Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Карвальо (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
La rosa de Alejandria, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране и форматиране
Еми (2017)
Корекция
plqsak (2017)

Издание:

Автор: Мануел Васкес Монталбан

Заглавие: Александрийска роза

Преводач: Нева Мичева

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: Испански

Издание: Първо

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: Роман

Националност: Испански

Печатница: „Инвестпрес“ АД

Художник: Стефан Касъров

Коректор: Любов Йонева

ISBN: 978-954-529-589-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2519

История

  1. — Добавяне

Да остави колата пред входа, да метне чантата си в стаичката, където висяха костюми в очакване на своето следващо лято, да вземе душ и да се хвърли на леглото, за да изправи изкривения си на четворка скелет — това беше натрапчивото му желание от мига, в който плати последната валенсианска магистрална такса и пресече невидимата граница с Каталония. Тъй като го оборваше сън, по пътя на два пъти беше спирал да пие кафе и да подиша дълбоко, но сега нямаше проблем да заспи — след изненадата от връщането към познатите неща и краткия план на предстоящите телефонни обаждания, оскъдни швартове, които го привързаха към неговото малко лично пристанище, дъжд от разронени образи, които наляха очите му със сън, — за да се събуди далеч преди утрото, с глава, пълна със спешни задачи, и нерви, обтегнати от потребността да скочи от кревата. Прибра сирената, които беше купил в Ел Бонильо, и безквасния хляб, който щеше да употреби по предназначение някой ден, когато щеше да е в настроение за това, а Фустер — склонен да се подложи на дегустацията на първото Карвальово ламанчско гаспачо. Фустер. Трябваше да му звънне, за да му разправи впечатленията си от началото на света, вълшебството на мига край извора на река Мундо, което сигурно се дължеше главно на претовареното й със смисъл име. Само първо да съмнеше. Степенува обажданията си по ред на наложителността, с която трябваше да се отчете пред новия ден: Марикита, автодидактът, Бискутер и накрая Чаро, с нея щеше да говори чак от кантората. Послуша радио. Повъртя се из кухнята. Излезе в градината, където го чакаше влажен студ, който набързо го прогони обратно в черупката на дома. Помъчи се пак да заспи, но или хороводът от образи, или реките от кафе, които бе вкарал в кръвта си, когато на един дъх взе разстоянието от Агилас до Барселона, държаха очите му отворени. На преден план двете монахини — защо точно двете монахини? — по-нататък всички останали, чак до далечината, където се долавяха очертанията на някакъв въображаем кораб, внушителен, но само с един моряк, Хинес Лариос, любовта на Енкарна, ненадейно преоткрит при случайна среща на пъпа на Барселона. Може би мъжът още не знаеше какво се беше случило с жената и Карвальо трябваше да се свърже с него или поне да разучи за кога е запланувано пристигането му в Барселона. Когато слънцето се показа в левия ъгъл на прозореца с изглед към града, сякаш изплуваше от самото дъно на Средиземно море, Карвальо взе колата и потегли към пристанището с надеждата службите на портовия контрол вече да са отворили, за да попита за вести от „Александрийска роза“.

— „Александрийска роза“, общ многофункционален товарен кораб на компанията „Обрегон“. Пристигането му се предвижда за седми февруари. Капитан — Луис Тоурон.

— Бихте ли погледнали дали фигурират имената на офицерите?

— Естествено, това е кораб с редовни рейсове дотук, естествено. Името ще ми повторите ли? Хинес Лариос, да, има такъв. Старши офицер.

Замисли се дали да не му прати съобщение, но се въздържа. Трябваше все пак да стигне донякъде с разследването, а до момента едва се беше добрал до първоизточника на фактите и с нищо или почти нищо не разполагаше: едно повторно влюбване и един адрес, на който Енкарна-Карол беше получавала писмата от Пакита. На стъпалата към кантората се размина с Бискутер. Човечето се носеше полузаспало и му отне половин стълбище да загрее, че току-що е поздравило не друг, а отсъствалия с дни Карвальо.

— Леле, шефе, за малко да ви подмина!

— Върви спокойно накъдето си тръгнал, Бискутер. Аз ще съм горе.

— Ще ви донеса топли кроасани.

Марикита си беше у дома. Развълнува се от новините от Агилас — те и поздравите от Пака Лариос бяха почти единственото, което й предаде Карвальо — и се изненада от името на Хинес.

— Бре, вие пък за кого ми говорите. Не съм чувала нищо за него, откак беше дете.

— Знаехте ли, че са се срещали със сестра ви и по-късно?

— Че как ще се срещат, като тя беше в Албасете, а той плава по моретата?

— Барселона има пристанище, в пристанищата акостират кораби, а сестра ви, както всички знаем, е идвала насам твърде често.

— Ама тя беше женена жена.

— О, вярно.

Разговорът с автодидакта почти не се състоя. Карвальо го информира, както се информира клиент — с изреждане на подробности, които да оправдаят фактурата. Автодидактът отговаряше с „да“, „аха“, „добре“, „хубаво“, сякаш всичко, което чуваше, беше от второстепенно значение или представляваше само първа степен на някакво издигане или спускане до същински важните материи, и чак когато Карвальо вече се беше пренесъл в Агилас и разправяше за издирването на Пака Лариос, вниманието на невидимия му събеседник се съсредоточи и мълчанието му се превърна в доказателство, че държи на разказа на Карвальо.

— Хинес Лариос ли казахте, за първия й годеник?

— Така и не са се сватосали. Бил й кандидат. „Имали се“, по думите на братовчедката. Само че по-късно се засекли в Барселона и непредвидената среща прераснала в поредица от редовни свиждания, при всяко връщане на моряка. Всъщност ако се провери, най-вероятно ще излезе, че от една определена дата нататък ходенето по доктори на Енкарна съвпада с престоите на рейд на „Александрийска роза“ в Барселона.

— „Александрийска роза“. Изразително име.

— Щом казвате.

— И сега какво?

— Имам адреса, на който е пишела Пака Лариос, и името на получателката, Карол. А, и скорошна фотография.

— Взе да става занимателно. „Карол“, има нещо в това име. Много по-шик звучи, отколкото Кончита например, какво ще кажете?

— Съгласен. Сега смятам да проуча адреса.

— Чудесна идея.

— Нещата в Албасете се оказаха по-скоро жалки и оневиняват съпруга. Чудно ми е как въобще е успял да се добере до Барселона за опознаването на трупа.

— Дойде за час-два. Полицията още тогава каза на семейството, че той не е добре, но ние предположихме, че става въпрос за временно неразположение. Браво, Карвальо, продължавайте все така. Колкото по-скоро стигнете до края, толкова по-евтино за нас.

— Бдя над интересите на моите клиенти. Така друг път пак към мен ще се обърнете.

— Статистически е почти невъзможно в дадено семейство или група от хора събития от този характер да се повторят в рамките на едно поколение.

— Чрез вашите уста глаголи логиката.

Щеше да е проява на истинска жестокост да звънне на Чаро по това време, затова изкара средата на предобеда си в ядене на трите хрупкави кроасана, които Бискутер остави в обсега му, и в пиене на двете чаши лек шоколад, с които сътрудникът му избра да отбележи неговото връщане и да изкупи разсеяността си отпреди малко, на стълбите. След това Чаро отказа да се задоволи с телефонните обяснения и го помоли да я изчака две минутки да се приведе в ред и да се отбие в кантората.

— Ако искаш, аз ще дойда.

— Не. Тук всичко е нагоре с краката.

У тях сигурно още имаше следи от нощните й занимания или направо някой късен, настойчив или просто успал се гост. Двете минутки станаха час, а Чаро пристигна с намерението да изслуша цялата история на пътешествието му, особено в частта с Агилас, и го обсипа с въпроси, които да й позволят да сравни илюзорните пейзажи, наследени от майка й, с реалните, донесени от неотдавнашната визита на Карвальо. Разрушеното и изличеното я натъжи, а оцелялото я накара да изиска от Карвальо скрупульозни описания, току-виж картинките се припокрият.

— Исках да ти донеса една книга, но се беше свършила.

— Много щеше да ме зарадваш. „Зелената къщичка“ какво представлява?

— Много особена постройка, като кукленска къщурка, самичка, точно срещу морето. Само че блоковете вече я наближават, не знам колко още ще се запази.

— А Терерос? Солниците?

— Вече няма солници.

— Няма солници!

За какво й бяха притрябвали на Чаро терероските солници? За да съхрани един чужд спомен за дюни от буци сол под прежурящо слънце?

— Това с моряка е много красиво. Горкото момче. Ще се върне и ще се натресе на тази каша.

Очите на Карвальо започнаха да се слепват. Бискутер му предложи своя нар, за да откликне на повика на съня и на отложената умора, и Карвальо за пръв път от много години пристъпи в скромното владение на помощника си, пет или шест квадратни метра, заети от нара, стар турски одър, който Бискутер си беше купил на „Пласа де лас Глориас“.

— Същата година, в която стана онова с Кареро[1], шефе, сещате ли се?

Гардеробче от синя пластмаса, затворено с цип, плакат с голата Сидни Ром, календар на банката „Ла Кайша“ за 1984-та и малка улична фотография с релефен кант, на която се виждаше жена с ослепителни неделни дрехи, погледнала в обектива с отракана физиономия. Прилагателното „отракана“, макар и изречено само наум, подразни Карвальо и той съжали. Та това беше майката на Бискутер и той бе участвал рамо до рамо със сина й в бдението над нейните тленни останки преди малко повече от година. Нарът изглеждаше като сглобен по мерките на Бискутер и Карвальо почувства металния му скелет в издатините на тялото си, но го беше налегнало такова изтощение, че заспа и отвори очи чак в напредналия следобед. Вътрешният му часовник сигнализираше неотложността на една справка за правене. Скочи рязко, за да се оборави, после влезе в кантората, където Бискутер беше светнал настолната лампа и седеше с ръце, кръстосани в скута, потънал в мисли или зает с някой спомен, дребен като главата му, като целия него.

Карвальо слезе на улицата и дори не погледна колата си. Хвана такси, което го остави право на адреса, записан от Пакита. Стара кооперация, от типичните за „Енсанче“[2], портиерна с мъждива крушка, портиерка с вид на човек, който не е мръдвал оттам от края на последната война и при това е преизпълнен с неохота да му отговаря на въпросите.

— Никаква Карол не живее тука. Има една госпожа Ниса. Макар че от дъжд на вятър идва по някое писмо на това име, вярно. С нея говорете. Аз нищо не знам. И предпочитам да продължавам да не знам.

Отношенията между госпожица или госпожа Ниса и портиерката не бяха от най-радушните, заключи, и се качи по стъпалата, които го деляха от първия полуетаж. Отвори му спретнато старче с траурен костюм и пронизителен, тежък мирис на манджа.

— По обявата ли идвате?

— Може би.

Покани го в полуосветено антре и надникна в някакъв малък сумрачен кабинет, където две жени си шушукаха. Старецът подхвърли няколко думи, върна се, крадешком огледа Карвальо и хлътна в овехтяла трапезария със стари орнаментални мозайки по пода. От кабинета излезе една от събеседничките — нещо във външността й напомняше на стареца, нещо във възрастта и маниера — и отиде след него. Карвальо остана в компанията на нейния изръмжан поздрав и последвалата го засмяна мургава дебеланка, която го приветства по всички правила на тристранните или четиристранни срещи на върха и го покани да влезе в кабинета, където от една ниша в стената властваше Богородица, преоблечена в народна носия с трудно пределим произход.

— Дошъл си по обявата във вестника, нали, душко?

Бележки

[1] На 20 декември 1973 г. колата, в която пътува испанският министър-председател Луис Кареро Бланко (1904–1973), е взривена с почти 100 кг експлозив от членове на баската терористична организация ЕТА. — Б.пр.

[2] „Енсанче“ (или „Ейшампле“ на каталонски, букв. „Разширението“, по името на градоустройствения план на инженер Илдефонс Серда) е барселонски квартал, построен след събарянето на старите градски стени през 1854 г. Характерното за него е, че улиците му са под прав ъгъл — или паралелни, или перпендикулярни на морския бряг, — а къщите са подредени една до друга, в равностранни четириъгълници с общ вътрешен двор. — Б.пр.