Мануел Васкес Монталбан
Александрийска роза (35)

На следващия ден Хинес каза, че вече се чувства съвсем здрав и убеди Херман да му позволи да си върши обичайните задължения. Ужасяваше го перспективата пак да се затвори в каютата, безпомощен пред свободните влизания на Тоурон и необходимостта да се държи с него, сякаш нищо не се е случило. Помота се из възможно най-недостъпните за капитанския поглед местенца на кораба и дори слезе до машинното, където беше посрещнат с изненада от механиците и Мартин, който също му призна, че си играе на криеница. Дойде обяд и макар че нямаше как да се измъкне от явяването в каюткомпанията, поне се постара да закъснее, с надеждата колегите му да се настанят преди него и да отнесат първия разговор с Тоурон. Пристигна почти едновременно с Херман, а Басора и Мартин вече бяха вътре.

— Къде е капитанът?

— Нареди да му сервират в стаята.

— Днес виждали ли сте го?

— Аз не. Само говорихме по телефона, защото не дойде на командния мостик.

— И аз не.

— И аз.

— Значи не си е излизал от каютата.

— Значи вчера се е усетил.

— Или просто се е разболял, или така му е текнало. Хайде, повече ядене и по-малко приказки.

Басора и Мартин изядоха с апетит ориза с треска и говеждото по градинарски със зеленчуци от менюто за деня, Херман изглеждаше отнесен, Хинес едва вкуси от приготвените за него ориз, варен с лук, и морски език на плоча.

— Ще си изпълзи от черупката, няма начин — каза Басора и със ставането си сложи край на обяда.

През целия следобед капитанът следи работата на кораба от своята каюта, отхвърли предложението на Херман да се отбие да го навести и ги увери, че има лека алергия по кожата, което му пречи да се излага на чист въздух. Офицерите вечеряха мълчаливо и се прозяваха на втората прожекция на „Отнесени от вихъра“ — Мартин беше дозирал трите нови видеокасети, та третият филм им се полагаше чак след като подминеха траверса на Азорските острови и започнеха да се спускат по права линия към протока. На следващия ден капитанът повтори отсъствието си, а на третия изчака командният мостик да се опразни, за да се качи горе, но те видяха зад стъклата силуета му да съзерцава хоризонта с бинокъл. Вечерта се присъедини към тях в каюткомпанията, симпатичен и разговорлив, сякаш се връщаше от дълго пътешествие, от което им носеше куп въображаеми случки за разправяне и подаръци. Малко след началото на разговора офицерите вече си бяха възстановили свойския тон от друг път, а капитанът демонстрираше небивало благоразположение към всички, въпреки че постоянстваше в специалното си внимание към Хинес, за чието здраве се безпокоеше.

— След вечеря елате в моята каюта. Имам в аптечката си едни витамини за отваряне на апетита. Не бива да слизате в Барселона в такъв вид.

Възможността за рандеву между Хинес и капитана отприщи наново дяволитото настроение на офицерите и угнетеността на Хинес, който се опита да покаже цветущо здраве, само и само да избегне срещата. Приятелите му обаче взеха страната на капитана и съучастнически захванаха да раздуват Хинесовата лоша форма.

— Твоето здраве е от фундаментално значение за доброто функциониране на този кораб. Както многократно е отбелязвал капитан Тоурон, всеки от нас е част от цялото и неизправността на една от частите е равносилна на излизане от строя на цялото.

Въпреки че Тоурон не помнеше някога да е казвал приписваните му от Басора думи, живо се съгласи и след вечеря Хинес го последва по коридора, който водеше до капитанската спалня.

— С ваше разрешение бих искал да си легна рано и да не ви задържам излишно.

— Не ме задържате, Хинес. Заповядайте, седнете. Ще ви дам витамините, но трябва да призная, че те бяха само претекст, за да поговорим насаме. Има три вида човешки сдружения: общност от личности, група от хора и сган. Боя се, че вашите колеги са сган, злонамерена при това, но сред тях отличавам вас като личност.

Тоурон седна, сразен в някаква битка, която нямаше намерение да разкрива, въпреки че явно предлагаше на Хинес останките от поражението си.

— Аз съм самотник, Хинес. Жена ми се измори да ме чака плаване след плаване и сега дори не знам къде е. Децата ми са вече големи и си живеят своя живот. Обаждат се само когато им трябват пари или имат неприятности. Например дъщеря ми, най-малката, последния път се наложи да я измъквам от затвора, където беше попаднала заради трафик на наркотици. Слава Богу, че все още ми се намират добри приятели на ключови места. Все едно, исках да кажа, че не разчитам на семейството си. А така самотата тежи още повече, безполезността на пристигането в пристанището. Станах на петдесет и пет и скоро ще съм старец… всъщност отсега се чувствам стар. Чувствам го още по-остро, когато сме на рейд и всички си имате нещо, което ви зове. Аз вече не храня собствени надежди, Хинес. Живея с вашите. Затова се разчувствах, когато ви видях толкова щастлив оня път, по Рамблите май беше, в компанията на онази жена. Толкова очевидно… толкова интересна, това е думата. Само че интересните жени са най-лошите. Нали, Хинес?

Караше го да говори, а устата на Хинес бе пълна с нищото, което помпаха дробовете и мозъкът му — ни идея, ни образ, ни дума, нито дори въздух.

— Нищо ли нямате да ми кажете, Хинес?

Поклати глава.

— Нищо конкретно.

— Сигурен ли сте?

— Така мисля.

— Понякога е най-добре човек да сподели овреме. Какво ви очаква в Барселона, Хинес? Кой?

— Ами… Надявам се да е все същото. Все същият човек.

— Сигурен ли сте?

— Кой може да е сигурен?

— Вие. Вие сте единственият, който може да е сигурен.

Ръката на капитана литна над офицера и Хинес зажумя, като почувства, че каца на коляното му.

— Ще измисля някаква авария и ще се отклоня към Азорските острови. Лошият късмет понякога може да се избегне.

Лепкавото присъствие на капитанската ръка предизвикваше у Хинес потрес, който той се мъчеше да не изтърве на повърхността.

— Нищо добро не ви чака в Барселона.

— Изключено е да не се върна. Според вас какво ме чака?

— Жена, нали? Нали това ви чака?

— Точно така. Става въпрос за личния ми живот. Имам право на грешки.

— Ако тръгнете да се хвърляте през борда, аз бих опитал да ви спася.

Не се търпеше вече. Хинес се изправи, взе кутийката с витамините и изпелтечи някакви забравени спешни дела, които капитанът изслуша с мъдри очи и спокойствието на животно, по-силно от плячката си.

— Намираме се в най-подходящата точка, откъдето да вземем курс към Азорите.

— Че каква работа имам аз на Азорите? Животът ми минава през Барселона.

— Утре ще е късно.

Сега Хинес удържа погледа на капитана, но знаеше, че никой от двамата няма да нарече нещата със собствените им имена. Завладя го бесът на жертвата пред неоспоримото превъзходство на хищника и се видя как хвърля кутията с хапчета в лицето на капитана, в забавено движение, като насън. В дъното на тунел от гняв мярна изплашеното лице на Момичето от хана и го загърби, излезе, шмугна се между подигравките на другарите си, облегнати на вратата към каютата на Басора, и подири в своята бърлога нормалното си сърцебиене и съзнанието за извършените и предстоящи неща. Но каютата му сякаш се беше смалила до размери, които не му даваха да диша, и Хинес слезе на палубата, за да обозре пределите на неволята си. Морето нямаше значение. Небето бе нощ, звездите — лъжа за възможно бягство. Плаващият затвор напредваше и в опит да противопостави на наближаващото бъдеще образа на едно спасително минало, се върна към Тринидадския тропик под сурдинка, безрезултатната солидарност на Гладис, сиромашката алчност на индийския таксиджия, който го доеше като тъпа чуждестранна крава. Това беше единственото възможно минало. От по-скорошните събития му се гадеше до повръщане. А от по-отдавнашните, от най-отдавнашните му оставаха броени спомени за безполезната младост, обречена на провал и наясно с това. Какво знаеше Тоурон? Сам ли се беше сетил, или името му, Хинес Лариос Перес, вече се беше превърнало в телеграфно задание?

— Само искам да се сбогуваме, Енкарна. Нищо повече.

Усети, че го избива на самосъжаление.

Усмихна се сам на себе си и изкрещя над гръмогласното море:

— Бъдете спокойни, пристигам.