Мануел Васкес Монталбан
Александрийска роза (5)

— Майка ми, Пепе, често ми разказваше за едно пътешествие, на което отишла като девойка, с кораб, до Агилас. Дядо бил щурмови гвардеец^[1] и понеже е роден в Агилас, искал голямата му дъщеря да опознае градчето, откъдето е тръгнал. Преди войната имало редовна линия от Барселона, защото пристанището на Агилас било важно или нещо подобно — главното е, че дядо поверил майка на грижите на някакъв свой приятел от младини, който служел на „Мария Рамос“ не знам като какъв… Жалко, че тя си отиде, вече не мога да се сетя за много от нещата, които помнеше, а е срамота да се затрият спомените на хората, които са те обичали, гризе ме съвестта, че губя спомените на мама, тя сигурно ги е споделяла с мен, за да й ги запазя. Отишла в Агилас и изкарала там цялото лято у родителите на Марикита и Енкарнасион. То имаше и други братя и сестри, но Господ знае къде се запиляха, те бяха по-големи, единият май емигрира в Германия, другият беше прекупвач на старо желязо в квартал „Торе Баро“ преди години, има едно… абе, все едно колко. По онова време Марикита била малка, а Енкарнасион още не се била родила. За майка ми това било най-щастливото лято в живота й. Някои имена от тогава така са се запечатали в паметта ми, сякаш са част от нещо, дето аз съм го преживяла: плажът Орнильо, градинката на площад „Испания“, плажът Касита Верде, бикоборската арена, улица „Канерия Алта“, сладоледите „Сирвент“, рекламно ветрилце на пенкилера „Слоан“, фотографът Матран. Ветрилцето съм го виждала из къщи, в старата ни квартира. В Агилас майка ми срещнала първия си кандидат, бръснар, и Марикита ги придружавала като нагледвачка, когато ходели да се разхождат по пристанището. Въпреки че била още дете, Марикита вече работела в преработката на коило или дали не беше в месокомбината, или фабриката за сушени смокини, не се сещам добре, може пък и в консервната фабрика за каперси да е било. После дошла войната, свършила, на юг ги свил страшен недоимък и почти всички от дядовото семейство се изнесли към Барселона. Татко и майка живееха в къщата на баба и дядо и откак съм се родила помня дома ни като временно убежище на преселници. Някои нощи нямаше място за мен дори и при баба и ми стъкмяваха легло от два стола и един шаблон за кройки на мама. Била съм съвсем малка, но си спомням пристигането на Марикита с родителите й и другото момиченце, почти бебе — сестра й Енкарнасион, много беше болна, имаше тежко възпаление на ушите и в поликлиниката й предписаха пеницилин, моля ти се, пеницилин, тогава го смятаха за нещо чудотворно, с онези ми ти малки ампулки, като кукленски шишенца, самото смесване на бялото прахче с дестилираната вода приличаше на игра. Останаха у нас няколко месеца, а после се преместиха в някаква съборетина в „Торе Баро“, която им беше намерил големият син. Не им потръгна. Марикита си намери работа в завода за пластмаса на „Аисмалибар“, после се ожени и си роди деца, този днеска беше средният й син. Но на родителите й хич не им потръгна. Чичо почина от туберкулоза, а леля се върна в Агилас с малката, с Енкарнасион, за да гледа една своя родственица, стара и богата, май единствената богаташка, която сме имали някога в семейството. Оттогава пътищата на двете сестри се разделиха и поеха в съвсем различни посоки. Марикита се омъжи за едно свястно момче, много работно, с което се запозна в „Аисмалибар“. Енкарнасион започна да прислужва в къщата на един лекар от Картахена, после се премести във фабриките на фамилията Муньос Калеро — ето още едно име, което сега си спомних — в Агилас, за сушени смокини или каперси, ако се не лъжа. Докато, не щеш ли, не ни сервира голямата изненада. Запознала се с един лъскав летовник, някакъв юнак от Албасете, който учел за нотариус, но техните били толкова заможни, че нямало нужда ни да се явява на изпити, ни нищо. Така и не разбрахме как точно са се стекли обстоятелствата. Запознаха се. Сгодиха се. Венчаха се и оттогава Енкарна се покри. От време на време се мярваше в Агилас да навести майка си, но само веднъж я покани на гости в Албасете, за една Коледа. Леля се разболя, Марикита си я взе в Монкада^[2], Марикита живее в Монкада, и когато съвсем западна, нямаше друг изход, освен да я даде в старческия дом „Мундет“, където да се грижат за нея. Като почина, Енкарна дойде на погребението, но без мъжа си, и да ти кажа, Грейс Кели можеше да й диша прахта, идея си нямаш каква солидна госпожа беше станала. С парите за една от нейните рокли можех да си накупя парцали за цяла година, хем аз не я карам зле. Но я си помисли какво им беше на горката Марикита и на другите роднини. На всички им паднаха капите. Освен това пристигна в кола с шофьор, тя, ревливата кукличка, дето някога живееше у нас и така й се бяха възпалили ушите, че се наложи да й ги дупчат, за да изкарат гнойта. Казах й, всичко й разправих, но останах с впечатлението, че не й е приятно да си спомня за онези години. Беше много вежлива, дума да не става, но по-ледена от краката ми през зимата, Пепе, ледена като посланичка на Северния полюс, не се смей, Пепе, направо ми домъчня за нея, изглеждаше все едно душа дава да й пораснат токчетата на обувките, та да стои по-високо от нас. Останалото го знам от Марикита. Намерили трупа й, по-точно парчетата, за които ти разказа онова недоносче, отчасти в един бидон, отчасти закопани надве-натри в „Сан Бой“, зад общежитията „Гуел“, надушило ги куче, разровило и каква излязла… Щом установили чии са останките от тая касапница, се обадили на мъжа й, а ние научихме от него. Никой не знае какво е търсила Енкарна в Барселона, въпреки че мъжът й твърди, че имала навика периодично да идва в Барселона да се преглежда — кога бъбреците, кога очите. Деца нямат и си личи, че Енкарна бая я е тресяла нервата. Изглежда са я пребили до смърт и после са я нарязали, за да не бъде разпозната, не знам, мътна и кървава, нищо не стана ясно. Така или иначе, мъжът й не пожела да задълбава и се омете при първа възможност към Албасете, една сълза не го видяхме да пролее. И в крайна сметка сега не той, а горката Марикита не може да си намери място, не я свърта, Пепе, не спи, мисли си, че е можела да направи повече за „малката“, както тя я нарича. Аз й викам, че не е права, че мадамата така се беше надула, че човек би рекъл, че всичко си има и никой за нищо не й е притрябвал, но Марикита не ще да се вразуми. Отгоре на всичкото, гледам, че онова недоносче или автодидакт, дето викаш, по цял ден ходи и си вре носа където не му е работа, и се е заинатило, че в престъплението имало нещо гнило, нещо недоразбрано и зловещо, което не можело просто да се припише на някой уплашен изнасилвач, тръгнал да се отървава от жертвата си. Според недоносчето тука имало разчистване на сметки, а на Марикита само това й дай, за да продължи да си блъска главата и да се трови, все едно не й стига, че мъжът й е безработен и почва да му хлопа дъската, едното й момче е в казармата, другото е наркоманче и пласьор и все се крие от полицията, двете й по-малки деца са във възраст, в която не можеш им насмогна на харчовете, а момчето, с което ти се запозна, тепърва иска да учи и да става журналист. Абе, с две думи, цялата къща й се е стоварила на плещите. Много ми е мъчно за нея и искам да й помогна, пък и е единствената близка, която ми остана, и знам, че майка щеше да се радва, ако й дам едно рамо. До самата си смърт мама помнеше рождените и именните дни на всички от родата. Аз ще ти платя каквото кажеш, а и недоносчето обеща да се включи с някакви пари, не го знам защо, но изглежда много нахъсан, приятел е на Андрес, сина на Марикита. Може и мъжът на Енкарна, като види, че случаят не е приключил, да додаде нещо и той. Какво ще кажеш?

Лицето на Чаро се беше превърнало в две очи, които блещукаха в полумрака. Ивица жълта светлина се провираше през процепа на вратата, която свързваше кантората с малкото царство на Бискутер, където той готвеше или спеше. Самият Бискутер си вземаше душ, чуваше се шуртенето на водата и тъничко свирукане на щастливо зверче, с мелодията на C’est si con.

— Извинявай, Пепе. Така те налетяхме. Ама вчера се обади Марикита, разказа ми всичко и не знаех към кого другиго да се обърна.

По Рамблите^[3] се запалиха последните светлини на осемдесет и трета, те утре щяха да огреят една друга година и бичът на времето шибна сърцето на Карвальо. Макар че може и да не беше това, а някое закъсняло присвиване заради историята, която му разправи Чаро. Седем следобеда. Някой беше разположил нощта на мястото й, в точното време, и беше пуснал Jingle Bells, песничката долиташе откъм близкия музикален магазин и надделяваше над свирукането на Бискутер, който се готвеше за емоцията от посрещането на новата година в шикозен ресторант, насаме с Карвальо и Чаро. Чувствата подслаждат кръвта, помисли си Карвальо.

— Имаш ли снимка на мъртвата?

Чаро се зарови в дълбините на чантата си, накрая извади светлосин плик и го подаде на Карвальо. Включи настолната лампа и снимката, която излезе от плика, застина под безмилостно бялата светлина като птиче, уловено в ръката му.

— Тук е съвсем дете.

— Единствената снимка, която си пазеше Марикита. На нея е на седемнайсет години.

Крехко, тъмнокосо момиче с големи черни очи и уста с почти чувствена извивка под излишно наплесканото червило. За фон — няколко двойки във вихъра на танца и част от оркестър, оркестър „Чар“, а на гърба на фотографията: „Агилас, август 1965 година. Танцуваме «Девойката от Пуерто Рико», целувки“ и подпис на гимназистка без специална наклонност към писането, тумбесто като картоф „Енкарна“, оградено с финална заврънкулка, която като че прокарва граница между името и целия останал свят. И отново лицето под светлината. Колкото и овехтяла да беше светкавицата на провинциалния фотограф, нещо в позата на тялото принуди очите на Карвальо да се върнат там, откъдето бяха минали. Хем я имаше, хем я нямаше, хем гледаше, хем не гледаше, хем се усмихваше, хем не се усмихваше, протоколна снимка, мила и за спомен, несъмнено заръчана от майката, за да бъде изпратена на сестрата, „за да ти види новата рокля“, ала девойчето всъщност е другаде.

— Красива е била.

— Много хубавка, много фина. Леля също беше красавица, а и Марикита не е грозобойница, въпреки че се изтормози с тоя живот горката.

— Нямаш ли по-скорошни снимки? Писма?

Чаро поклати глава и Карвальо произнесе нейното „не“, сякаш сам си отговаряше.

— Даваш ли си сметка какво искаш от мен? Да разръчкам един случай, който мирише на мърша, парче по парче месо, без помощта на полицията, без на съпруга ни най-малко да му пука, без някой да го вълнува, освен твоята братовчедка, теб и оня застрелян автодидакт, когото впрочем не се сетих да попитам в какво, аджеба, е самоук.

— Има магазин за домашни потреби в Монкада.

— Платежоспособен клиент.

Бискутер нахлу в стаята и я завзе с едно щракване на ключа на осветлението.

— Какво ще кажете?

Намъкнал беше дебело сако от черен рипс, сив панталон, небесносиня риза със сребърни копчета за ръкавели и тъмночервена вратовръзка върху телцето си на одрана жаба, което природата му беше дала. Чаро изръкопляска, Карвальо отсече: ще бъдеш царицата на бала. Бискутер се завъртя и обясни:

— Като ще е гарга, да е рошава, шефе. Не обичам да излагам приятелите си.