Мануел Васкес Монталбан
Александрийска роза (34)

Дочу познати гласове, които говореха за треската му, и сред тях — този на капитана, привърженик на аспирина и хубавото загряване.

— Да се препоти, да се препоти.

Пред отворените му очи се мяркаха ту Херман, ту Басора, ту Мартин, а от време на време и Тоурон, който го наблюдаваше от висотата си на капитан с медицински познания.

— Намирате се в добри ръце. Яката сте се простудили. Така е то, когато човек излиза от Тропика без връхна дреха.

Боляха го всички стави и му беше приятно да лежи под завивките.

— Бульончета, много портокали, риба на плоча — нареждаше Тоурон на сервитьора, който си водеше бележки. — И по-малко мислене — добави. — Не му вмирисвайте атмосферата.

Тримата офицери играеха на карти край койката на Хинес и капитанът ги натири като комарджии от кръчмата.

— Правехме му компания.

— Да не се пуши тук и вратата да се държи отворена. Просто виждам как прелитат вируси. Само това липсва, всички да се натръшкаме.

— Не се безпокойте, капитане, ще се хванем за плетките и ще попеем народни песни. Тъкмо бях обещал пуловер на гаджето.

Капитанът пусна иронията на Басора покрай ушите си. По-късно се възползва от самотата на болния, за да се вмъкне в помещението и да го обследва, но в пълно мълчание, защото Хинес стисна клепачи, та да не му се налага да разговаря.

— Спите ли? Лариос, пак ли заспахте? Все спите.

Между миглите си Хинес видя как се доближават бялото лице и дебелите, сякаш кварцови стъкла с потъналите на дъното им очи. От третия ден нататък обаче стана невъзможно да се преструва и капитанът взе да изкарва мъртвите часове на деня край леглото му, седнал с крак връз крак, със скръстени зад облегалката на стола ръце и ту блуждаещ поглед, ту вперен в някоя точка от каютата, която го хипнотизираше.

— Възвърнахте си цвета.

— Може.

— Цветът на лицето е белег за добро здраве. Правилно функциониращият организъм изразява състоянието си чрез оттенъците на кожата и по-специално — на кожата на лицето. У смуглите хора, като вас, това се забелязва по-слабо, но у светлите може да се засече с изключителна точност, като по учебник. Предполагам, че сте си лепнали някой грип и всячески сте му помогнали, вместо да му попречите. Тялото ви е било в лоша форма. Тринидадската ваканция не ви се е отразила добре.

— Явно.

Беше помолил Херман да не ги оставя насаме и приятелят му правеше всичко възможно, за да не изпуска от очи Тоуроновите похождения из кораба, да не би капитанът пак да се намъкне при Хинес. Всяко влизане на Херман раздразваше Тоурон, който, щом го видеше в каютата, или си тръгваше, или се опитваше да го прати да изпълнява вече изпълнени задачи.

— Като квачка е. Умира да се чувства необходим, а като успее и да се изфука с медицински познания, просто се посира от кеф. Ама аспиринче и портокалов сок и баба знае да предпише.

На четвъртия ден грееше слънце, Хинес се качи на палубата и завари моряците да опъват въжен парапет от носа до кърмата.

— Какво правите?

— Нещо в твоя чест. Тоурон заръча. Да не вземеш да паднеш.

— Майтапиш ли се?

— Съвършено съм сериозен. Морето е като тепсия. Вятърът е със сила три бала, тук-таме се вдига по някоя вълничка. Така че парапетът е за теб, единствено и само за теб. На това му се вика любов. Гледа те като писано яйце.

След залежаването тялото му беше особено чувствително на пек и на вятър и той забеляза, че те му вдъхват желание да се движи и да общува с останалите. Рейсът беше в своята блага част, както се изразяваше Басора, в момента, когато по-голямата част от пътя вече е зад гърба ти, а предчувствието за пристан изостря апетитите. Пък и денят беше прекрасен и невинните купести облачета се носеха като боязливи агънца, сепнати от самотата на небосвода над Атлантическия басейн. Следобеда с охота изслуша програмата на Испанското национално радио „Пряко предаване“, след което отиде във видеосалона, където Мартин беше подготвил прожекция на „Отнесени от вихъра“.

— Каква е била хубава тая мадама, Вивиан Ли! В сравнение с нея Оливия де Хавиланд пукнат грош не е струвала.

— Оливия де Хавиланд е още жива.

— Е, можеш да си представиш на какво е заприличала. Никога не ми е харесвала, все едно момиче ли играе, или възрастна. Такава ще я намериш на някой самотен остров, както я е майка родила, и няма да я изчукаш, понеже ти внушава страхопочитание ли, знам ли.

— Ти на самотен остров и Тачър ще изчукаш.

— Абе Тачър не си е зле за годинките, аз да ви кажа.

— Човек трябва да е заклет десничар, за да твърди, че Тачър е секси.

— Не съм твърдял, че е секси. Казах само, че не е зле за годините си. Ако я пуснеш гола в някой център за пенсионирани тираджии, ще й разкатаят фамилията.

— Перверзник.

— А в тая кучка Вивиан има нещо толкова порочно, че довечера ще взема да си бия една чекия в нейна чест.

— Животно.

Мартин обичаше да го обиждат така, да го вземат за разюздан похотливец.

— Ще я опапам цялата.

— Егати мръсника.

— Ще я полея с кондензирано мляко от главата до петите и ще я оближа. Сантиметър по сантиметър.

— А млъкни бе, пич, все едно не си ебал от сто години!

Хинес заспа в мига, когато Лесли Хауърд, хладният Ашли Уилкс, се връща вкъщи ранен от куршум, но се преструва на пиян, като Кларк Гейбъл, Рет Бътлър във филма. Събудиха го, за да си иде в каютата, където се стовари върху койката, обезсилен от първия ден на активно оздравяване. Успя да се унесе и му се присъни огромна стая на бяла болница, толкова светла, че минаващите тела едва се открояваха, с изключение на това на Тоурон, който дойде до него и започна да го гали по косата: горкичкият, горкичкият Лариос, спи, все спи. Събуди го ръка, по-рязка от тази на сънувания капитан. Беше Басора, който пошепна:

— Можеш ли да станеш?

— Какво има?

— Златната възможност. Капитанът се е разпял, а Херман остави вратата открехната. Отиваме да погледаме сеир. Ще ти стигнат ли силите да дойдеш? Кой знае кога пак ще ни се удаде такъв случай.

— Идвам.

— Загърни се.

Басора измъкна едно одеяло от леглото и го метна на раменете му. Хинес последва другаря си по полуосветения път, който ги отведе до вратата на капитанската каюта, където вече се бяха спотаили Мартин и Херман. Басора подхвана края на вратата с връхчетата на пръстите си и взе да я дърпа отчайващо бавно, докато зевът не се разшири достатъчно, та Мартин и той да зърнат какво става вътре. Басора веднага дръпна глава, Мартин се задържа малко повече. Полуотворената врата вече позволяваше ясно да се чуе песента на капитана.

Име носиш Спасияна,

ала не спасяваш:

кой ти повери душата си,

без душа остава.

Херман и Хинес заеха позициите, отстъпени им от другите двама конспиратори и пред тях се откри тесен правоъгълник, в който незнайно как се побираше цялата фигура на онова, което оставаше от капитана. Дълга рокля от ламе с дълбоко деколте, ръкавици до лактите, платиненоруса перука, платнено цвете в острия завършек на деколтето, почернени клепки, алени устни и ръце като змиорки, които се виеха из емоционалните излияния на песента и дима от златистата цигара в пръстите на левицата му.

Толкова си хубава, колкото небето,

жалко само, мила, че си тъй проклета.

Капитанът се появяваше и изчезваше в движението си напред-назад по своята сцена, очертана от светлините на вариететна рампа, която само той виждаше. На лицето му се беше изписало притворството на дърта шафрантия, а от цепката на роклята се подаваше стар, мускулест крак, обрасъл в косми и свързан с този свят посредством червена лачена обувчица.

Херман се отдръпна, хвана Хинес за раменете и решително изтегли назад и него. Четиримата влязоха в каютата на Басора и се разпръснаха в четирите й ъгъла, за да не се погледнат, да не си заговорят, сякаш се налагаше първо да си се извинят взаимно за простъпка, от която се срамуваха.

— Еба ти — каза Басора.

— Горкият човек — включи се Херман.

Хинес просто изпитваше страх, необясним страх, сякаш неканен е влязъл в чужда къща и всички врати са се затръшнали зад гърба му.

— Значи това е видял Ташака, огнярят, значи не се е побъркал. Тоя пич е имал безочието да се разкарва по палубата, преоблечен като жена.

— Капитан на кораб, който се облича като жена, може да се разкарва по палубата колкото си ще. Той за какво е капитан? Някой ден може дори да си изкара тефтерчето за танци и да те покани на полка.

Мартин истерично се разхили на шегата на Басора, но останалите още бяха под тягостното впечатление от видяното и не знаеха какво да мислят.

— А утре — какво? Като почне да дава заповеди утре или в каюткомпанията — какво? За капитан ли да го броим, или за Момичето от хана^[1]?

Смехът на Мартин, който не намираше излаз през устата, избухна през носа и този път увлече Басора, после и Херман. Хинес седеше с неопределена полуусмивка, докато останалите се държаха я за гърдите, я за корема, я за чатала, кикотът им прерасна в истерично давене, което ги натръшка по леглото и по пода, натъркаля ги из ъглите на каютата.

— Знаете ли какво ще му кажа утре, като го видя? — попита Мартин със сълзи в очите.

Херман и Басора също плачеха, но сдържаха сълзите и смеха си, понеже знаеха, че Мартин ще долее масло в огъня на веселието им.

— На вашите заповеди, кукло!

И капитанът чу дружния им рев от превърнатата си на будоар каюта.