Богдан Богданов
Омировият епос (7)

Тълкуването на Омир в Античността

Когато престават да разбират Омир непосредствено, започват да го тълкуват. Задължава авторитетът. Един вид тълкуване е това, което вършат Хезиод и лириците — мълчаливата опозиция. Но все пак те чувстват Омир като свой съвременник, почти като равен. Когато се вкоренява убеждението, че са научили всичко от Омир и името му се нарежда до имената на легендарните културни законодатели Орфей и Музей, естествено се повдига въпросът от какъв разред е истината, вестена в Омировите поеми.

В никое антично време не липсват вярващи, че всеки стих на Омир е буквална истина. Толкова често го цитират в примерен смисъл, че от „Илиада“ и „Одисея“ остават малко стихове, неупотребени като сентенция или пророчество. Оракулът в Делфи черпи направо от неговите хекзаметри. Както свидетелства Плутарх, с Омиров стих е вестено на Александър Македонски къде точно да се положат основите на египетската Александрия.

И въпреки това в тази вяра няма нищо догматично. „Илиада“ не се превръща в завет. Елините я използват свободно, смехът и иронията постоянно съпътстват преклонението. Някъде между VI и III в. пр.н.е. съчиняват една пародия „Битката на жабите и мишките“, приписвана на Омир, в която не липсва нито „висок“ повод за войната, нито дори божествен апарат. Знаем по заглавие за съществуването и на други пародии — например за подобна война на паяци. Използват поемите за какво ли не. Дион Хризостом съчинява комична „Похвала на косъма“, позовавайки се не на едно място на Омир. Това не накърнява авторитета, напротив, укрепва го.

Но има и спорове за характера на този авторитет. Съществуват и опити да бъде оспорен. Орфиците са първите съдници на Омир, а под тяхно влияние и големият идеалист на ранното време Питагор. Неговият биограф разказва, че при слизането си в подземния свят Питагор видял душата на Омир увесена на едно дърво и обвита в змии, била наказана по този начин за своята нечестивост. Философът Хераклит негодува, че поетът приписва на боговете човешки недостатъци. Философът и поетът Ксенофан също не вярва на Омир и особено на това, че боговете имат човешки образ. Ето какво казва той в една своя елегия: „Ако говедата и конете имаха ръце и можеха да рисуват и да правят това, което правят хората, конете щяха да придадат на боговете си вид на коне, а говедата — на говеда“.

Този критичен тон продължава Платон в диалога „Държавата“. Философът е изпълнен с уважение към Омир, но не може да приеме неговата представа за боговете. Според Платон „Илиада“ и „Одисея“ внушават безнравствени мисли. Божеството не може да бъде несправедливо, както се случва със Зевс в „Илиада“. Поезията на Обир е пленителна — признава Платон. Но точно поради това тя трябва да се държи далече от неукрепналите умове и да се запрети в идеалната държава. Само старецът би могъл да я чете без увреда. За Платон Омир не е мъдрец той е поет в тесния смисъл на думата.

Мнението на Платон намира малко поддръжници. Не го следват дори философите от собствената му школа. Неговите аргументи срещу мъдростта на Омир повтаря Филон Александрийски (I в. от н.е.), който не чувства дълг към античната езическа традиция, но Максим Тирски (II в. от н.е.), обратно прави опит да върне учителя към традицията, като твърди, че Платон научил повече от Обир, отколкото от своя учител Сократ.

Сравняват античните спорове около Омир с Троянската война. Но думите враг и войн не са съвсем уместни. В античността поетът има само един-единствен неприятел — това е реторът Зоил от Амфиполис (IV в. пр.н.е.), който написал съчинение, за да покаже формалните несъвършенства на Омировата поезия. Това е един вид литературна-филологическа схоластика, с каквато един век по-рано се занимават софистите. Протагор например смята за не особено коректно, дето в първия стих на „Илиада“ Омир се обръща към Музата в заповедно наклонение, като й казва „пей“.

Зоил е най-крайният измежду т.нар. енстатици (ненападащите). На другата страна са защитниците на Омир. Наричат се литици, т.е. разрешаващи, опровергаващи посочените несъобразности и противоречия в поемите. Най-крайните литици са тия, които тълкуват Омировата поезия алегорически, иносказателно. Терминът алегория е създаден именно във връзка с Омировите прения от философа Антистен. Започват да смятат, че много неща в поемите са символ, зад който се крие дълбока истина. Поетът умишлено я прикривал. Съединяването на Зевс и Хера на планината Ида се тълкува като образ, с който се представя космическият акт на съединяването на ефира и въздуха. Битката на боговете в „Илиада“ е борбата на противоположните елементи, превръщането на Одисеевите другари в свине на острова на Кирка — символ на потъналостта на душата в материалното.

Алегорически разбира много места у Омир и Демокрит. Главата на Пергамската филологическа школа Кратет смята поета за безгрешен и показва чудеса от остроумие в защита на неговата ученост. Той обяснява скрития смисъл на хвърлянето на Хефест от Олимп по следния начин — Зевс искал да установи размерите на универсума и затова запратил от висините на Олимп една факла, това е огънят — Хефест.

Последователни алегористи са философите стоици, но особено крайно е алегорическото тълкуване на неоплатониците. За тях Омир е направо божество, неговата поезия е откровение. Опазило се е едно съчинение на неоплатоника Порфирий „Пещерата на нимфите“, в което дума по дума е дешифриран скритият смисъл на кратко описание на пещера в Итака в тринадесета песен на „Одисея“. Пещерата символизира универсума и невидимите сили, които го движат, „защото“, твърди Порфирий, „пещерите са тъмни и тяхната вътрешност е недостижима за погледа“.

Алегорията дава широки възможности за тълкувания. В началото на нашата ера лесно превръщат Омир в предтеча на тази или онази философска школа. Римският писател и философ Сенека (I в. от н.е.) отбелязва остроумно в едно свое писмо „Щом като откриват у Омир толкова разнообразни учения, от това следва, че у него няма нито едно от тях.“

По-трезвата насока в античното литическо разбиране на Омир дава подтик да се роди филологията. Още в V в. пр.н.е. се занимават практически с поемите на Омир. Протагор ги разглежда във връзка със своето учение за правоговора и открива граматически несъобразности в уводните стихове на „Илиада“. Демокрит е автор на съчинението „За Омир, или за правилния изговор и неясните слова“.

Аристотел е първият критик, който оценява поемите от специфична гледна точка, като художествена структура. В „Поетика“ (гл. 24) философът разкрива особеностите на Омировата композиция и на епическото характерописание. „Илиада“ и „Одисея“ са всеобщ пример, проява на самата художествена целесъобразност, а Омир — велик поет, тъй като я въплъщава. Аристотел посветил на Омир няколко съчинения, обединени и издадени под заглавието „Омирови проблеми“. За съжаление те не са достигнали до нас.

Омировата наука получава пълно развитие в следващите два века (III и II в. пр.н.е.) в дейността на няколко поколения филолози. Те се интересуват от фактите, естетическата и философската гледна точка им е чужда. Центърът на тази наука е елинистическа Александрия и по-точно библиотеката към тамошната академия на науките, наречена като храм на Музите Музейон. Библиотеката разполага с много екземпляри на Омир, частни и обществени издания от по-ранно време. Библиотекарите учени редактират текста, стремят се да установят първоначалната версия на толкова противоречивите четения, които според тях били резултат от произвола на Омировите изпълнители рапсодите.

Пионер на Омировата филология в Александрия е първият директор на библиотеката Зенодот. На него се приписва разделянето на Омировите поеми на 24 песни, което той изпълнил, като се опрял на традицията на рапсодическото изпълнение. При работата над текста Зенодот смело премахвал стиховете, за които бил сигурен, че са вмъкнати (интерполирани) в по-късно време, а когато се съмнявал, поставял само знак (т.нар. obelos). Неговите наследници Калимах, Ератостен и Аполоний Родоски продължават филологическите занимания с Омир.

Най-знаменитият измежду александрийските филолози е Аристарх. За учеността му се разказват легенди — бил прочел всички книги в библиотеката. НА него приписват създаването на знаците за ударение в гръцкото писмо. Аристарх цял се посветил на истината за Омир. Издал 400 книги коментари, направил две издания на Омир, измислил нови тексткритически знаци. Голямата му заслуга е, че десета песен на „Илиада“ била вмъкната в текста по-късно и че „Одисея“ завършвала със стих 296 на 23 песен. Аристарх е първият античен критик с известно историческо чувство, в много несъобразности той открива обичаи на старото време. Основният му принцип Омир да се обяснява от самия Омир, да се разбира буквално, защото поетът живял в примитивно време и страдал от предразсъдъци, бил безкрайно резултатен за онова време, като се има предвид ексцесите на алегорическото тълкуване.

Възгледите на Аристарх става догма за филолозите, които изследват Омир след него. Аристотел го издава в съкратен вид, Дидим му посвещава книга. Разбира се, има и нови неща — изследва се прозодията и пунктуацията у Омир, в Августово време издават специален речник. Голямата литература на миналото става все по-книжна, а заедно с това „Илиада“ и „Одисея“ все по-чужди на обикновения човек. В късната античност поемите стават притежание на кабинетния пазител на литературни ценности. Не е случайно, че неоплатоническото преувеличение на Омировата мъдрост и дребнавото филологическо вглеждане в текста се развиват в едно и също време.