този специално, този най-много ядове й е създавал. На мен поне не ми е казвала къде е. То и аз не съм питал къде скита тоз пройдоха. Знам, че не е хубаво така да говоря за младия господин, но той какви ли бели не направи. На баща си, Бог да го прости, на майка си и на жена си, която, да разправят каквото си щат, най-много от всички го търпеше.

— Покойницата ли имате предвид?

— Нея. Като дойде в този дом, беше още момиченце и зле я научиха.

— Тук ли живееха?

— Кой, дон Луис и жена му ли? А, не, не. Младият господин идваше само за да се нагуши. В течение на много години тука бяхме само татко, Бог да го прости, и аз, да им пазим кокошката със златните яйца да не умре. Нашичките междувременно си живееха като царчета кой в Албасете, кой в Мадрид, кой през девет гори в десета. А после, когато някой трябваше да се заеме със стопанството, защото тръгна да пропада, до един взеха да се ошумоляват. Всичките деца на госпожата се захванаха с по нещо — който не се беше изучил, завъртя някаква търговийка. Всички, с изключение на господинчото, за когото си говорим. Уж следваше за нотариус, уж щеше да става важна клечка, а така си и остана нехранимайко. Не. Не ме занимавайте с него. Нищо не искам да знам за тоя господинчо.

— Трябва да разговарям с майка му.

— Толкова ли е важно?

— Изключително.

— Да не я притесните. Карайте полека. Понякога разбира, понякога — не. И вече не знам дали разбира, когато може или когато иска. Но това също не ме интересува — заключи управителят и гневно пусна търкалото на печката.

Бележки

[1] Леополдо Калво-Сотело (1926) е испански политик от Централния демократичен съюз, министър-председател в периода 1981–1982 г.; през неговия мандат Испания се присъединява към НАТО. Ануар Садат (1918–1981) е президент на Египет от 1970 г. до насилствената си смърт през 1981 г. и Нобелов лауреат за мир заедно с Менахем Бегин (Израел) заради мирния договор между страните им през 1978 г. (т.нар. Кемпдейвидско споразумение, сключено с посредничеството на американския президент Джими Картър). — Б.пр.