Мануел Васкес Монталбан
Александрийска роза (11)

— Първо хубаво почиствате сардините. Ще гледате да са малки, но пък не и съвсем ситни. И като ще е чистене, да е като хората — няма само да махате главите и вътрешностите, а ще изстържете и люспите. Като станете готови, слагате в ниска тенджерка, най-добре глинен гювеч, повечко зехтин и една-две скилидки чесън, зависи колко човека сте, и щом чесънът хубавичко се запържи, до златисто, само ще гледате да не изгори, го вадите и в още врелия зехтин слагате рибите, колкото мазнинката да ги сепне и да ги стегне, не повече. Вадите и тях, и в зехтина правите обикновена запръжка, с мъничко лук, има хора, които го предпочитат и съвсем без, домат, половин лъжичка червен пипер и някакъв зеленчук, примерно грах или от оня крехкия зелен фасул, който се продава вече варен. Като се позадуши, сипвате ориза и го пържите, докато си смени цвета и тогава имате два варианта — или доливате чиста водичка, или вода с кубче бульон, за да подсилите вкуса. Ако сложите бульона обаче, трябва да внимавате със солта, защото кубчето вече си е солено. Щом видите, че оризът е почти готов, слагате отгоре сардините, печени червени чушки и накълцани чесън и магданоз. Като клопне, веднага го сваляйте от котлона, че да не се скапят сардините и после да нямат вид. Може и с печен шафран вместо с червен пипер. Това е — говореше Марикита и изпълняваше, наблюдавана отблизо от Карвальо. — Вашата баба така ли приготвяше ориза със сардини?

— Почти. Понякога добавяше картоф, предварително го пържеше на кръгчета и после го вареше с ориза. И салатно цвекло, жилите от листата му.

— О, и така може. Има си хас. Вижте как сардините ми спасиха положението. Човек се прибира, спокоен, че ще намери работата свършена, а те и до магазина не рачили да прескочат. Вижте, сега приготвям запръжката и пържените сардини, а като дойде време за обяд, за двайсет минути ще довърша и останалото.

Кулинарна досада избиваше изпод киселата усмивка на автодидакта — беше задавал въпроси през цялото време, но повече от жажда за знания, отколкото заради въображаемите наслади на небцето си. И когато Марикита приключи с предварителната подготовка на обяда, изсуши си ръцете с един кухненски парцал и отново ги настани в трапезарията, всезнайкото оповести:

— Забележителна е хранителната мъдрост на това ястие. Присъствахме на практически урок по диететика на оцеляването. Обърнете внимание на съставките: сардини равно на протеини, и то най-евтините, зеленчуци равно на витамини, ориз равно на въглехидрати. Всичко, от което се нуждае човешкото тяло, за да действа, е събрано в това простичко и икономично ястие. Единственият недостатък на така наречените „сини риби“, тоест по-тлъстите видове, е, че са пълни с токсини. Но допускам, че обръгналият метаболизъм ще ги елиминира далеч по-лесно от непривикналия. Сардините са жива отрова за хората с чернодробно-жлъчни проблеми.

Марикита присъстваше на съкратения курс по собствените си кулинарни привички с физиономия на човек, който знае за какво иде реч, като да беше майката на цялата тази философия.

— Това с една ябълка за десерт си е екстра.

— Аз по-скоро бих препоръчал портокал, съдържа повече витамин C, отколкото ябълката. Въпреки че тя пък е богата на витамин A.

Марикита обмисли възможността за промяна.

— Да де, но на пазара изкарват едни портокали, които на нищо не приличат. Саксийни плодове някакви.

Карвальо загуби интерес към диетологичните страсти на автодидакта и готовността на жената да се поучи и когато просветител и просветена свършиха с обсъждането, забелязаха, че Карвальо най-безцеремонно се прозява.

— Май е време да поговорим за онова, за което сме дошли да поговорим.

Карвальо даде знак с очи, че наистина е така, и останалите двама му отстъпиха думата.

— Преди всичко искам да ви кажа, че поемам случая, но от вас очаквам да ми обясните някои неща, които ме съмняват. Сестра ви често е идвала в Барселона, но не ви се е обаждала. Първо: къде е нощувала? Второ: лекарите са потвърдили, че са я преглеждали, но с уточнението, че й е нямало нищо сериозно, а тя въпреки това е продължавала периодично да ги посещава. Защо? Трето: убита е зверски и предполагам, че тогава полицията и съпругът й са дошли при вас да подпитат едно-друго, това е най-близкото до ума, а и сигурно са допускали, че все нещо знаете за барселонските й визити.

Жената изчака автодидактът да отговори и като видя, че се бави, го подкани с жест.

— Добре, пак аз ще говоря за чуждите работи. Първо: според полицията, откакто е започнала да идва в Барселона, винаги е отсядала в пансион „Трес Торес“, в горната част на града. Само че и това място е една загадка. Никой не знае къде всъщност е ходела.

— Не може да не е оставяла адрес за връзка, за спешни съобщения от мъжа й, пък и изобщо.

— Това да. Изглежда, всеки път е резервирала стая в „Трес Торес“ и ако е имало съобщения, те са се получавали там. Обаче тя не е нощувала в пансиона. Това, което ни казаха от полицията, беше, че и досега са в неведение по въпроса. Второ: тя рядко е посещавала повторно един и същ лекар и в течение на три години е обиколила всички по-големи кабинети в града — от Дешеус до Пучверт и от Бараке до Пуал.

— Може да е събирала материал за здравна енциклопедия.

— Трето: съпругът й не ни потърси, искам да кажа — не потърси балдъза си. И на двете или трите писма, които Андрес прати от името на майка си, отговори с по няколко думи. Доколкото разбрахме от полицията, дал им картбланш и не проявил почти никакъв интерес към случая. Деца не са имали. Мъртвата няма друг пряк сродник, освен сестра си. Това е.

— Много ли вземане-даване си имахте с полицията?

— Ами ние научихме чак когато всичко се покри. Разбирате ли? Синът ми спомена, че е мярнал новината във вестника, но и това не трая дълго. Отначало вдигнаха голяма шумотевица, после изведнъж сякаш загубиха интерес, знам ли. От „Интервю“ се опитаха да се разровят, но онези от Албасете се заинатиха и попречиха да излезе дори една-едничка снимка. Говорих с някакъв инспектор Контрерас, делови такъв и вечно нещо сърдит.

— Познавам го.

— Истината е, че през цялото време беше много учтив, но не му се приказваше, все едно му се пречкаме из краката.

— Като видя, че от тях нищо ново няма да измъкне, си уми ръцете.

— Откъде да започна тогава?

— Вие си решавате.

— Вярно.

Вратата се отвори и мъжът влезе в коридора, потътри крака по кръстния си път, натоварен с пликове и в двете ръце и франзели под мишниците.

— Някой да ми помогне, иначе хвърлям всичко на пода.

Жената се притече, като между другото доближи нос до устата му, дръпна го, обърна се към гостите и им смигна съучастнически.

— Имах чувството, че край няма. Не знам откъде се взимат толкова жени. Не знам. Всички магазини са пълни. Пререждат те. На луд те правят. Последната! Коя е последна! Вие ли сте последна? Госпожо, най-много да съм последен. Гледате ли въобще с кого говорите? Бутат се като магарици, врат се, ръгат, ама смей нещо да им кажеш, ще те направят на мат и маскара. Зле ми става.

И наистина му беше зле, защото се свлече запъхтян на един стол.

— Май ме хваща астматичният пристъп.

— Излез на прозореца и дишай дълбоко.

— Вали.

— Не излизай тогава.

— Хваща ме астмата.

— Ама като смучеш вино, те пуска.

— Аз — вино?

Мъжът стана и доближи лицето си до това на жената.

— Ти нямаш уважение! До гуша ми е дошло да ме унижаваш!

— No li facin cas que esta mamat^[1] — каза жената на гостите, но опитът й да загърби мъжа си се оказа безуспешен, защото той я дръпна за ръката и я принуди да се обърне към него.

— Нарочно говориш на каталонски, за да ми късаш нервите!

— Нарсис е каталонец, а аз говоря на каталонски с когото си искам.

— Нули фасин кас… нули фасин кас… Ти да не смяташ, че си ме турила под чехъл ма, като сестра ти — баджанака, или като оная курва, братовчедка ти?

Оная курва, братовчедка й, беше Чаро, но Карвальо не се почувства засегнат. Обективно погледнато, истина беше.

— Господин Луис, дайте да не си разваляме настроението. Поемете си дъх и не си го слагайте на сърце, не е добре за здравето ви.

Мъжът признателно прие възможността за измъкване, която му предостави автодидактът, седна на стола и бавно потъна в самосъжаление, накрая зарони сълзи.

— Тя не ме уважава, как тогава да ме уважават децата ми.

— Тук всички ви уважават.

— Хайде, стига. Спри и си вземи хапчетата.

Жената сложи една кутийка на масата и го помилва по косата на път към кухнята за чаша вода. Като се върна и в нейните очи имаше сълзи и на Карвальо му се стори направо неприлично да присъства като воайор на поредния епизод от тази натрупана, ежедневна, непоправима скръб. И автодидактът не го свърташе, затова стана, извини се с нещо належащо и несвършено и отведе Карвальо, изоставяйки семейството на произвола на възцарилото се болезнено мълчание.

— Как ви се струва? Дали наистина са нещастни, или си знаят, че трябва да изглеждат нещастни?

Карвальо се изуми от хрумването на чудовището, изречено на една от площадките по стълбището, което ги връщаше в отсамната половина на живота.

— Знаят си, че трябва да изглеждат нещастни, за да им бъде простено, че са се провалили. Много е любопитно.

Биваше си го автодидакта — едно безподобно съчетание от социален работник и мръсен кучи син.