Мануел Васкес Монталбан
Александрийска роза (24)

Управителят прекоси чевръсто големите глазирани плочи в трема, почти тичешком, и взе каменните стъпала през две, под погледа на потъналите в прах и полумрак солидни господа в рамки. Почука с кокалчета по една много кафява и много масивна врата, без да изчака отговор дръпна топчестата дръжка и пред тях се разкри салон, където дамаски и килими старееха на бледата зимна светлина откъм терасата. Край прозорците беше поставена малка масичка, покрита с набран плат, под който гореше мангал с брикети, топлина и слънце за старицата, отпусната в ожулен кожен фотьойл. Витрини за крехки керамики и порцелани, сребърни предмети с релефи, ловджийката Диана от благороден алабастър върху изящна елизабетинска поставка, пощадена от интелигентната състрадателност на привързалия се към нея дървояд. И гласове и музика откъм едно радио последен модел, с касетофон и записващо гнездо, аеродинамичен дизайн, току-що внесено от Япония, триумф на металната естетика, пластмасата и електрониката в тази антикварна бърлога: „Ти как мислиш, момиче или момче очаква Каролина?“. „О, Силвия, може и да са близнаци, защото, не забравяй, Силвия, в любовния си живот принцесата често тъче на два стана.“ „Леле, какъв си лош!“ Старицата се разкикоти и привика с ръка двамата мъже.

— Госпожо Долорес, този господин е дошъл да ви види.

— Момент, момент. Слушам Силвия Арлет… Момент.

Цялото й внимание бе съсредоточено в диалога на водещата с осведомителя й по синьокръвните въпроси.

— Каролина Монакска чака дете — съобщи старицата на Карвальо, който кимна с подобаващ апломб.

Дяволитият разговор между водещата и осведомителя продължи, а нервният управител взе да кръстосва помещението с ръце зад гърба, взрян със странно упорство в носовете на ботушите си. Карвальо си взе стол, доближи го до масичката с мангала, седна и веднага усети топлината изпод диплите на покривката. Усмивката на старата жена от другата страна на масичката приканваше да дослушат клюкарското предаване по радиото. Когато обсъждането на джет-сета приключи, старицата се сведе над апарата и раздвижи ръце над него в търсене на други честоти.

— Сега ще го наглася на „Главни герои“ на Луис дел Олмо, защото там говори един много симпатичен и красив младеж на име Тито Б. Диагонал. Много богат и много добър син. Винаги говори с почит за баща си. Обичате ли радио?

— Рядко слушам.

— Аз без радиото съм заникъде. Преди и телевизията обичах, но вече не чак толкова. Много ми харесваше оня играч от „Сарагоса“, Лапетра. Спомняте ли си Лапетра?

— Не.

— А вие, Мартин?

Управителят прекъсна походния си размисъл и вдигна очи към гредореда на тавана.

— Да, госпожо, да. Великолепната петорка: Канарчето, Сантос, Марселино, Виля, Лапетра. Тя харесваше Лапетра заради косата — поясни на Карвальо.

— Имаше много хубава коса. Телевизията тогава беше черно-бяла, но аз се досещах, че Лапетра е червенокос. Много ми харесва и „Менажерия“, това е рубрика от „Главни герои“. Четири момичета разкатават някоя важна личност. Аз ги редувам. „Испания в осем.“ Сетне говори едно момче с много приятен глас, казва се Аберастури, сигурно е баск с тая фамилия. И Силвия Арлет или Луис дел Олмо, Тито Б. Диагонал. Следобед — „Популярна класика“. Аз нищо не разбирах от музика, при все че като малка съм учила пиано. Но не знаех например кой е Сметана. Известен ли ви е Сметана? Има една много хубава симфония, казва се „Вълтава“. Пусни я, Мартин.

Старицата се разрови из купчина касетки и избра от тях една, която връчи на Мартин. С изопнато лице, но търпеливо, управителят пренастрои апарата от радио на касетофон. Вкара в него музикалната капсула и възобнови сноването си напред-назад. Величествена, лирична музика с река и долини завладя препарираната стая.

— Сетне „Пряко предаване“, „Спортна партия“, „Лудият от хълма“. Слушате ли лудия от хълма?

— Не.

— Чудесен е. Такъв чувствителен младеж. И той е много добър. Младежите по радиото въобще са много добри. Но лудият от хълма е най-добрият. Седи самичък на един хълм, заобиколен с касети и стихосбирки. Понякога кани разни гости и си говорят бавничко, тихо. Свършва много късно и тогава заспивам, но се събуждам като по часовник малко преди да започне „Испания в осем“. Понякога и през нощта слушам — оня, лошия, дето много се заяжда с хората, Гарсия. Той заслужава да му се кажат две сладки приказки. Вечно е сърдит. Веднъж тръгнах да му звъня, но точно тогава да вземе да се развали телефонът. Нали, Мартин? Казахте ми, че няма сигнал.

— Лично проверих — и добави встрани, към Карвальо. — В един през нощта.

— Радиото и Христос на кръста. Двете ми утехи. Виждали ли сте Христос на кръста?

— Не.

— В Ел Бонильо се намира, от един знаменит художник.

— Ел Греко — поясни управителят с многозначителен тон.

— А семейството ви?

— Ах, семейството…

— Колко деца имате, доня Долорес?

Управителят намигна, за да подготви Карвальо за изненадващ отговор.

— Седем. Като седемте смъртни гряха.

— Прекрасно! — одобри дон Мартин. — Този господин е приятел точно на един от вашите синове и го търси. Младият господин Луис Мигел.

— Ах, Луис Мигел, Луис Мигел.

Сметана се отнесе нейде по чешките бърда, докато старицата преваляше скритите планини на спомените си.

— Луис Мигел, Луис Мигел. И той беше много добър, много добър. Но не му провървя на горкичкото ми момче. Беше най-хубав от цялата ми челяд, най-хубавият в Ел Бонильо, в цяло Албасете. Драго да ти стане, като го видиш пременен като ловджия да тръгва за яребици с братята си, с баща си, с приятелите на баща си. Никога не ми идва на гости. Защо не идва, Мартин?

— Нали ви пише. Знам, че ви праща писма, госпожо Долорес.

— Ах, да, писмата.

Очетата на старицата се хлъзнаха по тесте писма, които стърчаха иззад стъклото на една витрина. Алчността на Карвальовия поглед бе доловена от управителя.

— Няма подател на плика — подхвърли към детектива.

— Къде е синът ви, госпожо Долорес?

Старицата си направи оглушка.

— Какво му коства да дойде да ме навести? Аз винаги съм го разбирала и много пъти съм се застъпвала за него пред баща му. Моят съпруг беше много строг човек, много. Понякога прекалено. Макар че строгостта у един мъж никога не е прекалена. Преди да ни съборят къщата на улица „Тесифонте Гайего“, преди да се пренесем в оня апартамент в пасажа „Лодарес“, гледахме празненствата долу в парка, такова удоволствие, напролет или наесен, в началото на есента, защото после като дойде зимата и се заинати, няма край. Това му бяха златните години на моя Луис Мигел. Сетне един ден се яви с нея и всичко се обърна. Баща му хубаво казваше: първо си завърши учението. Но той не щя. Четири или пет години се беше трепал да стане нотариус и прати всичко поврага заради нея. А тя как му се отплати после. Жената или издига, или проваля мъжа. Че ние на всичко я научихме. Дори вилица как се държи я научихме. Къде е Енкарнита, Мартин?

— Почина, госпожо Долорес, нали знаете.

— Почина, вярно, горката. Дано Бог да я е простил.

— А вашият син, доня Долорес, къде е?

Раменете на старицата се свиха, но очетата й разучаваха Карвальо.

— Трябва да го открия по един много важен за него въпрос.

— Нещо ще му продавате ли?

— Не. Не е това.

— Защото ако искате нещо да му продадете, си губите времето. Оголял е до шушка. Той ми е най-бедното от децата. Добре де, не съвсем до шушка. Останаха му някои работи от баща му, неговата част от тукашния добив и Ла Касика.

— Трябва да говоря с него. Във връзка със смъртта на жена му. Застраховки. Семейни дела. Спешни.

— Не съм виждала моя Луис Мигел от миналата Коледа. Защо не дойде тази? Все по-малко от децата идват. Тая година четири отсъстваха. Единият замина за някакви много далечни острови, където цяла година било лято. И защо точно по празниците? На мен ми е толкова мило като се съберем. Кой знае дали ще успеем за следващата Коледа. И Луис Мигел не дойде. Не можел.

Уважиха желанието й за енигматичност, играта й на погледи ту към едните, ту към другите очи, в търсене на потвърждение дали са отгатнали тайната й.

— В Ла Касика е. Ако идете, кажете му, че го чакам, да ми дойде на гости, каквото било — било. А за Енкарнита… че ми е като родна дъщеря.

— Енкарнита почина, госпожо Долорес.

— Да, почина, горкичката.

Но вече беше загубила интерес към темата и пак включи радиото. Възвърна си душевния мир, когато говорител и говорителка изчетоха на смени информацията за местния политически и културен живот. Тази сутрин беше започнало заседание на автономното правителство на Кастилия-Ла Манча. Управителят и Карвальо излязоха от салона и в мига, щом вратата хлопна зад гърбовете им, управителят процеди:

— Родна дъщеря. Да не беше на тези години, щях да й кажа аз на нея. На нищо го правеха момичето, докато не порасна и не им духна под опашките. Родна дъщеря!

— Значи Луис Мигел е в Ла Касика.

— Може и да е, може и да не е. Аз се съмнявам.

— Къде е това?

— Това е един стар имот, който младият господин наследи направо от баба си, на гъза на географията е, с извинение. Горе, при извора на река Мундо.

Картината с водопада, която беше видял в стаята в „Двора“, изплува над мнителната физиономия на мъжа насреща му.

— Не разбирам за какъв дявол може да се е заврял там. Но нейсе, отдавна не е на себе си и нищо чудно, ако го избива на щуротии.

— Можем ли да проверим? Да звъннем по телефона?

— Не. Къщата е много стара, точно до извора на Мундо, по онези краища му викат Лос Чорос, Струите. Намира се край варовиковото плато Калар дел Мундо, до планината Алкарас. Най-добре да карате до Елче де ла Сиера и да завиете надясно, в посока към Риопар, а от Риопар до извора е един хвърлей. За всеки случай питайте, да не се объркате. Ама и вие къде сте тръгнали. Не се навивайте кой знае колко, че ще го откриете. Тоя, както винаги, ще е някъде другаде, с една дума — никъде.