Мануел Васкес Монталбан
Александрийска роза (25)

Искаше да си вземе багажа от хотела и да потегли към Риопар без излишно разтакаване, но заедно със сметката рецепционистът му подаде и бележка, а на бележката имаше покана за среща: в осем в пасажа „Лодарес“. Беше без подпис, но сянката на анимерото витаеше над хартията на квадратчета и написаното със старомоден школски почерк с едри букви, сякаш изрисувани с допотопна перодръжка. Огромен сив следобед се стелеше пред вратите на хотела и вятърът отново безпомощно се блъсна в натрапчивите облаци. Върна багажа си в стаята и отиде да се разтъпче по улица „Техарес“, където се беше позапазило туй-онуй от ламанчската архитектура на Албасете. Нещо като музейна ниша за жилищното строителство в пределите на този безжалостен към физическото си минало град. Вятърът беше единственият, виещ обитател на улиците, които го отведоха до предградията. Колкото по-далеч от центъра, толкова по-мъждиви бяха светлините на магазинчетата, а баровете — още празни, дори по това време на денонощието.

— Пред кметството минахте ли?

— Преди малко.

— Имаше ли народ на вратата?

— Не обърнах внимание.

— Ходят да гледат оня, дето прави стачка.

— Кого?

— Един безработен, затвори се в кметството и не яде, и казва, че няма да мръдне оттам, ако не му осигурят работа.

Сами бяха — барманът и Карвальо. Барманът продължи да нарежда и с поклащания на главата да отмерва прозренията си за лошото настояще и апокалиптичното бъдеще.

— Хем тук безработицата се усеща по-слабо, отколкото другаде. Поне от клиентите това чувам. Но какво да прави човек, който трябва да издържа семейство, а всяка вечер се прибира с празни джобове?

Карвальо излезе на улицата и непрогледната нощ стана свидетел на копнежа му по дома с манджите на Бискутер, бъбривото вайкане на Чаро, принудителното или доброволно безделие, копнеж по неговата си, доброжелателна среда, в която животът му имаше някакъв смисъл. Оставаше цял час до осем и пред него улица „Алферес Провисионал“ се вливаше в „Родригес Акоста“ край Парка на мъчениците.

— Де да можехте да видите стария квартал, на тепето Алто де ла Виля, каква веселба падаше там. Но всичко насметоха и сам виждате — прогрес, Албасете стана Ню Йорк на Ла Манча или нещо подобно. Не помня кой го каза. Някой началник. От Мадрид.

Човекът от бара беше петимен да се оплаче и в същото време доволен, че Албасете е такава благодатна тема за разговор и Карвальо си помисли, че той е единственият му безкористен събеседник от няколко дни насам. Най-лошото на тези пътувания е мълчанието. Остаряваш. Градът се простираше като безбрежно пепеляво море, море в морето на зазимена Ла Манча, друга каменна зима, друга зима другояче, животът изглеждаше нереален и въпреки всичко имаше момчета и момичета, които тъкмо сега възкръсваха по дискотеките, сред шепоти и крясъци, обитатели на тази степ, измислена от някой свидлив луд. А като пристъпи в пасажа „Лодарес“, го сепна театралната притихналост на архитектурния реквизит. Бледи светлинки от недостатъчните крушки, матови стъкла на покрива и привилегировани места за спектакъла — дългите остъклени балкони в двата края на пасажа, бивши инструменти за взаимно наблюдение отдалеч на два някога могъщи рода, днес овехтели ложи над практически несъществуващото зрелище на сцената на изоставения пасаж. И изоставената самота на крачките му, горе и долу, в очакване писаното да се сбъдне, челно или изотзад, смъртта може би. Самото споменаване наум на тази дума накара Карвальо да тръгне странешком, за да не го изненада смъртта в гръб, поне да я види как се задава в профил. Но се зададе тъмната маса на някакъв куц човек, който отблизо разкри винено румени страни и очи, унесени от дълга алкохолна история.

— С Пепе Карвальо ли имам честта…?

— Тъй точно.

— Ами идвам по заръка на господин Мартин, управителя на Ел Бонильо. Да ви предам да не ходите в Риопар, там нямало нищо, когато вие сте си тръгнали, госпожата размислила и казала, че, дето всички знаем, господин Луис Мигел е в чужбина.

Пратеникът се пулеше като идиот. Или май гледаше през рамото на Карвальо, защото на прилично разстояние зад гърба му се материализираха други две тъмни маси, които пушеха в мрака и зяпаха ту небето, ту земята, колкото нещо да зяпат.

— Я колко бързо я е придумал господин Мартин да каже истината. От Ел Бонильо дотук карах едва час, а като пристигнах, вашето съобщение вече ме чакаше.

— Господин Мартин ми се обади малко след като сте си тръгнали.

Почти всички прозорци бяха със спуснати жалузи. Просвети към един скрит живот, в неведение за случващото се в пасажа.

— Значи си заминавате за вашия край, нали, приятелю?

— Ами ще трябва да си замина. Макар че ми казаха, че изворът на река Мундо е чудна гледка и току-виж съм наминал да го видя.

— Нищо особено не е и пътищата не струват. Напролет или лятос.

— Разправиха ми и за разни странни тамошни обичаи, анимерос например. Да се сещате за някой много известен из планината анимеро?

— Анимеро ли?

Зачервените, глуповати очи наистина гледаха през рамото му и дадоха сигнал за тревога на другите двама мъже, които се изопнаха и се извърнаха с лице към мястото, където стоеше Карвальо, за да тръгнат към него.

— Аха, анимеро, навсякъде ходи с китарката си.

— Ами не помня да съм го виждал.

— Казва се или поне го наричат Лебриханеца и има мутра на мръсник и катил.

Обидата срещу свирача не понесе на куция и той отскочи назад, за да спечели разстояние и инерция в момента, в който Карвальо зърна началото на бега на двамата мъже зад гърба си. Карвальо се хвърли върху куция с намерението да го блъсне с две ръце и да го събори, само че сакатият владееше тежестта на тялото си, олюля се, но остана в отвесно положение и чевръсто развъртя пред него бастуна си, с който го докачи по носа и му отряза пътя, а другите вече бяха близо. Карвальо опита с настървен ритник в слабините и куцият измуча като теле под ножа, преви се, единственият му читав крак не го удържа и той се свлече на хълбок. Карвальо го прескочи в мига, в който разяреното дишане на преследвачите докосна тила му и се превърна в канонада от закани и оскърбления. Тичането го приближи по-бавно, отколкото му се искаше, до изхода от пасажа „Лодарес“ под безразличните, ненужни балкони, на които никой не се показа, за да присъства на представлението. Докато препускаше далеч от хватката на пасажа, току-що преживяната сцена отново мина пред очите му, като генерална репетиция без публика на вероятно класическо произведение, в което жертвата отхвърля съдбовността на смъртта. Смеси се с изсипалото се на главната улица подобие на навалица и се завря в едно кръчме, където кръчмарят сервираше солени закуски по рецепти от вътрешността на страната — тежки, мазни, вкусни, лютиви и претоплени посредством процедурата изтегляне на част от стоката и подаване на същата през отвор с вид на гише към съпругата, пленена в кухнята, която не вдъхваше доверие, но излъчваше славни ухания. Снимки на агитките на ФК „Барселона“ и на „Реал Мадрид“ свидетелстваха за дипломатичната неутралност на заведението по епичните въпроси и Карвальо, без дъх и с опънати нерви, си напои душата с бутилка естола, съпроводена с половин франзела с потънали в шафран и зехтин парченца свинска зурла, която му дойде като мехлем на самочувствието. Мъртвешката умора, обзела нервите му, се спусна по цялото му тяло, сякаш устремена към центъра на Земята, и когато с озъртане се прибра в хотела, краката му тежаха като олово — оловото, вкарано от две бутилки естола и пет канапета със свинска зурла в главата и стомаха му. Заключи вратата на стаята си и се стовари по гръб на кревата с новопридобитото, дълбоко убеждение, че е открил алтернативен начин за самоубийство.