Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Карвальо (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
La rosa de Alejandria, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране и форматиране
Еми (2017)
Корекция
plqsak (2017)

Издание:

Автор: Мануел Васкес Монталбан

Заглавие: Александрийска роза

Преводач: Нева Мичева

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: Испански

Издание: Първо

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: Роман

Националност: Испански

Печатница: „Инвестпрес“ АД

Художник: Стефан Касъров

Коректор: Любов Йонева

ISBN: 978-954-529-589-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2519

История

  1. — Добавяне

Стигна с колата почти до ръба на вълнолома. Слезе, пристъпи към самия край на Барселона — едри камънаци, разположени под наклон, за да предпазят дигата от бясното възмущение на морето — и се помъчи да различи в далечината съдбовния коридор, по който „Александрийска роза“ щеше да пристигне след няколко дни. Насреща му стърчеше обезличената крепост Монжуйк, някога замък на ужасите[1], сега градина за разходки на неделните маси, шлюпки от слънчогледови семки и автобуси със старци, готови да умрат, но с изглед към евтините предградия. Вълноломът представляваше асфалтов пояс, устремен към началото на града, и каменните му поли се простираха чак до народните плажове Барселонета, Клуб Натасион Барселона, Ориенталес, Делисиоза, Сан Себастиан. Те може би вече не се наричаха така, но пясъчните им ивици си бяха на мястото, лицемерно отдадени на зимата и в очакване на бедните летовници, тези от обезправеното болшинство без лятна отпуска, което броеше на пръстите на едната си ръка своите ежегодни морски бани — икономично щастие, достижимо с градския транспорт. Малко по-нататък — складовете на „Макиниста Терестре и Маритима“, районът Марезме, димката над морето. Кръгът се затваряше в открито море, там, където Карвальо предчувстваше задаването на „Александрийска роза“. Извън пристанището в низ, успореден на хоризонта, бяха закотвени кораби, като част от декора, към който спадаха и рибарите ветерани, скални зверове, окаменели в дебнеща неподвижност. Ще отплува навътре, ще изчака пристигането на „Александрийска роза“, ще предупреди моряка, ще го качи на делфин и ще му даде шанс да иде да умре от скръб на края на земята или морето. Само че работата му не беше да спасява или разрушава животи, а да ги наблюдава в определен отрязък от тяхната продължителност, без да го е грижа за началото или края им. Беше видял отрязъци от живота на Андрес, семейството му, Пакита, пропадналия и вече стар някогашен „млад господин“ от Албасете, спортното дружество „Албасете футбол“, един слепец от Агилас, две пеши монахини от Харавия, Черната и татко й, анимерото, бабичката радиолюбителка, автодидакта и двама невидими герои, завинаги въображаеми. Енкарна и Хинес, лошо съчетание на имена, негодни за митични съзвучия като Пелеас и Мелизанда или Дафнис и Хлоя. Енкарна и Хинес безнадеждно намирисваха на второразрядност, на световна и лирическа провинция.

По вълнолома се зададе наперена кола, тузарска кола с шведска каросерия, германски двигател и английски екстри. Паркира зад смотания форд фиеста на Карвальо, потънал в прахта на толкова безполезни пътища и безадресното презрение на птиците. От величествения седан слезе шофьор в униформа и отвори вратата на засмян леконог господин. Нито безукорно докараният вид на дискретен богаташ на новодошлия, нито любезността му с шофьора или лъскавата му усмивка на преднамерено щастлив мъж щяха да привлекат вниманието на Карвальо, да не беше абсолютният цилиндър в ръката му, най̀ цилиндрестият цилиндър, който Карвальо бе виждал през живота си. Траекторията на човека също се набиваше на очи. Един по един той пресрещна малкото разхождащи се около фара и слезе по скалите чак до усамотените рибари, като на всеки даваше по нещо, което вадеше от шапката си. Рекламна акция, помисли Карвальо и престана да обръща внимание на щъкането на мъжа, докато не чу гласа му да го заговаря. Видя го току пред себе си, с крехка плешива глава, отметната назад, да преценява от известно разстояние способността на Карвальо да откликне на неговото предложение.

— Позволете да ви почерпя, господине.

Мъжът му подаваше пура, току-що измъкната от цилиндъра. Карвальо погледна надолу към подаръка, взе го и прочете етикета, който гарантираше специално филипинско качество и година — 1884.

— Първо бях решил да черпя с коиба, но вече всеки може да си позволи коиба. Целият ни политически елит ги пуши.

Мъжът извади визитка и я протегна към Карвальо.

— Антонио Гома, мениджър на многонационална компания. Навърших петдесет години и искам да споделя с някого удовлетворението си от тази победа на волята над логиката. Ние, мениджърите, сме самотници, които рядко имат публични изяви, та си позволих малка проява на ексхибиционизъм на това произволно избрано място, място за спокойни хора, които ловят риба, разхождат се или съзерцават морето. Чудесно. Чудесно място.

— Честито.

— Изпушете я за мое здраве.

Мъжът продължи търсенето си на още хора за черпене, а Карвальо тръгна към колата си. Шофьорът на седана беше облегнал задник на нея, зачетен в последния брой на спортния вестник „Мундо Депортиво“.

— Често ли прави такива турове вашият шеф?

— Не ми е шеф. Мен ако питате, да си троши парите както ще. Аз работя за агенция и са ме наели да го карам до обяд.

Карвальо се качи в колата си. Запали и бавно мина няколко метра успоредно на мениджъра, който продължаваше усмихнатата си обиколка с цилиндър под мишница. Човекът усети маневрата на Карвальо, леко се поклони и му помаха. Тогава Карвальо потегли към Валвидрера. На всички кръстовища в „Енсанче“ му се наложи да изтърпи претенциите на разни хлапета — някои същински просяци, други с маниер на социални работници — да му чистят предното стъкло. Шофьорите, уловени в капана на червения светофар, жестикулираха отвътре, за да предотвратят измиването на стъклото и принудителния избор да платят или не нежеланата услуга на хлапетата. Карвальо понесе три почиствания, три светофара, три монети по двайсет и пет песо, преди да стигне до Валвидрера с не толкова мръсно, колкото по-рано предно стъкло и съвест, успокоена от приноса му към издръжката на три жертви на цикличната криза. Когато подмина мястото на престъплението, изгледа вилата като нов и неизбежен съсед, който щеше да го причаква там всеки ден, докато споменът беше жив. Разказа за мъжа с цилиндъра на Чаро, а за срещата си с автодидакта дори не спомена. Тя още беше със зачервени очи, но беше внесла малко порядък във вещите на Карвальо, главно в кухнята, където всяко нещо вече се намираше на мястото, което логиката или паметта й бяха подсказали.

— Ей сега си тръгвам.

— Не, остани днес. По-късно ще слезем за покупки, ще приготвим вечеря и ще поканим Фустер. Искам да ти разкажа за ходенето до Албасете, особено за извора на река Мундо.

— Остави. Ще дойда да напазаруваме, но после си отивам вкъщи. Два дни без работа са си риск. Така, както стоят нещата. Конкуренцията. Салоните за отдих. Нали говорихме за това.

Всичко остава в семейството, дори конкуренцията, помисли си Карвальо, но не това имаше предвид Чаро: въображаемите роли, които приписваше на членовете на своя клан, нямаха нищо общо с действителните.

— Изключи си телефона. Няколко дни, за проба. Остани да живееш тук. Опитай.

Погледна го объркана.

— Няма нужда да ме съжаляваш.

— Имах нужда да ти го кажа.

Чаро седна на балкона към Валес. Вятърът беше разтикал смога в далечината и планината Монсерат се издигаше като визуална прищявка на някой меценат на модернизма, построена с помощта на някакъв дрогиран Гауди. Чаро се умисли, Карвальо също, разкаян за лишеното си от смисъл предложение. Чаро го погледа, погледа как мъдрува, попримига срещу слънцето на балкона и накрая стана решена, решена да си ходи.

— Откарай ме до града, Пепиньо. Или поне ме хвърли до въжената линия.

— Тръгваш ли си?

— Да. Ти си си ти, аз съм си аз. Не ставам дори да ти сготвя. В кухнята теб по те бива. Целуни ме.

Карвальо я целуна.

— Няма проблем.

Откара я до тях, после се отби в детективската си кантора, инспектира менюто, което му предложи Бискутер, и му заръча този път да не се развихря, защото вечерта ще прави солидна вечеря за Фустер и не иска да си претоварва черния дроб.

— Като отворихме дума за черни дробове, шефе… Дойде писмо от онези минерални бани, където искахте да постъпите.

Пощенски плик, илюстриран с репродукция на внушително здание, потънало в едва ли не тропическа растителност, а вътре — писмо в отговор на неговото „любезно запитване за място за възстановителна почивка, която се надяваме да се отрази благоприятно на вашето здраве“.

— Не знам за какво ви е притрябвало, шефе. Само да речете, мога да ви съставя хранителен режим, от който хем да се стопите, хем да запращите от здраве. Ако в пращенето има нещо здравословно, разбира се.

— Не е това, Бискутер. Просто ми се иска да съм бил на минерални бани, преди да умра. То е нещо като да идеш на Света гора или на Ниагарския водопад. Но с масажи и кални бани. Все по работа пътувам, а ми се почива.

— Жал ми е да си хвърляте парите на вятъра, шефе. Там само гледат как да ви оскубят.

Карвальо остави Бискутер да роптае и отиде на пазара „Бокерия“.

Бележки

[1] Крепостта е военен затвор до 60-те, когато е превърната във военен музей. — Б.пр.